Капка кръв

Когато капне капка кръв отгоре
Погледни небето
Но недей се моли
Когато капне капка кръв връз теб
мисли за мен
но не обличай креп
Когато капне кървавата капка
не се отчайвай
Тя е част от многото
Тя е само първата от черна кръв
която капе и е за опечалени стръв
Да плачат те със кървави сълзи
да плачат за отминалите дни
да плачат за това което е било
да плачат и за бъдещето, колкото е зло
да плачат за децата неродени
да плачат да обичаните тленни
да плачат с кървави сълзи
за бъдещите и за миналите дни
Когато капне капката от моста
я погледни, кажи - О, Бог да прости!
Когато капне капката от кръв
ще съм последен
и винаги съм пръв
Защото твоята съм капка
Защото твоята съм кръв
Защото и смъртта е сладка
Когато винаги си бил такъв
Кръвта е просто мостра
за рибите е стръв

Долината на мечтите

- Ей сега ви изтрепах като кучета!- изрева пияният и замахна напосоки с теслата.

- Недейте така, бе хора! Селски сме, познаваме се. Недейте бе!- примоли се мъжът ми, но

вече беше късно, ония бяха озверели и го подкараха още там, в леглото, посред нощ.

Някой ме сграбчи за плитката, издърпа ме от постелята на земята и ме повлече навън. Беше зима, но не усещах студа с разголените си нозе. Усещах само животински страх, който ме беше сковал цялата, както когато раждах първото си дете – преди време, преди много време. Само дето сега не раждах, просто ме пребиваха от бой.

Страх ме беше, щото ги познавах и двамата – Малкия Бартек и Минчо Черния. Пияни-заляни, озверели от бяс, нечовешки.

Повлякоха ни с моичкия през прага, по разкаляния след дъжда двор, до обора. Мен ме захвърлиха в ъгъла зад вратата (ведрата за мляко издрънчаха под мен и се разпиляха в тъмното), а Пешо – мъжа ми, го бутнаха върху яслата, където кравата ни Мая кротко преживяше на синджира, и го забухаха с каквото им падне.

Не припаднах от ужас само щото много болно ми стана за моя. Болнав беше и дърт, едва креташе из двора, на мухата път правеше, а сега такъв кютюк отнасяше пред мен, че и аз само дето не изверях. Пред очите ми падна пелена и се хвърлих с голи ръце към ония изверги, нищо, че бях 40 кила с мокри дрехи, а те държаха брадва и сопа в ръцете си.

- Стига! Стигаааа! Изроди! Стигаааааа!- закрещях в несвяст, ама Минчо Черния ми обърса

един наопаки, че чак ми причерня, и ме прати пак на пода зад вратата.

Прималя ми. Една част от мен чуваше като в просъница ударите, които с тъп звук се вбиваха в мършавите телеса на мъжа ми, и неговите все по-слаби писъци, стонове и стенания. Другата обаче, както ставаше винаги при мен при голям зор, отнемай къде се отнесе далече-далече и някак много назад във времето…

Когато дойдохме в село, бяхме още млади, силни, имахме мерак за всичко. Меча поляна му беше името, но моичкият веднага го кръсти „Долината на мечтите”, нали беше пенсиониран без време даскал, горкият, много беше чел и много знаеше. Бяхме се наситили на града, на шумотевицата, блъсканицата, простащината, на автомобилите и скъпотията. Отгледахме по живо, по здраво децата – и трите – изучихме ги, синовете започнаха работа, а щерката се зажени – все в тоя пустия град. Нас обаче си ни дърпаше все към селото – и двамата оттам идехме и там искахме да остареем, че и да ни погребат след време.

Че тъй де, дойдохме в Долината на мечтите, сиреч в Меча поляна, както си беше по документи, ей тук на – на брега на Дунава, вдигнахме къща за чудо и приказ, аз оправих градинката, развъдих кокошки, няколко кози и крава, а Пешо с голям мерак хукна по нивя и бостани, да му се неначудиш и на даскала, и на чудото. Тръгнахме да си гледаме старините и кефа, и спокойствието, дето има една дума, ама не би.

Първо Ива - малката щерка, взе, че се разжени, взе внука и зачезна към Гърция, на сезонна работа мандарини, маслини и лимони да бере… макар и друго да се чу, ама нейсе…

После големият син – Гошо, се спомина в катастрофа. Пил ли беше, не беше ли, крив ли беше, не беше ли – тъй и не разбрахме – поплакахме си, погребахме го, ама животът не пита – продължава. Че и ние с Пешо тъй.

Средният – Евгени, ни остана опора и надежда. Работеше в града като шофьор, има-няма на 50-ина километра от село, заживя с едно разбрано момиче от тутраканско – ей де го, тръгна апартамент на изплащане да купува, кротна, викаме си с моичкия.

