Face off

Тази сутрин станах както обикновено в 6,45 часа, сръчкван гневно от пронизителния звън на будилника, и слязох на пръсти в банята на долния етаж за да се избръсна преди работа.

Още сънен, взех в ръка самобръсначката и пяната за бръснене и застинах.

Не разпознах лицето си в огледалото!

Стоях така застинал известно време, вторачен в непознатото отражение отсреща, стиснал в едната си ръка потрепващата самобръсначка, а в другата - флакона с пяната за бръснене, после свих рамене и започнах да се сапунисвам.

Не бях познал собственото си лице и какво от това? В крайна сметка време беше да започна да свиквам с това.

Бръснех се и все пак се чувствах като бръснар, бръснещ чужд човек. Иначе така привичните от години движения на бръсненето изведнъж ми станаха чужди, а ръката - несигурна. Страхувах се да не прережа това чуждо гърло в огледалото, да не порежа чуждия нос или устна, да не сгафя в нещо.

Вгледах се по-внимателно в отражението.

Нищо.

Нищо познато.

Нищо, което да напомня на мен самия.

Нищо, което да ми напомня на тате или дядо, Бог да ги прости, нито даже на някой от синовете ми, а уж приличали на мен, казват.

Нищо, което да напомня дори поне Джони Деп или Брат Пит, мамка му, рекох си горчиво, без ирония.

Просто едно непознато, чуждо, безлично лице, угрижено и напрегнато, като на състезателен кон преди старта, на който той е аутсайдерът в компанията на куп елитни асове.

Трепнах и все пак го порязах, това чуждо лице.

Табула раза някаква, бяло платно, размито от парата на горещата вода петно, а не лице,  камо ли пък моето.

Картинката беше грозна и отблъскваща, плашеше ме, но не чак дотам да не си дам сметка, че лицето в огледалото не е моето собствено лице, по една-единствена ужасно проста причина. Просто това лице отсреща не беше лицето ми отпреди 20 години, когато в очите ми блестяха любов, ентусиазъм и любопитство. Отражението ми днес просто отразяваше натрупваното с години разминаване между мечти, копнежи, обещания и реалност.

Очите ми, доскоро чисти и сини, днес са воднисти, с плетеница от жълтеникави и кървави нишки в бялото, бягат гузно в страни.

Носът ми се е изострил и ноздрите му нервно потръпват.

Устата ми се е отпуснала в безформена, асексуална маса, езикът ми нервно ближе изпръхналите ми устни.

Брадичката ми е станала безволева, почти липсва, под нея вече се оформя чичковска гушка.

Кожата ми е загрубяла и има петна.

Ушите ми стърчат зачервени

Космите ми са побелели и трудно ги стържа с бръснарското ножче.

Това не съм аз, не може да бъде!

Това е положението, пич, и няма какво да се направи, рекох си неуверено, обаче май и сам не си повярвах.

Може би именно заради това още същия ден се обадих на личния си лекар.

-         Спокойно, мой човек, нищо работа. Не се притеснявай. Това е просто просопагнозия.- рече копелето и затвори слушалката.

Сега вече съвсем се паникьосах. Копелдак хипократски! Просопагнозия?! Какво, мамка му, пък е това? Звучеше адски зле. Всъщност, звучеше ми по-зле от СПИН, рак, инсулт, трипер и Алцхеймер, взети заедно.

Реших да плюя на медицината и да взема нещата в свои ръце.

Ще си сменя физиономията, реших, да видим какво ще стане.

Първо пробвах като смених на бартер лицето си с това на съседа от горния етаж. Човекът нямаше нищо против. Беше една свита сива мишка и си му личеше по мутрата - едната такава блага, чиста, наивна, простовата. Изкарах обаче едва няколко дни с това лице. Влияеше на хората като червеното - на бика. На работа веднага ми намалиха заплатата, жена ми ме настъпи да поема повече домакински задължения, децата ми започнаха да си правят каквото си искат, в банките ме лъжеха в очите, а на улицата никой не ми даваше предимство дори и на зелено.

