Полет над себе си

This is the end

Beautiful friend

This is the end

My only friend, the end

It hurts to set you free

But you'll never follow me

The end of laughter and soft lies

The end of nights we tried to die

                                     Doors, “The end”

Един почти безименен мейл на електронната поща и известно количество спомени.

После нещата се отключват от само себе си.

И – както би казал покойният Курт Вонегът – лайното удря във вентилатора…

Така че, ето ме сега – вися си на перилата на моста. Краката ми се поклащат над безкрайността. Цигарата ми изгаря бързо заради вятъра. Косата ми влиза в очите. Високо е.

Аспаруховият мост. Лично другарят Тодор Живков го е открил на 8 септември през далечната 1976 година – едва на 7 годинки съм бил тогава.  Дълъг е 2 километра, висок 52 метра. В денонощието по него минават средно 10 000 превозни средства. Бънджи-скачачите си правят щур купон тук. Скачат с ластично въже.

Високо е и ме е страх. Имам я от дете тази болест със странното име, която означава страх от височини. Ама в случая няма как. Това е положението.

Просто се уморих, а и май е време.

„Почини си след толкова тичане”, се казваше в една книга.

Е, аз просто забавих оборотите.

Това е.

После спрях...

Смърт.

Ще кандидатствам и за тази работа, казвам си, какво да правя.

Смъртта. И без това във всичко друго се провалям, а и няма по-интересни оферти за бачкане в сайтовете. Все пак какво съм аз – сега, 43 години по-късно? Неуспял писател, неуспял журналист, неуспял алкохолик, неуспял любовник, неуспял...

Не успях в Живота, това е.

Превърнах се в прост бачкатор, като тате, Бог да го прости.

А и днес всичко свърши за мен.

И какво от това?!, би казал обаче Джони.

Metallica и U2 продължават да свирят. Уди Алън прави филми. Уилям Уортън си пише книгите. Тук – долу, нещата все така си вървят.

А там горе?

Какво ли става там?

Дори Курт Вонегът наскоро се пресели горе. Шон Конъри и Джак Никълсън изглежда също чакат вече на опашката. Компанията е окей – като тръгнеш от Джими Хендрикс и Джим Морисън, и стигнеш до Кърт Кобейн и Майкъл Хътчинс.

Но какво да правя АЗ тук?
Къде са ни перспективите?
Къде ни са мечтите, илюзиите и любимите хора?
Отдавна вече ги няма.

Останала е само непосилната лекота на битието.

И този проклет, този съдбоносен имейл…

Висейки като паяк от моста, се отнесох в спомените си за Джони. Джони всъщност не се казваше Джони, а чисто и просто Калоян. Да, точно като мен. Голямо съвпадение, брат! Точно като онова – другото, че се родихме и израснахме на една и съща улица близо до пристанището, че учихме в едно и също училище, завършихме един и същи университет, после влязохме в казармата заедно. И познайте – в една и съща казарма.

Джони беше всичко това, което аз не съм, честно.

Може би заради това го обичах така.

Единство и борба на противоположностите, знаете.

Няма какво да ви разправям. Всичко си беше много просто, като се замисли човек.

Джони беше мечтател, а аз винаги съм бил земен човек /скучен, казваше мама… а и не само тя/. В училище Джони пишеше поезия и фантастични разкази, а аз – есета. На него му вървеше по литература и философия, на мен – по математика и физика. Свиреше на китара в училищната рок група, а аз събирах хербарии. Четеше Кафка, Капоти, Вонегът, Кундера и Маркес, а аз предпочитах изпълнените със сурова мъжественост и истинско приятелство романчета на Джек Лондон. После той стана журналист, преводач и мениджър на рок групи. Аз направих фирма, която работеше неща от гипс картон като подизпълнител в строителството… разбира се, след като се бях провалил първо в сляпото си подражание на Джони – като журналист и като писател…

Искате ли малко спомени /”реминисценции”, без съмнение би ги нарекъл Джони/.

Докато североизточният бриз откъм морето ме клатеше на перилата на моста, се сетих за това-онова, и не винаги беше приятно.

На улицата Джони винаги беше пръв в щуротиите. Той измисли да дадем на малкия ми брат кучо грозде и да го излъжем, че е нормално. Той напои сестра си с веро вместо с мляко от шишето в името на науката. Той реши, че сме банда и трябва да се бием с онези яките копелета от съседната улица, които после все пак ни пребиха.

