Све!
3 години!
А имаме цялото бъдеще пред
нас…
И – стой все така наоколо,
всепоглъщаща и всеобятна и все така обичана и все така обичаща…
Обичам те!
Е, Боже!
Мамка му!
Fuck my self!, нали съм българин.
Искам да умра, а все
не мога.
От друга страна,
явно ми се живее, но вече не знам как.
Чувствам се като
премазан с валяк.
Скапан съм.
Сдухан съм.
Пак съм изчерпан.
Две обеци, 70 кила минало и любов, козя брадичка, лоши
спомени, шантаво настояще, неясно бъдеще, едни летни шорти и джапанки.
Това е останало от
мен.
Другото някак го
няма.
Кух.
Празен.
Ужасно се чувствам.
Тракам-тракам-тракам
със зъби.
Паячета лазят по
лицето ми.
Вдигам ръка пред
очите си, а пръстите ми са прозрачни – вените прозират в тях, ноктите ми са
безкръвни, часовникът /марков/ виси от изтънялата ми китка.
Чувам звучи, каквито
не съществуват, виждам ненарисувани картини, слушам песни на мъртви музиканти и
гледам филми, които никога няма да бъдат снимани, но са така реални, така
истински, така са тук.
„Здравей!”, викам на
стената в хола, после и се извинявам, а тя е просто една стена, нали така, но
аз откъде да го зная този тъп артефакт.
После викам
„здрасти!” на още няколко стаи, нали мразя хората, алиенация, брат, майната ти.
И така, обикалям
празните стаи на апартамента.
Кухня, дневна, хол,
спалня, баня, безкрайни коридори, пуста терасата.
Надничам по ъглите,
зад шкафовете в сифона на мивката, зад неработещия бойлер, в котешката
тоалетна, през слепите прозорци.
Уредбата е пусната и
звучи Placebo – май Every me,
every you. Или For what
I’ts worth, знам ли, на кой му
пука, майната му, все е хубаво, винаги е наше. Иначе в момента на мен ми звучи като нещо старо на Metallica или нещо неиздавано на Ейми Уайнхауз. Кофти
звучи. Самотно, суисидно, тъжно, празно. Сам съм и музиката кънти в празните
стаи и резонира без резонанс.
А аз се треса
целият.
Зъбите ми тракат ли
тракат, а вече отдавна не са 32.
Зъба.
И годините ми не са
32, нито дори 42, нито пък намирам отговорите на въпросите. Както на вечните,
така и на битийните, простите въпроси.
Хей, сещам се за
времето, когато всичко в мен беше пълноводно, пълноценно, пълнокръвно, пълномаслено,
пълнозърнесто, пълно...
Сега сякаш някак не
е така.
Дори не знам вече
чашата наполовина пълна ли е или наполовина празна. Изглежда ми еднаква, щом те
няма.
Ставам, излизам и
заключвам входната врата след себе си – защо ли /леко, без бели, на място,
командвам на кучето, на котката нищо не казвам, тя и без това ме е отсвирила по
презумпция/.
Вървя по тихите
улици.
Ходя по шумните
булеварди.
Газя мръсотията и
локвите и прахта и изгнилите листа и фасовете.
Дишам изгорелите
газове на колите.
Чувам вик – пак са
изнасилили дете.
Ченге глобява шофьор
и си взема рекета, а друг шофьор на ъгъла гази бабичка и отива да си допие.
Гларусите кръжат ли,
кръжат наоколо и вещаят буря, земетресения и мор, а може би просто са гладни,
на кой му пука, поне докато не го оцвъкат там изотгоре отвисоко по главата и по
новите дрехи.
Моят град.
Днес и сега.
Празно ми е.
Искам си дрогата
викам си, докато крача сам сред тълпата.
Не ми е добре нещо.
Стомахът ме боли.
Черният дроб
пулсира.
Сърцето ми аха да
изскочи през ушите.
В устата ми е сухо,
а ръцете ми все така треперят.
Изплезвам се към
една витрина /разпродажба, ликвидация, 50%, пише там/, а езикът ми е белезникав
и обложен и сърби.
С омекнали крака се
добирам отново у дома.
Кучето ми се радва,
а котката се прави, че не съм аз.
Пусто.
Пускам телевизора,
после го спирам отново с дистанционното.
Наливам си чаша
вода, чаша алкохол, чаша чай с мед и лимон,у чаша витамини.
Сухотата в гърлото
ми си стои обаче.
Какво ти става, бе
братче, питам сам себе си или по-скоро моето по-разумно, трезвомислещо и зряло
„Аз” пита другото – онова инфантилното, нервозното, шизоидното, склонно към
самоубийсто и саморазрушение.
Питам сам себе си,
но всъщност знам.
Гледам часовника
през пет минути.
Скапан работен
празен делничен ден.
А паячетата все така
лазят ли лазят по лицето ми, сгърчено от тикове. Пъплещо-лазещи-космати
копелдаци.
Това са всички тези
часове без теб, всеки ден, всеки работен ден, осем часа умирачка, бавна жива
смърт без теб.
Не съм и пипнал
дрога, но копнея… все за теб, знам си го.
Трета година вече и,
Слава Богу, няма край.
Няма, няма край – а това е просто началото, ей, ехо!
Чакам те и все ще
чакам.
И теб, и бебо, и всички вас, даващи смислите.
Винаги.
Най-сетне часовникът
на стената в дневната удря 18 часа привечер, а аз скачам, ставам, хуквам като
луд, отварям шпионката на входната врата, слагам треперещата си ръка на ключа,
оправям си рошавата прическа и чакам-чакам-чакам стъпките ти от работа, по
студените тротоари и дупките по пътищата, през живота ни заедно и поотделно, нагоре
по стъпалата на блока, на ъгъла на междустълбищната площадка, където още личат
снощните кални следи от лапите на кучето ни, пред изтривалката, насред
настъпващата нощ… у дома… при мен…
Влизаш, гушваш ме,
целуваш ме, събуваш си делничните пътъчки, казваш ми „обичам те” и аз отново
съм цял, отново съм истински, отново ме има, отново съм тук и сега, заедно с
теб, в теб, заради теб, „обичам те”, мълвя и аз, впил устни в твоите устни,
ръце в твоите ръце, сърцето ми бие до твоето и до това на още нероденото ни
дете и ужасяващата абстиненция внезапно изчезва, а аз ти прибирам пътъчките в
килера и сърцето си прибирам в твоя джоб, за да го пазиш там, където му е
мястото – до твоето сърце.
Защото отново съм си
взел дрогата както във всеки един миг и час и ден и месец и безвремието на
последните три години, откакто те познавам и откакто не мога да живея без теб,
защото така ужасно те обичам. А другояче не мога. И не искам.
Камен Петров
Русе, 5 юни 2012
година
Твоят Камо
А К. те Ц., знаеш...
Снимки авторът:
Моето то
