Защо не емигрирам

Мнозина ми се чудят защо все още не емигрирам от тази разкапваща се държава, водена към пропаста от крадлива банда, некадърна да ни върне на пътя, неумееща на ръководи, тласкана единствено от алчност и безочие, гонеща децата ни в чужбина.
Има защо да се чудят.
Но пък и аз си имам причини да не емигрирам.
Не емигрирам, макар синът ми да е забегнал в Лондон, брат ми да се е преселил във Виена, половината ми приятели да са се пръснали в САЩ, Испания, Гърция, Кипър, Италия, Белгия, Холандия, Дания, Швеция, Турция, Канада, Англия и къде ли още не, далеч от блатото на име България, в каквото превърна родината ни управлението на ГЕРБ.
Не емигрирам, защото ужасно ще ми липсват:
- Неадекватното, безхаберно, корумпирано, усвояващо правителство
- Все по-наглият Бойко Борисов и шайката му, за чиято охрана гладният народ плаща по 37 милиона годишно
- Пеевски
- Доган
- Валери Симеонов
- Слави Трифонов
- Азис
- Гала
- КТБ
- Калпавите магистрали-убийци, кръпка до кръпка, труп до труп, ремонт след ремонт, лентичка след лентичка
- Черешката на тортата, ВИП брадър, България търси талант, Като две капки вода и останалите високо интелектуални продукции, водещи до масово блажено затъпяване на нацията
- Чалгата и салфетките
- Подкупните ченгета
- Лапащите корумпирани депутати
- Бахура
- Дупките по пътищата
- Клошарите, просяците и евтините проститутки
- Калпавото образование
- Разпадащото се здравеопазване
- Умиращата култура
- Убийците на пътя
- Протестиращите само във Фейсбук
- НПО-тата
- Псевдоеколозите
- Затворниците, които си бягат от затвора, така както ние бягахме от часове в уличище навремето
- Продажната и потъпкана псевдожурналистика
- Гладните и болни пенсионери
- Изоставените на произвола деца с увреждания
- Бездомните кучета
- Бакшишите по стоянките за таксита
- Националната лотария
- Батките, мутрите, наглите
- БФС
- Педерастията във всичко
- Умишлено умъртвената армия
- Приватизацията, декаризацията и инфлацията
- Криско, Графа и БГ радио
- Миските, златотърсачките, адреналинките, силиконките, мутресите и останалите прости кифли
- Кредитите, вересиите, дълговете и заемите
- Загиващите села
- Инфраструктурните недоразумения, наречени градове
- Винетките и Гражданската отговорност
- Шушана
- Винету
- Тиквата
- СИК, ВИС, Мултигруп, ТИМ и дори Ипон
- Незаконните строежи по морето
- Новите джамии и срутващите се църкви и училища
- Балонът на имотния пазар и некачественото ново строителство
- Трите "национални телевизии", от които на всички им се драйфа
- Падащите от небето хеликоптери
- Съседите от Северна Македония, а също така съседите от Румъния, съседите от Гърция, съседите от Сърбия и най-вече съседите от братска Турция, които присъстват и ще присъстват
- БДЖ, както и Български пощи
- Морето с фекалиите, изсечените гори, застроените дюни, изровените планини, небето като от коприна, това е моята родина....
Ако емигрирам, адски ще ми липсва да работя 8 часа на ден като роб на някой новозабогатял от далавери дрисльо за 500 лева заплата.
Ще ми липсват катаджиите, които си просят край пътя по 50 кинта за измислени провинения, докато в същото време наоколо фучат с 200 километра в час недорасли лекета, харчещи парите на тате.
Ще ми липсва лютеницата, която не е лютеница, млякото, което не е мляко, сиренето, което не е сирене, саламът, който не е салам, каймата, която не е кайма, хлябът, който не е хляб, пастетът от зурли и копита, доматите с нитрати, краставиците от Гърция, ягодите от Аржентина, агнешкото от Нова Зеландия и дините от Панама, а най-много ще ми липсват пресните яйца, които де факто са отровни.
Ето, затова не емигрирам, както и заради много други неща, все така милни и свидни, а не за простотии като патриотизъм, мама и тате, малката спретната къщурка с две липи отпред, земята като една човешка длан, родният bulgarski ezik, хан Аспарух, хан Кубрат, Кубрат Пулев и българският национален отбор по футбол.
Това е. Оставам.
Тук съм, не съм избягал.
Няма да е само Камен Воденичаров в крайна сметка.
Амин!