Сещам се как си деляхме закуската в училище – родителите на Джони бяха потомствени кръчмари, а моите едва свързваха двата края, сеейки арпаджик в селското ТКЗС. После Джони се биеше с всеки задник, който искаше да ми открадне от закуската, може би заради спорта, а може би заради мен.

В университета Джони преписваше от мен /пишеше много поезия и висеше с разни рок групи по кръчмите, така че не му оставаше много време за лекции/, но пък от друга страна ме запозна с най-яките гаджета на света.

В казармата той беше писар на взводния командир, а аз – прост кашик, така че често ме скатаваше, ей така, между другото, и не даваше на старите кучета да ме закачат до края.

Пиехме много, мечтаехме много, пишехме много.

След това спряхме. Поне аз.

После улицата, училището, университетът и казармата свършиха, така че изведнъж ни се налагаше да се сблъскаме изведнъж с реалния живот.

Животът беше гадно копеле и спасение не дебнеше отникъде.

Така че, за изненада на всички, които ни познаваха, малко по малко започнахме да се разминаваме, особено след казармата.

После стана онова там, с Мая, така че някак от само себе си съвсем се отчуждихме.

Този мейл в рядко ползваната ми електронна поща обаче ме върна като с машина навремето назад.

Започнах да си спомням.

Сетих се как ни викаха навремето, на нас, двамата Калояновци, които, сега като се сетя, бяха почти като еднояйчни близнаци – и на улицата, и в училище, и в казармата, и в университета. Коко и Коко. Така ни викаха. Или – Коко на Квадрат. Все тая.

Бяхме все заедно. В добро и лошо, в белите и постиженията, в караниците и заговорите, докато смъртта ни раздели, дори в любовта…

Мая беше тази, която ни раздели.

Преди това обаче пак тя беше момичето, заради което се сплотихме още повече.

Две години и пишех страстни, дълги, изпълнени с копнеж, мечти и надежди писма, а в отговор получавах нейните… поне до онзи момент, в който не разбрах, че и Джони и пише същите. Само дето неговите сигурно бяха по-добри, нали беше поет. Изпаднах в отчаяние, в един момент само дето не налапах дулото, докато бях на пост, но ме беше страх от смъртта, така че оцелях.

Но Джони разбра. Отказа се от нея. Отказа се от любовта си… заради мен.

- Жени много, приятелю…- рече той с нехайната си усмивка – Тази явно е ТВОЯТА.

И продължи да живее все така – стихийно, разпиляно, лутайки се от жена на жена, от творчески план към друг, от град на град, от редакция на редакция. В един момент ми стана ясно, че Джони дава повече пари за алкохол и кока, отколкото дава за наема на жилището под наем, което обитаваше по него време до Морската градина. „Спокойно, приятел, това е стеатоза втора степен, мога да я тикам с години”, изхили ми се той, когато все пак реших да му звънна, след като не се бяхме чували от месеци.

В това време аз градях и надграждах живота си около своята любов към Мая. Въпреки кризата, фирмата ми вървеше добре. Изплащахме кредит за един прекрасен тристаен апартамент почти в центъра /и, разбира се – кредити за какво ли още не, като се почне от колата, мине се през телевизора, хладилника и дивана, и се стигне до новите ни мобилни телефони/, но всичко вървеше по план, всичко си беше разчетено и бъдещето ми беше ясно. Навръх нова година Мая ми направи поредния прекрасен подарък в съвместния ни живот – чакахме дете. Сега мъничкото човече, за което дори и не знаех още дали ще е момче или момиче, така че бъдещата детска стая дори не бе още боядисана, беше на четири месеца и бързо растеше, а с него и корема на мама. Животът ми беше прекрасен – спокоен, пълен с любов, уреден и ясен колкото си иска. Нямаше какво повече да мечтая. За Бога, имах всичко!

Тогава получих този имейл…

Няма да ви го цитирам.

Няма на кого.

Сещате се и, че нямам хартиен носител.

Получих го в интернет.

