Нощ/Ден

" - Откъде да започна, Ваше Величество? -
попита Белия заек.
- Започни от началото - отвърна кралят
рязко - продължи по-нататък, докато
стигнеш до края. Тогава спри. "
           Луис Карол "Алиса в страната на чудесата"

Стана светло.
Новороденото проплака и предпазливо заопипва Света с пробуждащите си се сетива. Страхуваше се. Чувстваше се беззащитно, голо и само. Пъпната връв вече му липсваше. Тук беше прекалено светло, прекалено шумно и май вече щеше да му се налага да се справя без чужда помощ. А и пространствата бяха огромни. Някой внезапно го потупа с груба длан по дупето /"мамо!", прииска му се да извика/, и сега вече то здравата се разрева, Божичко ...
... Божичко, каза си Бебето, гледайки с широко разтворени очи Света наоколо. Колко са стари, грозни и тромави. И си въобразяват, че знаят всичко. Мислят си, че са вечни. Вече са забравили откъде са излезли. Не им се връща ТАМ... Вземай си обратно тази тъпа дрънкалка, глупако! Да, да - на теб говоря – дядо. Виж го само как се прави на маймуна - май тук всички са откачени - не може ли да ми каже човешки какво иска?... То засмука палеца си и мислено пролази по стената, където се сви в ъгъла между ланшните паяжини и се вгледа с недоумение в грозните, стари, тромави хора под себе си, които се щураха като мравки из стаята, където ...
... където Детето се бе свило под масата, самичко. Гърмеше музика. Възрастните смешно подскачаха и се въртяха в безсмислен кръг под звуците и. Някои вече бяха пияни. То гледаше краката им изпод покривката, стиснало стара снимка на дядо си в ръце. Нощта напредваше. Краката наоколо ритмично потропваха. Хората се веселяха. Детето мислеше за дядо си. Никога, никога нямаше да го забрави. Вчера той си беше отишъл завинаги /"татко!", ридаеше безутешно маминка/, а днес тези тук играеха ли играеха ...

... играеха ли играеха, а Момчето се бе свило уплашено до стената и бе на крачка да се разплаче. Татко и маминка играеха любимата си игра - правеха си скандал. "Курва! - крещеше баща му и удряше с юмрук по масата /Това обаче не му стигна. Играта явно му се отдаваше/. "Курва! Върви, върни се при оня твоя нещастник!"… "Импотентен алкохолик! - уж спокойно отвръщаше маминка и методично трошеше на пода булчинския си сервиз - Бездарен писач! Мухльо!"... Играта им нямаше край. Беше безинтересна. Беше скучна. Обикновено го разплакваше. Когато порасне, никога няма да играе, реши Момчето и сви юмруци, никога, никога ...

... никога ли няма да порасна, простена мислено Юношата, свит в горещата влага на леглото си. Излезе потен на терасата и загледан в обвития в смог вечерен град, изпуши една от цигарите на баща си. Имаше отвратителен вкус! Всъщност, Юношата се чувстваше ужасно всеки път, когато правеше това /а и онова - лепкаво-блудкаво-соленото върху самотните си чаршафи/, но то му помагаше да се чувства и малко по-добре, малко по-зрял, малко по-мъж. Усещаше как с всеки изминал ден растеше, но и усещаше как с всяка нощ, изтъкана от копнежи, кошмари и полюции, загубва по нещо от себе си. Вече не помнеше деня, в който се беше родил. Забравяше как дори е изглеждал дядо му /а толкова, толкова го обичаше!/. Скандалите в къщи - "игра", все още с ненужен евфемизъм ги наричаше маминка - вече посребрена, състаряваща се пред очите му женица, отдавна не предизвикваха нищо друго в него, освен презрение и досада. Той захвърли недогорялата цигара. Мечтаеше за деня, в който щеше да се махне. Ох, кога щеше да стане войник!? Тогава всичко щеше да бъде по-различно, по-истинско и по-добро, да...
... да-да, каза си вцепенено Войникът и невярващо се взря във все още топлия труп пред себе си. Да, той е мъртъв. Той е мъртъв, по дяволите, и аз го убих! Не го мразя. Не сме във война - нали само си играем на войници в тази казарма? Дори не го познавам, а го убих. И то само защото глупакът е решил да прескочи точно тази ограда, която не трябва. Защо?! По е мъртъв и от пълнен шаран на фурна, а аз съм и въдичарят и главният готвач. АЗ СЪМ УБИЕЦ!... Войникът се сви до трупа в топлия августовски здрач и...
... и се взря критично в огледалото. Мдаа, беше един представителен Млад Мъж. Току що дипломиран юрист. Божичко, как да го повярваш?! Усмихна се криво. Пълен отличник, доктор на юридическите науки, дипломант на най-престижния университет... а днес бе първият му работен ден. Бяха го взели най-сетне на работа, след единадесет дълги, тягостни месеца без пукната пара в джоба... Барман в заведение за бърза закуска. Чудесно! Ама направо прекрасно! Въобще, наситен ден. Вчера бе погребал майка си, днес го приеха на работа, а довечера е на рожден ден с много музика. Страхотно...

