Metallica, me and myself

Историята ми с Metallica като група е дълга, напоителна и изпълнена с много махмурлук.
Не това обаче е тема на настоящото изследване.
Открих Metallica на поредната малоумна училищна екскурзия, на която успях да се сдобия за 70 кинта с двоен концертен албум на Kiss, което беше и равностойността на джобните ми за цялата екскурзия, както и с гадже, което зарязах още в автобуса на път към дома.
Бай дъ уей.
Годината беше далечната 1984, а парчето беше For Whom the bell tolls и се намираше в някаква странна компилация с балади на... касетка... Да - касетка - онова странно нещо, дето го пренавивахме с помощта на химикалка БИК.
От тоя момент забравих всякакви тъпни от рода на Скорпионс, Пърпъл, ЕйСи ДиСи или Мейдън.
Отново бай дъ уей.
Metallica издадоха Master of Puppets през 1986 година, точно навреме за първата ми година като студент.
В смисъл, че албумът имаше перфектно за мен времетраене от близо 60 минути, а точно толкова траеше пътят от Русе до Кубрат, където живеех по това време, така че се лашках с буса със затворени очи и си пеех албума наизуст, а щом свършех, знаех, че съм стигнал.
Просто, нали.
Лесно и просто ми беше, тъй като по това време бях барабанист в една доста загубена столична рок банда на име Фобус, тъй че знаех партиите на барабаните от този албум наизуст, колкото и прост и некадърен барабанист да е Ларс Улрих.
Освен това, нашите бяха кръчмари и в ресторанта, който държаха имаше банда, а аз обичах да мия сутрин всички гадни чаши на бара, докато нашите лежат у дома в несвяст с махмурлук, после да си налея водна чаша коняк и тайно да блъскам барабаните. познайте - на Master of Puppets на Metallica.
Днес малкият ми син, удачно назован Младши, успешно продължава традицията.

Не е имало ден, в който да го карам с колата до детската му градина във Варна и той да не се тръшка ако от уредбата не звучат именно Metallica.
Само че неговата песен е Seek and destroy.
Само по това се различаваме.
Честно, мадъ факъ...

Синът ми, имитаторът

-          Няма да КРЕЩИШ на тати да ходи при баба!- чувам как КРЕЩИ от другата стая синът ми на майка си, докато тя го къпе, а аз си пия бирата.

Синът ми е едва на 3 годинки, но бързо схваща. Семейството е в криза. Скандалите се норма. Парите в общи линии ги няма. Общуването – също. Освен ако не е съпроводено от крясъци, разбира се.

Хайде, добре дошъл в клуба на социопатите и невротиците, синко, викам си горчиво, после си отварям нова бира. Бирата е бира затова, за да си я отвориш и да я изпиеш, без много-много да се замисляш за разни други, отвлечени работи, като наеми, заеми, кредити, сметки за ток, вода, телефони, интернет, телевизия и прочие.

В това време, при всяка моя издънка, моето момиче ме натирва все при майка ми, след поредния скандал разбира се.

-          Стига сте КРЕЩЕЛИ, още съм малък и ме е страх! – КРЕЩИ при тези скандали синът ни.

И още:

-          Мамо, татко, обичам ви!

Да, ама мама и татко яко са набрали и не го чуват.

Крещят.

Обиждат се.

Нараняват се взаимно.

КРЕЩЯТ.

-          Мамо, татко, обичам ви!

Друг път!

Нещата трябва да се изяснят един път завинаги, дребосъче.

-          Татко, мама защо казва, че пиеш много бира? Пий по-маааалко биричка, а?- казва синът ми, докато съм го сложил на тоалетната чиния барабар с детската приставка и чакам да се изака.

-          Искам да чуя едно голямо „пльок“ и после да станем и да избършем дупето.- викам дипломатично, а синът ми в това време твърде мнително за крехката си възраст ме изучава.

-          Защо все крещите с мама?- пита накрая той, докато се напъва там, където хората обикновено се напъват.

-          И ти крещиш.- казвам му съвсем некоректно.

-          Ама аз съм малък, затова.- затапва ме синът ми.

Е, да, ще ми се да му отвърна. Прав си, сине. Като бях малък, баба ти и дядо ти по същия начин все си крещяха. Докараха ме до болница. Неврастения или нещо такова ми беше диагнозата, не помня, нали съм бил мъничък – точно като теб. Ама още си ги обичам – неврастеник или не. Ти само не ме имитирай, моето момче.

