ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО

На С. и К. от тате

Един женски писък, дори и очакван, особено ако е на жена, която до болка обичаш, може да промени живота ти до дъно.

Стоя сам в клинично чистия, но всъщност противно мръсен болничен коридор, среднощ е, пия седмото кафе. Чакам. Гриза си нервите и чакам и се чувствам леко опиянен, а не съм близвал и капка от дни. Може би ми се вие свят от нерви, може би от неясните страхове, може би от липсващата вентилация в болницата. Не съм хероиноман, но се потя като прасе, вероятно защото е посред август, а не съм край морския бряг с неговия прохладен бриз.

От кенефа в края на коридора се носи упойваща смрад на застояла урина, която сигурно отдавна вече ферментира и която се смесва с къртещ обонянието ми коктейл, смесена в равни дози с миризмата на медикаменти, мръсни крака, непрани чаршафи, старост и смърт, страх и адреналин, характерни за всяка една болница по света.

Кафе машината в ъгъла дразнещо бръмчи и от време на време реагира на монетите, които пускам в ръждивата и паст, като изплюва с отвращение също толкова отвратително кафе в пластмасова чашка, която още 100 години след като го изпия, ще трови недрата на земята.

Чакам, чакам, чакам.

Чакам вече цяла вечност, ослушвайки се за писъка.

Когато обаче най-сетне все пак го чувам, буквално изпадам в шок, макар да съм подготвен и да мисля, че отдавна съм претръпнал.

Тя изпищя, а това продължи дълго.

Опитвам се да разтълкувам значението на писъка и в нощта, дали е на добро или – недай си Боже! – означава най-лошото, дали е от облекчение или адска блока, от радост или страх, агония ли е или зов…

Ставам, снова като лунатик между разкривената врата на кенефа и бръмчащия кафе автомат. Мачкам в потните си пръсти отдавна разкривената пластмасова кафеена чашка, а ехото на стъпките ми в нощния коридор на болницата е най-самотното нещо, което са чували ушите ми след Rehab на Ейми Уайнхауз.

Опитвам се да надзърна мислено в бъдещето, насилвам се да се разсея със спомени, но настоящето е тук и сега, в този коридор, в тази болница, в този град, в писъка на тази жена – жената, която обичам.

Пропадал съм до дъното и съм го стъргал с нокти и съм дъвкал със зъби калта му и съм се давил, а после пак съм изплувал там – на повърхността на фекалните води, по които плуват и фосфоресцират в цветовете на дъгата мазутните петна на загиващата съвременна цивилизация.

Потъвал съм в мрак, в който човек се блъска до смърт заслепен в стените, за да излезе отново на светло с разбита глава, кървящи венци, разбити дробове, уморено сърце.

Гълтал съм помия и съм я повръщал насила, просто, за да вдишам поне още веднъж, макар въздухът край мен да е отвратителен и в него отдавна да няма озон, а само воня на изгорели автомобилни газове, промишлени частици, смрад на потни мишници и тютюневи фасове.

Тъй че, викам си насред болничната нощ, спомените ми не са голяма работа, нито най-доброто средство за повдигане на духа.

От друга страна, бъдещето често изглежда невъзможно, изглежда несигурно и дори плашещо, без значение дали става дума за тези няколко стъпки отвъд ъгъла на коридора или за идните 100 милиона години.

Ще си стоя в настоящето, решавам несмело, ще си връткам обиколките тук, в този скапан коридор, ще си пия кафетата, ще си гриза нервите и ще чакам, къде ще ида.

После – след една цяло вселенска безкрайност или пък просто за времето, минаващо между едно вдишване и издишване, вратата в края на коридора, но не онази на кенефа, рязко се отваря и към мен по замърсените теракотени плочки заплува сияещо в бяло видение.

Разтърквам изпращелите изпод пръстите ми очи, изтървам чашката, която с трясък пада на пода до краката ми, сърцето ми бие глухо в ушите, аха да гръмне, но още държи, копелето.

После виждам, че видението е просто същия онзи прозаичен лекар, който ни посрещна преди няколко часа, вглеждам се изпитателно в уморената му и брадясала физиономия, която е точно копие на моята собствена, чудя се дали да му разбия мутрата или да го целуна, опитвам се да прочета мислите му като един същински китайски психо шпионин от песен на Red Hot Chili Peppers, но нищо не разбирам, естествено, гроги съм, целият съм изтъкан от нерви и кофеин.

Той прочита обаче без проблем въпроса в кръвясалите ми очи, приближава ме и приятелски ме потупва по рамото:

- Честито, приятелю! Имаш син!

