И сам в бездушен свят...

 

По сто паважа спъвах се и падах

Във сто килии окован линях

После се изправях и отново ставах

Скъсвах си оковите и свободен бях

На сто лъжи повярвах безпричинно

От сто беди избягах, не съвсем

Ала така и не застанах мирно

И нито се почувствах победен

По сто причини хората избягвах

Със сто крака – стоножка – бягах аз

Но и до днес не мога да повярвам

Че хората са просто параван

Зад който крият сто лица различни

Със сто ръце крадат и ме душат

Защото стори ми се неприлично

Да е дотолкова бездушен този свят

Перфектен ден за убийство

 Денят не беше нито по-подходящ, нито по-неподходящ от всеки друг, за да гръмнеш някого.  Просто поредният сив понеделник, един от многото такива. Въпреки това Силвестър избра точно него. Това щеше да бъде денят на убийството.

Силвестър се беше подготвил от рано и добре си беше научил урока, когато моментът настъпи. Пистолетът с изпилени номера беше купил от някакви мургави амбулантни търговци край морето преди няколко седмици почти на шега, но колкото повече мислеше за него и колкото пъти развиеше намасления парцал, за да му се порадва, толкова по-ясно чуваше един глас дълбоко вътре в главата му да повтаря: „Убий я, те това заслужава! Убий я, тя това заслужава! Убий я...”

Не беше нужно да мине много време от покупката на пистолета до напълно съзнателно взетото  решение да застреля банкерката. Тя беше олицетворение на всичко лошо, което му се беше случило – на него и на хиляди други като него. Тя олицетворяваше мръсните игри в банкерските среди, настъплението на белите якички, корупцията на всички нива, нечовешкия натиск, на който беше подложен дребния му бизнеса. Може би банкерката не беше точно човекът, когото трябваше да застреля, но поредицата от преговори между тях и категоричните откази да отпуснат прословутия милионен кредит натежаха на везната в крайна сметка.

Банкерката щеше да умре за назидание на всички като нея, за да алармира обществото за заплахите от престъпното поведение на банките, за да сезира властта, да вдигне медиен шум и покрай грандиозния скандал с убийството и да разтърси из основи цялата порочна, пагубна за хората и държавата, банкова система.

След като се сдоби с оръжието и взе крайното решение, за Силвестър оставаше единствено да проучи из основи навиците на банкерката, маршрутът и през  деня, разписанието и графиците и във всеки един момент, метър по метър от дома и до банковия клон, в който работеше, и обратно.

На три пъти я проследи плътно от апартамента и, през кварталния магазин /неизменно си купуваше бяло грозде, банан и портокал/, до паркираната от другата страна на булеварда служебна кола, в която я очакваше шофьорът и – навярно въоръжен и трениран да реагира на нападение или атентат. Оттам автомобилът се гмурваше в оживения градски трафик и 25 минути по-късно оставяше банкерката на паркингът пред Централна гара. От паркингът жената пресичаше крайбрежния булевард по близката пешеходна пътека и отиваше до офиса си 200 метра по-нататък, където оставаше всеки делничен ден от 9 часа сутринта до 5 часа следобед. После шофьорът отново се появяваше и я откарваше до дома и.

Във всеки един от тези три дни Силверстър можеше да застреля набелязаната жертва, но нещо вътре в него го караше да стои нащрек и да изчака най-подходящия момент. А моментът беше ясен – понеделник сутрин около 8,30 часа, когато банкерката пресичаше улицата на път от дома си до магазина на ъгъла.

В замисления час той се прикри в храстите на близката градинка и търпеливо зачака, стиснал пистолета, поставен във външния джоб на сакото. Не чувстваше вече страх, неувереност и напрежение. Противно на очакванията му, устата му не беше пресъхнала. Ръката, в чиято длан беше легнала удобно ръкохватката на пистолета, беше спокойна, без тремори, никаква лепкава пот. Решението беше взето, пътят – ясен.

