ВОТ ТЕБЕ - 2013

Изборът в живота винаги е бил трудно нещо.

Изборите в България обаче почти всякога са кристално ясни. Казват ти за кого да гласуваш и или го правиш, или не. В противен случай - нали… така че, едни дърпат конците, едни раздават десетолевки и кебапчета, едни подправят бюлетините, едни бият, заставят, изнудват, заплашват, печелят…

Обикновено това са властимащите. А причината е една и е логична - просто всички репресивни, медийни и законови лостове все още са в техни ръце. И те са твърдо решени да ги използват в името на следващия мандат. И следващото лапане.

Та, да си дойдем на думата.

Идат поредните избори, братя.

Наближават със страшна скорост, като кортеж на министър председателят по поредната нова магистрала. Пази се, народе, вардаааа!

Иде лятото, идат и парламентарните избори.

Затова и моментният държавен апарат е впрегнат в нечовешки ПиАр, строи магистрали като луд, реже лентички на нови обектчета, сякаш са спагети, ораторства, приписва си заслугите на предни правителства, прехвърля вините си пак на тях, изработва компромати и си мие ръцете от други компромати, копае първи копки и харчи държавни пари, тоест нашите, на данъкоплатците.

Само че като се пънеш прекалено много, а не си разбираш от работата, стават и издънки. Лъснаха поредните дивотии на кабинета покрай незаконното строителство в Несебър, Иракли и Емона. Чалгата лапна 2 милиона европейски пари, вместо да построят с тях две-три нови детски градини, да ремонтират едно-две училища, да подпомогнат майките или пенсионерите. Майките пак останаха с унизителните 35 лева помощи, пенсионерите отново го духат, спортът, културата и изкуствата са в девета глуха, за здравеопазване и образование да не говорим. Синът ми тези дни става на 4 годинки и отсега учи физика, химия, биология, астромония, алгебра и геометрия, щото чичко бойко го иска на училище наесен. Да го учи на ум и разум? Или да му промива мозъка от малък и да му открадне детството? Дъщеря ми е само на 3, но ме пита "Тате, какво е силикон, какво е цици, кой е чичко Митю Пайнера и защо е по-богат от теб, с твоите две висши?". Жена ми три пъти катастрофира по магистралите, щото набързо ги строят и то от магистрали, вика, не останали ниви, и поля, и градини, и гори, и езера. А Черно море застроено, все министерски парцели били май. Бичи здраво чалга, нали и дадоха 2 милиона. От друга страна рапъра Мишо Шамара го размотават по ченгеджийниците, че пеел за бялото, зеленото и червеното. Мила татковино, ти си земен рай…

Земен, неземен, не знам, знам само, че в нивата в последните четири години растат само бурени и плевени, предимно гербери и производните им. Затова и през лятото ще лежа на плажа, няма да гласувам.

Ако пък гласувам, знам за кого НЯМА да си дам гласа, макар още да не съм наясно за кого ЩЕ го дам.

Пък и не смея да вляза сам в тъмната стаичка, щото знам ли кой ще ми застане изотзад. Сигурно ще е як. И ще е я бивш милиционер, я бивш пожарникар, я цялата охрана на кортежа.

Затова, както казват братята руси - ВОТ ТЕБЕ - 2013. И ще им го покажа.

С пръсти.

Щото явно всички са и без това неграмотни…

П.П. Тази събота, 19 януари, 2013 година, на Доган си му спретнаха един сластен кьорфишек като от турски сериал или като от българско НСО, на кой му пука. Затова е този послепис. На който му се смее - да се смее, на който му се плаче - да си плаче. Все тая. В тази бананова република майтапите са толкова големи, че човек трудно може да ги обеме адекватно. Смях в залата пленарна...

Face off

Тази сутрин станах както обикновено в 6,45 часа, сръчкван гневно от пронизителния звън на будилника, и слязох на пръсти в банята на долния етаж за да се избръсна преди работа.

Още сънен, взех в ръка самобръсначката и пяната за бръснене и застинах.

Не разпознах лицето си в огледалото!

Стоях така застинал известно време, вторачен в непознатото отражение отсреща, стиснал в едната си ръка потрепващата самобръсначка, а в другата - флакона с пяната за бръснене, после свих рамене и започнах да се сапунисвам.

Не бях познал собственото си лице и какво от това? В крайна сметка време беше да започна да свиквам с това.

Бръснех се и все пак се чувствах като бръснар, бръснещ чужд човек. Иначе така привичните от години движения на бръсненето изведнъж ми станаха чужди, а ръката - несигурна. Страхувах се да не прережа това чуждо гърло в огледалото, да не порежа чуждия нос или устна, да не сгафя в нещо.

Вгледах се по-внимателно в отражението.

Нищо.

Нищо познато.

Нищо, което да напомня на мен самия.

Нищо, което да ми напомня на тате или дядо, Бог да ги прости, нито даже на някой от синовете ми, а уж приличали на мен, казват.

Нищо, което да напомня дори поне Джони Деп или Брат Пит, мамка му, рекох си горчиво, без ирония.

Просто едно непознато, чуждо, безлично лице, угрижено и напрегнато, като на състезателен кон преди старта, на който той е аутсайдерът в компанията на куп елитни асове.

Трепнах и все пак го порязах, това чуждо лице.

Табула раза някаква, бяло платно, размито от парата на горещата вода петно, а не лице,  камо ли пък моето.

Картинката беше грозна и отблъскваща, плашеше ме, но не чак дотам да не си дам сметка, че лицето в огледалото не е моето собствено лице, по една-единствена ужасно проста причина. Просто това лице отсреща не беше лицето ми отпреди 20 години, когато в очите ми блестяха любов, ентусиазъм и любопитство. Отражението ми днес просто отразяваше натрупваното с години разминаване между мечти, копнежи, обещания и реалност.

Очите ми, доскоро чисти и сини, днес са воднисти, с плетеница от жълтеникави и кървави нишки в бялото, бягат гузно в страни.

Носът ми се е изострил и ноздрите му нервно потръпват.

Устата ми се е отпуснала в безформена, асексуална маса, езикът ми нервно ближе изпръхналите ми устни.

Брадичката ми е станала безволева, почти липсва, под нея вече се оформя чичковска гушка.

Кожата ми е загрубяла и има петна.

Ушите ми стърчат зачервени

Космите ми са побелели и трудно ги стържа с бръснарското ножче.

Това не съм аз, не може да бъде!

Това е положението, пич, и няма какво да се направи, рекох си неуверено, обаче май и сам не си повярвах.

Може би именно заради това още същия ден се обадих на личния си лекар.

-         Спокойно, мой човек, нищо работа. Не се притеснявай. Това е просто просопагнозия.- рече копелето и затвори слушалката.

Сега вече съвсем се паникьосах. Копелдак хипократски! Просопагнозия?! Какво, мамка му, пък е това? Звучеше адски зле. Всъщност, звучеше ми по-зле от СПИН, рак, инсулт, трипер и Алцхеймер, взети заедно.

Реших да плюя на медицината и да взема нещата в свои ръце.

Ще си сменя физиономията, реших, да видим какво ще стане.

Първо пробвах като смених на бартер лицето си с това на съседа от горния етаж. Човекът нямаше нищо против. Беше една свита сива мишка и си му личеше по мутрата - едната такава блага, чиста, наивна, простовата. Изкарах обаче едва няколко дни с това лице. Влияеше на хората като червеното - на бика. На работа веднага ми намалиха заплатата, жена ми ме настъпи да поема повече домакински задължения, децата ми започнаха да си правят каквото си искат, в банките ме лъжеха в очите, а на улицата никой не ми даваше предимство дори и на зелено.

Малко наивно реших да опитам с лицето на фризьорката на жена си, обаче се оказа голяма транссексуална грешка. Фризьорката имаше порочен поглед, похотлива уста и големи подканящи сини очи, което ми докарваше страхотна ерекция всеки път, щом я видех. Сега обаче това лице беше на моята глава и всички педали от града ме нарочиха, а по улиците зад гърба си чувах неприлични подвиквания, подсвирквания и намеци. Дори шефът ме нарече по време на оперативката "педераст" и пак ми смъкнаха заплатата.