... страхотно, миличка! - простена Мъжът и тя с удвоена охота се залови за работа, докато той отново се загледа с досада в тавана... Няма ли най-сетне да свършва, Божичко, колко ли още проклети минути! Десет? Двадесет? По дяволите, как се набутах в това идиотско положение?! Замисли се без болка за тазсутрешния скандал с жена си и присви устни. "Курва! - крещеше той, блъскайки с юмрук по масата - Курва! Върни се при оня твоя нещастник, както там се казваше!"… "Импотентен лигльо! - отвръщаше му безстрастно тя и трошеше булчинския си сервиз в пода - Бездарно адвокатче! Мухльо!"... А бяха толкова влюбени двамата, имаха такива големи планове за...
... за вечерта, а беше още далеч, мамка и! Зрелият Мъж внезапно скочи от бюрото и откъсна от кабела звънящия безспирно телефон. Мразеше това копеле! И бюрото си мразеше, и проклетия си кабинет, и въобще цялата си престижна, скъпо платена, идиотска професия - от зори до мрак, от осем до пет, ден след ден, всеки месец /двадесет дни платена отпуска/, всяка проклета година - до края на живота си. Грабна телефона и с гневни крачки влезе в стаята на секретарката, където тя /облакътена на СВОЕТО бюро, което сигурно също мразеше/, пушеше без удоволствие цигара и изпълваше въздуха с миризмата на мигрената си и с натрапчивия си евтин парфюм. Зрелият мъж отвори прозореца, изхвърли телефона навън, после се обърна към бюрото и. "И теб мразя, кучко!" - изкрещя той и се върна все пак в офиса, където за днес го очакваше  още доста работа...
... работа, работа - мдаа, каза си умислено Възрастният Човек. Цял живот блъскаш и докъде я докарваш? Доникъде. Децата се пръснаха. Загубих интерес към всеки и всичко. Внукът ме гледа сякаш съм маймуна, всеки път, щом му донеса дрънкалка, а щом умра, на третия ден ще ме забрави. Започнах да остарявам... Оох! Сещам се отново за лицето на дядо си. Толкова бе измъчен, бедният, толкова изстрада... И къде отидоха всички?! Дядо, баба, маминка, тате... Че и жена ми, Бог да я прости. Къде?! Защо, Господи, ЗАЩО?! Приплака му се, както когато беше Дете и...
... и Старецът наистина се разрида. Това беше краят - усещаше го. Той напрегна за последно умиращите си сетива. Светът изсивяваше. Беше го страх. Чувстваше се беззащитен, гол и сам. Пространствата се свиваха... Опита се да се взре ТАМ - ОТВЪД, със слепите си старчески очи, но очевидно никой не го очакваше.       “Мамо…”, прошепна Старецът, а сълзите докрай се стичаха по бузите му, в очакване някой нежно да ги приласкае с устни.
После стана тъмно...

Камен Петров

Brand new day

Stand up all you lovers in the world
 Stand up and be counted every boy and every girl
 Stand up all you lovers in the world
 We're starting up a brand new day

Sting, Brand new day

Вселената замръзна за миг

 

Say your prayers little one, Don't forget my son

To include everyone, I tuck you in

Warm within, Keep you free from sin

'Til the sandman he comes, Sleep with one eye open

Gripping your pillow tight ...

                                            Metallica, Enter sandman

Вселената, Животът и Всичко Останало, замръзнаха за миг точно в 13,00 часа на 23 август 2012 година и нищо, разбира се, не беше 42, а нещо много повече и нещо доста по-малко, де факто обаче всичко. Разбира се, никой, освен мен,  не разбра за това – все пак не е изригнал вулкан, не е Фукушима, не е бомбен атентат в Бургас.

Просто в този миг моето момиче роди сина ни.

/Тя се казва Светла, а той – Камен, а Светът продължава да се върти/

13,00 часа на 23 август 2012 година – има-няма четири месеца преди края на Света, поне според древния календар на маите, показва справката.

Според моя персонален календар обаче това е едно начало на един живот. Една анатема на апокалиптичните прогнози на бъдещето. Е дно ново начало и един нов, наистина красив рев, който казва на целия обруган, замиращ, самоизяждащ се Свят: „Хей! Аз съм тук! И съм сега! И ме има! Здрасти! ААААААААААААААААААА!!!“.

 Ето, това е синът ми.

Крещи.

На колко от вас им стиска да го направят?!

Хех, мерси, ясно.