Видя как банкерката пресича все още тихата в септемврийското утро улица в центъра на големия град и влиза в магазина. Зачака отново търпеливо. Вътре нямаше опашка, а той знаеше какво ще си поръча жертвата. Бяло грозде, банан и портокал. Както винаги. Когато банкерката отвори вратата и отново излезе на улицата – стиснала в едната си ръка черната кожена чанта с документи, а в другата – полиетиленовия плик с плодовете, Силвестър излезе иззад храста и с бързи стъпки се запъти срещу него.

В първия момент жената не го позна. После внезапно се закова на място и изпусна чантата с покупки, макар все още да стискаше другата – истински важната.

- Но какво...- понечи да каже жертвата, но Силвестър я прекъсна, макар и не грубо и силно, и без да влага нещо особено в интонацията на гласа си:

- Ти заслужаваш да умреш. Умри тогава!

После я застреля право в сърцето и банкерката се просна на земята ничком, без да издаде звук.

Силвестър се обърна и побягна пъргаво като за възрастта си през близката детска площадка. Пътем пъхна пистолета отново в джоба на сакото. Наоколо не се виждаше никой. Пукотът от изстрела като че не беше предизвикал паника. Вероятно го бяха отдали на нечий неизправен ауспух в тихата есенна сутрин.

Колата му беше паркирана зад ъгъла, незаключена. Силвестър скочи в нея, запали и даде газ в посока околовръстното. След 10 минути вече беше извън града. Шофираше във все още слабия трафик и превърташе в ума си току що станалото. Застрелях я, гръмнах я най-сетне, каза си, но някак още не можеше да го повярва. Не можеше да повярва и че беше побягнал така след убийството, но ето че пришпорваше колата, гонен от първичния страх от наказание.

Почти беше преполовил пътя към столицата, където възнамеряваше да нахълта в ефир в студиото на една от големите национални телевизии, и да изповяда цялата истина пред милионната аудитория, когато внезапно размисли. Наби рязко спирачките и остана, опрял студеното си чело във волана, докато край него трещеше обичайният автомобилен трафик.

Ами ако в телевизията не му дадяха трибуна?

Ами ако всички помислят, че е обикновен престъпник, побягнал от закона?

Ами ако го подгонеха като диво животно?

Ами ако никой не повярва в каузата му?

Силвестър внезапно се разтрепери и адреналинът, който до този момент му даваше сили, внезапно бе сменен от страх, утризения и несигурност.

Не! Не, реши той. Нямаше да допусне това. Тази жертва не биваше да отиде на халост. Светът трябваше да знае истината, той трябваше да разбули цялата мръсотия в порочната банкова система, да предупреди хората, да алармира властите...

Силвестър запали отново колата, направи обратен завой, промушвайки се на косъм между два фучащи в различни посоки автомобила и подкара към близкия областен град, който беше подминал преди минути.

Щеше да се предаде доброволно в полицията. Щеше да изтърпи наказанието си, каквото и да е то. Цял живот си беше плащал редовно вноските по убийствените кредити към банките. Сега щеше да плати с остатъка на живота си за тази застреляна жена, за да стигне истината до всички.

Колкото и да боли.

Колкото и да беше трудно.

Той даде газ, едва не скимтеше от нетърпение.

Усмихваше се, докато колата гълташе километрите и го отвеждаше към белезниците, съда, блясъка на светкавиците и телевизионните камери, към решетките на студената килия, зад които щеше да доизживее дните си, към възмездието, изкуплението и прераждането си.

Към мисията на своя живот.

Истината.