А аз наистина съм на път да му забия един десен прав в тъпата физиономия на тоя среднощен идиот, гледам го като дебил, какъвто вероятно и съм, обаче после нещо внезапно се срути от мен на пода до чашката за кафе, така че залитам в прегръдките му и го стискам като един същински педераст – колкото, за да не се строполя внезапно на земята, толкова и от облекчение.

Досега крачех в настоящето.

Тревожех се заминалото.

Този писък ме върна обратно в бъдещето, където е всъщност и мястото на всички нас.

Тримата.

Камен Петров

Силуетът на Смъртта

Die by my hand

I creep across the land

Killing first-born man

Die by my hand

I creep across the land

Killing first-born man

        "Creeping death" Metallica

Смъртта е гадно животно. Виждал съм я. С воняща паст, остри развалени зъби, ехидна мъртвешка усмивка и костеливо чувство за хумор.

Смъртта дебне зад ъгъла с касапския нож на сериен убиец, оловната тръба на наркоманче, палката на полицай или пищова на банков обирджия. Копелето изскача иззад профучаващите по шосето коли, пада от шестия етаж на необезопасена сграда, потъва при мъртво вълнение в морето, пропада в пропастите край Камен бряг, дими с дима от цигарите, процежда се от върха на спринцовката и се опива от градусите в поредната чашка, гушка се в болничните чаршафи с приятелчетата си – Ракът, Инфарктът, Диабетът, Инсултът, Цирозата, СПИН-а и Левкемията.

Виждам Смъртта често и навсякъде - понякога по-често, понякога почти никак, но знам, че Тя присъства неизменно наоколо, също като перверзен чичко-педофил, навърташ се край училището в квартала.

Тя е черна котка с блестящи зелени очи в мрака, новина за нова регионална война нейде в Близкия Изток по телевизията, падащо в бурята дърво, сирени в нощта, вой на спирачки, натровени с храна от далаверите на домакина дечица в детска градина, черният гарван на Алън По, дерайлирал влак, самоубийствен скок от високото, песен на Ейми Уайнхауз, лекарска грешка, загубен бас, аборт…

Смъртта всъщност не мирише, но някак ужасно вони на едно първично, първосигнално, атавистично ниво. Надушваш я без грешка – миризма без мирис, сянка без светлосенки, стъпки по пясъка в пясъчния часовник на Живота.

Не ме е страх от Нея, но истински се ужасявам от първите и братовчеди Болката, Унижението, Старостта, Безсилието. Боляло ме е предостатъчно и предостатъчно унижения съм изтърпял, а да си стар и безсилен е просто ад на Земята, виждал съм го и знам.

Затова, всеки път щом силуетът на Смъртта затъмни за части от секунда слънцето, инстинктивно потръпвам от погнуса, ужас и шокиращото откритие, че въпреки всичко май все пак наистина съм смъртен.

Смъртта караше черно порше кабрио с десен волан и прелетя в отсрещното платно с ехидна усмивка в мига, в който катастрофирах черно на магистралата край морето в един тежкотоварен камион. Тогава аз оцелях, но на място загинаха по-малката ми сестра, съпругът и момиченцето и, моята племенница.

Смъртта купонясваше невесело на борда на луксозна яхта в компанията на няколко миски-нимфоманки, докато заедно с 20-ина други журналисти бедствахме с часове в морето между Златни пясъци, Балчик и Каварна в бурята, наблъскани като сардели неправомерно в малка лодка за разходка с капацитет за 12 души. Докато лодката ни потъваше, успях някак да изплувам на повърхността заедно с фотографа си, но други трима кореспонденти на национални медии, един ТВ-оператор и две репортерки потънаха на дъното, за да ги ръфат рибите.

Смъртта е занимание самотно, беше написал навремето Рей Бредбъри, но Тя куфееше лудешки с черния си плащ насред мелето пред сцената на онази световноизвестна рок група, когато тълпата на концерта премаза до смърт 11 души и рани други 36, без мен разбира се, засега.

Смъртта надникна за миг през прозорчето на петия етаж, а после кикотът и дълго ехтя в шахтата, когато асансьорът реализира свободно падане в продължение на 12 етажа в онази офис сграда, преди да се разбие с трясък на партера и да ме затрупа – жив – с телата на петима пресни мъртъвци, доскоро мои колеги и приятели.

Смъртта се изживяваше като барман, размахала шейкър вместо косата, в нощта, в която в бийч бара на плажа 8 души получиха алкохолно натравяне от блъди мери с алкохол менте и умряха в адски мъки в местната болница, а аз се разминах само с тежък махмурлук, защото бях на шотове текила – знаете там, с близането на сол от женско бедро, резен лайм и по някоя и друга бира от време на време, колкото да ти оправи вкуса.