Малко наивно реших да опитам с лицето на фризьорката на жена си, обаче се оказа голяма транссексуална грешка. Фризьорката имаше порочен поглед, похотлива уста и големи подканящи сини очи, което ми докарваше страхотна ерекция всеки път, щом я видех. Сега обаче това лице беше на моята глава и всички педали от града ме нарочиха, а по улиците зад гърба си чувах неприлични подвиквания, подсвирквания и намеци. Дори шефът ме нарече по време на оперативката "педераст" и пак ми смъкнаха заплатата.

За да възстановя поне донякъде обруганото си реноме, следващото лице, което взех назаем, беше това на учителя по физика и математика на сина си. Даскалът е интелигентен, одухотворен човек, рекох си, има една такава чиста и мъдра физиономия, трябва да ми свърши работа. Не ми свърши никаква работа, а заради даскалската мутра, аз свърших в интензивното след кратък и неравностоен побой с трима посетители на кварталната кръчма, които бяха решили, че им се правя на много учен и интересен. Добре поне, че подутата, насинена и закърпена с двадесет и четири шева физиономия в крайна сметка не беше моя, а на даскалчето.

Реших рязко да сменя тактиката, така че лесно подкупих ченгето на ъгъла. Ченгето беше суров, нагъл тип с покварен поглед, волева брадичка и тънки, решително стиснати устни. Взе ми за тази физиономия майка си и баща си, но поне в началото бях доволен. С това лице никой и нищо не можеше да ми излезе насреща. Жена ми обаче не хареса новото ми амплоа, така че си събра багажа и ме заряза, преселвайки се заедно с децата в един град край морето, барабар с фитнес инструктора си, кой то не бил "толкова студен и безскрупулен мъжкар в леглото като теб, свиня такава".

Така че, отказах се. Примирих се с чуждото си собствено лице. Нося си го и до днес. Бръсна всеки ден тази чужда физиономия, отразена в огледалото и не виждам нищо, обръгнах.

Нищо не виждам!

Нищо, което да познавам, харесвам, уважавам.

Едно голямо нищо, отразено наопаки в огледалото.

Това е положението.

Това съм аз.

Мъжът без лице.

Човекът без сянка.

Господин Никой, както би казал покойният Богомил Райнов.

Това бях аз в крайна сметка.

Отдъхнах си.

После се влях в армията безлики хора с чужди лица, които крачеха отмерено и равномерно по широкия булевард и влязох в крачка на път за сивата си, скучна, нищо не значеща работа.

Камен Петров

Не ме интересува

(We care a lot) about disasters, fires, floods and killer bees
about the NASA shuttle falling in the sea
(We care a lot) about starvation and the food that Live Aid bought
(We care a lot) about disease, baby Rock, Hudson, rock, yeah!
(We care a lot) about the gamblers and the pushers and the geeks
(We care a lot) about the smack and crack and whack that hits the street
(We care a lot) about the welfare of all the boys and girls
(We care a lot) about you people cause we're out to save the world
                                                                           Faith no more "We care a lot"

Хората се алиенираха до край, изпростяха и съвсем затъпяха, скотясаха от нямане и излъгани надежди, и взе да не им пука от нищо. Все повече взе да не ги интересува.
Нищо. Каквото и да било то.

