Говорещият с кучетата

На Св., Ф., К. и бебо, разбира се

Бързо, Лесно, Вкусно…

Дръж, ела тук, легни, умри…

Ммм…

Нееееее, не!

Не сменяйте канала.

Не търсете готварските предавания по нашите набедени т.нар. национални телевизии, не търсете и научно-популярните предавания по сателитната.

Вярно, ще ми се да съм голям, природно надарен кулинар като мама /баба, прабаба/, като оня дебелак Ути Бъчваров, като недохранената телевизионна хърба Иванчо Звездев или като онова бонджиорно Лео.

Вярно, мечтая да съм главен готвач на пет звезден хотел на Златни пясъци, майордом на Английската кралица или кук на презокеански лайнер край Карибите.

Да, но не съм.

Не съм нито едно от тези охранени копелета.

Дори не се казвам Сизър Милан и не ме дават по National Geografic, но именно аз съм ГОВОРЕЩИЯТ С КУЧЕТАТА…
"Тренирай, дисциплинирай, обичай."
Хахаха.
Да!
Това поне съм научил от онова мазно американско ТВ-хюмне.
Ние с него много си приличаме, честно.
Той е милионер, аз клошар.
Той е красив, аз грозен.
Той прилича на педал, аз не приличам на нищо.
Него го дават в праймтайма на телевизията, мен ме дават евентуално като пример за разследваща журналистика в крими хрониката на края на новините.
Имаме обаче, шегата настрана, и нещо общо.
И двамата ядем горещи кучета /hot dogs/, хахахаха.

Вярно, историята на живота ми не е черешката на тортата и в нея България няма да търси талант, но това е моята история, както и моят живот, както и моята България.
А тя не е другата България, повярвайте ми.
Ако не нещо друго, поне не съм обратен.
Искате или не, аз съм просто един средностатистически българин, който се опитва някак да изкара прехраната си. Живея в средностатистическо село в средностатистическа област на републиката, всичко ми е средно.
Може обаче да съм среден, наведен и беден, както пееше навремето  адаша ми Ерол от "Уикеда”, но не се оставям на онова копеле – Живота, нито на социалните, държавата и всички останали копелдаци, да ме дозатрият. 
Не и мен. Не и приживе.
Затова си говоря с кучетата.
Питате ме защо точно с тях?
Ами, толкова е просто.
Първо – котките са прекалено дребни, мършави, бдителни и диви.
Второ – хората ме мразят, презират и преследват.
Затова и станах професионален кучкар, това е.
„Ела тук, мойто момче”
„Кучи-кучи-кучи”
„Добро куче, добро куче”
„Браво, направи се на умрял”
„Ето кокалче, легни”
„Дай лапа, Шаро”
Това са ми хватките. Няма нищо особено. Няма ноу хау за крадене. Те, циганите у нас и индианците в Щатите, отдавна са го измислили.
След това всички са щастливи. Аз съм нахранен. Песовете са умиротворени. Селските кметове са доволни. Бабичките и лелките, дето мразят кучетата – също.
А аз не мразя кучетата.
Не ме разбирайте погрешно.
Всичко това е от глад, от нямане и от лоша социална политика.
Всъщност, обичам всеки помияр на света.
Обичам кучетата, искам това да се знае.
Все пак именно аз съм ГОВОРЕЩИЯТ С КУЧЕТА…
Говоря с тях, топлим се един друг, търсим заедно подслон и храна и вода, бягаме от лошите, просим от добрите.
Честно казано – извинявай, Ути - познавам и всички рецепти. Ако мога да издам една кулинарна тайна – всяка една порода си има подходящата рецепта.

Тлъстият шарпей и едрият сарнбернар се приготвят като дебела свиня по Коледа, с много подправки, става и пържено и готвено със сосче, всякак, много хлебец поемат, ама е вкусно, пръстите да си оближеш.
Дребосъците като чихуахуа или минипинчер са като като солетки, катко семки, чипс или пържени на бургаския плаж скаридки – пека ги дотогава, докато костите им не започнат да се топят в устата ми, с много сол, ако има и черно пиперче и лимон, после си пиеш биричката, буууургаски веееечериииииии.
Мускулестото месо на немската овчарка или добермана е идеално за скара, но ако човек може да го смели и да го смеси едно към едно с месце от нещо по-блажно като златист ретривър, става чудна каймица за кюфтенца.
Ако не сте хапвали датски дог с пресен лук, розмарин и мъничко мерудия, значи нищо не сте видели досега.
Вярно, сетерът е малко жилав, а ризеншнауцерът има много косми, но човек ако е майстор, няма проблеми, всеки виетнамец ще си оближе пръстите.
Пекинез плакия с много зеленчуци, булдог болонезе, шарена черно-бяла супа от чревца на далматинец – това са все едни благинки, дето се научих да ценя далеч след като бях гледал оная черно-бяла филмова класика „Голямото плюскане” на Марко Ферери и много преди да започна да умирам от глад, защото нашите държавници не тачат нито кучета, нито хора, нито черно-бялото кино или джаз музиката, ако речем да забием сега на точно тази вълна.
Иначе, моите най-верни приятели, и те като мен безазищни и бездомни, уличните кучета, верно разнасят зарази, но са природно чисти, натурален продукт, много се услаждат, български стандарт, дето има една дума, дори и без министър Найденов.
А и не е само папането, прехраната един вид, манджата, както викат ония жабари – италианците. От кожите им палатка може човек да си направи, от зъбите – ножче, от ноктите украса, от сухожилията стрела.

Това е животът днес у нас, няма какво да се лъжем.
Човек за човека е вълк, ако ми позволите тази мъничка словесна фигура, забравил съм вече как точно се казваше, че отдавна завърших университета и съм на улицата, но съм сигурен, че не бе корелативна двойка, май…

Хей, хей!

Къде хукна, бе журналистчето?

Ела тук, аз хора не ям!

Ям само кучета, но какво да правя?!

Няма у нас закон, дето да забрани на човек да се прехранва някак, щом държавата отдавна му е било шута.

Ей, журналистчето!

Кажи им поне на ония там – твоите – на журналята, на депутатите и политиците – да не трепят помиярите по улиците, да не глобяват за щяло и нещяло домашните песове, като няма адекватни закони за тях, да не ги пращат на виентнамците като експорт срещу банани, домати или евтина работна ръка.

Дайте ги тук, бе хора.

Чакам.

Пише тук-там, че съм бил във Ветово, Русенско. Не е вярно! Аз може да съм навсякъде. Такава ни е държавата, бе журналистче. Едно време един премиер ни викаше да ядем пасти, като няма пари за хляб, днес ядем каквото си хванем. Пък то кучето най-лесно. Нали е приятел на човека. А и по улиците ги има много.

Аз не съм виновен.

Аз не съм шовинист.

Аз съм просто човек.

Гладен съм и живея от помощи, до пенсията е далеч, а тя – малка.

Това съм аз, за Бога!

ГОВОРЕЩИЯТ С КУЧЕТАТА…

Камен Петров