Да, ама не.

Започна да ни се вясва от време на време, кьоркютюк пиян, заваля едно такова, не му се разбира, фъфли, в очите му сълзи, ама в погледа – лоши искрици светят. Викам: „Мама, какво става? Нещо с Ленчето ли, с работата ли, що ли?”. Дума не дава да му се издума, лош става направо. Дай някой лев, вика, мамо, ще се оправим. И все нещо замъква, като си тръгне с автомобила към града, все нещо влачи – телевизор ли ще е, козите ли, на баща си пенсията ли – каквото има и каквото докопа. В село се зачу, че тръгнал с лоши хора и по жени, комар играел, апартамента на кино отивал, а Ленчето на три пъти стягала багажа да се връща на село край Тутракан, ама нали ни е син – какво да го правим – затваряхме си очите…

Затваряхме ги, затваряхме ги, но ей ни на – на пода в обора, а ония изверги бъхтят моичкия дето сварят, душичката ще му извадят. И аз ЗНАМ ЗАЩО. Заради сина. Заради Евгени.

- Дай парите, старо, дето ми ги дължи копелето ти и няма да ти строша всичките кокали,

мамицата ти!- реве пиян Малкия Бартек и налага Пешо по главата и гърба с дръжката на брадвата, а Минчо Черния му приглася, и в и псуването и в боя.

- С 300 лева ни завлече онуй леке Евгени и втори месец не ги връща. Или давай парите, или

вземаме кравата! – крещи Минчо Черния и – прас! – с тоягата по главата. Вика и удря, вика и удря, вика и удря…

- Нямам бе хора, нямам…- хленчи Пешо от земята, където се е свил в краката на кравата и

ги прегръща с две ръце – Недейте така, бе хора! Само не Мая! Само не кравичката ми! Недейте така, бе хора! Ще се разберем…

Да, ама не се разбраха. Той беше даскал, стар човек, умен и учен, а те – пияни свине, които нахълтаха в дома и живота ни направо от кръчмата и нямаше кой да ги спре в запустялото от години село - глухо, сляпо и като сакато - което се беше свило като бито куче в добруджанската нощ и се ослушваше със затаен дъх откъм топлите си постели в писъците ни и в крясъците на онези двамата.

После уродите престанаха да налагат моичкия, чух как пъхтят разгорещени в нощта, пълна с отровните изпарения на ракия, които лъхаха от устите им. Чух ги да захвърлят на земята брадвата и сопата, чух тежките им, разлюляни стъпки край мен, после задрънча синджира и Мая жално измуча и ме прекрачи, а след туй тропота от копитата и отшумя заедно с техните несигурни крачки в нощта.

Край, рекох си и си плюх в пазвата, ей тъй на – както бях просната на земята – свърши се.

Вярно, свършило се беше, ама и Пешо беше свършил, горкият ми той. Пребили го бяха до смърт за една шепа пари изродите недни, главата му като диня беше сцепена, навсякъде кръв, косми и мозък все едно. Потрошили го бяха целия и не бяха се щадили да бият – личеше си, отдето и да погледнеш, ако и да беше тъмно. И всичко туй – за едното нищо. За едните пари. Заради големия град, дето ни взе и живота, и надеждата, и децата, и ги развали или ги уби. Тъй както уби в оная нощ и Пешо, макар и издалеч, с чужда ръка, дето се вика.

Как съм доизкарала нощта, само аз си знам.

Като се зазори, сбрах надве-натри каквото сварих в една чанта, загърнах Пешо с одеалото, тъй както си лежеше сгърчен на земята, после дадох и къщата, и обора, и съпруга си на огъня, заключих по навик къщната врата след себе си и скрих ключа под прага, докато пламъците пращяха и бълваха огнени езици през прозорците, обърнах гръб на Долината на мечтите и на всичкото, пусто да опустее, завинаги, и хванах пеша пътя към града и към нищото. 

Кръвта сякаш още плава във водите на Дунав край Вуковар

Река Дунав е голяма. Река Дунав е пълноводна. Река Дунав е дълга и е събрала край бреговете си огромното разнообразие на половин мултикултурна и мултинационална Европа – от пищните замъци и катедрали на Будапеща и Виена, до малки селца и градчета със собствен колорит като Долни Милановац, Дюрнщайн или… Вуковар.