Всеки си върши работата, колкото да мине времето, през пръсти - просто не им плащат. Никой не може да заплати на цяло едно поколение /за капак нагазено и от рецесията и икономическата криза, че и от наближаващия Край на Света/, изгубеното време, откраднатите мигове от семейството, недоимъка, задълбочаващата се задлъжнялост, несигурността, липсата на шанс, липсата на надежда.
Никой не може да компенсира това, че виждаш как труда и времето ти отиват на вятъра и даже не там, ами направо на майната си. Че и на никой друг не му пука.
Никой не е спокоен за скапаното си днес, не смее да погледне към утрешния несигурен ден, живее само със спомените за вчера /ако евентуално е имал няколко такива/ и живее  глътка по глътка, стъпка по стъпка, стотинка за стотинка, ден за ден - докато може да крета.
Никой не се явява като Пророк да посочи пътя или като Месия да донесе избавление.
В същото време отвсякъде само искат, изискват, заплашват, настояват, уволняват, анулират, пробират, секвестират, реквизират, ревизират, репатрират, запорират, бият, изнасилват, убиват. И това е всеки божи ден от живота ти днес. Всеки ден. Божи. От "живота" ти…
Ето - като че едва вчера си се родил, като че преди миг само са те кръстили в църковния купел, направил си прощъпулника си, влязъл си в първи клас, завършил си училище, после си се дипломирал с надежда в душата в университета, тръгнал си сякаш преди секунда /говедо с говедо!/, да градиш някаква кариера, да създаваш някакво семейство, да се влюбиш, да се задомиш, да имаш дете, а ето, че вече - БАМ! - си полуинвалидизиран и полувидиотен от скотския си, смачкан живот пенсионер /140 кинта пенсията, брат!/, ритваш камбаната и от нямане какво да те правят, те погребват на общински разноски в евтин ковчег от тънки чамови дъски, който се разкапва още докато те носят към плиткия ти гроб в края на гробището - да, там, до гробището за домашни любимци…
Толкоз.
Правителството те е смачкало.
Монополистите са те изсмукали.
Банките са те доизцедили.
Нископлатената работа те е довършила.
ИНСУЛТ, ИНФАРКТ, РАК!
Вече ставаш само за боклука, приятелю, как я караш?
Почини си след толкова тичане, както е казал навремето писателят, не му помня името, но и… не ме интересува…

СМЪРТ: ВЕЧНО ЛИ ИСКАТЕ ДА ЖИВЕЕТЕ, СВИНИ?! /цитирайки по памет пруския крал Фридрих Велики към войската преди битката при Лойтен в 1757 година/.
Милена: Ааа, това е МАШИНА ЗА МЕСО!
Бис!
В крайна сметка обаче, драги мои мишоци - същите като мен самия, няма какво да се лъжем - пиша този текст единствено заради хонорара, за да си платя някак сметките, а не за да чуя мнението ви, макар идеята на редакторите да е точно такава - да тествам какво мислите вие, събратя-мишоци, какви са нагласите ви, плановете ви, въжделенията ви, предложенията ви да се пооправят поне малко от малко нещата.
Аз ли? Да кажа аз ли какво мисля за ВАШЕТО мнение?
Нищо.
Не ми пука.
Пък и не ме интересува…

Камен Петров

P.S. Весела Коледа и честита Нова Година! За жалост Краят на Света се отлага. Засега.

Тухла в стената

I don't need no arms around me
And I dont need no drugs to calm me.
I have seen the writing on the wall.
Don't think I need anything at all.
No! Don't think I'll need anything at all.
All in all it was all just bricks in the wall.
All in all you were all just bricks in the wall.
                    Pink Floyd "Another brick in the wall"

Лежа си както всеки друг божи ден в тъмното и наблюдавам с едно око през цепнатината света отвън, зъзнейки.
Зима е.
Денем.
Само това знам по въпросите на времето и пространството.
Не знам кой час, кой ден, кой месец е, дори коя е годината.
Загубил съм представа за всичко, откакто ме зазидаха тук, зад стената на тази стара сграда, с каквито очевидно е пълен града - викат им архитектурни паметници.
Единственият ми контакт със света отвън е тази цепнатина във фасадата, зад която съм се присвил в унизителна поза в принудителното си убежище тук, на височина 4-5 етажа от земята. Широка е едва два пръста - и то в най-широката си част, дълга е може би около метър и половина, а в долната си част е неумело замазана с цимент - явно някой някога безуспешно се е опитал да възпре ерозията, породена от капризите на времето и човешката небрежност.
Допълнително я разширих в напразен ентусиазъм, но… успях да измъкна една-единствена тухла, която поддаде - точно като мен, после спрях.
В първите дни се опитвах безуспешно да привлека вниманието на околните с викове, крясъци, ругатни и молби, после се отказах, а и изглежда загубих завинаги гласа си - остана само някакво съскане и ръмжене. Ларингсът ми просто замина. Както се оказа, това беше само първият от разкапващите ми се зад стената органи, които ме предаваха един по един.