Смъртта бърчеше гнусливо нос и мънкаше търпеливо в очакване под нос мръснишки моряшки песни в апартамента с изглед към залива, докато аверчето и – Ракът, гризеше отвътре татко тъй както червей гризе ябълка, а аз не можех нищо друго да направя и само го люлеех в прегръдките си и му повтарях и го лъжех: „И това ще мине, тате, и това ще мине…”.

Смъртта ми пречи всяка вечер на изгледа като седна с чаша в ръка пред телевизора, тъй като неизменно ми се блещи с празните си очни кухини от екрана – от новините, от филмите, от текстовете на рок песните: вярно не дразни повече от малоумните реклами, но навява кофти мисли преди лягане и преди сън, защото – знаем, Сънят е по-малкият брат на Смъртта…

И ето тази нощ, нощ след тежък ден, отново е време за сън, отново идва ред да се изпружиш в леглото, пребит от умора и негативни емоции, подобно на труп в ковчега, миеш зъбките, вземаш душ, пускаш една вода, изпушваш една цигара и си вътре – в леглото си, лягаш си с надеждата, че на сутринта отново ще станеш.

Та, изпъвам се мъртвешки в прохладните завивки, а морският бриз гали завесите на отворения към крайморската августовска нощ прозорец, въздишам доволно в полусън, после понамествам морното си тяло, извивам се настрани и понечвам да поставя удобно ръце под главата си, и… замръзвам.

На възглавницата до мен, вместо моята любима, без която отдавна вече не мога да заспя, лежи Тя – Смъртта.

Кръстосала е удобно ръце под черепа си, пощраква с кокалчетата на костеливите си пръсти, подпряла е косата в ъгъла до нощното шкафче, да и е подръка.

- ЛЕКА НОЩ, ПРИЯТЕЛЮ…- дружелюбно грачи Смъртта, поне дотолкова, доколкото може да е дружелюбно същество от Оня Свят, чиято единствена работа, цел и мисия в живота е да дойде и да обрече на вечни адски мъки безсмъртната ти душа.

Изсумтявам презрително /или поне дълбоко се надявам да звучи така, а не като някакво малодушно скимтене/ и обръщам гръб на наглото копеле. Стискам очи с плахата надежда, че всичко е само една илюзия, но от това под клепачите ми само се завъртат непоносими огненочервени спирали, навяващи асоциации с Геената огнена.

Знам, чака ме поредната кошмарна безсънна нощ, от която – ако и този път се измъкна – на сутринта излизам още по-смазан, уморен, с разбити нерви и разтуптяно сърце, но какво да се прави, това е жизнения ни цикъл и мърдане просто няма.

Прочее, стискам аз очи и опитвам да нормализирам дишането си, докато зад мен на стената насмешливо се полюшва в унисон със светлините от фаровете на прелитащите коли силуетът на Смъртта, а самата Тя учтиво и с насмешка ми пожелава:

- СЛАДКИ СЪНИЩА, ПРИЯТЕЛЮ… ЛЕКА НОЩ, ДА СПИШ ВЪВ КОШ, ДА СЪНУВАШ ЦЯЛА НОЩ…

Камен Петров

Няма умирачка

Животът прилича на зъб

Изобщо не мислиш за него

 Доволен си – дъвчеш добре

Но внезапно той се разваля

Боли те но щом ти е нужен

За него се грижиш

Но за да бъдеш съвсем излекуван

Трябва да го изтръгнат от теб

                                               Борис Виан

Реших, че всичко е ужасно тъпо.

Не виждах вече смисъл в нищо.

Дълги години се мъчих, а край мен труповете валяха като в екшън със Силвестър Сталоун, а не беше на кино и не беше война, просто каквито и да ги вършеха, хората в един момент си измираха като мухи и това си беше.

Животът очевидно беше просто една малуомна прелюдия към смъртта.

А живот отвъд смъртта и без това нямаше.

Така че работата беше ясна. Нямаше смисъл да живея, ерго – за целта първо беше нужно да умра. Понеже съм ерудит обаче и сложно устроен интелектуалец с куп емоционални проблеми, подобно онова копеле Уди Алън, дори умирачката се оказа трудно начинание за безволево и мързеливо копеле като мен.

Номер ми изиграха най-вече баналните реалии на съвремието, тъпото ми чувство за хумор и скъпотията.