За да възстановя поне донякъде обруганото си реноме, следващото лице, което взех назаем, беше това на учителя по физика и математика на сина си. Даскалът е интелигентен, одухотворен човек, рекох си, има една такава чиста и мъдра физиономия, трябва да ми свърши работа. Не ми свърши никаква работа, а заради даскалската мутра, аз свърших в интензивното след кратък и неравностоен побой с трима посетители на кварталната кръчма, които бяха решили, че им се правя на много учен и интересен. Добре поне, че подутата, насинена и закърпена с двадесет и четири шева физиономия в крайна сметка не беше моя, а на даскалчето.

Реших рязко да сменя тактиката, така че лесно подкупих ченгето на ъгъла. Ченгето беше суров, нагъл тип с покварен поглед, волева брадичка и тънки, решително стиснати устни. Взе ми за тази физиономия майка си и баща си, но поне в началото бях доволен. С това лице никой и нищо не можеше да ми излезе насреща. Жена ми обаче не хареса новото ми амплоа, така че си събра багажа и ме заряза, преселвайки се заедно с децата в един град край морето, барабар с фитнес инструктора си, кой то не бил "толкова студен и безскрупулен мъжкар в леглото като теб, свиня такава".

Така че, отказах се. Примирих се с чуждото си собствено лице. Нося си го и до днес. Бръсна всеки ден тази чужда физиономия, отразена в огледалото и не виждам нищо, обръгнах.

Нищо не виждам!

Нищо, което да познавам, харесвам, уважавам.

Едно голямо нищо, отразено наопаки в огледалото.

Това е положението.

Това съм аз.

Мъжът без лице.

Човекът без сянка.

Господин Никой, както би казал покойният Богомил Райнов.

Това бях аз в крайна сметка.

Отдъхнах си.

После се влях в армията безлики хора с чужди лица, които крачеха отмерено и равномерно по широкия булевард и влязох в крачка на път за сивата си, скучна, нищо не значеща работа.

Камен Петров

Малкият живот и малките мечти на Малкия

На Цеци и Пешо - с любов

Минаха Коледа и Нова година.

По телефона и в интернет традиционно ми се обадиха да ми честитят много хора.

Предварително си знаеш кой ще ти честити празника и кой не.

Понякога им се радваш, друг път ти е тъпо и се чувстваш неловко, ама няма как - празници са, трябва да се честити, ще изтраеш и досадниците.

В общи линии от години изненади в честитките почти никога няма.

Тази година обаче мен ме изненадаха…

Да ми честити празниците ненадейно ми се обади човек, който почти бях забравил, че съществува, а както се и оказа - самият той също е забравил за съществуването си.

Човек е, да, дори си има име, но за да запазим поне частица от малкото му останало достойнство, ще го наречем просто Малкия.

"Малкия" го наричаха още навремето и нашите, които държаха ресторант от веригата на "Наркооп", през 80-те години на миналия век, в един малък град наблизо. По традиция така се кръщаваше всеки нов сервитьор, а старите кучета го юркаха с най-тежките поръчки, най-стиснатите или избухливи клиенти, най-крайните маси - тези до входната врата, до кухнята и тоалетната. Та Малкия си остана Малкия докрай.

Мина време, мина и наркоопската епоха, дойде непреходния /както стана видно/ преход, хората се разпиляха из цялата страна и света.

Моето семейство се разпиля към Варна, морето, сините вълни… Един ден там от нищото се материализира и Малкия. Самотен, гладен, дезориентиран. Татко, Бог да го прости, му помогна да започне работа като нощен пазач на паркинга, където държеше семейната кола. Там работеше, живееше, пиеше и мечтаеше Малкия - в малката будка с бариерата на входа на паркинга. Нямаше къде другаде да иде.

После вятърът на промяната отново ме грабна и ненадейно ме изтърси в родния ми град Русе, отново, 43 години след като съм се пръкнал на бял свят във вече несъществуващото родилно на "Николаевска".

Животът ми пое новия си коловоз, дните се сляха в седмици, месеци и години, руслото беше ясно, нещата изглеждаха прости.

И ето ти един ден, Малкия пак се появи отникъде. Преследваше ме като сянка този човек - от град на град, викам си.

Намирам го една ранна сутрин, докато си разхождам кучето, седи на пейка на кея до Дунава и пие кафе от пластмасова чашка. Изглеждаше още поопърпан, омърлян, безнадежден откогато и да било. Очевидно живееше на улицата, но не си го признаваше. От 100 километра ухаеше на клошар, но отричаше. Веднага ставаше ясно, че е умрял от глад, но отказа храна. Иначе ми се зарадва. Разговорихме се за доброто старо време /"Как е майка ти? Хубава жена беше!... Добре? Браво!... Татко ти? Големи приятели бяхме, нищо че ми се явяваше шеф... какво?! Починал?! КОГА?!... Бог да го прости!"/, после се поразговорихме в първо лице единствено число за настоящето.

Малкия, вика, бил добре, даже много. Не ми стана съвсем ясно какво точно прави в Русе, но тук живеел сега.

"С една кака, браточка, малко ми е дърта, ама много хубав човек. Държи на пъпа на Русе, ей там над общината, една страхотна таванска стаичка, само 80 кинта на месец наем, нищо, че тоалетната и банята са общи за етажа…".

Разказва още, че всяка сутрин връщал в кварталния магазин празни бутилки /"Че много се събират и пречат у дома, браточка"/, за да вземе цигари и кафе, после си пушел кротко тук на пейката на кея и зяпал Дунава. Мечтаел.

Хубаво си мечтаеш ти, а работа имаш ли, питам го направо.

Е, че как! Има, как да няма! Държал една сергийка на битака на Кооперативния пазар. "Ей тъй, на" държал клошарите на Русе в шепата си. Всеки ден му се отчитали след обиколките си по контейнерите, оставяли разни намерени по-ценни неща, за които им давал жълти стотинки, а после от мераклии изкарвал хубави пари. Куфари, полилеи, цели врати и дограми, дрехи и обувки, чанти, счупени електроуреди, часовници, грамофони, какво ли не, разказва ми Малкия, а стомахът му къркори в ясния и мразовит въздух на ранната януарска сутрин.

Добре живеел, казва, но признава, че мечтае да се върне в родния си, забутан, замиращ, забравен от Бога градец, известен само с това, че в него е родена навремето Лили Иванова, където да отвори една малка кръчма. Да я развърти с "русенската кака", че все пак цял живот е бил сервитьор, нали, и пак всички да го познават като преди и да му викат… Малкия…

Камен Петров

HOME MADE AMERICA/ HOME MADE BULGARIA

                                                           сценарий

                                                               от

                                                      Камен Петров

ГЕРОЯТ

Малък, сив човечец със средностатистически доход, средностатистически брак и средностатистически живот…

МЕСТАТА

Четиристаен апартамент в панелен блок някъде насред града, България. Всяка една от стаите е тематично обзаведена като някоя знакова част от бленуваната Америка. Всичко е изведено до знаково клише – музика, стил, обзавеждане, ТВ.

-          коридорът е като Гранд Каньон, а изсечените в скалата лица на американските предизенти служат за закачалка;

-          в банята се излива Ниагарският водопад;

-          в тоалетната е Статуята на свободата;

-          холът е копие на Холивуд;

-          в кухнята обстановката е “Макдоналдс” & “Кей Еф Си”;

-          спалнята е Дивият запад – ляга си с каубийски ботуши с шпори и с шапка;

-          детската стая е мини Дисниленд;

-          всички изтривалки, салфетки и покривки са с щампа на американското знаме;

-          тапетите са щамповани с икони като Мерилин Монро, Кенеди, Мадона, Майкъл Джексън, Доли Партън, Бил Клинтън, Джей Лено, Маколи Кълкин;

-          по телевизорите във всички стаи вървят стари черно-бели американски филми, кънтри парчета и реклами на “Кока-Кола” и “Марлборо”;

-          по време на целия филм присъства и следата GREEN CARD – като тънка електриково-зелена ивица, там където би могла да се използва;

КАМЕРАТА/МОНТАЖЪТ

Навън камерата снима в черно-бяло, накъсано, рязко, хаотично, нервно. Монтажът е клипоподобен /МТВ/, камерата скача от обект на обект. Вътре цветовете са крещящо цветни ала клипа “Black hole sun” на  Soundgarden. Преливането вътре-вън е в стил “Матрицата”. Героят обаче остава черно-бял и вътре – само дрехите му са цветни.