Така минават дните
За да оцелея някак си /Бог знае защо/, се храня с личинки и насекоми, с плъхове и прилепи - стига да мога да ги хвана с треперещите си ръце и да ги сдъвча с беззъбата си уста, с гуаното на гларусите и гълъбите, с изстъргана с изпочупените ми нокти плесен, а по-често - със… собствените си редки изпражнения. Пия дъждовна и снежна вода, но най-често сълзите си и… да - не ме е срам да си призная - собствената си урина, и без това е станала по-бистра и безвредна от киселинния дъжд.
Знам - и без да мога да се видя в огледало, че отдавна вече приличам на Ам Гъл от "Властелинът на пръстените" - блед, почти прозрачен, облепен в мръсотия и със собствените си нечистотии, с полуслепи постоянно сълзящи очи, изпопадали коси, разкапващи се зъби, сгърчени пръсти, почти без нокти от ровенето в мазилката, безполови слабини, рахитични крака. Надали тежа и 40 кила при ръст от 180 сантиметра, а когато за пръв път попаднах тук, бях някъде към 90… Усещам се, че забравям наученото през годините в училище, университета, в професията си, от живота… Спомените, емоциите, мечтите отшумяват, избледняват, изпаряват се в монотонния ход на нищото зад стената…
Иначе имам страхотно "вю" през цепнатината си. Точно отсреща се е изтъпанчила импозантна сграда с пилони за знамена пред нея. Сигурно е общината, но спокойно може да е поредният МОЛ, търговски център или хотел. Сградата стърчи насред наглед нов площад с изпочупени плочки, осран от гларусите, клошарите и бездомните кучета, по-заледен от най-заледената ледена пързалка, обсипан с фасове. Наоколо - хора, пушещи навън в студа пред кафенетата - просто не мога да ги разбера защо не си пафкат вътре на топло над чашката ром с чай, направо усещам вкуса на никотина в устата си, дробовете ми жадно се присвиват. От време на време ме разнообразява рехав протест - я с развени националистични знамена, я с майки с бебешки колички, я някакъв друг. На тези протести обаче протестиращите са по-малко от охраняващите ги ченгета и снимащите журналисти.
Хората отвън - зад стената, говорят някак на "мийеку", не като в моя роден край. Гларусите непрестанно крещят на покрива, току над главата ми, а севернякът вие - влажен и студен, тъй че викам си - я Русе ще да е тоя град, я Варна, ама по-скоро Русе, като им гледам коледната елха пред общината. Не ми пука обаче особено къде съм осъден да гния. И Рио де Жанейро да беше, за мен вече беше все едно.
Освен това, светът отвъд цепнатината в стената ми изглежда плашещ, отблъскващ, чужд. Хората преминават през свития ми кръгозор забързани, свити, сиви, угрижени. Клошари и помияри се разминават по площада с бременни жени и майки с бебешки колички, с патрулиращи ченгета и недъгави, просещи подаяние, със залитащи пияници и дрогирани хлапета, с малолетни момичета с вид на проститутки и простаци с лъскави дрешки. През цепнатината се чуват по-често викове за помощ, псувни, крясъци и закани, отколкото вежливи поводи, дори на празнични дни, а сега е зима, може би дори иде Коледа…
Не го искам този свят.
Тук ми е добре.
На сигурно съм - на тясно, тъмно, потайно, само мое си място. Друг при мен просто дори не би се побрал, а и аз самият не го искам. Отдавна вече не желая дори да изляза навън. Поддържам живота си по някакъв атавистичен навик и наблюдавам - притиснал все по-късогледото си око в цепнатината - в нещастниците от външния свят в напразната им ежедневна борба за оцеляване.