Вуковар е общински център в Източна Хърватия и е най-голямото речно пристанище в страната, разположено при вливането на река Вука в Дунав. Вуковар е третият по-големина град в Славония след Осиек и Славонски брод, но в малка страна като Хърватия, разположена на площ от едва 56,5 хил. кв. км., това е доста условно дори за нашите стандарти – населението му е едва 30 126 души.  Името на  Вуковар произлиза от сливането на корените на думите вълк или вук и индоиранската дума вар, която означава крепост. Същият произход притежава и река Вука, която в буквален превод означава "вълча река". Семантичният превод на името Вуковар обаче - "вълча крепост" или иначе казано "непревземаема твърдина", изиграва лоша шега на местните жители преди 20 години, по време на печално известната операция "Олуя", когато на 18 ноември 1991 година югославските и сръбските военизирани части завземат кокетния град след 87-дневна обсада в самото начало на сръбско-хърватската война. 

Тогава в двора на болницата на Вуковар сръбските сили вземат за пленници 250 ранени хървати, преди да ги екзекутират във ферма в околностите, в деня на падането на града. Днес в гробището на Вуковар лежат 1 600 цивилни и военни, убити по време на обсадата. По време на тримесечната обсада на града близо 4 000 души са ранени от артилерийски снаряди на Югославската армия и сръбските бунтовници в Хърватия. Близо 22 000 души са прогонени от града след неговото падане. Вуковар и околностите бяха поставени под администрацията на ООН в края на войната, преди да бъдат повторно интегрирани към Хърватия през 1998 година. Днес – 20 години по-късно, градът на брега на река Дунав все още живее в сянката на войната, а кръвта сякаш все още плава по пълноводното и течение, наред с круизните кораби, рибарските лодки и яхтите на новобогаташите. Където и да мине човек по вуковарските улици, площади и брегове, неизменно ще се натъкне на многобройни възпоменателни знаци и паметници, а три четвърти от красивите вуковарски жени са все още облечени в черно – това са почернените майки, съпруги, дъщери и сестри на героите от битките през 1991 година. Другата характерна поствоенна особеност на града са десетките изтърбушени от куршуми и снаряди на къщи, обществени сгради, църкви и дворци /дори и старата водонапорна кула над града/, които обаче са окичени до една с цветя и разрухата е скрита от погледа… а може би и дълбоко в сърцата на местните жители. Вуковарци – като всички хървати, са славяни, католици, служат си с латиница, а много векове земите им са били в пределите на Унгария и Австро-Унгария. От 1994 година тук е приета паричната единица, наречена куна /и липа – еквивалент на нашата стотинка или на евро цента/. Такива са били парите и през 1941 – 1945 година, когато Хърватия е била самостоятелна държава. Ако днес слезете от кораба на брега на Вуковар, почти на 100% е сигурно, че вашите левове, евро или долари няма да вървят, освен може би при далавераджиите. Всеки – от кварталния бакалин, през продавача на сувенири край пристанището, служителката в хипермаркета, бабата на пазара или продавачката на цигари и бира, сякаш „са си плюли в устата” и винаги вадят готовата фраза „Одите в менителницу на ъгълу!” /Вървете в чендж бюрото на ъгъла/ още в момента, щом извадите банкнотите в евро, така че човек неволно се чуди дали търговците в града не са близки или далечни роднини на съответния чейнчаджия.  Тук обаче в това отношение е по-добре от Сърбия, Словакия или Унгария, където обикновено ви вземат с готовност евро-банкнотите и бързат да ви върнат рестото съответно в динари, крони или форинти. Извън всичко това Вуковар за непредубедения турист е симпатичен и подреден малък град, съчетал по нещо от швабската подреденост и славянската небрежност. Новоизградените след войната улици и сгради са чисти и добре поддържани, навсякъде има цветя – не само по паметниците и гробовете, но и край кошчетата за боклук, по шадраваните, по стълбовете на уличното осветление , по первазите на прозорците и по протежение на мостовете и мантинелите. В позадрямалия в последните седмици заради ниските нива на реките Вука и Дунав яхт клуб кротко дремят под есенното слънце десетки лодки, яхти и моторници. Хората са препълнили кафенетата в центъра или търчат по обичайните си ежедневни задължения. Не липсват и туристи, но внимавайте с въпросите. Запитате ли за ориентир някой местен къде да откриете историческия център на града, интересни старини или музеи, неизменно ще ви посрещнат с вдигнати вежди: „Историческият център?! Старини, църкви, дворци и музеи?! Войната отнесе всичко, приятелю…”. Иначе Вуковар може да се похвали с красоти и история. Около него са открити няколко селища от доисторическо време и от Средновековието, известни като „Вучедолска култура”. Близо до центъра на града е открит илирийски некропол, както и останки от римския кастел Улкейликус. През ХІІ и ХІІ в., както е и днес, Вуковар е бил търговски център, седалище на жупан (управител а