Първо на първо, страх ме е от високо и то ужасно, така че автоматично от списъка за щастливо избавление с летален край, свързано с всякакво скачане от сгради, мостове, кранове, самолети и прочее нещо, по-високи от скута на жена ми, просто отпадаха по подразбиране.

Второ, заради скапаната си професия, имах и скапан стомах, много нервен. Поради тази причина отравянето също отиде на кино – дори и с кураре… или караоке… а може би укулеле… майната му, и без това няма значение.

Свръхдоза, автомобилни газове в затворен гараж, отровен паяк тип „тарантула”, нает от мен за мен наемен убиец, какво ли не премислих.

В гроба сигурно беше тъмно, влажно и мърдаха всякакви гадове, които искат да те ръфат, а в крематориума пари, размишлявах.

Няма какво да се лъжем, принципно имах ужасен страх от всякаква болка. Изобщо не можех да си представя да си прережа вените, да си пръсна черепа с пистолет, да се удавя в някой замърсен с фекалии и леденостуден водоем – убежище на пиявици, да се хвърля под влак, който ще ме разкъса надве, разбира се съгласно редовното закъснение в разписанието си или пък да си завържа нещо дълго, бодливо и твърдо на врата и да се окача на него на полилея в хола, докато смъртта ни раздели.

Гадно ми звучаха всички възможни сценарии и това си беше..

Опитах се да туширам всичко това на съзнателно, подсъзнателно и национално ниво, като се замислих за разни любими пичове, които са си отишли по един или друг начин през годините, отдавна са се разложили във физическия смисъл на думата, но продължават да живеят в душата, сърцето и спомените ми, о-йе…

Не помогна, даже напротив.

Тръгнах от тате, бог да го прости, но ракът определено не беше моята диагноза.

Опитах с Фреди Меркюри, но хайде сега, моля – мека китка, СПИН, гей, би?! Няма как да стане!

Хемингуей, виж, е бил твърдо копеле, добре ги е обръщал жените, бутилките, романите и дивеча, но ни можех да си представя да си завра дулото на пушка в устата и да дръпна спусъка.

Същото се отнасяше и за оня пич Кърт Кобейн от Nirvana.

За Майкъл Хътчинс от INXS и колана на дръжката на хотелската врата просто не ми се и мислеше.

Карах така известно време, после се отказах, защото добих усещането, че съм на път да стана безсмъртен.

Толкова се уплаших, отвратих и се сдухах, честно.

Да умреш е едно, а да мислиш за смъртта – съвсем друго. Трето и четвърто е да го направих, но мисля, че Николай Хайтов друго е имал предвид… Бог да го прости и него…

То смъртта и без това си е сдухващо нещо, а според Рей Бредбъри – и занимание самотно, но в моя случай направо се превръщаше в невъзможен казус това, умирачката. Като оставим настрана всичко друго, всичките ми фобии, социални наслоения, семейни задължения, страха и притеснението, стигаше ми само да се сетя колко са скъпи днес оръжията в сивия сектор на пазара у нас и как се точат бюрократичните процедури по узаконяването им. Дори да вземех решение изходът да е отрова, то за легална такава трябваше рецепта, а за нелегална – пари, които нямах. Не можех да си позволя такса в законно стрелбище за да се гръмна или наемане на яхта за да се удавя. Гнус ме беше от червеите, които после щяха да ме гризат в гроба, но и ме беше страх от изгарянията в крематориума. Да не говорим за това какво ще каже мама, като разбере и че има голям шанс да ме изостави гаджето…

Както казах, аз съм сложна личност. Ерудит, интелектуалец и мислител.

Сега, докато още съм жив, не знам точно какво съм.

Околните си имат свое мнение, което в повечето случаи е доста поляризирано, но като цяло ми лази доста по нервите.

Като умра обаче, нещата като че ли ставаха дори още по-сложни.

Веднага си представих някоя от многобройните, влюбени до болка в мен, кахърни поетеси, последователки на Петя Дубарова, които щяха да нашаткат на мига по няколко поеми за смъртта ми, в които щеше да се говори за „мъртви улици /пусти улици/, мъртва точка /застой/, мъртъв час /следобедно време за почивка/, мъртъв език /известен само по писмени паметници, който не се използва като говорим/, мъртво вълнение /което се появява при безветрие/, мъртва тишина /пълна тишина/, мъртъв сезон /период на застой/, мъртва кост /твърд израстък, най-често по главата и краката/, мъртва душа /питайте Гогол/…

Това беше отвсякъде в пъти по-зле дори от тъпата сентенция „за мъртвите или добро, или нищо”.