Навремето дядо ти все пиеше тайно "лоша" кока кола с коняк вътре, пък аз все го издавах на баба ти и те все си крещяха.

Но ти недей, синко.

Защото

Това

Може много

Да боли

И да

Остане завинаги

После го вдигам от клекалото и му избърсвам дупето с мокри кърпички без алкохол.

Никакъв алкохол.

Синът ми е това.

Моето момче.

Мой тайо, приятел мой.

-          Дай пет, тайо.- вика той засмян и аз давам разбира се, къде ще ходя.

При това ми е хубаво.

После отиваме оттатък при мама и всичко пак е наред.

Поне до поредния скандал.

И крещенето.

И заточението при баба.

Семейство...

Камен Петров, 11 януари

ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО

На С. и К. от тате

Един женски писък, дори и очакван, особено ако е на жена, която до болка обичаш, може да промени живота ти до дъно.

Стоя сам в клинично чистия, но всъщност противно мръсен болничен коридор, среднощ е, пия седмото кафе. Чакам. Гриза си нервите и чакам и се чувствам леко опиянен, а не съм близвал и капка от дни. Може би ми се вие свят от нерви, може би от неясните страхове, може би от липсващата вентилация в болницата. Не съм хероиноман, но се потя като прасе, вероятно защото е посред август, а не съм край морския бряг с неговия прохладен бриз.

От кенефа в края на коридора се носи упойваща смрад на застояла урина, която сигурно отдавна вече ферментира и която се смесва с къртещ обонянието ми коктейл, смесена в равни дози с миризмата на медикаменти, мръсни крака, непрани чаршафи, старост и смърт, страх и адреналин, характерни за всяка една болница по света.

Кафе машината в ъгъла дразнещо бръмчи и от време на време реагира на монетите, които пускам в ръждивата и паст, като изплюва с отвращение също толкова отвратително кафе в пластмасова чашка, която още 100 години след като го изпия, ще трови недрата на земята.

Чакам, чакам, чакам.

Чакам вече цяла вечност, ослушвайки се за писъка.

Когато обаче най-сетне все пак го чувам, буквално изпадам в шок, макар да съм подготвен и да мисля, че отдавна съм претръпнал.

Тя изпищя, а това продължи дълго.

Опитвам се да разтълкувам значението на писъка и в нощта, дали е на добро или – недай си Боже! – означава най-лошото, дали е от облекчение или адска блока, от радост или страх, агония ли е или зов…

Ставам, снова като лунатик между разкривената врата на кенефа и бръмчащия кафе автомат. Мачкам в потните си пръсти отдавна разкривената пластмасова кафеена чашка, а ехото на стъпките ми в нощния коридор на болницата е най-самотното нещо, което са чували ушите ми след Rehab на Ейми Уайнхауз.

Опитвам се да надзърна мислено в бъдещето, насилвам се да се разсея със спомени, но настоящето е тук и сега, в този коридор, в тази болница, в този град, в писъка на тази жена – жената, която обичам.

Пропадал съм до дъното и съм го стъргал с нокти и съм дъвкал със зъби калта му и съм се давил, а после пак съм изплувал там – на повърхността на фекалните води, по които плуват и фосфоресцират в цветовете на дъгата мазутните петна на загиващата съвременна цивилизация.

Потъвал съм в мрак, в който човек се блъска до смърт заслепен в стените, за да излезе отново на светло с разбита глава, кървящи венци, разбити дробове, уморено сърце.

Гълтал съм помия и съм я повръщал насила, просто, за да вдишам поне още веднъж, макар въздухът край мен да е отвратителен и в него отдавна да няма озон, а само воня на изгорели автомобилни газове, промишлени частици, смрад на потни мишници и тютюневи фасове.

Тъй че, викам си насред болничната нощ, спомените ми не са голяма работа, нито най-доброто средство за повдигане на духа.

От друга страна, бъдещето често изглежда невъзможно, изглежда несигурно и дори плашещо, без значение дали става дума за тези няколко стъпки отвъд ъгъла на коридора или за идните 100 милиона години.

Ще си стоя в настоящето, решавам несмело, ще си връткам обиколките тук, в този скапан коридор, ще си пия кафетата, ще си гриза нервите и ще чакам, къде ще ида.

