Metallica, me and myself

Историята ми с Metallica като група е дълга, напоителна и изпълнена с много махмурлук.
Не това обаче е тема на настоящото изследване.
Открих Metallica на поредната малоумна училищна екскурзия, на която успях да се сдобия за 70 кинта с двоен концертен албум на Kiss, което беше и равностойността на джобните ми за цялата екскурзия, както и с гадже, което зарязах още в автобуса на път към дома.
Бай дъ уей.
Годината беше далечната 1984, а парчето беше For Whom the bell tolls и се намираше в някаква странна компилация с балади на... касетка... Да - касетка - онова странно нещо, дето го пренавивахме с помощта на химикалка БИК.
От тоя момент забравих всякакви тъпни от рода на Скорпионс, Пърпъл, ЕйСи ДиСи или Мейдън.
Отново бай дъ уей.
Metallica издадоха Master of Puppets през 1986 година, точно навреме за първата ми година като студент.
В смисъл, че албумът имаше перфектно за мен времетраене от близо 60 минути, а точно толкова траеше пътят от Русе до Кубрат, където живеех по това време, така че се лашках с буса със затворени очи и си пеех албума наизуст, а щом свършех, знаех, че съм стигнал.
Просто, нали.
Лесно и просто ми беше, тъй като по това време бях барабанист в една доста загубена столична рок банда на име Фобус, тъй че знаех партиите на барабаните от този албум наизуст, колкото и прост и некадърен барабанист да е Ларс Улрих.
Освен това, нашите бяха кръчмари и в ресторанта, който държаха имаше банда, а аз обичах да мия сутрин всички гадни чаши на бара, докато нашите лежат у дома в несвяст с махмурлук, после да си налея водна чаша коняк и тайно да блъскам барабаните. познайте - на Master of Puppets на Metallica.
Днес малкият ми син, удачно назован Младши, успешно продължава традицията.

Не е имало ден, в който да го карам с колата до детската му градина във Варна и той да не се тръшка ако от уредбата не звучат именно Metallica.
Само че неговата песен е Seek and destroy.
Само по това се различаваме.
Честно, мадъ факъ...

Синът ми, имитаторът

-          Няма да КРЕЩИШ на тати да ходи при баба!- чувам как КРЕЩИ от другата стая синът ми на майка си, докато тя го къпе, а аз си пия бирата.

Синът ми е едва на 3 годинки, но бързо схваща. Семейството е в криза. Скандалите се норма. Парите в общи линии ги няма. Общуването – също. Освен ако не е съпроводено от крясъци, разбира се.

Хайде, добре дошъл в клуба на социопатите и невротиците, синко, викам си горчиво, после си отварям нова бира. Бирата е бира затова, за да си я отвориш и да я изпиеш, без много-много да се замисляш за разни други, отвлечени работи, като наеми, заеми, кредити, сметки за ток, вода, телефони, интернет, телевизия и прочие.

В това време, при всяка моя издънка, моето момиче ме натирва все при майка ми, след поредния скандал разбира се.

-          Стига сте КРЕЩЕЛИ, още съм малък и ме е страх! – КРЕЩИ при тези скандали синът ни.

И още:

-          Мамо, татко, обичам ви!

Да, ама мама и татко яко са набрали и не го чуват.

Крещят.

Обиждат се.

Нараняват се взаимно.

КРЕЩЯТ.

-          Мамо, татко, обичам ви!

Друг път!

Нещата трябва да се изяснят един път завинаги, дребосъче.

-          Татко, мама защо казва, че пиеш много бира? Пий по-маааалко биричка, а?- казва синът ми, докато съм го сложил на тоалетната чиния барабар с детската приставка и чакам да се изака.

-          Искам да чуя едно голямо „пльок“ и после да станем и да избършем дупето.- викам дипломатично, а синът ми в това време твърде мнително за крехката си възраст ме изучава.

-          Защо все крещите с мама?- пита накрая той, докато се напъва там, където хората обикновено се напъват.

-          И ти крещиш.- казвам му съвсем некоректно.

-          Ама аз съм малък, затова.- затапва ме синът ми.

Е, да, ще ми се да му отвърна. Прав си, сине. Като бях малък, баба ти и дядо ти по същия начин все си крещяха. Докараха ме до болница. Неврастения или нещо такова ми беше диагнозата, не помня, нали съм бил мъничък – точно като теб. Ама още си ги обичам – неврастеник или не. Ти само не ме имитирай, моето момче.

Навремето дядо ти все пиеше тайно "лоша" кока кола с коняк вътре, пък аз все го издавах на баба ти и те все си крещяха.

Но ти недей, синко.