НАЧАЛНИ КАДРИ

Националният флаг на САЩ изпълва целия екран.

На неговия фон пускаме надписа HOME MADE AMERICA.

Звучи “Born in USA” на Брус Спрингстейн.

Постепенно парчето прелива в типично нашенски напеви – може би “Притурила  се планина”.

Кадърът изсивява и се прелива в черно-бяло.

Едър план на героя, който стои с кожена работна чанта в ръка на оживено градско кръстовище.

Напевите се преливат в естествената фонограма на средата – автомобилни клаксони и аларми, вой на двигатели, форсиране на гуми, виковете на уличните продавачи, лай на куче, сирена на линейка, псувни и хорска глъчка. Полифония, какафония.

Следват бързо сменящи се, динамични, фрагментарни кадри, рамкиращи сивото и забързано ежедневие на героя – на улицата, в градския транспорт, в офиса, на обяд, в телефонната кабина…

В края на работния ден героят се връща у дома. В мига, в който стъпва на стълбищната площадка, темпото внезапно се променя – стайлинг а ла “Матрицата” – преминаваме в бавни, плавни кадри с широко движение на камерата, с крещящи цветове а ла “Black hole sun” на Soundgarden.

/На площадката все още всичко е черно-бяло – вратата, шпионката, табелката, стълбището, площадката. Единственото цветно петно е американското знаме, проснато във вид на изтривалка на прага/.

Влизайки в апартамента /HOME MADE AMERICA!/, героят става черно-бял, само дрехите му са крещящо-шаблонно цветни – хавайска риза, везани каубойски ботуши, яркосини дънки, цветни шорти и джапанки…

ТУК ОБАЧЕ ТОЙ Е ДРУГ ЧОВЕК!

-          влизайки в апартамента, възкликва патетично “Home, sweet home!”;

-          влизайки в банята /Ниагарски водопад, се обръща към огледалото наперено: “Are you talking to me?!”/. Докато се къпе под душа/водопад отгоре японските туристи продължават да снимат и проблясват светкавиците на апаратите им/, а той си тананика фалшиво “New York, New York”;

-          в спалнята си ляга с каубойски ботуши с шпори и с шапка;

-          в хола Мерилин Монро му пее по телевизора “Happy birthday, mister president!”;

-          в детската/Дисниленд звучи кънтри, той намъква костюм на Мики Маус;

-          в кухнята набива “Биг Мак”, пуканки, кола, сладолед с шоколад, чипс;

-          в тоалетната Статуята на свободата е тоалетна чиния, той сяда в скута и, като свършва пуска водата, дръпвайки едната и ръка, и си взема тоалетна хартия от другата /And liberty and justice for all…/;

ФИНАЛ:

Тънката електриково-зелена нишка на GREEN CARD се превръща в реалност! Той получава виза.

Внезапно зеленото изпълва екрана и на този фон последния от досега течащите кадри внезапно се пропуква и се срутва като пъзел, като разпиляна мозайка.

Повтаря се мотивът с началото на филма, само че наопаки:

Целият екран е изпълнен с българският флаг.

Излиза надписът HOME MADE BULGARIA.

Звучи “Притурила се планина”.

Тя прелива неусетно в “Born in USA” на Брус Спрингстийн.

После остава само естествената фонограма на улицата.

Екранът избледнява и кадърът става черно-бял. Виждаме едър план на героя, застанал с работна кожена чанта на кръстовище в Манхатън – жалък емигрант, загубен в огромния непознат град.

Следват бързо сменящи се, динамични, фрагментарни кадри, рамкиращи сивото и забързано ежедневие на героя – на улицата, в метрото, в офиса, на обяд, в телефонната кабина, в емигрантската служба и посолството…

В края на работния ден героят се връща у дома. В мига, в който стъпва на стълбищната площадка, темпото вмезапно се променя – стайлинг а ла “Матрицата” – преминаваме в бавни, плавни кадри с широко движение на камерата, с крещящи цветове а ла “Black hole sun” на Soundgarden.

Всичко на площадката е черно-бяло, единственото цветно петно е знамето на България, проснато като изтривалка на прага. Вътре цветовете са крещящи.

Вътре всяка стая е като част от България – Витоша, Дунав мост, Рилският манастир, Шипка, Трявна, Златни пясъци, Розовата долина и всички останали клишета. Звучи чалга. На земята има черги, по стените ковьорчета.

Само по телевизора в дъното тече черно-бяло парчето на Брус Спрингстийн “Born in USA”.

Той грабва кофа сива боя и залива всичко, докато цветът на интериора се изравни с черно-бялото на външния свят, който се вижда през прозореца. После боята плисва и в лицата ни и екранът става сив. По него се стича тънка струйка рубинена кръв. В нея за кратко проблясва електриково-зеленото сияние на GREEN CARD.

                                                            THE END

Отрязаха ми езика...

Доскоро владеех свободно - писмено и говоримо, шест езика. Родният си - българският, руски, немски, френски, английски и хинди.
Чувствах се доста космополитно. Удобно ми беше при екскурзиите в чужбина. В Интернет нямах езикови бариери - било да забия манекенка от Индокитай, било да намеря най-новия хондураски порно филм, било да изкопая рецепта на любимата от индийски кулинарен портал или да проследя коментарите на живо на Диего Марадона от футболното първенство на Южна Америка… Като полиглот нямах проблеми журналистическите ми статии и късите разкази, които публикувах в блога си, да достигат до милиони хора по цял свят, вместо до едва може би едва десетината хиляди останали четящи, пишещи и говорещи смислено грамотни българи, останали в страната си.
Напоследък обаче всичко се прецака.
Изведнъж, макар да владеех основните световни езици, новинарите по националните ни телевизии заговориха на неразбираем за самия мен език.
Започнах да не проумявам изказванията и анализите на банкери, политици, академици и патриарски, за министър-председателя и президента да не говорим.
Някой без предупреждение хакна блога ми и не беше от Анонимус.
После НСБОП направо го затвори и пуснаха на негово място слайдшоу с лъскави цветни снимки от строежи на магистрали, рязания на ленти и гостувания на премиера по света.
Започнаха без причина да трият коментарите ми под интересуващите ме статии в икономически, социални и политически сайтове.
В същото време спираха собствените ми статии, в които изказвах позиции по социални въпроси и насърчаваха такива, в които проследявам цената на лука на пазара по Великден.
Щом си отварях устата на някой митинг, веднага ми я затваряха с палка.
Поисках ли увеличение на заплатата, ме заплашваха с уволнение.
Накрай направо започнаха да ми нареждат какво мисля, какво да казвам и какво да правя.
Казват ми: Имаш си магистрали, за какво са ти хляб и работа?!
Казват ми: Дай ни детето си да му промием мозъка още на 4 годинки или спираме майчинските от 35 кинта на жена ти!
Казват ми: Пуши си у дома, кво ти пука, че кръчмарите фалират!
Казват ми: Като не си кара на скъп бензин като у Европата, репатрирай си таратайката и си купи велосипед!
Казват ми: Нашите селяни отглеждат само щастливи кокошки и прасета, затова яж само замразените от БИЛА и КАУФЛАНД!
Казват ми: Нашето правителство реализира ръст на износа на селскостопанска продукция, затова си купувай на пазара ГМО краставици от Тайланд, дини от Аляска, домати от Заир, череши от Азърбейджан, картофи от Сейшълските острови и агнета от Нова Зеландия!
Казват ми: Онова в Несебър, застроеното, НЕ СА дюни, пък и още Станишев започнал строителството.
Казват ми: "Гласувай на референдума с "НЕ"!
Това е, хора, уважаеми приятели и съседи!
Отрязаха ми езика!
Кастрираха ме с една дума като полиглот.