Снимка vesti.bg

Животът е бряг

 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"

Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  

Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…

Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen…"

Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.

Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…

 "Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."

Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…

У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…

И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…

"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"

"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"

Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.

С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.

Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…

После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис " Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…

Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.

Стоя разкрачен между два свята.

Люшкам се насред бурното море между два бряга.

Накъде да поема?

Високоговорителят обаче този път мълчи…

Камен Петров 

HOME MADE AMERICA/ HOME MADE BULGARIA

                                                           сценарий

                                                               от

                                                      Камен Петров

ГЕРОЯТ

Малък, сив човечец със средностатистически доход, средностатистически брак и средностатистически живот…

МЕСТАТА

Четиристаен апартамент в панелен блок някъде насред града, България. Всяка една от стаите е тематично обзаведена като някоя знакова част от бленуваната Америка. Всичко е изведено до знаково клише – музика, стил, обзавеждане, ТВ.

-          коридорът е като Гранд Каньон, а изсечените в скалата лица на американските предизенти служат за закачалка;

-          в банята се излива Ниагарският водопад;

-          в тоалетната е Статуята на свободата;

-          холът е копие на Холивуд;

-          в кухнята обстановката е “Макдоналдс” & “Кей Еф Си”;

-          спалнята е Дивият запад – ляга си с каубийски ботуши с шпори и с шапка;

-          детската стая е мини Дисниленд;

-          всички изтривалки, салфетки и покривки са с щампа на американското знаме;

-          тапетите са щамповани с икони като Мерилин Монро, Кенеди, Мадона, Майкъл Джексън, Доли Партън, Бил Клинтън, Джей Лено, Маколи Кълкин;

-          по телевизорите във всички стаи вървят стари черно-бели американски филми, кънтри парчета и реклами на “Кока-Кола” и “Марлборо”;

-          по време на целия филм присъства и следата GREEN CARD – като тънка електриково-зелена ивица, там където би могла да се използва;

КАМЕРАТА/МОНТАЖЪТ

Навън камерата снима в черно-бяло, накъсано, рязко, хаотично, нервно. Монтажът е клипоподобен /МТВ/, камерата скача от обект на обект. Вътре цветовете са крещящо цветни ала клипа “Black hole sun” на  Soundgarden. Преливането вътре-вън е в стил “Матрицата”. Героят обаче остава черно-бял и вътре – само дрехите му са цветни.

НАЧАЛНИ КАДРИ

Националният флаг на САЩ изпълва целия екран.

На неговия фон пускаме надписа HOME MADE AMERICA.

Звучи “Born in USA” на Брус Спрингстейн.

Постепенно парчето прелива в типично нашенски напеви – може би “Притурила  се планина”.

Кадърът изсивява и се прелива в черно-бяло.

Едър план на героя, който стои с кожена работна чанта в ръка на оживено градско кръстовище.

Напевите се преливат в естествената фонограма на средата – автомобилни клаксони и аларми, вой на двигатели, форсиране на гуми, виковете на уличните продавачи, лай на куче, сирена на линейка, псувни и хорска глъчка. Полифония, какафония.