Камен Петров

Берлинската стена в главата ми

Hide your face forever
dream and search forever
night and night you feel nothing
there's no way outside of my land
Open your eyes, open your mind ...
                          Guano Apes, “Open your eyes”

- Свободен си. Честито!
Две думи, все едно те пускат от бръснарския стол след подстригване, а всъщност означават толкова много.
И все пак – като се замислиш, твърде недостатъчно, за да ме подготвят за удара с тухла по главата, в мига, в който прекрачих прага на затвора и отново се озовах на белия свят.
Не мога да проумея, че се намирам някак си в бъдещето. Навечерието на 2013 година, за Бога!, 21 декември 2012 година. Това е датата на освобождаването ми. Ония червени копелета от Америка – маите, предсказали, че днес ще настъпи края на света, тъй че внимавай, брато, насмешливо ме потупа по рамото на изпроводяк старшият надзирател, с който почти бяхме станали приятели през всичките тези дълги години, докато излежавах присъдата си. 2012 година?! Краят на света?! Не ми пукаше, мамка му! Бях влязъл в панделата едва 22-годишен, през далечната 1970 година. Представяте ли си само? Представяте ли си?!
Не мисля.
Ето ме днес, само няколко месеца, преди да навърша 65 години, отново се озовавам навън, сред хората, на свобода. Честно казано, идея си нямам какво да я правя. Знам само, че съм гладен, а благодарение на петдневната работна седмица в пандиза, заради което и съм освободен предсрочно, в джоба ми са се събрали някой и друг лев, да не кажа доста. То вътре няма и за какво толкова да ги харчиш, освен за цигари, кафе, някой масур марихуана или старо порно списание.
Пресичам по стар пандизчийски навик улицата дебнешком /струва ми се страшно голяма, прекалено осветена, ужасно шумна/, промъквам се буквално изпод колелетата на автомобилите, задъхвам се. В същото време едно кътче на мозъка ми леко зацикля от мозъка ми, скоро разбирам защо. Просто по улицата липсва обичайния трафик от москвичи, трабанти, жигулита, дачии, ЗАЗ-ове, вартбурзи, полски фиатчета, с които така съм свикнал. За сметка на това пък гледам едни возила, излезли като от научната фантастика. Чета гласно емблемите ми – БМВ, Понтиак, Форд, Ситроен, Волво, Митцубиши. Лъскави. Нови. Явно скъпи. Нищо не разбирам.
Както и да е, добирам се някак до отсрещния тротоар, после хлътвам в първата закусвалня, която ми се е изпречила пред погледа /само дето над входа пише „”Снекбар”, а не „Закусвалня”/, и тя веднага ми се стори подозрителна. Просто така бях възпитаван цял живот… навън… преди затвора… Гледам, навсякъде някакви упадъчни неонови реклами /”Марлборо”, „Кока-Кола”, „Джони Уокър”, за Бога!/, всички типове наоколо навлечени в дънки, гърми някаква музика на английски – пеят нещо за секс, наркотици и рокендрол, и да отворим мозъка си, каквото и да значи това. Викам си, баси, тия са някакви диви капиталисти, класови врагове, какво правя тук, ще ме приберат пак на топло…
Но пък нали съм гладен, оставам, даже сядам на една маса в дъното и вадя цигарите.
- Нали знаете, че от началото на годината на обществено място не се пуши?- цъфва веднага до мен една от сервитьорките и закачливо ми маха с лакиран пръст и ми сочи табелата „Пушенето забранено!” – Глобите са солени – и за вас, и за нас…
Не знам нищо подобно, но свивам рамене и прибирам пакета. И без това не ми се пуши, яде ми се.
Ям това, което ми сервират в някакви лъскави картонени кутийки, размишлявам, дъвчейки със зъбните си протези.
От онази нещастна нощ са минали цели 42 години, но всичко е още прясно в главата ми. Напиването… изнасилването… двата трупа… писъците и милиционерските сирени… белезниците и ареста…
