2084 - Постапокалиптичен структурен анализ

На Венци, на Мицов, на 1968

Мицо, синът на Венци Басиста, изпълзя от пещерата сред панелките в гетото на "Младост" 4 и отправи мъдър взор към Планината.
Витоша все повече заприличваше на "Витошка", откъм руините на "Арена Армеец" долиташе Четвъртата симфония на Брамс в изпълнение на Княза и МонтеКриско /и странно напомняше на звуците и вонята, носещи се откъм Четвърта поликлиника/, а живеещите в останките на метростанциите наоколо мрънкаха.
В Панчарево бавно се изпаряваха в зловонни сернистожълти облаци останките на поредната фалирала ядрена електроцентрала.
София се простираше безнадеждно наоколо, каквато да стане тя не успя.
Мицо разкърши стройна снага и за разгрявка, метна боздуган към близката заложна къща, чиито облепени с картон издъдени прозорци, помнеха и по-добри времена.
Нямаше някаква особена причина да метне оръжието точно по тази дупка, но пък и не можеше да подмине факта, че именно там беше заложил преди време последния си кийборд, време, в което тази дума още значеше нещо.
- Мамка ти и хиподил мюзикайдълски!- изруга някой иззад картонените прозорци.
- И твойта майка също!- жизнерадостно отвърна Мицо, синът на Венци Басиста, после се отправи към работното си място в бункера на Музикаутор, където делеше едно бюро и телесните течности на стройна секретарка заедно с Гюро, сина на Васко, пак Басист.
Кортеж на проправителствените сили, начело с бронирания джип на Борис, сина на Бойко, Пею, сина на Делян, както и присламчилия се както винаги Трифон, сина на Славчо,  с вой на сирени пресече пътя на младия мечтател за по-добро бъдеще и заплатени авторски права, но той безметежно продължи напред и не обърна внимание на мутрите в лимузините, които бяха ежедневие в Мегаполиса под Планината.
Няколко мигранта гризяха молитвено килимче пред джамията, наоколо самотно висяха патрули на националната гвардия и бездействаха, зяпайки без интерес дисплеите с тъпотията, която се случваше на живо онлайн на "Евровизия 2084" тази година, както и през всяка друга между впрочем.
Мицо обаче беше спокоен, защото знаеше, че Големият брат гледа, особено след фалита на телевизиите и риалити форматите, последван от създаването от останките им на най-голямата правителствена, охранителна и същевременно пожарникарска фирма в руините на страната, която отговаряше още за незаконния внос-износ с обезценена валута, цигари-менте, синтетична дрога, петрол без петрол и каквото още се сети човек.
Освен това, килнатата от катаклизмите ретраранслаторна кула на единствената работеща след Катастрофата радиостанция, посветена на древното божество Тангра, все още се явяваше реална опозиция на разклатената олигархистична власт и нейните неумиращи гласове като Бойчо, синът на Илияна, и Върбан, синът Василев, гръмко оповестяваха в ефир, чрез вестоносци с тъпани и гайди и чрез листовки, какво, къде, кога, защо и как става точно. Пък и пускаха рок музика, копелетата!
Глас народен, глас Божи, реши той. Щом последователите, феновете и спонсорите на Тангра държаха нещата под контрол, дори и без Гилъна, сина на Кольо, все още имаше надежда за светлото бъдеще на това-онова.
Известно време Мицо, синът на Венци Басиста, жонглира наум с екзотичната идея да разнообрази обичайния си маршрут и да намине през Попа, Графа и Славейков, но на Попа пак имаше неоанархисти, на Славейков букинисти-пивовари продаваха огнена вода, не и книги, а по Графа като нищо можеше да се натъкне и на Графа и на Мицо му се отщя.
Плюс това знаеше, че в Университетската Библиотека отдавна вече не бяха останали подпалки за грабене, а зомбитата от Ректората не му бяха по вкуса, още от времето на Студентската стачка преди две поколения.
Корозията и поколенията калпаво управление на природните ресурси и инфраструктурата, бяха довели Черноморското крайбрежие до Ботевградско шосе и сега Подуене беше пристанище, а Кръпката, синът на Васко, се изживяваше като лоцман, но това не касаеше Мицо, той не можеше да плува.
Стадо вегани изтрополи край него и хукна да доизгризе ластарите на младите пролетни растения в Докторската градинка, преди някой друг да е изгризал нещо друго там по дефиниция.
Макар да не беше 24 май, Мицо, синът на Венци Басиста, изпсува на македонски, после повтори за всеки случай на руски, ако шпионските сателити на Източната Мегамайка все още функционираха след Ядрената криза.
Мицо пресече необезпокоявано джунглата на Борисовата градина, останките на НДК, порутената "Витошка", което все повече заприличваше на Витоша, после се зачуди мимоходом защо, мамка му, обикаля насам-натам като пътник без влак и билет из Мегаполиса, който преди растял, но не стареел, вместо да си замъкне задника до работното си място и да види какво да прави по-нататък.
Още повече, че бункерът на Музикаутор, изолиран откъм радиация и нови идеи, се намираше от столетие под руините на бившата Зоологическа градина, а не в центрума на Мегаполиса под Планината.
Щом стигна обаче там, Мицо беше грозно изненадан с изненада, по-страшна от смъртта. Оказа се, че докато е разучавал в пещерата си в "Младост" творчеството на първопроходника на модерната постапокалиптична мелодия Марин, син Веселинов, бункерът на Музикаутор бил грозно изтрит от лицето на земята от Този дето не го трият и само Големия Лебовски знаеше какво е станало с него.
Огорчен, Мицо, синът на Венци Басиста, реши да емигрира за постоянно и необратимо в Западните покрайнини и да се регистрира като жител, гласоподавател и запасняк в Клета Майка Македония.
Щом реши това, той изпсува грозно на майчин славянобългарски диалект, преди да поеме завинаги по посока на лъчите на залязващото слънце:
- Da mu eba maikata i na jivota i na chudoto!