Следват бързо сменящи се, динамични, фрагментарни кадри, рамкиращи сивото и забързано ежедневие на героя – на улицата, в градския транспорт, в офиса, на обяд, в телефонната кабина…

В края на работния ден героят се връща у дома. В мига, в който стъпва на стълбищната площадка, темпото внезапно се променя – стайлинг а ла “Матрицата” – преминаваме в бавни, плавни кадри с широко движение на камерата, с крещящи цветове а ла “Black hole sun” на Soundgarden.

/На площадката все още всичко е черно-бяло – вратата, шпионката, табелката, стълбището, площадката. Единственото цветно петно е американското знаме, проснато във вид на изтривалка на прага/.

Влизайки в апартамента /HOME MADE AMERICA!/, героят става черно-бял, само дрехите му са крещящо-шаблонно цветни – хавайска риза, везани каубойски ботуши, яркосини дънки, цветни шорти и джапанки…

ТУК ОБАЧЕ ТОЙ Е ДРУГ ЧОВЕК!

-          влизайки в апартамента, възкликва патетично “Home, sweet home!”;

-          влизайки в банята /Ниагарски водопад, се обръща към огледалото наперено: “Are you talking to me?!”/. Докато се къпе под душа/водопад отгоре японските туристи продължават да снимат и проблясват светкавиците на апаратите им/, а той си тананика фалшиво “New York, New York”;

-          в спалнята си ляга с каубойски ботуши с шпори и с шапка;

-          в хола Мерилин Монро му пее по телевизора “Happy birthday, mister president!”;

-          в детската/Дисниленд звучи кънтри, той намъква костюм на Мики Маус;

-          в кухнята набива “Биг Мак”, пуканки, кола, сладолед с шоколад, чипс;

-          в тоалетната Статуята на свободата е тоалетна чиния, той сяда в скута и, като свършва пуска водата, дръпвайки едната и ръка, и си взема тоалетна хартия от другата /And liberty and justice for all…/;

ФИНАЛ:

Тънката електриково-зелена нишка на GREEN CARD се превръща в реалност! Той получава виза.

Внезапно зеленото изпълва екрана и на този фон последния от досега течащите кадри внезапно се пропуква и се срутва като пъзел, като разпиляна мозайка.

Повтаря се мотивът с началото на филма, само че наопаки:

Целият екран е изпълнен с българският флаг.

Излиза надписът HOME MADE BULGARIA.

Звучи “Притурила се планина”.

Тя прелива неусетно в “Born in USA” на Брус Спрингстийн.

После остава само естествената фонограма на улицата.

Екранът избледнява и кадърът става черно-бял. Виждаме едър план на героя, застанал с работна кожена чанта на кръстовище в Манхатън – жалък емигрант, загубен в огромния непознат град.

Следват бързо сменящи се, динамични, фрагментарни кадри, рамкиращи сивото и забързано ежедневие на героя – на улицата, в метрото, в офиса, на обяд, в телефонната кабина, в емигрантската служба и посолството…

В края на работния ден героят се връща у дома. В мига, в който стъпва на стълбищната площадка, темпото вмезапно се променя – стайлинг а ла “Матрицата” – преминаваме в бавни, плавни кадри с широко движение на камерата, с крещящи цветове а ла “Black hole sun” на Soundgarden.

Всичко на площадката е черно-бяло, единственото цветно петно е знамето на България, проснато като изтривалка на прага. Вътре цветовете са крещящи.

Вътре всяка стая е като част от България – Витоша, Дунав мост, Рилският манастир, Шипка, Трявна, Златни пясъци, Розовата долина и всички останали клишета. Звучи чалга. На земята има черги, по стените ковьорчета.

Само по телевизора в дъното тече черно-бяло парчето на Брус Спрингстийн “Born in USA”.

Той грабва кофа сива боя и залива всичко, докато цветът на интериора се изравни с черно-бялото на външния свят, който се вижда през прозореца. После боята плисва и в лицата ни и екранът става сив. По него се стича тънка струйка рубинена кръв. В нея за кратко проблясва електриково-зеленото сияние на GREEN CARD.

                                                            THE END