Синът ми се роди насред кризата, напук на всичко. Ще оцелее напук на всичко. Ще надживее малоумните правителства, шантавите цени, откачените прогнози, малоумния Нов Свят, в който се е пръкнал. Синът ми е млад, синът ми е силен, синът ми е взел от мен и от майка си най-доброто, което може да вземе, за да се изправи един ден срещу всичко това, в което днес се ражда /а то наподобява помийна яма, вони, и той не искаше да влезе в нея, о, как не искаше/, и да покаже, че не сме 70-те във Великобритания и лозунга NO FUTURE  на Sex Pistols не важи за нашия син – моят и на моята любима, днес.

Дали? Или?

Ще видим.

Факт е, че на 23 август, насред горещата и кризисна 2012 година, точно в 13,000 часа, на бял свят излезе и проплака поредното бебче в тази замираща държава и в този замиращ град. В случая – моето бебе и бебето на моята любов Све.

Питате ли се – има ли смисъл?

Питате ли се – докога?

Питате ли се – кой и защо и как?

Едно мога да ви кажа – не ви трябва упойка, за да прескочите това, което прескочи моята любима в родилното. Не ви трябва да сте слепи, за да се спънете в ямите на ежедневието. Не ви трябва да сте роби, за да възстанете за това, което обичате, в което вярвате и за което бихте умрели.

Аз бих умрял.

За сина си, който се роди напук на всичко.

За майка му, която го износи напук на всичко.

Заради всички като мен, които продължават да вървят нанякъде /напред ли?/ напук на всичко.

Ако пък вие самите не смеете да направите нищо от тези неща, просто си пуснете плейъра и вместо обичайната чалга на ежедневието, си пуснете нещо на U2, примерно  With or without you. Ако ли не, пуснете си Doors , върши работа.

А аз ще отида да видя любимата си и сина си.

Те са моето бъдеще. Моето настояще, минало и всичко. Моето аз.

А вашето?...

Я го потърсете, а?

Хей!

 

23 август 2012 година

13,00 часа

Русе

 

P.S. Обичам ги. А вие кого обичате?

Абстиненция №3

Све! 

3 години! 

А имаме цялото бъдеще пред нас…

И – стой все така наоколо, всепоглъщаща и всеобятна и все така обичана и все така обичаща…

Обичам те! 

Е, Боже!

Мамка му!

Fuck my self!, нали съм българин.

Искам да умра, а все не мога.

От друга страна, явно ми се живее, но вече не знам как.

Чувствам се като премазан с валяк.

Скапан съм.

Сдухан съм.

Пак съм изчерпан.

Две обеци, 70 кила минало и любов, козя брадичка, лоши спомени, шантаво настояще, неясно бъдеще, едни летни шорти и джапанки.

Това е останало от мен.

Другото някак го няма.

Кух.

Празен.

Ужасно се чувствам.

Тракам-тракам-тракам със зъби.

Паячета лазят по лицето ми.

Вдигам ръка пред очите си, а пръстите ми са прозрачни – вените прозират в тях, ноктите ми са безкръвни, часовникът /марков/ виси от изтънялата ми китка.

Чувам звучи, каквито не съществуват, виждам ненарисувани картини, слушам песни на мъртви музиканти и гледам филми, които никога няма да бъдат снимани, но са така реални, така истински, така са тук.

„Здравей!”, викам на стената в хола, после и се извинявам, а тя е просто една стена, нали така, но аз откъде да го зная този тъп артефакт.

После викам „здрасти!” на още няколко стаи, нали мразя хората, алиенация, брат, майната ти.

И така, обикалям празните стаи на апартамента.

Кухня, дневна, хол, спалня, баня, безкрайни коридори, пуста терасата.

Надничам по ъглите, зад шкафовете в сифона на мивката, зад неработещия бойлер, в котешката тоалетна, през слепите прозорци.

Уредбата е пусната и звучи Placebo – май Every me, every you. Или For what I’ts worth, знам ли, на кой му пука, майната му, все е хубаво, винаги е наше. Иначе в момента на мен ми звучи като нещо старо на Metallica или нещо неиздавано на Ейми Уайнхауз. Кофти звучи. Самотно, суисидно, тъжно, празно. Сам съм и музиката кънти в празните стаи и резонира без резонанс.

А аз се треса целият.

Зъбите ми тракат ли тракат, а вече отдавна не са 32.

Зъба.

И годините ми не са 32, нито дори 42, нито пък намирам отговорите на въпросите. Както на вечните, така и на битийните, простите въпроси.

Хей, сещам се за времето, когато всичко в мен беше пълноводно, пълноценно, пълнокръвно, пълномаслено, пълнозърнесто, пълно...

Сега сякаш някак не е така.

Дори не знам вече чашата наполовина пълна ли е или наполовина празна. Изглежда ми еднаква, щом те няма.