Да, аз съм убиец. Аз съм изнасилвач и двоен убиец по злощастно стечение на обстоятелствата, но съм платил цената за грешката си с цената на две трети от живота си, прекарани зад решетките, заедно с рецидивистите, содомитите, садистите, изметта на този свят и това общество.
Излежах си обаче присъдата, беше справедлива. Изкупих греха си пред обществото и пред света. Бих могъл да започна всичко отначало, на чисто. Един нов, пречистен човек в един нов, чист свят.
Това обаче, на което се натресох, при излизането си от кафеза, беше повече от наказание. Всичко беше непознато, грозно, алиенирано, отблъскващо. Улиците приличаха на мравуняци в лудницата, хората - на стресирани зомбита, неоновите реклами избождаха очите ми, автомобилните клаксони ми докарваха параноя, ченгетата гледаха лошо…
Къде, за Бога, са корекомите, и защо има шоколади, кока-кола, френски парфюми и германски салами във всеки квартален магазин? Откъде са всичките тези банани и портокали, няма ли вече лимит? Защо на червено през пешеходната пътека, тип "зебра", префучава БМВ, а не Москвич? В барчето ми сервират пепси-кола и "Будвайзер", а не Алтай или Варненско пиво. В магазина ми пробутват вакумирана датска шунка вместо русенско варено. Вместо квартални бакалии има огромни хипермаркети и нещо, наречено МОЛ, вместо кварталната кръчма - вериги за бързо хранене и лъскави… ъъъ… как беше - гурме ресторанти.
Вярно, поради тежката присъда, в панделата бях на строг режим, макар да знам, че някои пандизчии ползват облаги, така че съм изтървал нишката на нещата навън. Нямах достъп до нищо - нито до радио, нито до вестник, нито до телевизия, за онова, дето всички го наричат "интранет", да не говорим. Мислех че айпод, айпад и айбан са едно и също нещо. Първият път, когато преди 20-ина години видях компютър в библиотеката на затвора, ми се стори зловещо нещо, сътворено от нечий болен мозък от телевизор и пишеща машина. Интернет ми звучеше като интернат, а Гугъл като гугла. А какво ще кажете за телефоните, дето не са свързани с жица към системата? Викат им мобилни. Когато ме опандизиха, цветната телевизия не беше измислена или поне я нямаше тук. За Бога, мислех, че Джими Хендрикс, Джон Ленън, Боб Марли и Джим Морисън още са живи, мамка му! И откъде да знам, че днес не управлява Тодор Живков, а бодигардът му? Навремето никой и не можеше да си помисли нещо такова.
Не знаех нищо за света извън зарешетения прозорец на килията, а той през цялото време се променял. Комунизмът си отивал, пеел някакъв закърпен субект с китара. Космически кораб стъпил на Марс. Нова модерна болест на име СПИН отвяла рака като Смърт №1. Магистралата от София почти стигнала до морето, а в самата столица вече имало метро като в Москва. Берлинската стена била паднала, по дяволите?! Факт е обаче, за добро или зло, че тя падна за мен в главата ми едва цели 23 години по-късно… Без "Пинк Флойд"… И тях вече ги нямаше…
Един ден навън ми стигаше, реших много бързо.
Излязох на 21 декември 2012 година в 8,00 часа сутринта.
В 19,15 часа вечерта вече бях строшил с едно от жълтите павета витрината на най-близката банка и показвах среден пръст на шашардисания бодигард - бивш военен на преклонна възраст, който вместо да се хвана за пищова, грабна телефона.
Седнах по турски на заснежения тротоар пред банката и запалих цигара - в очакване на полицейските сирени или на Края на Света, нямах особени предпочитания.
За мен това вече беше все едно.
Моят свят си го бях погребал собственоръчно още преди 23 години - тогава, когато изнасилих и тогава, когато убих…
Така че, Апокалипсисът можеше да заповяда.
Нямаше да е нещо ново за мен.

