Ослепях

Another place I find to escape the pain inside

You don't know the chances. What if I should die?!

A place inside my brain, another kind of pain

You don't know the chances. I'm so blind!

I can see, I can see, I'm going blind...

I'm blind...

                                             "Blind", KORN

Ослепях от толкова много красота, честно.

Толкова е красив и прекрасен светът, и толкова чудесни - хората, тези чеда Божии, както и останалите идеални създания – от членестоногия червей, през хиената до онова там насекомоядното растение.

Откровено казано обаче, не се оплаквам, че загубих зрението си.

Щом ослепях и писателската ми кариера главоломно тръгна нагоре.

Не че нещо драстично се промени в писането, стила и прозренията ми, не - просто осъзнах, че до този момент съм се напъвал да пиша, нагаждайки се към околните, лутайки се по ъглите на подсъзнателното, търсейки несъществуващото, а важното някак си се е изплъзвало измежду треперещите ми пръсти, късогледите ми очи, поовехтелите ми емоции и раздрънканите клавиши на компютъра…

Сега бях сляп и пишех за слепци. Преоткрих брайловата азбука, белият ми бастун шибаше безжалостно грозотата и простотията по пътя ми в тъмното, а кучето ми водач – златист ретривър, ръфаше с остри зъби недъзите на съвремието. Аз бях слепият писател на слепите хора и макар по този начин таргет групата на читателите ми на пръв поглед /поглед?!, хахахаха/ да се свиваше неимоверно, скоро открих, че това далеч не е така и дори напротив, открива нови хоризонти пред моя могъщ и неизчерпаем природен талант.

Кво като съм сляп, викам си, на Рей Чарлс или Стиви Уондър тая работа хич не им пречеше даже.

Вече бях сляп писател, който твори за слепци на брайловото писмо, но далеч не само това!

Внезапно открих, че хоризонтите пред перото /и тиражите/ ми са практически неограничени.

Освен всичко друго, аз бях един алкохолизиран /подобно на Хемингуей, Фитцджералд, Буковски/ писател, така че можех да пиша за всички пияници, професионални алкохолици и аматьори-пиячи по света.

Тъй като съм силно зависим, особено към болкоуспокояващите, реших аз, защо да не стана глашатай и на всички наркозависими, на наркоманчетата, дрогите и останалите пропадналяци, нищо че изтървах без време стабилни читатели като Ейми Уайнхауз, Кърт Кобейн и Лейн Стейли.

Шизофреничен съм и параноичен колкото си щеш, тъй че всички поне малко луди, откачени, чалнати, перколясали, превъртели, шашави, ненормални, малоумни и циклофренични копелета щяха да открият многоликата си истина в моето писано слово.

Понеже от малък съм и силно суисиден, потенциалните самоубийци, както и неуспелите такива, щяха да се избиват за книгите ми.

Като един истински душевен инвалид /за справка – майка ми и бившата ми жена/, се превръщах в златна мина за всички четящи сакати, недъгави, инвалиди, без крака, ръце, глави или каквото там се води за някаква степен инвалидност.

Песимист съм вярно, и в живота, и в писанията си, но това само ще привлече към читателската ми армия мизантропите, а както твърди покойния колега Богомил Райнов, те са поне две трети от околните малоумници, с които се разминаваме всеки ден по градските улици и булеварди.

Обичам да готвя, да чета за готвене и да пиша за готвене, а това веднага ми отваряше врати и към почитателите на кулинарните предавания по телевизията, както и до всички трътльовци и трътли с наднормено тегло.

Плюс това бях и писател-шофьор, така че можех спокойно да пиша за всички автомобилисти, за катаджиите и дори за собствениците на автоморги и автокъщи.

Бях разбира се и писател-пешеходец, писател-смотаняк, писател-баща, писател-любовник, писател-син, писател-бачкатор, писател-наемател, писател-данъкоплатец, писател-пациент, писател-рецидивист, писател-длъжник, писател…

Многолик автор съм аз, викам си, макар и сляп като къртица, и всичко ми е ясно като бял ден. Направо ми се отвориха очите, честна дума. Сега вече щях да опиша света и хората, които щъкат из него, в цялото им пълнокръвие, много зряло, вещо и ВСЕВИЖДАЩО, просто светът в моите романи, разкази и стихове щеше да е по-истински, отколкото са дъблинчани в романа на Джойс.

Щом прозрях всичко това, опипом намерих клавиатурата на компютъра, съборих с лакът чашата за кафе пред мен, изтървах белия бастун на паркета и затраках ожесточено с два пръста новата си творба, новия си шедьовър, новото си прозрение… доста често бъркайки при натискането буквичката „а” с буквичката „ъ” и буквичката „с” с буквичката „к”.

Това обаче за един гений, особено сляп, са просто маловажни дреболии, чисто битийни и излишно мелодраматични.

Слепците тъй или иначе щяха да ми напипат грешките…

Камен Петров