Влакче на ужасите насред кризата

(Репортаж за “Дейли мирър”, юни 2084 година)

“Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Добре дошли в най-голямото, реалистично и невъобразимо влакче на ужасите в света! Добре дошли в нашия атракцион! В идните седем дни на гостуването си вие ще видите уникални неща, които няма да забравите никога...” Високоговорителите, монтирани в четирите ъгъла на луксозния вагон на влакчето най-сетне замълчаха и човек вече можеше да остане насаме с мислите си. Настаних се удобно на ергономичното кресло и се загледах в нерадостната картинка отвън, докато стюардът поставяше на масичката пред мен блюдо с апетитни хапки и чаша добре изстудено шампанско. Казвам се Джейсън Мастерсън, на 42 години, от Манчестър. Работя като кореспондент на свободна практика към вестник “Дейли мирър” и едно-две географски списания. Вярно, че от това милионер нямаше да стана, но си струваше заради пътуванията по цял свят и добрите командировъчни. Освен това журналистическата карта ми отваряше много врати, а и яденето, пиенето и жените си ги биваше. Току що бях пристигнал в наистина най-големия атракцион на века – Влакчето на ужасите, наричано до скоро България. Простираше се на площ от 111 000 кв.км., имаше близо 12 милиона статисти, разделени на три основни етнически групи – българи, цигани и турци. Други 3 милиона бяха емигрирали на Запад в последните 50 години, където страната усилено бе изнасяла мозъци и обслужващ персонал – келнери, проститутки, просяци, джебчии, сводници.  Маршрутът минаваше през двата големи мегаполиса София/Пловдив и Варна/Бургас, през няколко планински вериги, едно море, множество реки е стотици изоставени селца и градчета, както и през лагерите на номадите-рокери, разбира се. Струваше си парите, определено. Гледката през прозореца обаче поне за в момента – половин час след преминаването на границата през основната река на атракциона – Дунав, не беше нещо особено. Руини на малки градчета и селца, запустели ниви и изсечени гори, безрадостно небе над безрадостна земя, изоставения преди 30 години силует на доскорошния четвърти по големина град в страната - Русе. Очаквах скоро някаква тръпка, за да си изкарам все пак парите от вестника. “Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Вдясно от нас остават руините на Русе – доскоро четвъртия по големина град в бившата страна България, люлка на европейската цивилизация тук, средище на будни интелектуалци и индустриалци... В момента е забележителност единствено благодарение на остров Белене, където са заточени и изолирани по политически причини цигани, турци, евреи, арменци, хомосексуалисти и спинозни... След час ще минем с нашето Влакче на ужасите транзит през острова... Моля, следвайте инструкциите за безопасност! Никакви контакти със заточените! Никаква храна, подхвърляна от купетата! Никакви снимки!...” Русе. Помнех това име от учебниците по история, а и бях намерил някои интересни факти за него в интернет. Градът отдавна бе напуснат от жителите си, подгонени от азотните обгазявания от страна на ограмните фабрики по брега на Дунава на територията на съседна Румъния, от глада и безработицата. Това всъщност беше съдбата на всички по-малки градчета и селца, които замирали и се преливали постепенно в по-големите градове, докато днес – през 2084 година, в атракциона бяха останали само двата основни мегаполиса – София/Пловдив и Варна/Бургас. Останалото бе пущинак, пресечен от блестящата двойна линия на релсите на Влакчето на ужасите, осеян с високите вишки на въоръжената охрана по трасето. Само в по-отдалечените пущинаци се издигаха импровизираните лагери на номадите-рокери, които отказваха да се включат в играта и участваха в нея по свои правила...