После – след една цяло вселенска безкрайност или пък просто за времето, минаващо между едно вдишване и издишване, вратата в края на коридора, но не онази на кенефа, рязко се отваря и към мен по замърсените теракотени плочки заплува сияещо в бяло видение.

Разтърквам изпращелите изпод пръстите ми очи, изтървам чашката, която с трясък пада на пода до краката ми, сърцето ми бие глухо в ушите, аха да гръмне, но още държи, копелето.

После виждам, че видението е просто същия онзи прозаичен лекар, който ни посрещна преди няколко часа, вглеждам се изпитателно в уморената му и брадясала физиономия, която е точно копие на моята собствена, чудя се дали да му разбия мутрата или да го целуна, опитвам се да прочета мислите му като един същински китайски психо шпионин от песен на Red Hot Chili Peppers, но нищо не разбирам, естествено, гроги съм, целият съм изтъкан от нерви и кофеин.

Той прочита обаче без проблем въпроса в кръвясалите ми очи, приближава ме и приятелски ме потупва по рамото:

- Честито, приятелю! Имаш син!

А аз наистина съм на път да му забия един десен прав в тъпата физиономия на тоя среднощен идиот, гледам го като дебил, какъвто вероятно и съм, обаче после нещо внезапно се срути от мен на пода до чашката за кафе, така че залитам в прегръдките му и го стискам като един същински педераст – колкото, за да не се строполя внезапно на земята, толкова и от облекчение.

Досега крачех в настоящето.

Тревожех се заминалото.

Този писък ме върна обратно в бъдещето, където е всъщност и мястото на всички нас.

Тримата.

Камен Петров

СПЕШНО СЪОБЩЕНИЕ!!!

На вниманието на всички потребители, юзъри, хакери, байкъри, скейтъри, сноубордисти, хеви метъли, чалгаджии, спец части или просто хора, които четат този блог - ако нямат какво друго да правят смислено с живота си, тъй като – нали – не си струва, освен рубриката на моят обичан син Давид!

Внимание, хора!

Аз се казвам Камен и съм ал... , хм, пардон - баща...

В пространството на блога ми на адрес www.kamo69.blogspot.com, се е появил нов вирус, стана ясно днес. Вирусът, който доскоро евфемистично наричахме просто „кралската скаридка”, в момента е на 22 седмици, около 22 сантиметра, явно пол мъжки, поне на 98%. Става ясно, че Камо и Све чакат син, а датата на раждане гравитира към 23 август, тоест лятно бебе, морско, реге, рага и слънчево. Както се изрази поетично любимият ни акушер-гинеколог по време на прегледа, „сестра, имаме бебе един брой, живо, мърда, има нещо като малка писалка…”. Сиреч явно прилича на щастливия си татко. Младата майка каза на излизане от кабинета: „татко, ти май си разочарован, че не е момиченце?”. 

Твърдението беше обаче твърдо отречено от бъдещият баща, като тук му е мястото да споменем, че той се изтърва още в кабинета, като каза: „Све, нищо, хайде догодина пак” /явно имайки предвид и едно малко момиченце след малкото момченце/, за което беше порицан с основание от медика. Също така таткото почти всяка вечер, в която не е припаднал от нерви и от умора, говори на бебчо през пъпчето на мама, за което също беше смъмрен от лекаря на мама. В крайна сметка, сега е и момента авторът на този блог – тоест аз – Камен Петров Йорданов, да се отрека от майтапчийски имена като Онуфрий, Инокентий и Софроний, с които споменавах до този момент съвсем богохулно бъдещия си син, и да си седна на задника, за да измислим заедно с мама – сиреч моята любима – Светла Иванова Колева, подходящото име на най-страхотното бебе на света.  Така че отричам се, три пъти се отричам, поне така са ме учили селските попове!!!

Освен това днес нашето доки обеща в този блог да има снимка на бебчо, тати обеща да напише страхотен разказ за страхотния ни син, а мама нищо не обеща, защото тя по принцип си е най-страхотната, обичлива и обичана, красива, добра и умна мама на този свят, че дори и отвъд него…

П.П. Само дано бебокът с писалката да прилича на майка си, а не на баща си, защото тя е красива, а аз съм грозен, стар, дебел и плешив. Благодаря.

П.П.1. За справка – на снимките – мама, тате, бебокът…