Ставам, излизам и заключвам входната врата след себе си – защо ли /леко, без бели, на място, командвам на кучето, на котката нищо не казвам, тя и без това ме е отсвирила по презумпция/.

Вървя по тихите улици.

Ходя по шумните булеварди.

Газя мръсотията и локвите и прахта и изгнилите листа и фасовете.

Дишам изгорелите газове на колите.

Чувам вик – пак са изнасилили дете.

Ченге глобява шофьор и си взема рекета, а друг шофьор на ъгъла гази бабичка и отива да си допие.

Гларусите кръжат ли, кръжат наоколо и вещаят буря, земетресения и мор, а може би просто са гладни, на кой му пука, поне докато не го оцвъкат там изотгоре отвисоко по главата и по новите дрехи.

Моят град.

Днес и сега.

Празно ми е.

Искам си дрогата викам си, докато крача сам сред тълпата.

Не ми е добре нещо.

Стомахът ме боли.

Черният дроб пулсира.

Сърцето ми аха да изскочи през ушите.

В устата ми е сухо, а ръцете ми все така треперят.

Изплезвам се към една витрина /разпродажба, ликвидация, 50%, пише там/, а езикът ми е белезникав и обложен и сърби.

С омекнали крака се добирам отново у дома.

Кучето ми се радва, а котката се прави, че не съм аз.

Пусто.

Пускам телевизора, после го спирам отново с дистанционното.

Наливам си чаша вода, чаша алкохол, чаша чай с мед и лимон,у чаша витамини.

Сухотата в гърлото ми си стои обаче.

Какво ти става, бе братче, питам сам себе си или по-скоро моето по-разумно, трезвомислещо и зряло „Аз” пита другото – онова инфантилното, нервозното, шизоидното, склонно към самоубийсто и саморазрушение.

Питам сам себе си, но всъщност знам.

Гледам часовника през пет минути.

Скапан работен празен делничен ден.

А паячетата все така лазят ли лазят по лицето ми, сгърчено от тикове. Пъплещо-лазещи-космати копелдаци.

Това са всички тези часове без теб, всеки ден, всеки работен ден, осем часа умирачка, бавна жива смърт без теб.

Не съм и пипнал дрога, но копнея… все за теб, знам си го.

Трета година вече и, Слава Богу, няма край.

Няма, няма край – а това е просто началото, ей, ехо!

Чакам те и все ще чакам.

И теб, и бебо, и всички вас, даващи смислите.

Винаги.

Най-сетне часовникът на стената в дневната удря 18 часа привечер, а аз скачам, ставам, хуквам като луд, отварям шпионката на входната врата, слагам треперещата си ръка на ключа, оправям си рошавата прическа и чакам-чакам-чакам стъпките ти от работа, по студените тротоари и дупките по пътищата, през живота ни заедно и поотделно, нагоре по стъпалата на блока, на ъгъла на междустълбищната площадка, където още личат снощните кални следи от лапите на кучето ни, пред изтривалката, насред настъпващата нощ… у дома… при мен…

Влизаш, гушваш ме, целуваш ме, събуваш си делничните пътъчки, казваш ми „обичам те” и аз отново съм цял, отново съм истински, отново ме има, отново съм тук и сега, заедно с теб, в теб, заради теб, „обичам те”, мълвя и аз, впил устни в твоите устни, ръце в твоите ръце, сърцето ми бие до твоето и до това на още нероденото ни дете и ужасяващата абстиненция внезапно изчезва, а аз ти прибирам пътъчките в килера и сърцето си прибирам в твоя джоб, за да го пазиш там, където му е мястото – до твоето сърце.

Защото отново съм си взел дрогата както във всеки един миг и час и ден и месец и безвремието на последните три години, откакто те познавам и откакто не мога да живея без теб, защото така ужасно те обичам. А другояче не мога. И не искам.

Камен Петров

Русе, 5 юни 2012 година

Твоят Камо

А К. те Ц., знаеш...

Снимки авторът: Моето то

Около света

На мама от тате…

Where you want to go

Who you want to be

What you want to do

Just come with me

I know you're bold enough

I've been around the world

And I have seen your love

I know I know it's you

You say hello then I say I do

                        Red Hot Chili Peppers "Around the world"

Светът е едно наистина безлично, грозно, тясно, претъпкано местенце. Скучно място е светът. Ежедневието е еднообразно. Часовете едва се нижат. Вия се от безсилие около самия себе си, ще ми се да гриза стените наоколо – ако имах зъби, разбира се, и ако имаше стени. Светът е една топла субтропическа бърлога, в която никога нищо не се случва, долавям само отгласи от далечни събития, не участвам в нищо.

