За Бога, майки, не раждайте гласоподаватели!

Не е новина, че т.нар. "народни" избраници за пореден път подложиха на съзнателен геноцид българските майки с решението си месечните помощи за едно българско дете да останат в размер на смешните, унизителни, нечовешки 35 лева, прегазвайки плахите напъни на опозицията за увеличение на тази… хм… как да го наречен… милостиня. Не е новина, че парламентът накара да се замислят всички млади жени дали не е опасно да заченат рожба от любимия и да родят, след като реши еднократната помощ при бременност да е 150 лева, при раждане на едно дете - 250 лева, за второ /има ли още такива луди като майка ми?!/ - 600 лева, а за трето и всяко следващо дете - по 200 лева.

Това на снимката са майки и баби, а останалото - деца. Алооо!!!

Новината е, че с 35 лева, драги мои /наши/ "народни" избраници, не можеш да отгледаш не дете, а дори и коте. За 35 кризисни и ниско конвертируеми български левчета човек може да вземе почти 2 пакета памперси /от евтините/. Или 1 бебешко одеалце. Или 3 опаковки лекарство против колики. Или 2 кутии бебешко адаптирано мляко. Или 15-ина бебешки пюренца, течна пудра, антибактериален гел, шампоан, крем за подсичане, мляко или олио за тяло /едно от тях, не всичките!/. За облекло и обувчици, легълца, проходилки, бебешки колички, шезлонги, столчета за хранене, столчета за кола, кошчета, кошарки, лекарства и прегледи, играчки, дрънкалки, обучителни игри, биберони и шишета, уреди за изваряването им и везни за теглото, бебефони и други подобни "екстри", уважаеми дами и господа "народни" представители, просто не си струва дори да говорим. Помните ли? Вероятно и вие в един етап от развитието си сте били бебета и деца, вероятно мнозина от вас имат синове и дъщери, внуци и внучки…

А това са моите синове - Давид и Камен Младши. Родени са все в кризисни времена - Додо през 2001 година, Камо през 2012 година...

Точно затова или напук на това, може би все пак дългосрочната ви памет, както и дългосрочната ви визия за развитието на тази страна, са доста слаби. Дори неколкократните протести на българските майки не помагат за лечението им.

Може обаче да ви помогне една бегла статистическа справка.

Благодарение на "далновидно" управление и силно "социална" политика в последните 23 години, страната ни отдавна вече е шампион по отрицателен прираст и застаряване на населението /нищо че пенсионерите в последните години масово измират заради смешните си пенсии/. Днес България е с най-голям отрицателен прираст на населението (-0,7 %) в света според доклад на Фонда на ООН, докато средното увеличение на раждаемостта по белия свят е 1,1 на сто сочат данните на националната статистика. Миналата година стана ясно, че населението ни се е стопило до фрапиращите 7 364 570 души при 7 932 984 души през 2001 година. От 23 години насам тук се развива зловеща икономическа емиграция, включваща значителна част от висшистите и младите хора на страната, а тази тенденция продължава и днес. За 2011 година външното ни министерство оценява броя на българските граждани, живеещи в чужбина, на над 2 милиона. Питате ли се защо ли тези хора са там, а не в родината си и защо българските майки раждат вече Дейвид, а не Давид, Майкъл, а не Михаил, Жорж, а не Георги?! Ако не се питате защо младите българки раждат все по-трудно и са все по-притиснати в ъгъла, да вземете да си сложите по една табелка като тези, които все пак и все още са в колите на всички нас - нормалните бащи и майки със смелостта да отгледат дете в тази държава: "Бебе на борда!". Може пък нещо все пак да ви прищрака…

Седя, пиша този текст, и се чудя, къде го днес оня някогашен министър-председател, за да възкликне сърцераздирателно по своя си умилително-безпомощен тертип, перифразирайки самия себе си" За Бога, майки, не раждайте… особено гласоподаватели!"…

Камен Петров

П.П. А това е моята любима - красива, обичана и обичаща, бременна, търсеща брод по разбитите "европейски" русенски улици... Дали обаче скоро някоя млада жена ще посмее да забременее и да роди дете в тази държава, при това управление, при този геноцид?! Отговорите може да изпратите от трибуната на Народното събрание, където - казват - съединението правело силата...