Готови бяха за някое литературно списание, за поетичен конкурс или за поредната творческа деменция.

Това обаче не правеше мен самия готов за моргата.

Никак даже.

Мъртво родена работа, ако мога да си позволя тази фриволност на изказа, бих казал…

От друга страна отдавна вече ми беше писнало наистина. Искам да умра, да се изпаря, да гушна букета, да ритна ритнеш камбаната, да прегърна босилека, да вирна краката, да опъна петалата, да хвърля топа. Копнеех да пукясам, да пукна, да се гътна, да гибердясам, да загина, да погина и да се погубя млад, да се преселя във Вечните ловни полета, в Рая, във Вечността, в един по-добър Свят, на Оня Свят, мамка му!

Обаче все не намирах начина.

Бях просто… нежив…

Нито жив с живите, нито мъртъв с мъртвите.

Ни жив, ни умрял

Плюх си на разчетения до стотинка ежемесечен бюджет и на задълженията си към мобилния оператор, и набрах телефона на моята приятелка Кетрин от Сидни, Австралия. Друг манталитет, друг жизнен опит, друга култура, викам си, все ще измисли нещо. Плюс това ми беше задължена, ирландско-австралийската крава, след като и бях помогнал в социалната адаптация в родната БГ-действителност след един концерт на Rolling Stones в съседен Букурещ. Кетрин от Австралия обаче, която дори не беше кореняк бушмен, а тъп пришълец – потомък на орлански католжници, просто ми изреди гъгниво по телефона с 68 импулса в минута: „kick the bucket, bite the dust, buy the farm, cash in one's chips, croak, go belly up, go to the wall, go west, meet one's maker, shove off…”

Thank you very mutch, bitch!

Много ми помогна, направо.

След като проверих онлайн колко ми е коствал разговора с Австралия /24,78 кинта, нито повече, нито по-малко/ и след продължително ровене в интернет речници и справочници, най-смисленото, до което се докопах беше идиотския идиом „Kick the bucket (Да ритнеш кофата)”. Как да не се досетя, че означавало „Да умреш. Намек за кофата, като често използвано място за стъпване на обесвания по време на линч. Друго обяснение е наименованието на дървото, за което се връзва прасето при клане (buque). По време на клането агонизиращото прасе го рита със задните си крака”. Баси дърварката! Лика-прилика са си с Дънди Крокодила, добре че го спряха тоя тъпия филм откъм продължения още през 80-те.

Очевидно беше, че разговорите с духовете на любими покойници, с разни авери от по света и у нас и с вътрешното ми „аз", доникъде нямаше да ми помогнат.

Знаех, разбира се, освен това, популярния сред юзърите напоследък онлайн списък „76 тъпи начина да умреш”. Няма да го цитирам целия, защото някои от тях наистина са тъпи, а и високо ценя оставащото ми на този свят време. Затова и ето ви представителна извадка от него, дано ви бъде полезна - да си прережеш вена с хартия, да се задавиш с кактус, да паднеш от самолет и да умреш във въздуха заради самозапалване, да ти се забие летяща птица в корема, да ти влезе скакалец в тялото и да стигне до мозъка, да се удавиш в писоар, да си заковеш ръката с пирон и да умреш от глад, да си глътнеш зъб и да ти разкъса стомаха, да се запалиш с лупа, да те ударят с бумеранг в сънната артерия, за те рециклират, да те уцелят с дартс в аортата, да те блъсне самолет докато се спускаш с парашут, да си сложиш ръждясал пиърсинг, да се удавиш в киша…

Той дори и от птичи поглед погледнато също не водеше до нищо конструктивно и реално, като всяко друго нещо, намерено в интернет.

И така…

В крайна сметка реших, че май се отказвам от цялата тази дивотия. Да мре, който иска. Аз нямам нито пари, нито време, нито въображение, за да умра истински. Затова само ще изпадна в крайна форма на мимикрия. Ще изпуля очи, ще посинея, ще пусна малко пяна между зъбите и изплезения си, подпухнал език, дори ще се насиля да мириша както се полага.

Това е положението

Просто ще се правя на мъртъв

И без това все едно живеем в морга.

При това зле почистена.

И само симулираме живот…

Камен Петров

Първи сняг, последен сняг...