Камен Петров

Бракониер до живот

Срещнах го в кафеза естествено.

Къде другаде можеш да срещнеш човек като него.

Попаднах в пандиза случайно – както винаги. Не че се оправдавам, това при мен е вече за трети път, значи – рецидив, но като всеки друг пандизчия отново пледирам, че съм невинен. Не съм някакъв главорез, безмозъчен престъпник или идиот. Просто кризата, малоумните ни управници и дълговете за пореден път ме принудиха да прекрача закона, за да оцелее семейството ми. Откраднах. Това е. Всичко на всичко 85 кинта от касата на кварталната бакалия, две бутилки олио, десетина кила колбаси и – да, три бутилки шотландско уиски и малко цигари. Какво да правя, и аз съм човек, и на мен ми се живее. Ако не ми беше за трети път и ако в отчаянието си не бях зашил един шамар на ченгето, което ме окошари, нямаше да се запозная с него.

Факт е, обаче ми дадоха една година ефективно плюс три основно. За малко манджа и пиене?! Те – тези, които и днес доразграбват държавата и лапат за милиони на наш гръб! Но… както се казва, това е една друга история…

И ето ме отново в кафеза.

Без вина виновен.

Крадец на припаси, но отново гладен.

Още един бъдещ безработен и потенциален крадец.

Защото, каквото и да казват политиците, от време на време все пак трябва да се яде.

Влизам в пандиза вече с опит зад гърба си. Знам какво мога да правя и какво – не. Знам кое е позволено, кое – разрешено, кои са добрите, кои са лошите. Както казваше Тодор Колев в оня голям филм от 80-те „Опасен чар”: „Препоръчвам ти бай Колю от Западното крило. Строг човек, но справедлив”. Сценаристът на този филм явно е бил в панделата, знае какво говори.

И аз така. Видях още с влизането си стари познати – и пандизчии, и надзиратели. Видях обаче и мнозина нови за мен, някои от тях направо ме караха да настръхвам. Затова се огледах за подходяща компания, с която да си пазим гърбовете в идните 365 дни на влязлата ми в сила ефективна присъда.

Той ми се наби веднага в очи. Седеше на земята в общия двор за разходки, но очебийно настрани от всички останали 354 обитатели на затвора. Мутантите се разхождаха сами или на групички, играеха футбол, волейбол и баскетбол, цакаха карти и се мъдреха над шахматната дъска, дремеха под слабите лъчи на мартенското слънце или четяха евтини булевардни романчета, но той си седеше сам – там, опрял гръб на стената, протегнал късите си крака пред себе си, кръстосал ръце в скута си, а върху тях – вероятно за да ги топли, беше поставил сивкавото затворническо кепе. Пушеше.

Приближих се.

- Имаш ли огънче, мой човек?- рекох свойски с надеждата гласът ми да не издаде новобранеца, търсещ закрила и компания.

Той някак учудено и в същото време поразвеселено ме изгледа, после ми подаде кибрита и направи място да седна до него край напечения от рехавото пролетно слънце зид.

Седнах като продължавах да се чудя защо е така изолиран и дали това е негово решение или напротив – на останалите пандизчии.

- Защо си тук?- престраших се, докато и двамата седяхме с присвити срещу светлината очи, пафкайки без наслада евтините си цигари.

- Бракониер съм.- кратко отговори той, после замълча.

- Бракониер? Виж ти! Интересно! И колко ще лежиш за това?- запитах точно като някакав проклет новобранец.

- До живот.- спокойно отговори бракониерът и запали нова цигара – Ако покажа поведение, може и да ме пуснат след двадесетина години…

Опулих се. В първия момент помислих, че ме премята нещо – мен, малката зелена рибка, която си няма представа дори какво е това затвор и какви са порядките в него. После нещо като че ли ми прищрака. Бракониерът изглеждаше адски спокоен. Прекалено спокоен, за да ме лъже ей така. Преглътнах и най-сетне успях да запитам:

- До живот? За бракониерство?!