В този момент се чуха изстрели и откъм близката борова гора към нас стремглаво се втурнаха с невероятен лев стотина лъскави мотоциклета, окичени по невъзможен начин с животински кожи, опашки и рога, с шипове и вериги, с блестящи капси и кожени седла. Възседналите ги мъже стискаха в ръце автоматично оръжие, с което ожесточено стреляха по Влакчето на ужасите. На часа обаче им отвърна убийственият огън на тежко въоръжената охрана, наредена пред 5 километра по вишките край трасето. Оставяйки няколко десетки трупа и димящи развалини от мотоциклети, останките от бандата се изплъзнаха от стрелбата и отново се скриха в покрайнините на горичката. Сякаш напук на всичко, гостите на атракциона спокойно си пиеха питиетата и наблюдаваха схватката през прозорците на купето. Влакчето на ужасите естествено беше блиндирано и рокерите-номади го знаеха, но това не пречеше да го нападат ожесточено всеки път, когато им се отдадеше възможност, за радост на туристите. Само час по-късно композицията профуча по стоманения мост, който щеше да ни отведе до резервата, наречен Белене. Мизерия, злост, нищета, смърт... Въобще грозна картинка. Хората следяха Влакчето на ужасите с изпълнени с омраза погледи. Неколцина ни паказаха среден пръст. Други хвърляха камъни по нас. Очевидно живееха основно в изградени от пръст и тръстика колиби. Пред някои от тях горяха огньове. Хората се раждаха, живееха и умираха на голата пръст. Ужасно! Почувствах се по-добре, когато отново се върнахме на отсамната страна на моста. Поръчах си един двоен джин тоник и се отпуснах назад. Влакът отново прелиташе през безлюдни поля, осеяни тук-там с колибите и караваните на рокерите-номади...  На следващия ден високоговорителите жизнерадостно обявиха: “Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Приближаваме мегаполиса Варна/Бургас... Бившата морска столица на бившата държава България... В него живеят близо 5 милиона от статистите ни. Той се простира по 350-километровата брегова ивица на атракциона... Основното препитание са риболовът, проституцията, пласирането на дрога и продажбата на органи...” В далечината видяхме грамада от бетонни сгради, метални скелета и настръхнала гора от телевизионни и сателитни антени. Влакчето на ужасите с грохот прелетя между тях. Загледах се през блиндираното стъкло в тътена на мегаполиса, който беше буквално осезаем – на всяко кръстовище проточили се с километри автомобилни задръствания, амбулантни продавачи по ъглите на претъпканите с народ тротоари, проститутки край тъмните входове, ослепителни неонови надписи на бардаци, казина и клиники за купуване на органи, гмеж и сивота. И над всичко това властваше негово величество Смогът, който покриваше огромния град с отровния си плащ. Сега вече не се чудех защо на рекламните каталози всички жители на мегаполиса бяха с маски. В града станахме свидетели на преврат, масов разстрел на стачкуващи студенти, взрив в кола-бомба, няколко верижни катастрофи, паднал самолет. Не беше нещо особено... Ден пети. Бяхме оставили мегаполиса Варна/Бургас зад гърба си и бяхме прекосили на зиг-заг буквално целия огромен атракцион. Не спряхме никъде. Тук имаше строги правила за безопасност. Хранехме се, спяхме и се забавлявахме в луксозните помещения на Влакчето на ужасите. През блиндираните му прозорци видяхме бедуините в Родопите и Пирин, рокерите-номади ни нападаха (все така безуспешно) още три път, минахме през още няколко планини и реки, пресякохме десетки мизерни селка или по-скоро паланки...

