Берлинската стена в главата ми

Hide your face forever
dream and search forever
night and night you feel nothing
there's no way outside of my land
Open your eyes, open your mind ...
                          Guano Apes, “Open your eyes”

- Свободен си. Честито!
Две думи, все едно те пускат от бръснарския стол след подстригване, а всъщност означават толкова много.
И все пак – като се замислиш, твърде недостатъчно, за да ме подготвят за удара с тухла по главата, в мига, в който прекрачих прага на затвора и отново се озовах на белия свят.
Не мога да проумея, че се намирам някак си в бъдещето. Навечерието на 2013 година, за Бога!, 21 декември 2012 година. Това е датата на освобождаването ми. Ония червени копелета от Америка – маите, предсказали, че днес ще настъпи края на света, тъй че внимавай, брато, насмешливо ме потупа по рамото на изпроводяк старшият надзирател, с който почти бяхме станали приятели през всичките тези дълги години, докато излежавах присъдата си. 2012 година?! Краят на света?! Не ми пукаше, мамка му! Бях влязъл в панделата едва 22-годишен, през далечната 1970 година. Представяте ли си само? Представяте ли си?!
Не мисля.
Ето ме днес, само няколко месеца, преди да навърша 65 години, отново се озовавам навън, сред хората, на свобода. Честно казано, идея си нямам какво да я правя. Знам само, че съм гладен, а благодарение на петдневната работна седмица в пандиза, заради което и съм освободен предсрочно, в джоба ми са се събрали някой и друг лев, да не кажа доста. То вътре няма и за какво толкова да ги харчиш, освен за цигари, кафе, някой масур марихуана или старо порно списание.
Пресичам по стар пандизчийски навик улицата дебнешком /струва ми се страшно голяма, прекалено осветена, ужасно шумна/, промъквам се буквално изпод колелетата на автомобилите, задъхвам се. В същото време едно кътче на мозъка ми леко зацикля от мозъка ми, скоро разбирам защо. Просто по улицата липсва обичайния трафик от москвичи, трабанти, жигулита, дачии, ЗАЗ-ове, вартбурзи, полски фиатчета, с които така съм свикнал. За сметка на това пък гледам едни возила, излезли като от научната фантастика. Чета гласно емблемите ми – БМВ, Понтиак, Форд, Ситроен, Волво, Митцубиши. Лъскави. Нови. Явно скъпи. Нищо не разбирам.
Както и да е, добирам се някак до отсрещния тротоар, после хлътвам в първата закусвалня, която ми се е изпречила пред погледа /само дето над входа пише „”Снекбар”, а не „Закусвалня”/, и тя веднага ми се стори подозрителна. Просто така бях възпитаван цял живот… навън… преди затвора… Гледам, навсякъде някакви упадъчни неонови реклами /”Марлборо”, „Кока-Кола”, „Джони Уокър”, за Бога!/, всички типове наоколо навлечени в дънки, гърми някаква музика на английски – пеят нещо за секс, наркотици и рокендрол, и да отворим мозъка си, каквото и да значи това. Викам си, баси, тия са някакви диви капиталисти, класови врагове, какво правя тук, ще ме приберат пак на топло…
Но пък нали съм гладен, оставам, даже сядам на една маса в дъното и вадя цигарите.
- Нали знаете, че от началото на годината на обществено място не се пуши?- цъфва веднага до мен една от сервитьорките и закачливо ми маха с лакиран пръст и ми сочи табелата „Пушенето забранено!” – Глобите са солени – и за вас, и за нас…
Не знам нищо подобно, но свивам рамене и прибирам пакета. И без това не ми се пуши, яде ми се.
Ям това, което ми сервират в някакви лъскави картонени кутийки, размишлявам, дъвчейки със зъбните си протези.
От онази нещастна нощ са минали цели 42 години, но всичко е още прясно в главата ми. Напиването… изнасилването… двата трупа… писъците и милиционерските сирени… белезниците и ареста…