- Ъхъ…- лениво отговори той и адамовата му ябълка подскочи – Точно така…

А после ми разказа всичко…

Виж сега, от години съм запален авджия. „И ловец съм, и рибар съм”, както се пее в онази стара песньовка, бате… Живея в малко село до малък град. Няма какво друго да правиш, освен да гърмиш по добитъка из полето и гората, да захвърляш въдицата в гьола и в реката, да смучеш домашно винце и ракийка и да чукаш всяка селска мадама, която е достатъчно пияна, за да ти пусне… Както и да е… Кризата обаче ни настъпи здраво, бате… Няма кинти за разрешителни, няма кинти за муниции, няма кинти за ловно облекло по новите им там евродирективи, няма кинти за нищо…. Само гърмиш, ловиш, пукаш, чукаш… Ей тъй станах насила това, на което властите му викат „бракониер”… Чаткаш ли сега… Аз по принцип не съм лош човек, народен човек съм, пич съм…. Преди да ме окошарят, дори карах линейка. Ама свърши се с това. А цялата дандания започна, като си спретнах една къщичка на бившия пчелин на тате край това същото село, където живеех, насред Делиормана. С двете си ръце я вдигнах, щото нали – прост човек съм и бачкатор, но всичко ми идва отръки. Вдигнах къщурката с двете си ръце, горе на високото, точно над дерето, където навремето е имало май язовир ли, езеро ли гьол ли, старите турци от селото му викат още Арабаджията… Както и да е. Чух от един стар апап, че зелето било страшна стръв зимъска за сърните, бате, за сърните, не за зайците, както може да си помисли новобранец като теб. Плюс това зелето било такава порода, мамка му, че не замръзвало и през зимата. Така ставало страхотна паша за сърните, бате. Цяла зима знаят къде има зеле и идват да зобат там… или каквото прави една сърна с една зелка… Та и аз… Купих разсад, засадих долу в ниското под къщичката, а наесен имах цяла зелева градина под чардака. И ето ме зимата – седя си горе на високото на верандата, пийвам си греяната ракийка или винце, пуша си, почесвам се по чатала и чакам. А под мишницата ми – двуцевката, пушкалото, бате, на което не мога да му платя ни разрешително, ни такси, щото и от линейката ме уволниха дето се вика… И ако щеш вярвай, ако не щеш – недей – ама сърните се научиха и взеха да идват. Първо по една, по две, после цяло стадо, след това всеки ден пристигаха и хрупаха от моето зеле. А аз от време на време вдигна пушкалото и БАМ-БАМ, сваля сърна-две, а после има пари, кльопане и поркане за две-три седмици, че и за курвалък остава… Обаче един ден – беше нейде януари, малко след нова година, батинка, късметът ми обърна гръб. Пак така бях излязъл горе на чардака, смучех си от бутилката направо от онова хубавото червено вино на комшията, пуши си фаса и дебна, пък съм махмурлия още от Нова Година, един път, ти казвам, и изведнъж гледам иде пак стадо. Три парчета ми се мержелеят в мъглата – едно по-едро и две дребни. Викам си – сръндак с две сърни ще да е това. Може и някой чифт рога покрай пържолите и кожите да изкарам. Вдигнах чифтето и ги направих на решето, мамицата му… Ама като слязох долу брат, веднага ми се сви сърцето, а мъглата се вдигна – и от мократа земя, и от пияната ми тиква. Не били сърни, бате, била баба от съседното село с двете си внучета. Чу ли, видиш ли, това го научиш по-сетне, за градината със зелето насред гората, и нали глад, нали немотия, нали криза, дошли с две чувалчета да се запасят. А аз ги претрепах… 

Те това е, бате, моята история. Затуй си пуша тютюна сам тука до зида и никой не ме приближава… И затуй ще си остана бракониер до живот… Или поне още двайсет години… Пък после ще му мислим на нова сметка… Живот ли бе, да го опишеш, мамка му!

Камен Петров