Добре, викам си, че вече отдавна ги няма "Пинк Флойд", поне доколкото АЗ знам, де, за да я бутнат тази стена. Моята ли стена ще им се опре, след като успяха да издухат дори Берлинската навремето?
Отсреща работници в сини и оранжеви гащеризони и с каски на главите от няколко месеца насам рушат с тежка техника - кранове, багери, стенобойни машини, някакво импозантно здание, което - дочувам понякога откъслечни разговори през цепнатината, наричат "доходно". Дано не тръгнат с машините и към моята стена, като му видят сметката на онова - доходното, викам си, защото ми е спукана работата.
Пък и нали си пазя онази измъкната от стената в първите дни тухла - винаги мога да я върна на мястото и, така че да се самозазидам повторно, използвайки лайната си вместо хоросан.
Успокоен, изчоплям с остатъци от нокът шепа плесен от заледената зимна стена, "гарнирам" го с две уловени още сутринта хлебарки, и кротко хапвам, все така наблюдавайки в тази чисто си моя Камера Обскура дребните хора отвъд стената, с все дребните им мечти, желания, борби и надежди…
Знам, че ничия не ще се сбъдне.
Никога.

Камен Петров

Студ

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

Ела със мен

в моята ледена стая

и там до теб

студено аз ще мечтая.

Леден, леден, леден

е и моят ден.

В ледове потъва

слънцето във мен.

                   Нова Генерация, „Ледове”

Кучи студ е стегнал Света и става все по-студено.

Мръзна, сам сред потните тела на хора като доменни пещи.

Паля камината, навличам се като клошар с всичко намерено от гардероба, наливам се с греяно вино и горещи грогове, но нищо не помага.

Студът в мен е стегнал света така, както гладът стяга стомаха, страхът – гърлото, ревността – сърцето.

Студено ми е, но съм гладен.

Гладен съм за нови емоции, за повече сензитивност, за отворени възприятия /без помощнта на дрога и алкохол/, за интересни места и позитивни нови хора. Гладен съм за знания /и Познание/, за любов, за пътешествия, за творчески успехи и някаква надежда, все пак. Студът обаче се е вмъкнал някак си в устната ми кухина измежду тракащите ми зъби и обледения език, пропълзял е надолу по хранопровода ми и се е свил в къркорещия ми стомах, прояден от малките, кръвопускащи кратерчета на язвата и от твърде интересните – ако се погледнат под микроскоп – метастази на този стар, верен до гроб приятел рака. Студът на отчуждението и фрустрацията стяга стомаха ми в ледена хватка, но спасение не дебне отвсякъде. Все още съм гладен. Гладен съм! И искам още… Една топла пилешка супа за душата не достига да утоли глад като моя. Топлите думи на близки хора за просто предястие в менюто на недохранената ми алиенация. Пиперливите люти чушлета на поредния ебаващ майка ми таксиджия само раздразват извечния ми апетит. Опитвам още с: горещи новини от праймтайма на телевизията, горещи южни ритми с кючеците в „Син Сити”, горещи лесни мадами по плажовете на презастроеното Черноморие, горещи клюки за горещи плеймейтки по „Горещо”, горещи кюфтенца с лютив мексикански сос и горещ гулаш, горещи душове и горещи пози с любимата, горещи спорове на работата и горещи скандали у дома, горещи вееечериии в бургаски нощиии, горещия ветер на оня архаичен любимец на мама – Любиша Самарджич, горещата грейка за крака на дядо Стоян..

Гладът обаче все така стяга стомаха ми, захапал го е студът.

Студено ми е, но искам да изкрещя.

Гърлото ми се гърчи в безсловесни спазми, сковано от студ. Иска да мълви, да шепне, да моли, да стене, да разговаря, да пита и отговаря, да вие и да крещи, но… не може. Сковано е, защото хиляди кофти хора го карат ежедневно да преглъща хиляди кофти неща. Гърлото ми е като септична яма, през която изливат дълбоко в недрата ми цялата помия на света. Страхът го сковава, помията се процежда, сякаш ми я наливат с фуния в устата, насила.