Симптоми

На Све и на коремчето…

Напъвах се и дишах.

Дишах, дишах, дишах

И напъвах.

Точно както ме бяха учили в последните девет месеца.

Детето обаче не искаше да излезе, не искаше да се роди и да се покаже на белия свят, копеленцето дребно, а аз го отнасях качествено и болеше, и ме беше страх, и усещах как се разкъсвам изцяло отвътре, майната им на хемороидите, фактът е, че всичко отиваше на кино – по болката се познаваше.

А болеше!

Дишай, дишай, дишай…

Напъвай, напъвай, напъвай…

Сетих се за всички прочетени в интернет форумите неща /в 21-първата седмица вашето бебче е 26 сантиметра и тежи 360 грама/. Стига бе! Сега вече бяхме в края на деветия месец и малкият терминатор поне според мен вече беше поне половин метър висок и тежеше 4-5 кила. Поне отвътре и отдолу така го чувствах. Вярно, само до известно време. След това не издържах и просто припаднах, с упойка или без, вече нищо нямаше значение…

………..

Тя откри двойното удоволствие от любовта скоро след като се запозна с него. Всъщност до този момент не бе познала удоволствието дори и в единичната му форма, но да.ори не подозираше това. Беше на 27 години, но до този момент не бе имала толкова силна, интензивна, разтърсваща и всепоглъщаща връзка. Сигурна бе, че след всичките тези години на лутане, разпилени чувства и краткотрайни болезнени връзки, пълни с разочарование, лъжи и дори откровено насилие, най-сетне е открила мъжа, на който да се отдаде докрай и изцяло завинаги. За нея вече споделената любов беше двойна любов, а удоволствието – също двойно.

Лежеше сънна в леглото и наблюдаваше как пролетния бриз откъм морето люлее приспивно завесите на прозореца, когато изведнъж усети онзи разтърсващ оргазъм – ей така, изведнъж, без да е направила нито едно любовно движение или дори помислила нещо, недай си Боже, еротично.

Нямаше обаче как да знае, че в този момент той – любовта на живота и, свършва шумно в банята, онанирайки самотно в утринта…

…………

Това, че коремът ми растеше за щяло и нещяло, дори и без някой доктор, тест или набитото око на бабичка да намекне за бременност, в първия момент не ме изненада кой знае колко много. Седмиците минаваха, коремът ми растеше, чудо голямо. И на по-умни хора от мен се е случвало, мислех си. Не се умира от това, дори напротив, мамка му. Проблемът беше един-единствен и донякъде – основоположен. Не бях бременна. Дори не бях и жена. Аз бях мъж с бременна жена и докато нейният корем наедряваше в процеса на бременността, моят също го следваше в този възходящ път на развитие, а дори и не пиех бира. Ходих, разбира се, по лекари и диетолози. Заседнал живот, паралелни симптоми, шок, съпричастност… - това им бяха тъпите диагнози, макар че за да ти ги поставят, вземат майка си и баща си…

……………..

Знам, че го обичам до болка, до полуда, до край, рече си тя, но нещо в нея лекичко я дълбаеше, дори още докато мислеше тези неща.

Той спеше и хъркаше до нея върху разпънатия в дневната диван, защото в спалнята на апартамента под наем като всяка друга зима отново имаше влага. Разликата обаче беше, че сега чакаха дете и мухълът по ъглите на доскоро романтичната мансарда не влизаше в сметките. Загледа се в него – бащата на детето и – и за пореден път се зачуди дали ще успее той да понесе всичко това, което се очаква от един баща. Дълбоко се съмняваше. Щеше и се да цъкне с език, но веднага я заболя, а бузата и беше издута. Може би от мъдреца, който заради бременността все не можеше да оправи, а може би като съпричастност към болката, която изпитваше той самия и насън, защото не се бе погрижил навреме за зъбите си.