Сега владея свободно само пет езика. Руски, немски, френски, английски и хинди. На родния си български не смея да се обадя, нито да напиша картичка от морето до баба, нито да драсна имейл в интернет, нито да си помисля дори нещо на ум.
Пазарувам си в бакалията на руски.
В офиса общувам с колегите на немски.
Обяснявам се в любов и си поръчвам дрехите на френски.
Правя си залозите за футболните мачове на английски.
И псувам на хинди.
Всъщност напоследък владея предимно хинди…

Камен Петров

П.П. Добре, че синът ми Камо Младши тези дни навърши десет месеца и проговори - рано, рано - като мама и тате. Говори си на български детето. Още не са го прекършили. А първата му дума беше "Мамата!"…

Постмортален поетичен структурен анализ

Surprise! You're dead!
Ha-ha! Open your eyes!
                          Faith no more

Изненада - ти си мъртъв!
Интересното обаче е, че това рядко е изненада за бъдещата воняща червейопривличаща мърша, пардон - за теб, скъпи мой читателю.

Обикновено симптомите на идващата смърт са продължителни, болезнени и унизителни - и за теб и за околните, на които вече им е писнало от идиотската ти агония и им се ходи на ресторант.
Питайте тате, Бог да го прости /рак/, баба /рак/, дядо /рак/, средновековните вещици, загиналите през Световните войни, Фреди Меркюри, Ал Капоне и Лейди Даяна.
Но защо тогава легендарните /макар и явно не безсмъртни Faith no more/ пеят буквално "Surprise! You're dead!"?!
Ако се вгледаме критически в теста на това музикално-поетично произведение, то е накарало дори самия Джеймс Хетфилд от Metallica да носи тениски с името на Faith no more. То носи и удивителни по своята длъжностна характеристика според НСИ директни препратки към "Матрицата" на братя Уашовски, към "Жив е той, жив е" на оня бившия поет и революционер на и без това отдавна покойната Венета, както и пословичната фраза от екшъните допреди 80-те от руски произход, когато още нямаше Арни, Брус Уилис, Ван Дам, за Джони Деп да не говорим, а именно - "За Родину, за Сталину"… /Или с две думи на български - "След първите 200 грама водка не замезвам…" и след това храчка в мутрата на гада-фашист…
Но както и да е.
Вие сте мъртъв.
Изненадата /поне според Faith no more/ е пълна, а някои това го видяха това дори на живо на плажа в Бургас преди три години.
Все пак, пичовете пеят нещо като "Изненада! Ти си мъртъв! Ха-ха! Отвори си очите!", което също води по чисто етимологични, атавистични, психосоматични, леко артериални и дори /светотатство!/ антагонистични причини до онзи неувяхващ, макар и доста позастарял кинохит "Матрицата". Факт е, че много от вас, скъпи читатели, са мъртви.
Отдавна.
Някои дори са мъртво родени.
Интересното е, че почти никой не го знае.
Лазим си насам-натам, съвъкупляваме се от дъжд на вятър, понякога мечтаем, понякога имаме махмурлук, вършим някаква работа за някакви пари, страдаме, обичаме, образоваме се, квалифицираме се, оперираме си апандисита и хемороидите, деградираме, раково се скапваме, умираме…. После, нали, друг се ражда и прочее, и прочее, блаблабла - както се казваше там в една стара песен, изографисана на някакъв стълб в Разградско…
Нали чухте за оня пич от Радомирско, дето си самооткъснал главата с пиратка или водородна бомба или не знам каква друга простотия по случай ЧНГ?
Това не е изненадало никой друг, освен него самият.
А за Хю Хефнър, дето се ожени по празниците за нещо, силно наподобяващо внучката му, ако имаше такава, разбира се?
Бъдещият инфаркт е ясен /помнете Вазов, деца!/, обаче - изненада - ти си мъртъв? Друг път!
Затова и онези пичове пеят в песента си неща като "Виждаме света, какъвто той трябва да бъде използван, когато сте били в него. Когато сте били живи и когато сте били в любовта… Това не е свършило още… Изненада! Ти си мъртъв! И познайте какво? Това никога не свършва... Болка, мъки и изтезания, ругатни, гадене, страдание, перверзии, бедствия… А вие не можете да избягате…".
Изненадващо, нали?!
Аз лично не съм много изненадан.
Живеем си в Матрицата, правим се на живи, приличаме на статисти в "Трилър" на Майкъл Джексън, пък дори не ни плащат добре за това.
Честита Нова Година!
И - както са казали вечните Iron Maiden - весел Life after death!
May be, де…

Камен Петров

P.S. Като се вземе предвид творческо-менталният и донейде дълбоко изпълненият с автодеконструктивна деменция акт на групи като Metallica с техните "Kill'em all" и "Creeping death" или Motorhead с "Kill by death", розовите творби на нашата поп-чалга-рок действителност като "Дим да ме няма", "Стар козел млада върба лющеше" или "Само да те гепна, дънките шти цепна", просто излизат от рамките на този анализ, така че каквото и да значи това, моля ви колеги, спрете ми хорариума и ме изхвърлете най-сетне от университета!!!

Позакъсняло писмо до Дядо Коледа… или Дядо Мраз…

Мили Дядо Коледа… тоест Дядо Мраз… Прости ми - малък съм още и все се обърквам, ама и без това гледам, че и мама и тате, и останалите човеци наоколо и те са объркани… Нали трябва да ти напиша писмо, за да получа подаръци? Затова пиша, иначе ме мързи, пък и на ръка е доста по-тъпо, отколкото на лаптопа, на айпода или айфона, но това са едни други кахъри, както казвала навремето баба ми Цана, докато била още жива… Та ето - пиша. Пиша ти, защото съм още малък, а съм заченат, израснал и "празнуващ" в условията на икономическа криза /тате/. Пиша ти, защото всички ме обичат повече от живота си и искат най-доброто за мен, а няма как да го получа /мама/.
Моля те, Дядо Коледа… или Дядо Мраз… за много неща те моля. Няма да те занимавам за референдума, парламентарните или местните избори, защото наистина съм малък и поне още 17-18 години тези дивотии няма да ме занимават, така както занимават мнозина и то не е ясно защо. Аз ти пиша, защото мама си стои покрай мен в къщи и получава някакви идиотски стотинки за това, че гледа още едно дете на тази "отмираща бананова република" и "мизерстващ гласоподавател" /тате/; Пиша ти, мили дядо, защото тате пък работи като вол седем дни в седмицата и 365 дни в годината /ако не е високосна/ за нещо, което мама нарича "социални помощи", а с тях дори не можело да си платим наема, тока, водата, кабелната, телефона и кредитите, за ядене да не говорим. Пиша ти, защото баба си отиде в болницата заради неуредиците в здравно-осигурителната система, а дядо последва баба, тъй като пенсията не му достигна след 50 години трудов стаж да се погрижи за здравето си. Дядо Коледа /или Дядо Мраз/, сестричето ми има проблеми с нещо, наречено "рак" или "скарида" заради стреса или лошия живот, тъй че е на хемодиализа и и пада косицата. Мама и тате опитаха да съберат парички за лечението й /тя е малка, русокоса, синеока, казва се Кая, няма още две годинки/, ама как се събират 120 000 от тези неща, дето им викат "евро"? Опитаха и с СМС-и, но тях ги пускали по риалити предаванията по телевизията, не за болни деца. Пиша ти и за кученцето ни, което - казват отишло на едно по-добро място, след като един лош и пиян чичко шофьор го блъснало, а после дало 10 кинта на чичкото полицай да не го накаже за това. Пък и да не забравяме топящия се Северен полюс, умиращите гори на Амазонка, западналите Видин и Лудогорие, дупката в озоновия слой, китайските стоки-менте и чалгата…
Малък съм още и нищо от това, което ти написах, не разбирам, но ти нали си чуден герой, ти ще оправиш нещата, нали, Дядо Коледа… или Дядо Мраз…
Защото все пак са празници и идва нова година с нови надежди и нови мечти.
Пък ако може - донеси ми и някакво подаръче.
Дори мъничко…

Записа Камен Петров

Берлинската стена в главата ми

Hide your face forever
dream and search forever
night and night you feel nothing
there's no way outside of my land
Open your eyes, open your mind ...
                          Guano Apes, “Open your eyes”