Гърлото ми е сковано от страх пред неизбежното, пред простащината и еснафщината, пред глада, бедността и безизходицата, пред ТВ кадрите с избивани тюленчета на полюса, загиващи гори в Амазония, свлачища край Варна и нови небостъргачи на плажа край Бургас. Гърчи се от страх от престъпници и политици, от пишман журналисти и пишман футболисти, от кючекчийки със силиконови цици и недоучени таксиджии-биячи, от помияри и клошари, от монополистите в енергетиката и монополистите в държавния апарат. Искам да се уригна, да го повърна обратно всичко това, но… няма как. Гърлото ми е сковано от страх, студът го е вкаменил завинаги – от мрак до зори от Силистра до Видин, от люлка до гроб.

Студено ми е, а толкова искам да обичам.

Но как, щом сърцето ми е сковано от студа, тъй както го сковава и ревността?! Ревнувам любимата си от всекиго и от всички, от миналото, бъдещето и настоящето, а най-вече от самия себе си – неандерталецът, осмелил се да я оскверни с любовта и неверието си и да посее отровното си семе в утробата и, за да дадат двамата нов живот на едно невинно същество, което ще живее в бъдещето, всяващо страх. Ревнувам европейците заради Шенген, както и американците, че са извън него. Ревнувам мама от духа на тате. Ревнувам успеха на другите, подминавайки своя собствен. Ревнувам копелетата от Нова Зеландия за вечното лято и сибирягите от Сибир – за снега, белите мечки, а и много носят на водка. Ревнувам Ал Пачино заради „Усещане за жена”, U2 – за Sweetest thing, Джон Стайнбек – за „Тортила Флет”, Салвадор Дали – за „Изкушението на Свети Антоний”, неандерталците – за Каменната ера, викторианците – за Викторианската епоха, класиците – за класицизма, романтиците – за романтизма, Жан Пол Сартр – за екзистенциализма и Богомил Райнов – за песимизма…

Сърцето ми е вледенено, обладано от студа. В него е останало само мъъъничко място за малко любов, за шепа любими хора и за духовете на други, които вече са си отишли, за някой и друг прекрасен спомен, за две-три стаени надежди, за някой непубликуван никога стих, за видени вълшебни места, за малко родолюбие, малко човечност, малко жал и малко носталгия, за малко мечти и малко самота…

Лежа пред бумтящата камина. Прегърнал съм здраво моето момиче, а косите и ухаят на живот, топли, в лицето ми. Отпивам от чашата каберне-совиньон, в краката ми кучето се е свило доверчиво пред огъня, тихо прескимтява и потръпва с лапи. Вероятно гони зайци в снега, макар никога през живота си да не е виждало заек и да не знае що е сняг. Горе, на лавицата на камината, между бюста на Жан Пол Сартр и картина на Рене Магрит, дреме – нащрек и в дрямката си, котаракът, и се взира с вътрешното си око на мъдър саблезъб тигър отвъд пламъците на огнището, отвъд уюта на стаята в нощта, отвъд любовта ми, която обгръща моето момиче като меко ръчно тъкано одеало в съня, отвъд замъгления от дъха ни и от нашепвани любовни думи прозорец, отвъд Снежната Царица, Южния и Северния полюс, снежните човеци и боя със снежни топки, отвъд ВСИЧКО, отвъд ПРОСТРАНСТВОТО и ВРЕМЕТО… Дреме, преде и прониква дълбоко сред леда на сърцето ми, съзира безпогрешно в него снежната буря, виещия откъм Дунава северен вятър, леда по аортите ми и кишата по вените, сталактитите в клапите и сталагмитите от неизплаканите ми сълзи, които – в един прекрасен миг, в който ще престана да бъда вече АЗ, но никога няма да стана НЕЩО ДРУГО, ще се слеят в един прекрасен, вечен сталактон… заради студа.

Студено ми е…

Камен Петров