Прекалено дълго си се заврял в този твой малък, ограничен, безличен свят, мойто момче, рекох си един ден /или може би нощ/. Разкарай се! Обиколи около света. Виж и други места. Научи нещо ново. Почувствай се различно. Излез от еснафската си среда, от комформизма, удобството и сигурността, които до никъде не водят, най-много до деменция и оскотяване.

Алиениран съм, алиенирааааан съм, до дупка съм изтъкан от алиенация, просто усещах че от еднообразие и самота вече затъпявам.

Така че в крайна сметка се реших и някак си тръгнах.

Усетих, че наистина му беше дошло времето.

Инстинктивно налучках посоката, нямаше кой да ме упъти.

Можех да започна пътешествието си, по-готов нямаше да стана.

Завъртях се в кръг около себе си на 360 градуса и запълзях по дълъг, тъмен, горещ като ада тунел.

Тунелът е дълъг, да, уф, дълъг е, мамка му!

Цяла вечност вече пълзя.

Краят му не се вижда.

Тясно е, да му се невиди, уф, много е тясно!

Ужасна клаустрофобия ме гони.

Направо не се диша.

Задушавам се.

Пълзя ли, пълзя по тунела, а отвън чувам само ритмични приглушени писъци.

Стените на тунела пулсират.

Ту-туп, ту-туп, ту-туп.

Може би е блъскащата в главата ми кръв, може би от клаустрофобията или просто така ми се чува, но това пулсиране сякаш прониква дълбоко вътре в мен и в унисон с него пулсира целия околен свят.

Пълзя по проклетия тунел на неравномерни спазми, толкова ми стигат силите.

Като сляпа къртица във вулкан съм.

Пълзя.

Пълзя.

Пълзя.

Имам чувството, че се придвижвам едва по сантиметър в минута, но не се отказвам, инат копеленце съм си аз, отсега си го знам.

Ще обиколя света.

Ще видя нови места.

Ще науча НЕЩО!

Ще проумея СМИСЪЛА!

Вдишай-издишай, вдишай-издишай…

Тунелът се е проснал в горещия мрак пред мен и се придвижвам опипом, сляп съм като къртица наистина, мамка му, но за сметка на това пък усещам, че пулсирането и писъците като че се приближават.

В един момент, точно в мига преди да се откажа и да спра завинаги, в далечината в края на тунела видях мъжделива розовееща светлина

„Имаме разкритие!”, стори ми се да бръщолеви несвързано някой, но може би просто така ми се е сторило.

Събрах останките от силите си и пропълзях последните сантиметри.

Светлината се засили.

Краят на тунела се виждаше и стана по-широк.

Само насреща да не идва някой влак или объркана къртица като мен, но в насрещното движение, хехе, викам си с последни сили и пълзя ли пълзя, ей така, вече на инат, по инерция.

Внезапно почувствах нечии хладни пръсти на лицето си.

„Сестра, форцепс!”, изрева нейде отблизо дразнещия непознат глас, а аз понечих инстинктивно да се дръпна назад в мрака на така добре познатото ми убежище, но някой ме хвана и ме задърпа с все сила нанякъде, навън.

Щеше да ми откъсне направо главата, копелето!

После все пак подадох насила глава навън, в света широк и чужд, огледах го за част от секундата с широко отворените си, невярващи очи, това което видях, изобщо не ми хареса, страшно беше, тревожно и убийствено, плашеше ме и ми навяваше неясна тъга и апокалиптични спомени за бъдещето, така че отворих в ступор беззъбата си уста и изпищях, а след това изпищях отново и отново.

Все още пищях като побъркан от страх и ужас, когато ме издърпаха навън, шляпнаха ме по дупето, повиха ме и ме поставиха в скута на мама.

Бях примирен, но не и победен.

Налапах палеца си и като го засмуках, реших да подремна за малко

Имах нужда да събера нови сили, защото ми предстоеше борба.

И този път тя щеше да продължи дълго, да не кажа до края.

С моите хора.

Навън.

Около света…

Колкото и страшен да е той.

Камен Петров

СПЕШНО СЪОБЩЕНИЕ!!!

На вниманието на всички потребители, юзъри, хакери, байкъри, скейтъри, сноубордисти, хеви метъли, чалгаджии, спец части или просто хора, които четат този блог - ако нямат какво друго да правят смислено с живота си, тъй като – нали – не си струва, освен рубриката на моят обичан син Давид!

Внимание, хора!

Аз се казвам Камен и съм ал... , хм, пардон - баща...

В пространството на блога ми на адрес www.kamo69.blogspot.com, се е появил нов вирус, стана ясно днес. Вирусът, който доскоро евфемистично наричахме просто „кралската скаридка”, в момента е на 22 седмици, около 22 сантиметра, явно пол мъжки, поне на 98%. Става ясно, че Камо и Све чакат син, а датата на раждане гравитира към 23 август, тоест лятно бебе, морско, реге, рага и слънчево. Както се изрази поетично любимият ни акушер-гинеколог по време на прегледа, „сестра, имаме бебе един брой, живо, мърда, има нещо като малка писалка…”. Сиреч явно прилича на щастливия си татко. Младата майка каза на излизане от кабинета: „татко, ти май си разочарован, че не е момиченце?”. 