                      из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

If you want to hang out, you've gotta take her out: cocaine
If you want to get down, get down on the ground: cocaine
She don't lie,
She don't lie,
She don't lie,
Cocaine…
                Eric Clapton, „Cocaine”

Сняг, снежец, снежинки по носа ми.
Пърхат, пърхат, пърхат.
Първият сняг, мамка му.
Сняг!
Отварям прозореца и крещя на съседите, на ченгето на ъгъла, на целия Свят:
- ЧЕСТИТ ПЪРВИ СНЯГ, БЕ ХОРА! ЧЕСТИТ ПЪРВИ СНЯГ!
- Какъв сняг, бе малоумник, майната ти! Затваряй си плювалника, че тук някои се опитваме да спим!- е отговорът.
Унизен съм и попарен като футболист от националния по футбол, но не и съкрушен.
И аз съм лъв, не коте, както викаше адаша Донев в един скеч навремето.
Майната им на ТЯХ!
Трясвам прозореца, от старата дограма се посипват люспички боя – като сняг валят и те, а аз зиморничаво кихвам.
Снежно…
Ууу, студено стана в стаята.
От друга страна май е жега, хахаха.
Климатроникът явно пак е сдал багажа, а уж, скъп, китайска им работа.
Снежинките се ръсят като пърхут от носа ми, от косата, от козята ми брадичка. Ако имах малко повече време, сили и желание, можех да си спретна снежен човек в хола, хахаха, ма ме мързи, мързи ме, браточка, две не виждам. Докато вдигна ръка да си почеша топките, минава цяла вечност, мек съм като лионска наденица извън хладилната витрина.

Посягам за стягане за глътка към бутилката бърбън, обаче – мамка му! – днес не е бърбън, а някакво гадно шардоне. Копеленце дребно, мърморя си, докато отпивам направо от бутилката – шардоне или не. „Батка – викаше ми Жълтия – за редовни клиенти със снежеца винаги бутвам и по някоя специална бутилка, ще скиваш, батка”…
Обаче карай, в тоя сняг и шардонето даже върви.
Търся опипом дистанционното за телефункена, намирам го свряно между възглавниците на дивана, даже някъде между краката си, май.
Щракам каналите, кихайки, щото все ме дразни носа, обаче батериите явно са се скапали.
Допреди малко си се кефех на някакъв архивен концерт на Джими Хендриск, „Crosstown traffic”, о йе!, майната му, че не било от Удсток, пак е жестоко копелето, а сега гледам – Хендрикс ми мяза на бял, на снежинка някаква, по-дърт е, отколкото го помня и не свири с лявата ръка, копелето, а припевът му направо идиотски, все едно циганка на Евровизия: „If your day is gone, and you want to ride on: cocaine! Don't forget this fact: you can't get it back: cocaine! She don't lie, She don't lie, She don't lie – Cocaine…”
Вдигам смартфончето, и по него има сняг, и набирам братото.
- БРАТОЧКА!- рева в слушалката – САТЕЛИТНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ ПАК СЕ Е СКАПАЛА, МАМКА МУ! ИЛИ ТОВА, ИЛИ ДЖИМИТО ХЕНДРИКС ПОСМЪРТНО Е ИЗКАРАЛ АРХИВНО ПАРЧЕ, ДЕТО НЕ ГО ЗНАМ, БРАТОЧКА! ВСЕ ЕДНО СКИВАМ ЕЙМИ УАЙНХАУЗ ОТ ГРОБА, БАСИ! СКИВАЙ-СКИВАЙ ЗА КВО СТАВА ВЪПРОС…

Тикам тъпия смартфон в тъпата плазма и надувам парчето до дупка /брей, дистанционното май пак проработи!/.
После пак слагам слушалката на ухото си, вече го чувствам като изтръпнало:
- КВО СТАВА, БЕ, БРАТОЧКА, БАСИ?! НИЩО НЕ РАЗБИРАМ ВЕЧЕ ОТ СКАПАНИЯ МУЗИКАЛЕН ПАЗАР!- рева отново като идиот.
Скивам копелето ми се нахилило отсреща, ебава се с една дума:
- Снегът те е затрупал теб явно, първият сняг, да ти е честит. Допий си виното и лягай да поспиш. А това е Ерик Клептън, дебил!
И затвори братокът.
Чао не каза даже, ей задник, викам на смартфончето, обаче чак след като вече съм го захвърлил до дистанционното, бутилката, цигарите и запалката, пепелника и малкото огледало с купчинката и навитата от 20-кинтова евробанкнота фунийка върху него.
Паля изнервен цигара, копелета, после виждам, че в пепелюгата димят още две, а гости нямам, мамка му, тъй че гася няколко от гадните фасове и допушвам само най-дългия, хахаха. Изнервен съм аз колкото си искам, а белокожият Хендрикс и тъпото парче ми лазят допълнително по нервите, тъй че пак награбвам дистанца и щракам напред-назад, може да хвана някоя по-яка песен или па порно, или мач на Манчестър Юнайтед, на който да дебна Бербатката да се контузи, като падне от пейката на резервите, хехехехе.
Вместо това дистанционното за пореден път се скапва в пипалото ми и заяжда баш на някакъв нашенски канал, от тия по-първите, дето са в менюто, някаква национална телевизийка, май. Гледам там водещият, Дудука му викали, майна, четох някъде, нещо мрънка и се пули, после къса на парчета някакъв вестник, ама бесен, викам ти. Смешно ми стана чак, но после ми се разката фамилията, щото в тоя момент Дудука съвсем се облещи, скочи, грабна камерата от операторчето и ми я насочи право в лицето, баси, майна, не те коркам!
Биг Брадър, копеле! И то насред хола у дома!
Скочих и хукнах към кухнята да търся моичката – боса, бременна до печката, дето се вика,  после се втрещих, щото съвсем някак изведнъж се усетих, че я няма, сам съм, други няма, с камерата на Биг Брадър и оная опулена мутра, а навсякъде вали сняг.