Тя лежеше и го гледаше и как подскача неспокойно в просъница заради болката в зъбите си, а мъдрецът и пулсираше в такт с неговите болежки и беше подут, също като неговия…

………

Не знам дали това, което боли, е черният ми дроб или просто бебето рита. Дори нямам представа дали от бременността са ми са се подули краката или поради цирозата десният е изтръпнал, както предупреди преди време лекарят – преди самият той да се гътне и да умре – от цироза, разбира се. Отдясно коремната ми кухина е издута и това вероятно е набъбналият ми от алкохола и болестта черен дроб. От друга страна обаче, може би това е просто бебето, което търси мястото си в майчината утроба. Факт е, че човек се чувства странно, различно и донякъде дискомфортно – дали е болестта или бременността? Кой знае… Не и аз във всеки случай…

………….

В косата и отново имаше пърхут и беше малко мазна. Във всеки случай, поне малко по-мазна отколкото и се искаше, а пърхутът беше гадно нещо. Странното бе, че и в неговата се появи по същото време, а къдриците му също бързо се зацапваха, а дсокоро май не беше така. Дали беше от шампоана, който смениха и ползваха заедно, дали от нейната бременност или неговата небрежност, нямаше как да знае. Лежеше, прилепена до гърба му на неудобния разпънат диван, който дори още не бяха изплатили, а вече го мразеше, чувстваше дишането му не само със слуха си, но и с наедрелите си гърди и корем, обичаше го и го мразеше, че и беше причинил всичко това….

…………….

Днес ми е свободен ден, с бебе или не. Днес няма кой да ми задава въпроси без отговор, да сменя телевизионните канали с други, да иска повече пространство в леглото или на дивана, да забранява да се пуши в дневната или да изисква вода без лимонов сок в нея. Днес мога да си позволя всичко, без никой да ми прави забележки или да отправя забрани и закани. Мога да правя всичко, което си искам. Днес си е ден за мен… Да, ама защо ми е така самотно и пусто, и празно, и някак безсмислено? Започвам едно, подхващам друго, книгата не ми е интересна, филмите по сателитната телевизия – и те. Легнах да поспя на дивана, после станах. Пуших, ядох, дори тайно пих малко, макар да беше обещано, че това се прави само в почивните дни. Пуснах си музика, порно, някакъв филм, отворих нова книга… Тъпо…

Затова легнах по гръб с телефона в ръка, запалих цигара и се загледах в тавана в очакване най-сетне и този ден да умре, а на входната врата да се позвъни като всяка друга вечер по това време. На всичкото отгоре нямах и търпение да звънне проклетия звънец, а звънеше кофти…

……………..

Напъвай! Напъвай! Напъвай!

Дишай! Дишай! Дишай!

Тя напъва и аз напъвам.

Тя диша и аз дишам.

Боли я, а мен ме облива пот.

Тя се ужасява, но аз се побърквам от страх.

Напъвай! Напъвай! Напъвай!

Дишай! Дишай! Дишай!

Докторът си гледа тайно часовника /сигурно закъснява за игра на покер, копелето!/, а сестрата е досадно делова, но какво да се прави, това е положението, това е нашето бебе, нашето дете, нашият живот, бъдещето и мечтите и надеждите ни и ние двамата напъваме и дишаме – тя повече, аз почти припадам, докато накрая се чува едно такова могъщо, дразнещо, красиво, жизнеотвърждаващо:

- ААААААААААААААААААААА!

- Честито! – вика докторът, хвърля престилката и хуква към партията покер, вероятно обилно полята с шотландско уиски, а сестрата повива бебока и го дава на мама, по простата причина, че тате – тоест аз, е на път да подбели очи.

После се съвземам, ей, викам си, брат, браточка, копеле, добро утро, загубеняко, като всеки друг мъж, имаш дете и имаш жена, която боготвориш, събуди се, нямаш нужда от амоняк, а от любовта си, така че отивам до леглото, а моето момиче сияе, и не е вече просто момиче, а жена и майка, и ме обича вече по няколко други различни начина, гледа ме мъдро, всеразбиращо, с лека насмешка и с цялата любов на света, дори неийде отвъд нея, подава ми едно вързопче и пита:

- Не искаш ли да знаеш дали е момче или момиче?

- Не!- казвам аз – Не искам. Все още ме боли и ме държи упойката. Трудно раждане беше, честно. Обичам теб и обичам него. Когато се съвзема, ще научим заедно момче ли е или момиче, после ще изберем дрешките и легълцата и количките, а след това ще му измислим и име…  Обичам те…

После припаднах и мисля, че симптомите бяха дотам.

Камен Петров