Твърдението беше обаче твърдо отречено от бъдещият баща, като тук му е мястото да споменем, че той се изтърва още в кабинета, като каза: „Све, нищо, хайде догодина пак” /явно имайки предвид и едно малко момиченце след малкото момченце/, за което беше порицан с основание от медика. Също така таткото почти всяка вечер, в която не е припаднал от нерви и от умора, говори на бебчо през пъпчето на мама, за което също беше смъмрен от лекаря на мама. В крайна сметка, сега е и момента авторът на този блог – тоест аз – Камен Петров Йорданов, да се отрека от майтапчийски имена като Онуфрий, Инокентий и Софроний, с които споменавах до този момент съвсем богохулно бъдещия си син, и да си седна на задника, за да измислим заедно с мама – сиреч моята любима – Светла Иванова Колева, подходящото име на най-страхотното бебе на света.  Така че отричам се, три пъти се отричам, поне така са ме учили селските попове!!!

Освен това днес нашето доки обеща в този блог да има снимка на бебчо, тати обеща да напише страхотен разказ за страхотния ни син, а мама нищо не обеща, защото тя по принцип си е най-страхотната, обичлива и обичана, красива, добра и умна мама на този свят, че дори и отвъд него…

П.П. Само дано бебокът с писалката да прилича на майка си, а не на баща си, защото тя е красива, а аз съм грозен, стар, дебел и плешив. Благодаря.

П.П.1. За справка – на снимките – мама, тате, бебокът…

Симптоми

На Све и на коремчето…

Напъвах се и дишах.

Дишах, дишах, дишах

И напъвах.

Точно както ме бяха учили в последните девет месеца.

Детето обаче не искаше да излезе, не искаше да се роди и да се покаже на белия свят, копеленцето дребно, а аз го отнасях качествено и болеше, и ме беше страх, и усещах как се разкъсвам изцяло отвътре, майната им на хемороидите, фактът е, че всичко отиваше на кино – по болката се познаваше.

А болеше!

Дишай, дишай, дишай…

Напъвай, напъвай, напъвай…

Сетих се за всички прочетени в интернет форумите неща /в 21-първата седмица вашето бебче е 26 сантиметра и тежи 360 грама/. Стига бе! Сега вече бяхме в края на деветия месец и малкият терминатор поне според мен вече беше поне половин метър висок и тежеше 4-5 кила. Поне отвътре и отдолу така го чувствах. Вярно, само до известно време. След това не издържах и просто припаднах, с упойка или без, вече нищо нямаше значение…

………..

Тя откри двойното удоволствие от любовта скоро след като се запозна с него. Всъщност до този момент не бе познала удоволствието дори и в единичната му форма, но да.ори не подозираше това. Беше на 27 години, но до този момент не бе имала толкова силна, интензивна, разтърсваща и всепоглъщаща връзка. Сигурна бе, че след всичките тези години на лутане, разпилени чувства и краткотрайни болезнени връзки, пълни с разочарование, лъжи и дори откровено насилие, най-сетне е открила мъжа, на който да се отдаде докрай и изцяло завинаги. За нея вече споделената любов беше двойна любов, а удоволствието – също двойно.

Лежеше сънна в леглото и наблюдаваше как пролетния бриз откъм морето люлее приспивно завесите на прозореца, когато изведнъж усети онзи разтърсващ оргазъм – ей така, изведнъж, без да е направила нито едно любовно движение или дори помислила нещо, недай си Боже, еротично.

Нямаше обаче как да знае, че в този момент той – любовта на живота и, свършва шумно в банята, онанирайки самотно в утринта…

…………

Това, че коремът ми растеше за щяло и нещяло, дори и без някой доктор, тест или набитото око на бабичка да намекне за бременност, в първия момент не ме изненада кой знае колко много. Седмиците минаваха, коремът ми растеше, чудо голямо. И на по-умни хора от мен се е случвало, мислех си. Не се умира от това, дори напротив, мамка му. Проблемът беше един-единствен и донякъде – основоположен. Не бях бременна. Дори не бях и жена. Аз бях мъж с бременна жена и докато нейният корем наедряваше в процеса на бременността, моят също го следваше в този възходящ път на развитие, а дори и не пиех бира. Ходих, разбира се, по лекари и диетолози. Заседнал живот, паралелни симптоми, шок, съпричастност… - това им бяха тъпите диагнози, макар че за да ти ги поставят, вземат майка си и баща си…

……………..

