Силуетът на Смъртта

Die by my hand

I creep across the land

Killing first-born man

Die by my hand

I creep across the land

Killing first-born man

        "Creeping death" Metallica

Смъртта е гадно животно. Виждал съм я. С воняща паст, остри развалени зъби, ехидна мъртвешка усмивка и костеливо чувство за хумор.

Смъртта дебне зад ъгъла с касапския нож на сериен убиец, оловната тръба на наркоманче, палката на полицай или пищова на банков обирджия. Копелето изскача иззад профучаващите по шосето коли, пада от шестия етаж на необезопасена сграда, потъва при мъртво вълнение в морето, пропада в пропастите край Камен бряг, дими с дима от цигарите, процежда се от върха на спринцовката и се опива от градусите в поредната чашка, гушка се в болничните чаршафи с приятелчетата си – Ракът, Инфарктът, Диабетът, Инсултът, Цирозата, СПИН-а и Левкемията.

Виждам Смъртта често и навсякъде - понякога по-често, понякога почти никак, но знам, че Тя присъства неизменно наоколо, също като перверзен чичко-педофил, навърташ се край училището в квартала.

Тя е черна котка с блестящи зелени очи в мрака, новина за нова регионална война нейде в Близкия Изток по телевизията, падащо в бурята дърво, сирени в нощта, вой на спирачки, натровени с храна от далаверите на домакина дечица в детска градина, черният гарван на Алън По, дерайлирал влак, самоубийствен скок от високото, песен на Ейми Уайнхауз, лекарска грешка, загубен бас, аборт…

Смъртта всъщност не мирише, но някак ужасно вони на едно първично, първосигнално, атавистично ниво. Надушваш я без грешка – миризма без мирис, сянка без светлосенки, стъпки по пясъка в пясъчния часовник на Живота.

Не ме е страх от Нея, но истински се ужасявам от първите и братовчеди Болката, Унижението, Старостта, Безсилието. Боляло ме е предостатъчно и предостатъчно унижения съм изтърпял, а да си стар и безсилен е просто ад на Земята, виждал съм го и знам.

Затова, всеки път щом силуетът на Смъртта затъмни за части от секунда слънцето, инстинктивно потръпвам от погнуса, ужас и шокиращото откритие, че въпреки всичко май все пак наистина съм смъртен.

Смъртта караше черно порше кабрио с десен волан и прелетя в отсрещното платно с ехидна усмивка в мига, в който катастрофирах черно на магистралата край морето в един тежкотоварен камион. Тогава аз оцелях, но на място загинаха по-малката ми сестра, съпругът и момиченцето и, моята племенница.

Смъртта купонясваше невесело на борда на луксозна яхта в компанията на няколко миски-нимфоманки, докато заедно с 20-ина други журналисти бедствахме с часове в морето между Златни пясъци, Балчик и Каварна в бурята, наблъскани като сардели неправомерно в малка лодка за разходка с капацитет за 12 души. Докато лодката ни потъваше, успях някак да изплувам на повърхността заедно с фотографа си, но други трима кореспонденти на национални медии, един ТВ-оператор и две репортерки потънаха на дъното, за да ги ръфат рибите.

Смъртта е занимание самотно, беше написал навремето Рей Бредбъри, но Тя куфееше лудешки с черния си плащ насред мелето пред сцената на онази световноизвестна рок група, когато тълпата на концерта премаза до смърт 11 души и рани други 36, без мен разбира се, засега.

Смъртта надникна за миг през прозорчето на петия етаж, а после кикотът и дълго ехтя в шахтата, когато асансьорът реализира свободно падане в продължение на 12 етажа в онази офис сграда, преди да се разбие с трясък на партера и да ме затрупа – жив – с телата на петима пресни мъртъвци, доскоро мои колеги и приятели.

Смъртта се изживяваше като барман, размахала шейкър вместо косата, в нощта, в която в бийч бара на плажа 8 души получиха алкохолно натравяне от блъди мери с алкохол менте и умряха в адски мъки в местната болница, а аз се разминах само с тежък махмурлук, защото бях на шотове текила – знаете там, с близането на сол от женско бедро, резен лайм и по някоя и друга бира от време на време, колкото да ти оправи вкуса.

Смъртта бърчеше гнусливо нос и мънкаше търпеливо в очакване под нос мръснишки моряшки песни в апартамента с изглед към залива, докато аверчето и – Ракът, гризеше отвътре татко тъй както червей гризе ябълка, а аз не можех нищо друго да направя и само го люлеех в прегръдките си и му повтарях и го лъжех: „И това ще мине, тате, и това ще мине…”.

Смъртта ми пречи всяка вечер на изгледа като седна с чаша в ръка пред телевизора, тъй като неизменно ми се блещи с празните си очни кухини от екрана – от новините, от филмите, от текстовете на рок песните: вярно не дразни повече от малоумните реклами, но навява кофти мисли преди лягане и преди сън, защото – знаем, Сънят е по-малкият брат на Смъртта…

И ето тази нощ, нощ след тежък ден, отново е време за сън, отново идва ред да се изпружиш в леглото, пребит от умора и негативни емоции, подобно на труп в ковчега, миеш зъбките, вземаш душ, пускаш една вода, изпушваш една цигара и си вътре – в леглото си, лягаш си с надеждата, че на сутринта отново ще станеш.

Та, изпъвам се мъртвешки в прохладните завивки, а морският бриз гали завесите на отворения към крайморската августовска нощ прозорец, въздишам доволно в полусън, после понамествам морното си тяло, извивам се настрани и понечвам да поставя удобно ръце под главата си, и… замръзвам.

На възглавницата до мен, вместо моята любима, без която отдавна вече не мога да заспя, лежи Тя – Смъртта.

Кръстосала е удобно ръце под черепа си, пощраква с кокалчетата на костеливите си пръсти, подпряла е косата в ъгъла до нощното шкафче, да и е подръка.

- ЛЕКА НОЩ, ПРИЯТЕЛЮ…- дружелюбно грачи Смъртта, поне дотолкова, доколкото може да е дружелюбно същество от Оня Свят, чиято единствена работа, цел и мисия в живота е да дойде и да обрече на вечни адски мъки безсмъртната ти душа.

Изсумтявам презрително /или поне дълбоко се надявам да звучи така, а не като някакво малодушно скимтене/ и обръщам гръб на наглото копеле. Стискам очи с плахата надежда, че всичко е само една илюзия, но от това под клепачите ми само се завъртат непоносими огненочервени спирали, навяващи асоциации с Геената огнена.

Знам, чака ме поредната кошмарна безсънна нощ, от която – ако и този път се измъкна – на сутринта излизам още по-смазан, уморен, с разбити нерви и разтуптяно сърце, но какво да се прави, това е жизнения ни цикъл и мърдане просто няма.

Прочее, стискам аз очи и опитвам да нормализирам дишането си, докато зад мен на стената насмешливо се полюшва в унисон със светлините от фаровете на прелитащите коли силуетът на Смъртта, а самата Тя учтиво и с насмешка ми пожелава:

- СЛАДКИ СЪНИЩА, ПРИЯТЕЛЮ… ЛЕКА НОЩ, ДА СПИШ ВЪВ КОШ, ДА СЪНУВАШ ЦЯЛА НОЩ…

Камен Петров