- Свободен си. Честито!
Две думи, все едно те пускат от бръснарския стол след подстригване, а всъщност означават толкова много.
И все пак – като се замислиш, твърде недостатъчно, за да ме подготвят за удара с тухла по главата, в мига, в който прекрачих прага на затвора и отново се озовах на белия свят.
Не мога да проумея, че се намирам някак си в бъдещето. Навечерието на 2013 година, за Бога!, 21 декември 2012 година. Това е датата на освобождаването ми. Ония червени копелета от Америка – маите, предсказали, че днес ще настъпи края на света, тъй че внимавай, брато, насмешливо ме потупа по рамото на изпроводяк старшият надзирател, с който почти бяхме станали приятели през всичките тези дълги години, докато излежавах присъдата си. 2012 година?! Краят на света?! Не ми пукаше, мамка му! Бях влязъл в панделата едва 22-годишен, през далечната 1970 година. Представяте ли си само? Представяте ли си?!
Не мисля.
Ето ме днес, само няколко месеца, преди да навърша 65 години, отново се озовавам навън, сред хората, на свобода. Честно казано, идея си нямам какво да я правя. Знам само, че съм гладен, а благодарение на петдневната работна седмица в пандиза, заради което и съм освободен предсрочно, в джоба ми са се събрали някой и друг лев, да не кажа доста. То вътре няма и за какво толкова да ги харчиш, освен за цигари, кафе, някой масур марихуана или старо порно списание.
Пресичам по стар пандизчийски навик улицата дебнешком /струва ми се страшно голяма, прекалено осветена, ужасно шумна/, промъквам се буквално изпод колелетата на автомобилите, задъхвам се. В същото време едно кътче на мозъка ми леко зацикля от мозъка ми, скоро разбирам защо. Просто по улицата липсва обичайния трафик от москвичи, трабанти, жигулита, дачии, ЗАЗ-ове, вартбурзи, полски фиатчета, с които така съм свикнал. За сметка на това пък гледам едни возила, излезли като от научната фантастика. Чета гласно емблемите ми – БМВ, Понтиак, Форд, Ситроен, Волво, Митцубиши. Лъскави. Нови. Явно скъпи. Нищо не разбирам.
Както и да е, добирам се някак до отсрещния тротоар, после хлътвам в първата закусвалня, която ми се е изпречила пред погледа /само дето над входа пише „”Снекбар”, а не „Закусвалня”/, и тя веднага ми се стори подозрителна. Просто така бях възпитаван цял живот… навън… преди затвора… Гледам, навсякъде някакви упадъчни неонови реклами /”Марлборо”, „Кока-Кола”, „Джони Уокър”, за Бога!/, всички типове наоколо навлечени в дънки, гърми някаква музика на английски – пеят нещо за секс, наркотици и рокендрол, и да отворим мозъка си, каквото и да значи това. Викам си, баси, тия са някакви диви капиталисти, класови врагове, какво правя тук, ще ме приберат пак на топло…
Но пък нали съм гладен, оставам, даже сядам на една маса в дъното и вадя цигарите.
- Нали знаете, че от началото на годината на обществено място не се пуши?- цъфва веднага до мен една от сервитьорките и закачливо ми маха с лакиран пръст и ми сочи табелата „Пушенето забранено!” – Глобите са солени – и за вас, и за нас…
Не знам нищо подобно, но свивам рамене и прибирам пакета. И без това не ми се пуши, яде ми се.
Ям това, което ми сервират в някакви лъскави картонени кутийки, размишлявам, дъвчейки със зъбните си протези.
От онази нещастна нощ са минали цели 42 години, но всичко е още прясно в главата ми. Напиването… изнасилването… двата трупа… писъците и милиционерските сирени… белезниците и ареста…
Да, аз съм убиец. Аз съм изнасилвач и двоен убиец по злощастно стечение на обстоятелствата, но съм платил цената за грешката си с цената на две трети от живота си, прекарани зад решетките, заедно с рецидивистите, содомитите, садистите, изметта на този свят и това общество.
Излежах си обаче присъдата, беше справедлива. Изкупих греха си пред обществото и пред света. Бих могъл да започна всичко отначало, на чисто. Един нов, пречистен човек в един нов, чист свят.
Това обаче, на което се натресох, при излизането си от кафеза, беше повече от наказание. Всичко беше непознато, грозно, алиенирано, отблъскващо. Улиците приличаха на мравуняци в лудницата, хората - на стресирани зомбита, неоновите реклами избождаха очите ми, автомобилните клаксони ми докарваха параноя, ченгетата гледаха лошо…
Къде, за Бога, са корекомите, и защо има шоколади, кока-кола, френски парфюми и германски салами във всеки квартален магазин? Откъде са всичките тези банани и портокали, няма ли вече лимит? Защо на червено през пешеходната пътека, тип "зебра", префучава БМВ, а не Москвич? В барчето ми сервират пепси-кола и "Будвайзер", а не Алтай или Варненско пиво. В магазина ми пробутват вакумирана датска шунка вместо русенско варено. Вместо квартални бакалии има огромни хипермаркети и нещо, наречено МОЛ, вместо кварталната кръчма - вериги за бързо хранене и лъскави… ъъъ… как беше - гурме ресторанти.
Вярно, поради тежката присъда, в панделата бях на строг режим, макар да знам, че някои пандизчии ползват облаги, така че съм изтървал нишката на нещата навън. Нямах достъп до нищо - нито до радио, нито до вестник, нито до телевизия, за онова, дето всички го наричат "интранет", да не говорим. Мислех че айпод, айпад и айбан са едно и също нещо. Първият път, когато преди 20-ина години видях компютър в библиотеката на затвора, ми се стори зловещо нещо, сътворено от нечий болен мозък от телевизор и пишеща машина. Интернет ми звучеше като интернат, а Гугъл като гугла. А какво ще кажете за телефоните, дето не са свързани с жица към системата? Викат им мобилни. Когато ме опандизиха, цветната телевизия не беше измислена или поне я нямаше тук. За Бога, мислех, че Джими Хендрикс, Джон Ленън, Боб Марли и Джим Морисън още са живи, мамка му! И откъде да знам, че днес не управлява Тодор Живков, а бодигардът му? Навремето никой и не можеше да си помисли нещо такова.
Не знаех нищо за света извън зарешетения прозорец на килията, а той през цялото време се променял. Комунизмът си отивал, пеел някакъв закърпен субект с китара. Космически кораб стъпил на Марс. Нова модерна болест на име СПИН отвяла рака като Смърт №1. Магистралата от София почти стигнала до морето, а в самата столица вече имало метро като в Москва. Берлинската стена била паднала, по дяволите?! Факт е обаче, за добро или зло, че тя падна за мен в главата ми едва цели 23 години по-късно… Без "Пинк Флойд"… И тях вече ги нямаше…
Един ден навън ми стигаше, реших много бързо.
Излязох на 21 декември 2012 година в 8,00 часа сутринта.
В 19,15 часа вечерта вече бях строшил с едно от жълтите павета витрината на най-близката банка и показвах среден пръст на шашардисания бодигард - бивш военен на преклонна възраст, който вместо да се хвана за пищова, грабна телефона.
Седнах по турски на заснежения тротоар пред банката и запалих цигара - в очакване на полицейските сирени или на Края на Света, нямах особени предпочитания.
За мен това вече беше все едно.
Моят свят си го бях погребал собственоръчно още преди 23 години - тогава, когато изнасилих и тогава, когато убих…
Така че, Апокалипсисът можеше да заповяда.
Нямаше да е нещо ново за мен.

Камен Петров

21.12.12.

 Глория лекичко изпълзя от леглото, с добре оттренирана в последните четири месеца след раждането гъвкава маневра, така, че да не събуди Кай.

Бебокът невъзмутимо похъркваше, удобно разположен в средата на семейната спалня, разперил ръце като мъничък Исус, с начупени устни, готови да изригнат в крясък още в мига, в който се събудеше, красив, невинен и сладък колкото си щеш.

Стъпвайки на пръсти, младата майка отиде до портативния телевизор, който използваха в стаята и го пусна. Отново някакво реалити и някакви екзалтирани хора, въпреки ранния час. Шоуто течеше на запис, разбира се. Това обаче не го правеше по-малко пошло.