Мегаполисът София/Пловдив не се различаваше особено от крайморския си събрат. Само дето беше по-голям и вместо по остта север-юг, беше разположен в посока изток-запад. Тук преди 50 години е била столицата на държавата. Не и личеше. Отново смог, болести, глад мизерия. И тук – проститутки, сводници, джебчии, гангстери и ходещи донори на органи. “Правителството” представляваше върхушката на местните гангстерски банди, които държаха открито хазарта, проституцията, наркопазара и... всичко останало. В огромния град живееха над 6 милиона статисти. Тесничко им беше. Нашето Влакче на ужасите обаче прелиташе по високоскоростните си релси високо над околната гмеж, в самото сърце на смога. Тук видяхме политическо убийство, раждане на улицата, престрелка между враждуващи банди, изнасилване, обир на банка. Тъпо... Ден седми. Отново на границата. Пресичаме Дунав по огромен железобетонен мост, носещ древното (и тривиално, бих казал) име “Дунав мост”. От другата страна на границата на атракциона ще бъдем прехвърлени от Влакчето на ужасите в традиционен комфортен трансконтинентален влак, с който ще се приберем в къщи. Отново сме в цивилизацията! Дори небето като че ли свети още по-небесно синьо. Няма смог... Прибирам лаптопа в хромирания калъф. Посягам към първото за деня уиски. Влакът успокоително шепти, носещ се върху въздушната си възгламните на 30 сантиметра от земята. Завършваше поредното пътуване и поредния репортаж. Чаках с нетърпение да получа хонорара си, за да изкарам един приятен, макар и краткотраен отдих в любимото си голф игрише в Ню Хемпшиър. А после – отново на път.

Камен Петров

Завръщане на планетата Носталгия

                              

Полетът беше очаквано дълъг, монотонен и тежък, а и сякаш напук на всичко, тази сутрин в трюма намериха поредния труп.

Комодор Седми ранг Зюс Ак потърка уморените си очи, вторачен невиждащо в екрана на бордовия компютър.

- Повтори, Интелект 69!- нареди той без капка живец в гласа - Говори, проклета тенекия такава!

Освен всичко друго /като изчанченото мегаломанско име например/, електронната джаджа, която управляваше целия космически кораб и на чието благоговение за оцеляването си де факто разчитаха всички на борда, беше снабдена с дразнещ гласец и изкривено чувство за хумор, прибавени явно за разнообразие в последния момент от някой побъркан програмист с разстроено съзнание.