Защото

Това

Може много

Да боли

И да

Остане завинаги

После го вдигам от клекалото и му избърсвам дупето с мокри кърпички без алкохол.

Никакъв алкохол.

Синът ми е това.

Моето момче.

Мой тайо, приятел мой.

-          Дай пет, тайо.- вика той засмян и аз давам разбира се, къде ще ходя.

При това ми е хубаво.

После отиваме оттатък при мама и всичко пак е наред.

Поне до поредния скандал.

И крещенето.

И заточението при баба.

Семейство...

Камен Петров, 11 януари

Твоето име, жена

На мама с любов

Докосната от светлина
Осмисляш дните ми самотни
Не земен ангел, а жена
Сърцето ми във миг докоснала
Родих се сам, ала не съм
Нещастен, нито съм самотен
Със тебе винаги ще знам
Че пълноценен е живота ми
Със теб от първия си миг
Засуках любовта на вечния
И сбъднах хиляди мечти
И опознах безкрайна нежност
„Любов“ е името ти, знам
Тъй както знам, че си със мене
По пътя проснал се дотам
Където ще цари безвремие
Утробата ти ме дари
С познание за красотата
И с жажда да открия мир
Във красотата на жената
Когато срещнах Нея, Теб
Намерих сякаш отначало
Политнах, любех - прероден
Във Твойто вечно огледало
Обожествявана сега
До мен е моята любима
И щом я има на света
Все тебе, мамо, ще те има...

Камен Петров

21.12.12.

 Глория лекичко изпълзя от леглото, с добре оттренирана в последните четири месеца след раждането гъвкава маневра, така, че да не събуди Кай.

Бебокът невъзмутимо похъркваше, удобно разположен в средата на семейната спалня, разперил ръце като мъничък Исус, с начупени устни, готови да изригнат в крясък още в мига, в който се събудеше, красив, невинен и сладък колкото си щеш.

Стъпвайки на пръсти, младата майка отиде до портативния телевизор, който използваха в стаята и го пусна. Отново някакво реалити и някакви екзалтирани хора, въпреки ранния час. Шоуто течеше на запис, разбира се. Това обаче не го правеше по-малко пошло.

Глория тихичко се измъкна от спалнята и влезе във всекидневната, където мъжът и похъркваше, свит в неудобна поза на дивана пред изключения телевизор, където спеше - горкият - откакто се роди бебокът, едно за да се наспи той самият, друго - да не безпокои с хъркането си малкия. Тя спря за миг, погали го по небръснатото, напрегнатото дори в съня лице, после мушна в кръстосаните му като на смъртник на гърдите длани една малка плюшена крава от пребогатия асортимент на Кай и пусна кафеварката в другия край на дневната, който по стандартите на тукашните архитекти представляваше просто една кухня.

В сумрака на ранната предутрин климатикът тихо зумтеше и се бореше успешно с минусовите температури вън. Гирляндите от коледни светлини меко проблясваха, окачени по мебели, картини, цветя, часовници - навсякъде, където може да се сети човек, особено ако и тази година не е успял навреме да си купи коледно дръвче, което да украси. Отвъд спуснатите завеси вилнееше декемврийската вихрушка, която беше затиснала града от седмица насам, но тя не се безпокоеше за нея, дори и не я мислеше. Тук беше на сигурно място, с любимите си хора, у дома. И да - дори без коледно дръвче.

/"За какво ни е коледно дръвче, нали и без това на 21 декември ще настъпи краят на Света", шегуваше се по този повод нейният любим, който в момента тихичко похъркваше и навярно сънуваше отново проблемите си на работа и сметките, които имаха да плащат/

Докато кафеварката къркореше и изсипваше ароматната си течност в порцелановата чаша, Глория се наведе и отново го целуна, а той се усмихна насън.

"Боже, колко го обичам! Така много ги обичам и двамата - и малкият, и големият Кай! Ние сме едни щастливци", рече си тя, после си наля кафе и отиде да полее цветята, докато нейните двама мъже още спяха.

Стаен в предутринната си сънливост, уютният апартамент беше топъл, сигурен, истински дом. Беше 21 декември 2012 година и днес, поне според идиотските медии, трябваше да настъпи краят на Света. Но не и на нашият свят, не. Ние се обичаме. Ние сме всичко и всички. Не и ние, подсмихна се Глория. Тя изплакна кафеената чашка и отиде да пусне набързо пералнята. Оттатък, от спалнята, вече се чуваше гукането на Кай. Беше се вече събудил и скоро пронизителните му и така любими крясъци щяха да огласят цялото жилище, да събудят баща му, да призоват мама, да съберат семейството около него като около една истинска, малка, сияйна, така обичана елха.