Глория тихичко се измъкна от спалнята и влезе във всекидневната, където мъжът и похъркваше, свит в неудобна поза на дивана пред изключения телевизор, където спеше - горкият - откакто се роди бебокът, едно за да се наспи той самият, друго - да не безпокои с хъркането си малкия. Тя спря за миг, погали го по небръснатото, напрегнатото дори в съня лице, после мушна в кръстосаните му като на смъртник на гърдите длани една малка плюшена крава от пребогатия асортимент на Кай и пусна кафеварката в другия край на дневната, който по стандартите на тукашните архитекти представляваше просто една кухня.

В сумрака на ранната предутрин климатикът тихо зумтеше и се бореше успешно с минусовите температури вън. Гирляндите от коледни светлини меко проблясваха, окачени по мебели, картини, цветя, часовници - навсякъде, където може да се сети човек, особено ако и тази година не е успял навреме да си купи коледно дръвче, което да украси. Отвъд спуснатите завеси вилнееше декемврийската вихрушка, която беше затиснала града от седмица насам, но тя не се безпокоеше за нея, дори и не я мислеше. Тук беше на сигурно място, с любимите си хора, у дома. И да - дори без коледно дръвче.

/"За какво ни е коледно дръвче, нали и без това на 21 декември ще настъпи краят на Света", шегуваше се по този повод нейният любим, който в момента тихичко похъркваше и навярно сънуваше отново проблемите си на работа и сметките, които имаха да плащат/

Докато кафеварката къркореше и изсипваше ароматната си течност в порцелановата чаша, Глория се наведе и отново го целуна, а той се усмихна насън.

"Боже, колко го обичам! Така много ги обичам и двамата - и малкият, и големият Кай! Ние сме едни щастливци", рече си тя, после си наля кафе и отиде да полее цветята, докато нейните двама мъже още спяха.

Стаен в предутринната си сънливост, уютният апартамент беше топъл, сигурен, истински дом. Беше 21 декември 2012 година и днес, поне според идиотските медии, трябваше да настъпи краят на Света. Но не и на нашият свят, не. Ние се обичаме. Ние сме всичко и всички. Не и ние, подсмихна се Глория. Тя изплакна кафеената чашка и отиде да пусне набързо пералнята. Оттатък, от спалнята, вече се чуваше гукането на Кай. Беше се вече събудил и скоро пронизителните му и така любими крясъци щяха да огласят цялото жилище, да събудят баща му, да призоват мама, да съберат семейството около него като около една истинска, малка, сияйна, така обичана елха.

Пришпорена от все по-силните призиви на Кай /мразеше, дребосъкът му с дребосък да стои повече от половин час мирно на едно и също място/, Глория се втурна в спалнята, изоставяйки за миг единия си любим за сметка на другия.

Кай я посрещна ухилен и само каза "агу-гу-гу" и протегна ръце. Тя го грабна, разцелува розовото му, свежо след съня личице и го понесе към дневната. Там мъжът и току що бе отворил очи - както винаги с ужасяващо разрошена коса, подпухнал, учуден от досега си с външния свят след съня, толкова обичан и така обичащ. Глория тикна в ръцете му Кай Младши и се разсмя. Двамата бяха направо незабравима картинка.

- Добро утро, мъже мои!- изпя тя и отиде до панорамния южен прозорец на двойната тераса, за да дръпне завесите и да пусне предколедния зимен ден в уютния им дом.

- Обичам те, миличко!- чу зад себе си гласа на съпруга си, а Кай Младши додаде: "Агу-гу-гу!".

Глория се засмя щастливо, предвкусвайки удоволствието от предстоящите празници, от всички онези безкрайни щастливи мигове, които им предстояха заедно, от целия един нов, прекрасен живот, който всички щяха да изживеят покрай израстването на детето си, после с размах разтвори завесите, все още смеейки се.

В мига, в който отдръпна встрани пердетата, мракът, който властваше след края на Света отвън, нахлу в уютната стая и погълна малкия им свят, оставяйки след себе си единствено вакуума на тъмнината, пустошта и отчаянието, които вече властваха над цялата опустошена майка Земя…

Камен Петров

P.S.

Презрял съм аз
Всемирната печал
По таз прокълната година
Прекрачвам прага –
Още цял
Поемам пътя без усилие
Разпервам гарвански криле
Ала отново не политам
Надолу тленното зове
Изпитвам студ
Гриза мечтите
Изплитам паяжинна стръв
От въжделения тревожни
И пия студ
И лоча кръв
И пиша ново многоточие...

Не ме интересува

(We care a lot) about disasters, fires, floods and killer bees
about the NASA shuttle falling in the sea
(We care a lot) about starvation and the food that Live Aid bought
(We care a lot) about disease, baby Rock, Hudson, rock, yeah!
(We care a lot) about the gamblers and the pushers and the geeks
(We care a lot) about the smack and crack and whack that hits the street
(We care a lot) about the welfare of all the boys and girls
(We care a lot) about you people cause we're out to save the world
                                                                           Faith no more "We care a lot"

Хората се алиенираха до край, изпростяха и съвсем затъпяха, скотясаха от нямане и излъгани надежди, и взе да не им пука от нищо. Все повече взе да не ги интересува.
Нищо. Каквото и да било то.

Всеки си върши работата, колкото да мине времето, през пръсти - просто не им плащат. Никой не може да заплати на цяло едно поколение /за капак нагазено и от рецесията и икономическата криза, че и от наближаващия Край на Света/, изгубеното време, откраднатите мигове от семейството, недоимъка, задълбочаващата се задлъжнялост, несигурността, липсата на шанс, липсата на надежда.
Никой не може да компенсира това, че виждаш как труда и времето ти отиват на вятъра и даже не там, ами направо на майната си. Че и на никой друг не му пука.
Никой не е спокоен за скапаното си днес, не смее да погледне към утрешния несигурен ден, живее само със спомените за вчера /ако евентуално е имал няколко такива/ и живее  глътка по глътка, стъпка по стъпка, стотинка за стотинка, ден за ден - докато може да крета.
Никой не се явява като Пророк да посочи пътя или като Месия да донесе избавление.
В същото време отвсякъде само искат, изискват, заплашват, настояват, уволняват, анулират, пробират, секвестират, реквизират, ревизират, репатрират, запорират, бият, изнасилват, убиват. И това е всеки божи ден от живота ти днес. Всеки ден. Божи. От "живота" ти…
Ето - като че едва вчера си се родил, като че преди миг само са те кръстили в църковния купел, направил си прощъпулника си, влязъл си в първи клас, завършил си училище, после си се дипломирал с надежда в душата в университета, тръгнал си сякаш преди секунда /говедо с говедо!/, да градиш някаква кариера, да създаваш някакво семейство, да се влюбиш, да се задомиш, да имаш дете, а ето, че вече - БАМ! - си полуинвалидизиран и полувидиотен от скотския си, смачкан живот пенсионер /140 кинта пенсията, брат!/, ритваш камбаната и от нямане какво да те правят, те погребват на общински разноски в евтин ковчег от тънки чамови дъски, който се разкапва още докато те носят към плиткия ти гроб в края на гробището - да, там, до гробището за домашни любимци…
Толкоз.
Правителството те е смачкало.
Монополистите са те изсмукали.
Банките са те доизцедили.
Нископлатената работа те е довършила.
ИНСУЛТ, ИНФАРКТ, РАК!
Вече ставаш само за боклука, приятелю, как я караш?
Почини си след толкова тичане, както е казал навремето писателят, не му помня името, но и… не ме интересува…

СМЪРТ: ВЕЧНО ЛИ ИСКАТЕ ДА ЖИВЕЕТЕ, СВИНИ?! /цитирайки по памет пруския крал Фридрих Велики към войската преди битката при Лойтен в 1757 година/.
Милена: Ааа, това е МАШИНА ЗА МЕСО!
Бис!
В крайна сметка обаче, драги мои мишоци - същите като мен самия, няма какво да се лъжем - пиша този текст единствено заради хонорара, за да си платя някак сметките, а не за да чуя мнението ви, макар идеята на редакторите да е точно такава - да тествам какво мислите вие, събратя-мишоци, какви са нагласите ви, плановете ви, въжделенията ви, предложенията ви да се пооправят поне малко от малко нещата.
Аз ли? Да кажа аз ли какво мисля за ВАШЕТО мнение?
Нищо.
Не ми пука.
Пък и не ме интересува…

Камен Петров

P.S. Весела Коледа и честита Нова Година! За жалост Краят на Света се отлага. Засега.

