ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО

На С. и К. от тате

Един женски писък, дори и очакван, особено ако е на жена, която до болка обичаш, може да промени живота ти до дъно.

Стоя сам в клинично чистия, но всъщност противно мръсен болничен коридор, среднощ е, пия седмото кафе. Чакам. Гриза си нервите и чакам и се чувствам леко опиянен, а не съм близвал и капка от дни. Може би ми се вие свят от нерви, може би от неясните страхове, може би от липсващата вентилация в болницата. Не съм хероиноман, но се потя като прасе, вероятно защото е посред август, а не съм край морския бряг с неговия прохладен бриз.

От кенефа в края на коридора се носи упойваща смрад на застояла урина, която сигурно отдавна вече ферментира и която се смесва с къртещ обонянието ми коктейл, смесена в равни дози с миризмата на медикаменти, мръсни крака, непрани чаршафи, старост и смърт, страх и адреналин, характерни за всяка една болница по света.

Кафе машината в ъгъла дразнещо бръмчи и от време на време реагира на монетите, които пускам в ръждивата и паст, като изплюва с отвращение също толкова отвратително кафе в пластмасова чашка, която още 100 години след като го изпия, ще трови недрата на земята.

Чакам, чакам, чакам.

Чакам вече цяла вечност, ослушвайки се за писъка.

Когато обаче най-сетне все пак го чувам, буквално изпадам в шок, макар да съм подготвен и да мисля, че отдавна съм претръпнал.

Тя изпищя, а това продължи дълго.

Опитвам се да разтълкувам значението на писъка и в нощта, дали е на добро или – недай си Боже! – означава най-лошото, дали е от облекчение или адска блока, от радост или страх, агония ли е или зов…

Ставам, снова като лунатик между разкривената врата на кенефа и бръмчащия кафе автомат. Мачкам в потните си пръсти отдавна разкривената пластмасова кафеена чашка, а ехото на стъпките ми в нощния коридор на болницата е най-самотното нещо, което са чували ушите ми след Rehab на Ейми Уайнхауз.

Опитвам се да надзърна мислено в бъдещето, насилвам се да се разсея със спомени, но настоящето е тук и сега, в този коридор, в тази болница, в този град, в писъка на тази жена – жената, която обичам.

Пропадал съм до дъното и съм го стъргал с нокти и съм дъвкал със зъби калта му и съм се давил, а после пак съм изплувал там – на повърхността на фекалните води, по които плуват и фосфоресцират в цветовете на дъгата мазутните петна на загиващата съвременна цивилизация.

Потъвал съм в мрак, в който човек се блъска до смърт заслепен в стените, за да излезе отново на светло с разбита глава, кървящи венци, разбити дробове, уморено сърце.

Гълтал съм помия и съм я повръщал насила, просто, за да вдишам поне още веднъж, макар въздухът край мен да е отвратителен и в него отдавна да няма озон, а само воня на изгорели автомобилни газове, промишлени частици, смрад на потни мишници и тютюневи фасове.

Тъй че, викам си насред болничната нощ, спомените ми не са голяма работа, нито най-доброто средство за повдигане на духа.

От друга страна, бъдещето често изглежда невъзможно, изглежда несигурно и дори плашещо, без значение дали става дума за тези няколко стъпки отвъд ъгъла на коридора или за идните 100 милиона години.

Ще си стоя в настоящето, решавам несмело, ще си връткам обиколките тук, в този скапан коридор, ще си пия кафетата, ще си гриза нервите и ще чакам, къде ще ида.

После – след една цяло вселенска безкрайност или пък просто за времето, минаващо между едно вдишване и издишване, вратата в края на коридора, но не онази на кенефа, рязко се отваря и към мен по замърсените теракотени плочки заплува сияещо в бяло видение.

Разтърквам изпращелите изпод пръстите ми очи, изтървам чашката, която с трясък пада на пода до краката ми, сърцето ми бие глухо в ушите, аха да гръмне, но още държи, копелето.

После виждам, че видението е просто същия онзи прозаичен лекар, който ни посрещна преди няколко часа, вглеждам се изпитателно в уморената му и брадясала физиономия, която е точно копие на моята собствена, чудя се дали да му разбия мутрата или да го целуна, опитвам се да прочета мислите му като един същински китайски психо шпионин от песен на Red Hot Chili Peppers, но нищо не разбирам, естествено, гроги съм, целият съм изтъкан от нерви и кофеин.

Той прочита обаче без проблем въпроса в кръвясалите ми очи, приближава ме и приятелски ме потупва по рамото:

- Честито, приятелю! Имаш син!

А аз наистина съм на път да му забия един десен прав в тъпата физиономия на тоя среднощен идиот, гледам го като дебил, какъвто вероятно и съм, обаче после нещо внезапно се срути от мен на пода до чашката за кафе, така че залитам в прегръдките му и го стискам като един същински педераст – колкото, за да не се строполя внезапно на земята, толкова и от облекчение.

Досега крачех в настоящето.

Тревожех се заминалото.

Този писък ме върна обратно в бъдещето, където е всъщност и мястото на всички нас.

Тримата.

Камен Петров