С две думи, някакъв безименен лекар, от някаква безименна болница, в този никакъв град, ми съобщаваше, че Джони умира. Че стеатозата му втора степен, отдавна вече е често и просто цироза, а самият той лежи на животоподдържащи системи в кома насред реанимацията в градската болница. „Родителите на пациента, както и брат му, са покойници, така че единственият начин е трансплантация на черен дроб от подходящ донор /За извършването на чернодробна трансплантация не е необходимо HLA-съвпадение, достатъчно е съответствие по АВО-кръвногрупова съвместимост/. Преди да изпадне в коматозно положение, пациентът посочи вас като единственият човек, на когото можем да се обадим и от когото да получим информация и съдействие”.

Това пишеше в мейла, мамка му, неподписан от никого, изпратен от скапаната болница, адресиран до мен.

Коко. Половинката от прословутия Коко на Квадрат.

Та, получих това писмо, пристигнало отникъде от дълбините на Глобалното село. Първо се втрещих, после станах ледено спокоен. Джони. Дълго мислих. Много нощи лежах, прегърнал Мая, галейки наедрелия и корем. Знаех, че тя ще ме разбере. Сигурен бях, че бъдещето на детето ни е осигурено. Не случайно цял живот бях бачкал като идиот неща, с които не ми се занимаваше. И аз исках да съм поет. Исках да съм мечтател. Исках да съм журналист, да обикалям света, да ходя по коктейли, да се запознавам с интересни хора, да пиша разтърсващи истории… Не се получи… Сега обаче Джони имаше нужда от мен. Всичко беше предрешено… Все пак, от близо 15 години не близвах алкохол, не пушех, не вземах дрога. Чист съм, рекох си. Аз съм човекът…

Така че, написах на Мая всичко това, което не бях успял да и кажа през тези дълги, изпълнени с битийности и плащане на сметки години, отговорих на писмото от болницата, уверих се, че тестът за съвместимост е положителен, написах някакво завещание /надлежно сключено при нотариус, платете таксата си, благодаря!/, и ето ме на – вися на моста и много ме е страх.

Страх ме е, но още повече ме яде мисълта за Джони.

Джони!

Моят човек.

Моят приятел.

Моята мечтана половина.

Копелето, което пазеше живи мечтите ни, докато аз обзавеждах скапания апартамент, купен на изплащане.

Идиотът, борещ се със стени.

Мечтателят.

Поетът и фантазьорът.

Алкохоликът.

Братът.

Приятелят.

Той ме зовеше и имаше нужда от мен, за пръв път в живота си.

За последен път…

Хвърлям недопушения фас от моста и без интерес наблюдавам лъкатушещия му полет, воден от капризния вятър откъм морето.

Дали и аз ще се ударя в подпорите или ще падна невредим на земята?

Ще боли ли много?

Минава ли животът като филмова лента пред очите ти и има ли тунел със светлина в края?

Мостът мълчи.

Вятърът – също.

Само дълбоко вътре в мен някакъв древен червей на съмнението лази и гризе ли гризе, но аз не му давам ябълката на своите съкровени мисли, по простата причина, че мозъкът ми май вече е изключил.

Просто устроен мозък.

Не е като този на Джони.

А и - страх ме е, както вече казах.

И? Какво следва?

Епитаф?

Явно ще трябва нещо по-така.

Не върви да завърша с архаичното: “Тук почива...”.

“Човек и добре да живее...” също е заето.

Тогава?

Тогава!
Тогава...

Сещам се за нещо.

Не е нито по-добро, нито по-лошо от всичко друго.

Когато съберат това, което е останало от мен, и го положат в калния гроб /без черния ми дроб, разбира се/, искам на камъка ми да пише единствено:
”И това ще мине…”.

Нищо друго.

Надявам се, че един ден Джони ще има възможността да го разчете.

Надявам се Джони да напише още много неща, които обясняват смисъла на живота, вселената и всичко останало.

Надявам се, че Джони и Мая, и нероденото ми дете, чийто пол така и няма да узная, ще бъдат щастливи заедно.

Надявам се истински, че той ще се промени, когато стана част от него, завинаги.

А сега, приятелю, изглежда е време да проверим колко дълго пада човек (без ластично въже) с тегло около 80 килограма от височина 52 метра при умерен североизточен вятър със скорост от 12 метра в секунда.

Изглежда може да продължи дългооооооооооооооооооооооооооооо........

Камен Петров