Пришпорена от все по-силните призиви на Кай /мразеше, дребосъкът му с дребосък да стои повече от половин час мирно на едно и също място/, Глория се втурна в спалнята, изоставяйки за миг единия си любим за сметка на другия.

Кай я посрещна ухилен и само каза "агу-гу-гу" и протегна ръце. Тя го грабна, разцелува розовото му, свежо след съня личице и го понесе към дневната. Там мъжът и току що бе отворил очи - както винаги с ужасяващо разрошена коса, подпухнал, учуден от досега си с външния свят след съня, толкова обичан и така обичащ. Глория тикна в ръцете му Кай Младши и се разсмя. Двамата бяха направо незабравима картинка.

- Добро утро, мъже мои!- изпя тя и отиде до панорамния южен прозорец на двойната тераса, за да дръпне завесите и да пусне предколедния зимен ден в уютния им дом.

- Обичам те, миличко!- чу зад себе си гласа на съпруга си, а Кай Младши додаде: "Агу-гу-гу!".

Глория се засмя щастливо, предвкусвайки удоволствието от предстоящите празници, от всички онези безкрайни щастливи мигове, които им предстояха заедно, от целия един нов, прекрасен живот, който всички щяха да изживеят покрай израстването на детето си, после с размах разтвори завесите, все още смеейки се.

В мига, в който отдръпна встрани пердетата, мракът, който властваше след края на Света отвън, нахлу в уютната стая и погълна малкия им свят, оставяйки след себе си единствено вакуума на тъмнината, пустошта и отчаянието, които вече властваха над цялата опустошена майка Земя…

Камен Петров

P.S.

Презрял съм аз
Всемирната печал
По таз прокълната година
Прекрачвам прага –
Още цял
Поемам пътя без усилие
Разпервам гарвански криле
Ала отново не политам
Надолу тленното зове
Изпитвам студ
Гриза мечтите
Изплитам паяжинна стръв
От въжделения тревожни
И пия студ
И лоча кръв
И пиша ново многоточие...

СПЕШНО СЪОБЩЕНИЕ!!!

На вниманието на всички потребители, юзъри, хакери, байкъри, скейтъри, сноубордисти, хеви метъли, чалгаджии, спец части или просто хора, които четат този блог - ако нямат какво друго да правят смислено с живота си, тъй като – нали – не си струва, освен рубриката на моят обичан син Давид!

Внимание, хора!

Аз се казвам Камен и съм ал... , хм, пардон - баща...

В пространството на блога ми на адрес www.kamo69.blogspot.com, се е появил нов вирус, стана ясно днес. Вирусът, който доскоро евфемистично наричахме просто „кралската скаридка”, в момента е на 22 седмици, около 22 сантиметра, явно пол мъжки, поне на 98%. Става ясно, че Камо и Све чакат син, а датата на раждане гравитира към 23 август, тоест лятно бебе, морско, реге, рага и слънчево. Както се изрази поетично любимият ни акушер-гинеколог по време на прегледа, „сестра, имаме бебе един брой, живо, мърда, има нещо като малка писалка…”. Сиреч явно прилича на щастливия си татко. Младата майка каза на излизане от кабинета: „татко, ти май си разочарован, че не е момиченце?”. 

Твърдението беше обаче твърдо отречено от бъдещият баща, като тук му е мястото да споменем, че той се изтърва още в кабинета, като каза: „Све, нищо, хайде догодина пак” /явно имайки предвид и едно малко момиченце след малкото момченце/, за което беше порицан с основание от медика. Също така таткото почти всяка вечер, в която не е припаднал от нерви и от умора, говори на бебчо през пъпчето на мама, за което също беше смъмрен от лекаря на мама. В крайна сметка, сега е и момента авторът на този блог – тоест аз – Камен Петров Йорданов, да се отрека от майтапчийски имена като Онуфрий, Инокентий и Софроний, с които споменавах до този момент съвсем богохулно бъдещия си син, и да си седна на задника, за да измислим заедно с мама – сиреч моята любима – Светла Иванова Колева, подходящото име на най-страхотното бебе на света.  Така че отричам се, три пъти се отричам, поне така са ме учили селските попове!!!

Освен това днес нашето доки обеща в този блог да има снимка на бебчо, тати обеща да напише страхотен разказ за страхотния ни син, а мама нищо не обеща, защото тя по принцип си е най-страхотната, обичлива и обичана, красива, добра и умна мама на този свят, че дори и отвъд него…

П.П. Само дано бебокът с писалката да прилича на майка си, а не на баща си, защото тя е красива, а аз съм грозен, стар, дебел и плешив. Благодаря.

П.П.1. За справка – на снимките – мама, тате, бебокът…