Да, аз съм убиец. Аз съм изнасилвач и двоен убиец по злощастно стечение на обстоятелствата, но съм платил цената за грешката си с цената на две трети от живота си, прекарани зад решетките, заедно с рецидивистите, содомитите, садистите, изметта на този свят и това общество.
Излежах си обаче присъдата, беше справедлива. Изкупих греха си пред обществото и пред света. Бих могъл да започна всичко отначало, на чисто. Един нов, пречистен човек в един нов, чист свят.
Това обаче, на което се натресох, при излизането си от кафеза, беше повече от наказание. Всичко беше непознато, грозно, алиенирано, отблъскващо. Улиците приличаха на мравуняци в лудницата, хората - на стресирани зомбита, неоновите реклами избождаха очите ми, автомобилните клаксони ми докарваха параноя, ченгетата гледаха лошо…
Къде, за Бога, са корекомите, и защо има шоколади, кока-кола, френски парфюми и германски салами във всеки квартален магазин? Откъде са всичките тези банани и портокали, няма ли вече лимит? Защо на червено през пешеходната пътека, тип "зебра", префучава БМВ, а не Москвич? В барчето ми сервират пепси-кола и "Будвайзер", а не Алтай или Варненско пиво. В магазина ми пробутват вакумирана датска шунка вместо русенско варено. Вместо квартални бакалии има огромни хипермаркети и нещо, наречено МОЛ, вместо кварталната кръчма - вериги за бързо хранене и лъскави… ъъъ… как беше - гурме ресторанти.
Вярно, поради тежката присъда, в панделата бях на строг режим, макар да знам, че някои пандизчии ползват облаги, така че съм изтървал нишката на нещата навън. Нямах достъп до нищо - нито до радио, нито до вестник, нито до телевизия, за онова, дето всички го наричат "интранет", да не говорим. Мислех че айпод, айпад и айбан са едно и също нещо. Първият път, когато преди 20-ина години видях компютър в библиотеката на затвора, ми се стори зловещо нещо, сътворено от нечий болен мозък от телевизор и пишеща машина. Интернет ми звучеше като интернат, а Гугъл като гугла. А какво ще кажете за телефоните, дето не са свързани с жица към системата? Викат им мобилни. Когато ме опандизиха, цветната телевизия не беше измислена или поне я нямаше тук. За Бога, мислех, че Джими Хендрикс, Джон Ленън, Боб Марли и Джим Морисън още са живи, мамка му! И откъде да знам, че днес не управлява Тодор Живков, а бодигардът му? Навремето никой и не можеше да си помисли нещо такова.
Не знаех нищо за света извън зарешетения прозорец на килията, а той през цялото време се променял. Комунизмът си отивал, пеел някакъв закърпен субект с китара. Космически кораб стъпил на Марс. Нова модерна болест на име СПИН отвяла рака като Смърт №1. Магистралата от София почти стигнала до морето, а в самата столица вече имало метро като в Москва. Берлинската стена била паднала, по дяволите?! Факт е обаче, за добро или зло, че тя падна за мен в главата ми едва цели 23 години по-късно… Без "Пинк Флойд"… И тях вече ги нямаше…
Един ден навън ми стигаше, реших много бързо.
Излязох на 21 декември 2012 година в 8,00 часа сутринта.
В 19,15 часа вечерта вече бях строшил с едно от жълтите павета витрината на най-близката банка и показвах среден пръст на шашардисания бодигард - бивш военен на преклонна възраст, който вместо да се хвана за пищова, грабна телефона.
Седнах по турски на заснежения тротоар пред банката и запалих цигара - в очакване на полицейските сирени или на Края на Света, нямах особени предпочитания.
За мен това вече беше все едно.
Моят свят си го бях погребал собственоръчно още преди 23 години - тогава, когато изнасилих и тогава, когато убих…
Така че, Апокалипсисът можеше да заповяда.
Нямаше да е нещо ново за мен.

Камен Петров