- Труп №8.- съобщи проклетата машина злорадо -  Осмият пореден труп. Тоест - последният, без теб. В нашия кораб. От екипажа… Не знам какво ще кажат просто, като научат от Междугалактическата станц…

- Добре, добре! Млъкни, желязо проклето!- прекъсна го нервно комодорът - Каква е ситуацията?

- Каква ли? Каква е ситуацията ли питаш, комодор Зюс Ак?! Ами просто сме се превърнали в една същинска мини Слънчева система №2, такава е към момента ситуацията. Имаме си обезлюдяващ се с всеки изминал ден кораб, на който вече сме само ти и аз, около който, точно както около Слънцето, се въртят във вечните си капсули за вечни времена 8 трупа, досущ като планетите в Слънчевата система… Имаме си още и…

- Млъкни! Какво показват данните?

- Лоши неща, комодор, много лоши. Вашата… хм… планета Носталгия, някак изобщо не дава вид да се зададе на хоризонта в скоро време…

- А как кръсти ти новата си… хм… планета, чудовище с платки? Осмата…- запита след кратко мълчание комодорът, макар вече да знаеше отговора. За да убие протяжните часове космическа скука, компютърът кръщаваше всеки следващ труп от екипажа, който изстрелваха през люка в товарния отсек в орбита около кораба,       с името на планета от Слънчевата система. Първите седем бяха автоматично и преднамерено злорадо кръстени Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Меркурий, Венера и Марс… Значи оставаше само…

- Земя! - тросна се Интелект69 и някак успя металически да се изкикоти - Земя! Ти за прост ли ме имаш?! Аз съм висш свръх интелект, какъвто ти никога…

- Млъкни!- прекъсна го за пореден път комодор Зюс Ак, присви уморено очи и се отпусна назад в ергономичното кресло на командния пулт. Ето, че всички, освен него, бяха измрели. Не знаеше от какво. Може би от хибернацията, може би от същия този дефект в системите, който ги беше оставил така дълго в нея, а може би от вирус, съзнателно пуснат от злокобния бордови компютър. Компютърът го подлудяваше всеки божи ден и отдавна се страхуваше от него, но комодорът беше единственото човешко същество на борда, а все с някого трябваше да поговори, за да не подлудее…

Напусна планетата Земя преди толкова много, така дълги десетилетия. Оттогава беше пропътувал милион светлинни години, беше посетил хиляди планети и видял стотици чужди слънца. Трагедията, заради която полетя към Марс, се случи в един чуден пролетен ден, когато колата му излетя от магистралата, а от четиримата пътници в нея, жив остана единствено той. Другите трима бяха жена му и двамата му малки сина…

Замина доброволно с първата група колонизатори на Марс още през 2084 година, чийто път е проправен от марсохода "Кюросити". Преди това обаче трябваше да извърши подвиг от геройства, за да го вземат в екипажа от свръхспециалисти. Самият той беше изпитател на свръхзвукови изтребители, летеше в открития космос с всяка новопроизведена совалка, имаше степени като инженер, биолог и геолог, но дори и това трудно му отвори пътя към първия екипаж "марсианци"…

Все пак успя. След като беше загубил най-важната цел в живота си и търсеше безутешно нова, нямаше нищо, което да го задържи на майката Земя. И той закопня за Марс. Закопня за този престижен и смъртоносен полет до Червената планета, който е до живот и от него няма завръщане…

После нещо някъде на борда на скъпия модерен кораб внезапно се обърка, така че целият екипаж остана в хибернация в орбита около Марс да дълго време. Много дълго. Както се оказа впоследствие, не за предвидените две години, а за двеста… Технологиите обаче се развиваха с чудовищни темпове. Благодарение на хибернацията, се оказа, че все пак има шанс да се завърнат на Земята след полета до Марс. И полетяха по дългия обратен път към дома, откъдето - вероятно заради същия този проблем, така и не доловиха повече нито един сигнал, нищо…