Знам, че го обичам до болка, до полуда, до край, рече си тя, но нещо в нея лекичко я дълбаеше, дори още докато мислеше тези неща.

Той спеше и хъркаше до нея върху разпънатия в дневната диван, защото в спалнята на апартамента под наем като всяка друга зима отново имаше влага. Разликата обаче беше, че сега чакаха дете и мухълът по ъглите на доскоро романтичната мансарда не влизаше в сметките. Загледа се в него – бащата на детето и – и за пореден път се зачуди дали ще успее той да понесе всичко това, което се очаква от един баща. Дълбоко се съмняваше. Щеше и се да цъкне с език, но веднага я заболя, а бузата и беше издута. Може би от мъдреца, който заради бременността все не можеше да оправи, а може би като съпричастност към болката, която изпитваше той самия и насън, защото не се бе погрижил навреме за зъбите си.

Тя лежеше и го гледаше и как подскача неспокойно в просъница заради болката в зъбите си, а мъдрецът и пулсираше в такт с неговите болежки и беше подут, също като неговия…

………

Не знам дали това, което боли, е черният ми дроб или просто бебето рита. Дори нямам представа дали от бременността са ми са се подули краката или поради цирозата десният е изтръпнал, както предупреди преди време лекарят – преди самият той да се гътне и да умре – от цироза, разбира се. Отдясно коремната ми кухина е издута и това вероятно е набъбналият ми от алкохола и болестта черен дроб. От друга страна обаче, може би това е просто бебето, което търси мястото си в майчината утроба. Факт е, че човек се чувства странно, различно и донякъде дискомфортно – дали е болестта или бременността? Кой знае… Не и аз във всеки случай…

………….

В косата и отново имаше пърхут и беше малко мазна. Във всеки случай, поне малко по-мазна отколкото и се искаше, а пърхутът беше гадно нещо. Странното бе, че и в неговата се появи по същото време, а къдриците му също бързо се зацапваха, а дсокоро май не беше така. Дали беше от шампоана, който смениха и ползваха заедно, дали от нейната бременност или неговата небрежност, нямаше как да знае. Лежеше, прилепена до гърба му на неудобния разпънат диван, който дори още не бяха изплатили, а вече го мразеше, чувстваше дишането му не само със слуха си, но и с наедрелите си гърди и корем, обичаше го и го мразеше, че и беше причинил всичко това….

…………….

Днес ми е свободен ден, с бебе или не. Днес няма кой да ми задава въпроси без отговор, да сменя телевизионните канали с други, да иска повече пространство в леглото или на дивана, да забранява да се пуши в дневната или да изисква вода без лимонов сок в нея. Днес мога да си позволя всичко, без никой да ми прави забележки или да отправя забрани и закани. Мога да правя всичко, което си искам. Днес си е ден за мен… Да, ама защо ми е така самотно и пусто, и празно, и някак безсмислено? Започвам едно, подхващам друго, книгата не ми е интересна, филмите по сателитната телевизия – и те. Легнах да поспя на дивана, после станах. Пуших, ядох, дори тайно пих малко, макар да беше обещано, че това се прави само в почивните дни. Пуснах си музика, порно, някакъв филм, отворих нова книга… Тъпо…

Затова легнах по гръб с телефона в ръка, запалих цигара и се загледах в тавана в очакване най-сетне и този ден да умре, а на входната врата да се позвъни като всяка друга вечер по това време. На всичкото отгоре нямах и търпение да звънне проклетия звънец, а звънеше кофти…

……………..

Напъвай! Напъвай! Напъвай!

Дишай! Дишай! Дишай!

Тя напъва и аз напъвам.

Тя диша и аз дишам.

Боли я, а мен ме облива пот.

Тя се ужасява, но аз се побърквам от страх.

Напъвай! Напъвай! Напъвай!

Дишай! Дишай! Дишай!

Докторът си гледа тайно часовника /сигурно закъснява за игра на покер, копелето!/, а сестрата е досадно делова, но какво да се прави, това е положението, това е нашето бебе, нашето дете, нашият живот, бъдещето и мечтите и надеждите ни и ние двамата напъваме и дишаме – тя повече, аз почти припадам, докато накрая се чува едно такова могъщо, дразнещо, красиво, жизнеотвърждаващо:

- ААААААААААААААААААААА!

- Честито! – вика докторът, хвърля престилката и хуква към партията покер, вероятно обилно полята с шотландско уиски, а сестрата повива бебока и го дава на мама, по простата причина, че тате – тоест аз, е на път да подбели очи.