Тухла в стената

I don't need no arms around me
And I dont need no drugs to calm me.
I have seen the writing on the wall.
Don't think I need anything at all.
No! Don't think I'll need anything at all.
All in all it was all just bricks in the wall.
All in all you were all just bricks in the wall.
                    Pink Floyd "Another brick in the wall"

Лежа си както всеки друг божи ден в тъмното и наблюдавам с едно око през цепнатината света отвън, зъзнейки.
Зима е.
Денем.
Само това знам по въпросите на времето и пространството.
Не знам кой час, кой ден, кой месец е, дори коя е годината.
Загубил съм представа за всичко, откакто ме зазидаха тук, зад стената на тази стара сграда, с каквито очевидно е пълен града - викат им архитектурни паметници.
Единственият ми контакт със света отвън е тази цепнатина във фасадата, зад която съм се присвил в унизителна поза в принудителното си убежище тук, на височина 4-5 етажа от земята. Широка е едва два пръста - и то в най-широката си част, дълга е може би около метър и половина, а в долната си част е неумело замазана с цимент - явно някой някога безуспешно се е опитал да възпре ерозията, породена от капризите на времето и човешката небрежност.
Допълнително я разширих в напразен ентусиазъм, но… успях да измъкна една-единствена тухла, която поддаде - точно като мен, после спрях.
В първите дни се опитвах безуспешно да привлека вниманието на околните с викове, крясъци, ругатни и молби, после се отказах, а и изглежда загубих завинаги гласа си - остана само някакво съскане и ръмжене. Ларингсът ми просто замина. Както се оказа, това беше само първият от разкапващите ми се зад стената органи, които ме предаваха един по един.

Така минават дните
За да оцелея някак си /Бог знае защо/, се храня с личинки и насекоми, с плъхове и прилепи - стига да мога да ги хвана с треперещите си ръце и да ги сдъвча с беззъбата си уста, с гуаното на гларусите и гълъбите, с изстъргана с изпочупените ми нокти плесен, а по-често - със… собствените си редки изпражнения. Пия дъждовна и снежна вода, но най-често сълзите си и… да - не ме е срам да си призная - собствената си урина, и без това е станала по-бистра и безвредна от киселинния дъжд.
Знам - и без да мога да се видя в огледало, че отдавна вече приличам на Ам Гъл от "Властелинът на пръстените" - блед, почти прозрачен, облепен в мръсотия и със собствените си нечистотии, с полуслепи постоянно сълзящи очи, изпопадали коси, разкапващи се зъби, сгърчени пръсти, почти без нокти от ровенето в мазилката, безполови слабини, рахитични крака. Надали тежа и 40 кила при ръст от 180 сантиметра, а когато за пръв път попаднах тук, бях някъде към 90… Усещам се, че забравям наученото през годините в училище, университета, в професията си, от живота… Спомените, емоциите, мечтите отшумяват, избледняват, изпаряват се в монотонния ход на нищото зад стената…
Иначе имам страхотно "вю" през цепнатината си. Точно отсреща се е изтъпанчила импозантна сграда с пилони за знамена пред нея. Сигурно е общината, но спокойно може да е поредният МОЛ, търговски център или хотел. Сградата стърчи насред наглед нов площад с изпочупени плочки, осран от гларусите, клошарите и бездомните кучета, по-заледен от най-заледената ледена пързалка, обсипан с фасове. Наоколо - хора, пушещи навън в студа пред кафенетата - просто не мога да ги разбера защо не си пафкат вътре на топло над чашката ром с чай, направо усещам вкуса на никотина в устата си, дробовете ми жадно се присвиват. От време на време ме разнообразява рехав протест - я с развени националистични знамена, я с майки с бебешки колички, я някакъв друг. На тези протести обаче протестиращите са по-малко от охраняващите ги ченгета и снимащите журналисти.
Хората отвън - зад стената, говорят някак на "мийеку", не като в моя роден край. Гларусите непрестанно крещят на покрива, току над главата ми, а севернякът вие - влажен и студен, тъй че викам си - я Русе ще да е тоя град, я Варна, ама по-скоро Русе, като им гледам коледната елха пред общината. Не ми пука обаче особено къде съм осъден да гния. И Рио де Жанейро да беше, за мен вече беше все едно.
Освен това, светът отвъд цепнатината в стената ми изглежда плашещ, отблъскващ, чужд. Хората преминават през свития ми кръгозор забързани, свити, сиви, угрижени. Клошари и помияри се разминават по площада с бременни жени и майки с бебешки колички, с патрулиращи ченгета и недъгави, просещи подаяние, със залитащи пияници и дрогирани хлапета, с малолетни момичета с вид на проститутки и простаци с лъскави дрешки. През цепнатината се чуват по-често викове за помощ, псувни, крясъци и закани, отколкото вежливи поводи, дори на празнични дни, а сега е зима, може би дори иде Коледа…
Не го искам този свят.
Тук ми е добре.
На сигурно съм - на тясно, тъмно, потайно, само мое си място. Друг при мен просто дори не би се побрал, а и аз самият не го искам. Отдавна вече не желая дори да изляза навън. Поддържам живота си по някакъв атавистичен навик и наблюдавам - притиснал все по-късогледото си око в цепнатината - в нещастниците от външния свят в напразната им ежедневна борба за оцеляване.

Добре, викам си, че вече отдавна ги няма "Пинк Флойд", поне доколкото АЗ знам, де, за да я бутнат тази стена. Моята ли стена ще им се опре, след като успяха да издухат дори Берлинската навремето?
Отсреща работници в сини и оранжеви гащеризони и с каски на главите от няколко месеца насам рушат с тежка техника - кранове, багери, стенобойни машини, някакво импозантно здание, което - дочувам понякога откъслечни разговори през цепнатината, наричат "доходно". Дано не тръгнат с машините и към моята стена, като му видят сметката на онова - доходното, викам си, защото ми е спукана работата.
Пък и нали си пазя онази измъкната от стената в първите дни тухла - винаги мога да я върна на мястото и, така че да се самозазидам повторно, използвайки лайната си вместо хоросан.
Успокоен, изчоплям с остатъци от нокът шепа плесен от заледената зимна стена, "гарнирам" го с две уловени още сутринта хлебарки, и кротко хапвам, все така наблюдавайки в тази чисто си моя Камера Обскура дребните хора отвъд стената, с все дребните им мечти, желания, борби и надежди…
Знам, че ничия не ще се сбъдне.
Никога.

Камен Петров

Новата реклама: "В заведението се пуши!"

Направиха ни на маймуни за пореден път, няма какво да се лъжем. Този път за разнообразие и пушачите, и непушачите, и хотелиерите, и ресторантьорите. Патакламите със забраната на тютюнопушенето на обществени места станаха като "тука има - тука нема". Вменявайки на ресторантьорския бранш тоталната забрана на тютюнопушенето /за да сме станели като "повечето държави на Стария континент и Австралия"/, политиците за пореден път неумело се опитват да оближат сервилно подметките на Европа, а може би и да обслужат отново нечии корпоративни "сиви" интереси. Че това ще доведе до мъчителна смърт на огромна част на малкия и среден бизнес - на кой му пека! Пита се обаче само - чия е далаверата от тази дивотия. Заради нея на 15 декември от хотелиерския и ресторантьорски бранш организират гражданско неподчинение и се заканват самоволно да сложат пепелниците по масите, където им е мястото - напук на Евросъюз /от който е доста съмнително дали де факто сме, макар както е тръгнало, може скоро да ни заставят отново да маршируваме и да скандираме, само че този път "ЕС-БГ! ЕС-БГ! ЕС-БГ!/, напук на глоби, ченгета, инспектори и доносници, маскирани като "тайни клиенти", които слухтят на доброволни начала по барове, ресторанти, механи и кафенета за тютюнев дим, недай си Боже…
Така както е тръгнало, уважаеми дами и господа народни избраници и прочее политически и управленски елит, май може скоро да бъдат въведени и  басейни за пикаещи и непикаещи, концлагери за домашни любимци, автобуси, влакове, училища и детски градини за пролетариат и баровци, за българи и роми, за мъже и жени, за работоспособни и пенсионери и т.н. и т.н.
Защо не?! Кой ще им попречи?
Гражданско общество очевадно в този град и тази държава просто няма, смазано е.
Обществото "противодейства" на поредното погазване на правата на гражданите, "пушейки"… електронни цигари, които струват майка си и баща си и далеч не са така безопасни, както ги рекламират търговците или просто като си седят у дома, пушат, жулят люта ракия пред телевизора по време на парламентарния контрол или поредното "новинарско" рязане на ленти, и проклинат, дето се вика, цяла Вселена, или поне парламентарната и правителствена такава.
А новата реклама по русенските заведения вече е под слоугана "В заведението се пуши!".
Като че ли това не би трябвало да се подразбира от само себе си, особено в контекста на народопсихологията, историята и традициите на българина и българската кръчма.
Защото - къде, мамка му, иначе да пуши човек? На бензиноколонката ли или в родилното?!
Абе, живот ли бе да го опишеш…

Камен Петров

П.П. А на 15 декември вземете с вас любимия човек, отидете в любимата си кръчма, хапнете, пийнете и… запалете по една цигара. Какво е една тъпа глоба пред това да ви правят на идиоти всеки божи ден?!