Земята… Не, заради чисто суеверие, отдавна вече не я наричаше дори и в мислите си Земя, особено след като и осмият труп, затворен в капсулата си, полетя в орбита около кораба. За него родната планета отдавна се беше превърнала в… планета Носталгия…

Съпровождан от осемте си зловещи сателити / Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Меркурий, Венера, Марс, Земя/, корабът прелетя покрай Луната, която предизвика сълзи на умиление в уморените му очи. Не можеше да знае, че там вече от век има малобройна колония оцелели земляни след ядрената катастрофа, която беше изпепелила родната им синьо-зелена планета…

И ето, най-сетне корабът влезе в орбита около планета Носталгия… Проклетият компютър Интелект69 започна да отброява наобратно оставащото до приземяването време, само че в такт седем-осми, за да си достави сам удоволствие и да дразни човека на борда. 10… 9… 8… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1… 0… Кацане! Почувства обичайния тласък, после люкът изсъска и се отвори…

Стъпи тежко на Земята, но тя не беше зелена, златна и синя, каквото беше останала в спомените му. Беше сива. Прашна. Пуста. Вонеше на смърт. Очите му не съзряха силуети, сгради и дървета, само пустош. После изведнъж нещо засия в ъгълчето на очите му, той светкавично се извърна и вдигна бластера, после застина… Далеч на хоризонта, обвити в сияйна златиста мъгла, стояха три до болка познати и обични силуета със златисти коси и сини очи, и му помахваха. "Добре дошъл у дома, тате! Чакаме те така отдавна…", дочу тихо гласче в слушалката на шлемофона. После радиационният облак се разсея и от видението не остана нищо…

Внезапно усети как се разпада част по част, крайник по крайник, сетиво по сетиво, парче по парче… Всъщност обаче се разпадаше психиката му, макар и той да не го знаеше и никога да не го узна. Не осъзна напълно и, че на Земята не беше останало нито едно живо човешко същество, освен малобройните колонии от оцелели по околните планети от Слънчевата система, които днес бяха станали по-добро място за живот от родната Земя… От планета Носталгия…

Просна се на прашната радиационна земя и прегърна в очакване на края с цялото си сърце, с целия си ум, с цялото си тяло и душа любимата, мечтана и така дълго бленувана планета Носталгия.

А и Марс отново беше станал недостижим.

Дори за една мечта и едно разбито сърце…

Камен Петров 

21.12.12.

 Глория лекичко изпълзя от леглото, с добре оттренирана в последните четири месеца след раждането гъвкава маневра, така, че да не събуди Кай.

Бебокът невъзмутимо похъркваше, удобно разположен в средата на семейната спалня, разперил ръце като мъничък Исус, с начупени устни, готови да изригнат в крясък още в мига, в който се събудеше, красив, невинен и сладък колкото си щеш.

Стъпвайки на пръсти, младата майка отиде до портативния телевизор, който използваха в стаята и го пусна. Отново някакво реалити и някакви екзалтирани хора, въпреки ранния час. Шоуто течеше на запис, разбира се. Това обаче не го правеше по-малко пошло.

Глория тихичко се измъкна от спалнята и влезе във всекидневната, където мъжът и похъркваше, свит в неудобна поза на дивана пред изключения телевизор, където спеше - горкият - откакто се роди бебокът, едно за да се наспи той самият, друго - да не безпокои с хъркането си малкия. Тя спря за миг, погали го по небръснатото, напрегнатото дори в съня лице, после мушна в кръстосаните му като на смъртник на гърдите длани една малка плюшена крава от пребогатия асортимент на Кай и пусна кафеварката в другия край на дневната, който по стандартите на тукашните архитекти представляваше просто една кухня.