Първи сняг, Първа кръв, Първи май, Първа лига, първи Учебен Ден, Ден на Земята, Ден на водата, Ден на журналиста, Ден на майката, 1 март, 3 март, 8 март…
Мамка му! Осми март! Денят на жената, хехехе.
Внезапно ми светна къде е моята… ъъъ… Роза, да – Роза. Точно това и подарих сутринта, преди да и бия шута и да я пратя на кръчма с колежките. Роза за Роза, Ружа за Ружа, Теменужка за Теменужка, Невен за Невена, Кокиче за Момиче, Гербер за ГЕРБ…
Днес било 8-ми март, разбира се, конечно, понимается, както казва на развален руски съдружника ми в бизнеса с консерви, защото всъщност е арменец.
Осми март, а вали сняг, баси!
Това природата съвсем се побърка напоследък, викам си. Аномалия след аномалия, катаклизъм след катаклизъм, феномен след феномен, аборт след аборт.
Не е възможно!
Първи сняг на Осми март!
Замислям се за миг над твърде неприятната вероятност да съм проспал някой и друг месец в коматозен сън или нещо даже още по-лошо, но не ми се вярва.
Не и аз, браток!
Отварям смело пак прозореца, боята пак се бели, обаче гледам – вън не вали.
Поглеждам през рамо снега в стаята, после – слънцето и хората по пролетни дрехи отвън, обаче нищо не вдявам, ама нищичко.
Кихвам за пореден път, дали от снега в носа ми или от слънцето вън, после викам пак възторжено към  съседите, към ченгето на ъгъла, към целия проклет, объркан, многолик Свят, нито един аспект от който не разбирам, дори днес, 43 години по-късно:
- ЧЕСТИТ ПОСЛЕДЕН СНЯГ, БЕ ХОРА! ЧЕСТИТ ПОСЛЕДЕН СНЯГ! ДА СА ВИ ЧЕСТИТИ ПЪРВИ МАРТ, ТРЕТИ МАРТ, ОСМИ МАРТ И СВЪРШЕКА НА СВЕТА НА 12.12.12. НА КУП, МАМКА ВИ, ХАХАХА!

Тръшвам прозореца на мястото му, тръшвам задника си на дивана, доизпивам на един дъх шардонето, после тръшвам бутилката в екрана на плазмата и решавам все пак и аз като нормалните трудови хора да поспя в този светъл празничен ден, щото нали браточката така рече. А като се наспя привечер, ще потърся на свежа глава Жълтия за малко снежец. И този път няма да се мина по никакъв начин с бърбъна при доставката.
Не и аз.

Камен Петров

Страх

Имам ужасен страх от открити пространства.

Страхувам се обаче и от затворени.

Страх ме е от тълпите.

Страх ме е от самотата.

Много ме е страх от мишки, зъболекари, всякакви акари.
Страх ме е от Смъртта.
И от задгробния живот ме е страх /Надежда всяка тука оставете, беше казал някой, някъде, някога/.

Страхувам се от високото и вероятно никога няма да скоча с бънджи.

Страхувам се от СПИН, рак и назряващата постепенно нужда от троен байпас на миокарда, защото усещам туптенето вътре в мен на разсъмване.

Страх ме е, че мама ще умре преди мен.

Страхувам се обаче, че може аз самият да умра пръв.
Страх ме е, че тате ще ми се яви - насън или наяве, и пак ще вие от болка както ТОГАВА, когато го ядеше рака, а аз пак ще му повтарям фалшиво успокоително: "И това ще мине тате, и това ще мине..."