С поглед в земята

Вторачили сме се в краката си, ходейки по улиците и отдавна вече не вдигаме очи да огледаме красивите жени, фасади, коли, панорами. Погледът ни е забит в земята днес и е сляп за света, който прелита край нас. Гледаме в земята, а не гордо напред и нагоре. А питаме ли се защо? Въпросът е само един и е прост, отговорите обаче са много и не водят доникъде, защото - тръгнем ли към тях, те образуват един безкраен лабиринт на днешния Минотавър, от който никой от нас не вижда изход.
И тъй, шляпаме по калните улици на днешния български град в навечерието на 2013 година, а погледът ни е забит в земята. Защо, драги приятели и съседи, защо?!
Ами защото първо пазим си старите евтини обувки да не се доразпаднат в дупките и начупените плочки по улиците, площадите и тротоарите, а пари за нови /макар и все така евтини/ просто няма.
Гледаме си в краката, защото ни е страх да не ни падне на лицето и в очите мазилка от рушащите се сгради - паметници на архитектурата или - недей си Боже - тухла или керемида от пропадащите покриви на неподдържаните къщи и учреждения в града ни.
Не зяпаме наоколо, за да не срещнем гладните погледи на поредната озверяла глутница бездомни кучета или пък  кръвясалите очи на доберман или питбул, поведени на разходка без каишка и намордник, опасни.
Не вдигаме очи, защото се притесняваме да погледнем в лицето армията от безработни, от бездомници и от просещи инвалиди, защото мнозина от тях ужасяващо много ни напомнят за собствените ни баба или дядо приживе, оставени на самотек и доизживяване благодарение на "социалната" политика на правителството, както и за евентуалната участ, очакваща децата ни в това несигурно време разделно, пак благодарение на същата тази "социална" политика.
Забили сме поглед надолу, защото просто днес няма какво да се гледа, без да ти се насълзят очите от срам, яд и безсилие - архитектурните паметници се рушат и стават все по-опасни и грозни, хубавите коли ги карат само престъпници, корумпирани политици и съмнителни "бизнесмени", жените или са огрухани от работа, нямане и гледане на деца, или са силиконови кандидат-плеймейтки без грам мозък в главата, рентгенови очи за сканиране на мъжки портфейли и кубици силикон в деколтето.
Гледаме в земята, защото до болка ни е срам, че пак нямаме пукнат лев в джоба, когато се приберем у дома при семейството си след поредния изморителен работен ден, който не носи удоволетворение, нито доходи.
В крайна сметка - признаваме ли си го или не - ходим със забит в земята поглед, защото тайно дори от себе си търсим с плаха надежда някоя паднала на земята стотинка или - дай Боже! - левче, но… вече на никой не му падат пари от джобовете, никой не ръси стотинки, камо ли пък левчета, по простата причина, че никой отдавна ги няма…

Камен Петров

За Бога, майки, не раждайте гласоподаватели!

Не е новина, че т.нар. "народни" избраници за пореден път подложиха на съзнателен геноцид българските майки с решението си месечните помощи за едно българско дете да останат в размер на смешните, унизителни, нечовешки 35 лева, прегазвайки плахите напъни на опозицията за увеличение на тази… хм… как да го наречен… милостиня. Не е новина, че парламентът накара да се замислят всички млади жени дали не е опасно да заченат рожба от любимия и да родят, след като реши еднократната помощ при бременност да е 150 лева, при раждане на едно дете - 250 лева, за второ /има ли още такива луди като майка ми?!/ - 600 лева, а за трето и всяко следващо дете - по 200 лева.

Това на снимката са майки и баби, а останалото - деца. Алооо!!!

Новината е, че с 35 лева, драги мои /наши/ "народни" избраници, не можеш да отгледаш не дете, а дори и коте. За 35 кризисни и ниско конвертируеми български левчета човек може да вземе почти 2 пакета памперси /от евтините/. Или 1 бебешко одеалце. Или 3 опаковки лекарство против колики. Или 2 кутии бебешко адаптирано мляко. Или 15-ина бебешки пюренца, течна пудра, антибактериален гел, шампоан, крем за подсичане, мляко или олио за тяло /едно от тях, не всичките!/. За облекло и обувчици, легълца, проходилки, бебешки колички, шезлонги, столчета за хранене, столчета за кола, кошчета, кошарки, лекарства и прегледи, играчки, дрънкалки, обучителни игри, биберони и шишета, уреди за изваряването им и везни за теглото, бебефони и други подобни "екстри", уважаеми дами и господа "народни" представители, просто не си струва дори да говорим. Помните ли? Вероятно и вие в един етап от развитието си сте били бебета и деца, вероятно мнозина от вас имат синове и дъщери, внуци и внучки…

А това са моите синове - Давид и Камен Младши. Родени са все в кризисни времена - Додо през 2001 година, Камо през 2012 година...

Точно затова или напук на това, може би все пак дългосрочната ви памет, както и дългосрочната ви визия за развитието на тази страна, са доста слаби. Дори неколкократните протести на българските майки не помагат за лечението им.

Може обаче да ви помогне една бегла статистическа справка.

Благодарение на "далновидно" управление и силно "социална" политика в последните 23 години, страната ни отдавна вече е шампион по отрицателен прираст и застаряване на населението /нищо че пенсионерите в последните години масово измират заради смешните си пенсии/. Днес България е с най-голям отрицателен прираст на населението (-0,7 %) в света според доклад на Фонда на ООН, докато средното увеличение на раждаемостта по белия свят е 1,1 на сто сочат данните на националната статистика. Миналата година стана ясно, че населението ни се е стопило до фрапиращите 7 364 570 души при 7 932 984 души през 2001 година. От 23 години насам тук се развива зловеща икономическа емиграция, включваща значителна част от висшистите и младите хора на страната, а тази тенденция продължава и днес. За 2011 година външното ни министерство оценява броя на българските граждани, живеещи в чужбина, на над 2 милиона. Питате ли се защо ли тези хора са там, а не в родината си и защо българските майки раждат вече Дейвид, а не Давид, Майкъл, а не Михаил, Жорж, а не Георги?! Ако не се питате защо младите българки раждат все по-трудно и са все по-притиснати в ъгъла, да вземете да си сложите по една табелка като тези, които все пак и все още са в колите на всички нас - нормалните бащи и майки със смелостта да отгледат дете в тази държава: "Бебе на борда!". Може пък нещо все пак да ви прищрака…

Седя, пиша този текст, и се чудя, къде го днес оня някогашен министър-председател, за да възкликне сърцераздирателно по своя си умилително-безпомощен тертип, перифразирайки самия себе си" За Бога, майки, не раждайте… особено гласоподаватели!"…

Камен Петров

П.П. А това е моята любима - красива, обичана и обичаща, бременна, търсеща брод по разбитите "европейски" русенски улици... Дали обаче скоро някоя млада жена ще посмее да забременее и да роди дете в тази държава, при това управление, при този геноцид?! Отговорите може да изпратите от трибуната на Народното събрание, където - казват - съединението правело силата...