В сумрака на ранната предутрин климатикът тихо зумтеше и се бореше успешно с минусовите температури вън. Гирляндите от коледни светлини меко проблясваха, окачени по мебели, картини, цветя, часовници - навсякъде, където може да се сети човек, особено ако и тази година не е успял навреме да си купи коледно дръвче, което да украси. Отвъд спуснатите завеси вилнееше декемврийската вихрушка, която беше затиснала града от седмица насам, но тя не се безпокоеше за нея, дори и не я мислеше. Тук беше на сигурно място, с любимите си хора, у дома. И да - дори без коледно дръвче.

/"За какво ни е коледно дръвче, нали и без това на 21 декември ще настъпи краят на Света", шегуваше се по този повод нейният любим, който в момента тихичко похъркваше и навярно сънуваше отново проблемите си на работа и сметките, които имаха да плащат/

Докато кафеварката къркореше и изсипваше ароматната си течност в порцелановата чаша, Глория се наведе и отново го целуна, а той се усмихна насън.

"Боже, колко го обичам! Така много ги обичам и двамата - и малкият, и големият Кай! Ние сме едни щастливци", рече си тя, после си наля кафе и отиде да полее цветята, докато нейните двама мъже още спяха.

Стаен в предутринната си сънливост, уютният апартамент беше топъл, сигурен, истински дом. Беше 21 декември 2012 година и днес, поне според идиотските медии, трябваше да настъпи краят на Света. Но не и на нашият свят, не. Ние се обичаме. Ние сме всичко и всички. Не и ние, подсмихна се Глория. Тя изплакна кафеената чашка и отиде да пусне набързо пералнята. Оттатък, от спалнята, вече се чуваше гукането на Кай. Беше се вече събудил и скоро пронизителните му и така любими крясъци щяха да огласят цялото жилище, да събудят баща му, да призоват мама, да съберат семейството около него като около една истинска, малка, сияйна, така обичана елха.

Пришпорена от все по-силните призиви на Кай /мразеше, дребосъкът му с дребосък да стои повече от половин час мирно на едно и също място/, Глория се втурна в спалнята, изоставяйки за миг единия си любим за сметка на другия.

Кай я посрещна ухилен и само каза "агу-гу-гу" и протегна ръце. Тя го грабна, разцелува розовото му, свежо след съня личице и го понесе към дневната. Там мъжът и току що бе отворил очи - както винаги с ужасяващо разрошена коса, подпухнал, учуден от досега си с външния свят след съня, толкова обичан и така обичащ. Глория тикна в ръцете му Кай Младши и се разсмя. Двамата бяха направо незабравима картинка.

- Добро утро, мъже мои!- изпя тя и отиде до панорамния южен прозорец на двойната тераса, за да дръпне завесите и да пусне предколедния зимен ден в уютния им дом.

- Обичам те, миличко!- чу зад себе си гласа на съпруга си, а Кай Младши додаде: "Агу-гу-гу!".

Глория се засмя щастливо, предвкусвайки удоволствието от предстоящите празници, от всички онези безкрайни щастливи мигове, които им предстояха заедно, от целия един нов, прекрасен живот, който всички щяха да изживеят покрай израстването на детето си, после с размах разтвори завесите, все още смеейки се.

В мига, в който отдръпна встрани пердетата, мракът, който властваше след края на Света отвън, нахлу в уютната стая и погълна малкия им свят, оставяйки след себе си единствено вакуума на тъмнината, пустошта и отчаянието, които вече властваха над цялата опустошена майка Земя…

Камен Петров

P.S.

Презрял съм аз
Всемирната печал
По таз прокълната година
Прекрачвам прага –
Още цял
Поемам пътя без усилие
Разпервам гарвански криле
Ала отново не политам
Надолу тленното зове
Изпитвам студ
Гриза мечтите
Изплитам паяжинна стръв
От въжделения тревожни
И пия студ
И лоча кръв
И пиша ново многоточие...