После се съвземам, ей, викам си, брат, браточка, копеле, добро утро, загубеняко, като всеки друг мъж, имаш дете и имаш жена, която боготвориш, събуди се, нямаш нужда от амоняк, а от любовта си, така че отивам до леглото, а моето момиче сияе, и не е вече просто момиче, а жена и майка, и ме обича вече по няколко други различни начина, гледа ме мъдро, всеразбиращо, с лека насмешка и с цялата любов на света, дори неийде отвъд нея, подава ми едно вързопче и пита:

- Не искаш ли да знаеш дали е момче или момиче?

- Не!- казвам аз – Не искам. Все още ме боли и ме държи упойката. Трудно раждане беше, честно. Обичам теб и обичам него. Когато се съвзема, ще научим заедно момче ли е или момиче, после ще изберем дрешките и легълцата и количките, а след това ще му измислим и име…  Обичам те…

После припаднах и мисля, че симптомите бяха дотам.

Камен Петров

Малка зимна приказка за Кай и Герда от Русенско

Кай и Герда живеели щастливо и задружно в едно китно село, в Русенско, България (за която всеки образован европеец знае, че е южната съседка на Румъния, а го знаели и в ЕК). Било през февруари на 2012 година. Герда била щастливо бременна, а на Кай му предстояло да открие тайнствата на бащинството., макар и обременен до немай къде вече от факта да живее в пишман държава насред пишман времена…

И ето, че в един много, ама мнооого снежен ден, напомнящ твърде подозрително зимна приказка, МОМЕНТЪТ най-сетне настъпил. Кай търпеливо и самоотвержено разринал колата, затрупана в пряспа със снежна покривка с рекордните за страната 50 сантиметра дебелина. Герда майчински стегнала необходимото за болницата. После затоплили купето на колата с газен котлон, щото било кучи студ, настанили се вътре и потеглили криво-ляво сред лед, сняг и преспи, към ГРАДА.

Пътуването било истинско приключение, както се полага за всяко подобно пътуване. И без Тим Бъртън и Джони Деп, Кай и Герда се почувствали досущ като Алиса в страната на чудесата. Пътували ли, пътували те сред заснежения арктически пейзаж и видели много неща. Видели закъсали автобуси, коли и камиони в преспите край пътя. Видели русенски и румънски родилки масово да раждат в аварирали линейки, таксита и каруци от двете страна на великата река Дунав, а по леда на реката гладни румънски вълци прииждали на талази да хапнат щастливи кокошки и играещи си по министерски указ с надуваеми играчки прасета. 

Видели да извозват с рейсове пътниците от дерайлиралия експресен влак от София за Москва. Видели километрична колона ТИР-ове пред затворения Дунав мост. Видели 5000 протестиращи на кръговото там тютюнопроизводители, зад които чакали реда си зъзнещи на километрична опашка кандидат-протестиращи лекари, рибари, млекопроизводители и… всички останали (по радиото казали дори, че и депутатите обмислят да протестират заради новите пръстови отпечатъци при гласуването на закони, тц-тц-тц). Видели още в най-голямата виелица мощни снегорини да се размотават с високо вдигнати гребла, докато доброволци от околните села и от града сами разривали снега. Видели нови големи дупки и стари големи дупки по шосето. Видели таксита с надути до Бога тарифи заради виелицата и автобуси, изоставащи безвъзвратно от графика. Видели дим от много комини, понеже било минус 33 градуса по Целзий и хората горели въглища, дърва, кашони, мебели и портретите на цилокупния Министерски съвет, защото не можели да си позволят да плащат трицифрени сметки за ток при двуцифрени заплати, при това нередовно изплащани и то при случай, че не попадали в графата от предстоящите за съкращения 10% във всички държавни структури в страната. Видели клошари, бездомници и старци, застигнати от Бялата смърт. Видели как пак скачат цените на храните, а хлябът изчезва от магазините, пък румънски го замества...

И още много-много неща видели Кай и Герда по дългия и труден, изпълнен с приключения и ледени видения път от китното още русенско село до ГРАДА. После колата влязла в градските улици и двамата бързо разбрали, че тук хавата е дори още по-зле. Най-сетне, след като с мъка изгазили затрупаните със сняг, лед и киша централни улици, задръстени от закъсали и заринати в снега коли, избягвайки с мъка висящите от всички стрехи смъртоносни ледени висулки, зърнали за миг 3 снегорина, които трудолюбиво разчиствали преспите пред Общината и се поуспокоили. Тъй де, рекъл си Кай, позамаян от толкова сняг и щастие (последното – свързано предимно с предстоящото бащинство), зимата явно не ни изненада този път. В крайна сметка февруари е – кой да предположи, че ще е студето, че и сняг ще завали…

После все пак криво-ляво стигнали през преспите до болницата, изневиделица отнякъде се появила Снежната кралица (или може би дежурната старша сестра), Герда била успешно настанена на топло в родилното, а Кай се отбил в близкото барче да обърне един коняк с чай край бумтящата печка, зает да измисли име на бъдещия си наследник…

Камен Петров