жупа – териториална административна единица от съседни общини). Споменава се за пръв път през 1231 г. като Каструм Валков. Славянското му име е било Вуково (от р. Вука – Вълково), а унгарското – Вуковар (Вар от Варош – или в превод Вуковар е „Вълчи град). През 1408 г. при Вучедол бил изграден Каструм Вучедол. Унгарците са владели града до нашествието на турците през 1526 г. Описание на крепоста през 1608 г. е направил пътешественикът Прантщетер. След нейното разрушаване израстнал сегашния Вуковар, споменат за пръв път през 1567 г. от пътешественика Пагафета. В пределите на Австрия се развива като търговски, а по-късно и като фабричен град с конопопреработвателна  и мелничарска промишленост. Днес река Вука все така, както и в последните няколко столетия, все още дели града на две части – стара и нова. В старата част е сградата на някогашния  графски дворец Елтц, построен в 1750 г. Допреди 20 години в  него се помещавал Градският музей с няколко богати раздела – археология, етнография, работническо движение, картинна галерия. Музеят сега е преместен, а дворецът – както и десетки и стотици други сгради и обекти в града, се реставрира по европрограма, по простата причина, че по време на обсадата на Вуковар през 1991 година, кулите му, както и тези на многото църкви в града, са били отлична цел за югославските снайперисти и артилеристи. Иначе Вуковар е изключително важен за икономиката на Хърватия не само като пристанищен, но и като железопътен възел.Освен завода за обувки и автогуми „Борово”, на 6 км. се намират заводите на вуковарската текстилна индустрия „Вукотекстил”, както и селскостопанският комбинат „Вуковар”. Там се изработват килими, трикотаж, прежди, хранителни продукти. Освен всичко друго, е предвидено и прокопаването на канал между Вуковар и Жупаня – от Дунав до Сава, дълъг 60 км., който ще съкрати с 450 км. пътя към Адриатическо море и надеждите на местния бизнес са силно свързани с него. В околностите на града има много лозя, а вината и високоалкохолните напитки на Вуковар са известни из цяла Европа. Извесни са вината траминац, силванац, както и вуковарските дини и пъпеши. Риболовът също формира голяма част от местния бизнес, така че на всяка втора крачка ще видите надписа „Рибарница” или по нашенски магазин за риба. Изобщо, съветът към българите, стъпващи за пръв път във Вуковар, е да не се опитват да комуникират на английски, немски, френски или руски. Опитайте с българския. Двата езика са така близки, че не ви трябва преводач и ще се разберете с местните много по-бързо и ефикасно. Думи като „Рибарница”, „Месарница”, „Цветарница”, „пазар”, „център”, „мост”, „река” или „пристанище” просто не се нуждаят от превод, когато става дума за разговор между братя-славяни. Възползвайте се от тази лингвистична близост и се ориентирайте навреме, защото във Вуковар – освен пристанището, пазара, деловата част и останките от старини, има още какво да се види. Местността „Вучедол”, на 4 км. от града, е любимо място за почивка на вуковарци. В тази зона за краткотраен отдих са включени пясъчни плажове, ресторанти („Лъв” и „Шаран” – също без превод), мотели, бунгала, археологически обекти, спортни терени за игра с топка – футбол, волейбол, баскетбол. Близо до Вуковар един бял блок отбелязва общата гробница на падналите 1027 войници от Първата българска армия на Сремския фронт, през декември 1944 г., в боевете срещу Германия на хърватска земя. Това гробище се счита за най-голямото военно българско гробище в чужбина и е задължително за всеки истински български патриот, стъпил поне веднъж на вуковарска земя. Борово и Вуковар са почти слети в едно селище. При Вуковар Дунав често излиза от бреговете си и причинява наводнения. По-големи наводнения тук е имало през 1769, 1827, 1853, 1876, 1907, 1920 и особено голямо през 1926 година и на много места по течението на реката може да видите упоменателни знаци, показващи нивото на водата по едно или друго време. На мястото на село Даля пък е бил римският кастел Тото Бургиум. При днешното село Котин е имало също крепост на име Каструм Зата, спомената за пръв път през 1416 година от хроникьорите. Освен старини, в 30-хиляден Вуковар ще намерите и всички блага на цивилизацията – кокетни бистра и барове, лъскави хотели /един от тях резонно се казва като русенския – „Дунав”/, уютни ресторанти, магазини и търговски центрове, пазар досущ като русенския, където може да си купите от тамошните „баби” домашни яйца, сланина, сладка, мед, ракийка… На 18 ноември във Вуковар предстоят възпоменателните тържества по повод 20-годишнината от падането на града. Тогава там ще се изсипят политици, скърбящи, журналисти. Отново ще има речи, венци или наздравици. После… после животът в най-голямото дунавско пристанище на Хърватия ще си продължи с обичайните темпове – улисан в битийността на ежедневието, наследил поуките и привилегиите на миналото, урбанистично модерен под сянката на война, на Смъртта и на черните дрехи на вдовиците…

Камен Петров