Страх ме е да не загубя любимата си.

Страх ме е и от зависимостта ми към нея.

Имам смътни подозрения, че ме разследва ДАНС.

Страх ме е от сънищата ми, особено когато не са кошмари.

Подозирам и че шефката ми е вдигнала мерника и скоро ще ми изстине мястото.
Страхувам се от безработицата, но ме е страх и че няма да се справя добре в работата.

Страх ме е от дълбокото, от тъмното и от остри предмети.

Ужасявам се от топла бира и студени погледи.

Страхувам се от стари филми на ужасите, от Шоуто на Слави, от бившата си тъща, от чалга културата, от мигранти и от малцинствата.
Безпокоя се от мюсюлманите, китайците и северокорейците.
Май ме е страх и от ядреното превъоръжаване.
Страм ме е от Путин, но и от Ердоган ме е страх.

Страх ме е да летя със самолет, да плавам с кораб, да пътувам с кола по оживена магистрала, да закъснявам от графика си във влак, както и да въртя педалите на байка насред натоварено кръстовище.

Страх ме е от мига, в който ще загубя окончателно сексуалната си енергия.

Страх ме е да давам кръв за изследвания.

Страхувам се от врачки, но и от лекари.
Страх ме е от епикризи, пункции на гръбначния стълб, хемодиализи, кръвопреливания, операции и химиотерапии.

Страх ме е, че синът ми ще стане педераст или наркоман.
СТРАХ ме е, че и двамата ми сина могат да загинат нелепо на тази крехка възраст /заклани, удушени, пребити, удавени, блъснати от кола, паднали от високо, инфектирани с отровна ваксина, заразени фатално/, а няма да го преживея

Страх ме е да не ми се пусне колежката.

Страхувам се обаче, че никой всъщност не ме харесва.

Страх ме е от всякакви змии и спешно търся из обявите в нета евтина мангуста.

Много ме е страх да правя ляв завой, обратен също.

Страх ме е от финансовата криза, от наема, ЕОН, ВиК, Глобул, МТЕЛ, кабелната и от банката, откъдето взех оня кредит.

Страх ме е да вземам заеми.

Страхувам се и че ще трябва да ги връщам.

Ужасно ме е страх да пазарувам в хипермаркет.

Страхувам се от призраци, от отворени гардероби и мръсни, бълхясали, изпосталели черни котки по пътя ми.

Страх ме е от правителството!!!

От ченгетата също ме е страх!!!

Страх ме е когато минавам през митница.

Страхувам се да гледам филмови продължения.

Страх ме е от покрайнините на града.

Страхувам се и от чешитите в центъра.

Страхувам се да си пусна радио “Веселина”.

Страх ме е от травестити.

Страхувам се от спринцовки.

Страх ме е да пръскам мухъл с белина.
Страх ме е за бъдещето на Сирия, Либия, Северния пояс и Калкута /този мръсен пренаселен град, пълен с крави и чужди, мургави хора, чийто език, религия и ритуали не разбирам/.
Всъщност и за бъдещето на България ме е страх.

Страх ме е да спя сам нощем.

Още повече ме е страх, че в същото време гаджето ми спи с друг.

Страх ме е за кръвното ми, за черния ми дроб, за податливия ми на язви и рак стомах, за холестерола, радикулита, плексита и простатита ми.

Страх ме е когато компютъра ми ме предупреждава за вирус.

Страх ме е от силна болка.

Страхувам се от найлоновите торбички в магазините /не се разграждат и за 100 години, мамка им!/..

Страх ме е да не надебелея или отслабна прекомерно.
Страхувам се за кучето си - сега е пале, а след 12-13 години ще умре и трябва да копая гроб на Южния плаж... при другите...

Страхувам се от котето си, защото може да има тения или глисти.

Страх ме е да ям тлъсто, суши, щкембе чорба, свинска пача, агнешки главички и пилешки трътки.

Страх ме е, че вдишвам прекалено много отровни газове.

Страхувам се да ползвам пощата на Yahoo.

Страх ме е от наводнения, земетресения, пожари и катаклизми в лични отношения.

Страх ме е от ток /някой да ми смени крушката, моля!/.

Страхувам се, че никой няма да прочете това, което пиша.
Страх ме е обаче и че прочетеното може да навреди някому на ментално ниво.

Казах ли вече, че ме е страх от Смъртта?
Всъщност – като се замисля – не се страхувам чак толкова много от нея.

Просто мъничко ме е страх да живея…

Камен Петров