Биберон, патлак и два вонящи памперса

Среднощ е.
Всички в тази половина на Земното кълбо отдавна спят със здравия сън на праведните или под упойката на твърд алкохол и мека дрога. Будни са единствено совите, магистралните проститутки, дежурните ченгета и... аз...
Поглеждам с отвращение стрелките на стенния часовник срещу мен, който призрачно се мержелее в приглушената светлина на нощната лампа, която гори денонощно в спалнята от около месец насам.
3,20 часът сутринта.
Време за петото двойно уиски в бара на ъгъла. За самоубийство в някоя задна уличка. За край на поредното техно парти в бийч бар край морето. Или за... сменяне на памперси...
Тъкмо си го помислям и наследникът ми зейва, тъй както само допреди миг кротко е прохърквал, сгушен в леглото между мен и майка си, и изкарва един солов рев ала Монсерат Кабайе плюс Леми Килмистър от Моторхед, от който ми настръхват косите. Край, викам си. Още няколко такива подобни среднощни концерта, и домоуправителят ще ни изхвърли като мръсни котета на мразовитата есенна улица.

Тъй като не сме обаче изритани все още, с майка му се измъкваме изпод завивките като сънени еноти с тъмните си кръгове под очите и се надвесваме над свидната, високодецибелна рожба. Леле, викам си в полусън, още е на месец, пък как врещи. Чудно какво ли ни чака да речем след година... Ами след 14... 18...
Както и да е. С вече вещи и отиграни, механични сънени движения измъкваме от многослойната какавида от пелени, памперси, ританки, камизолки, потничета, чорапчета и прочее розовия, тресящ се от спазмите на коликите, глада и рева пашкул /32 дни, 58 сантиметра, 4 кила и 800 грама/. После мама го намества с идващо дълбоко от зората на човечеството атавистично познание, което не се учи, А СЕ ПРИТЕЖАВА, до набъбналата си гръд. Наследникът доволно захапва цицката с мляскащи звуци като на хималайски тигър, кормещ младо муфлонче. А аз, олюлявайки се в притихналата нощ, се отправям като сомнамбул към торбата за боклук на терасата. Да изпуша една цигара. И да изхвърля поредния вонящ памперс.

Пуша без наслада срещу нощта, облегнат на хладните перила. 6 памперса в денонощие... Умножено по 32... Около 200 парчета за месец... По 30 кинта пакета... За три години това прави... Махвам с ръка и се отказвам да се боря с тройната заплаха на аритметиката, семейния бюджет и безсънието. Във всеки случай множко ми се вижда.
Хвърлям фаса далеч долу на тъмната земя, минавам да пусна една вода в тоалетната и тихомълком се сгушвам в топлото разхвърляно легло, където мама и бебокът вече се приспиват, всъщност почти са заспали.
Лежа до тях и ги обичам, и кроя нелепи планове да обера банка. Или съседния тотопункт /ама там ме познават, че съм от „редовните”/. Или може би бронирана кола, пенсията на някой дядка - още в мига, в който си я изтегли с треперещи ръце от банкомата, отсрещното казино, което е единственият търговски обект на печалба в квартала, касата на фирмата, поне бакалията на ъгъла...
Мятам се в просъница и бълнувам сложни системи да изкарам някой лев в тази гадна криза, при това вариететно правителство, при всичката му безработица, рецесия, евро и шенген зони, дълговете, наемите, сметките за плащане, пороци като ядене, пиене, пушене и почивка един път в годината за 7 дни на морето...

Да, ама аз съм много интелигентен /понеже мама все така повтаря/, тъй че си давам сметка, че това май е само за кино или за полицейските хроники. Вярно, че Гай Ричи пробута подобна фантасмагористична утопия на Холивуд и целия свят и я нарече „Две димящи дула". Вярно и че българските му епигончета го преповториха и я пробутаха и те тук-там из селските провинциални кина на републиката и я нарекоха „Пистолет, куфар и три смърдящи варела". Понеже съм по-умен, закъсал и амбициозен от тях, викам си почти насън, що и аз да не се пробвам? Що не напраскам един сценарий и по него - вместо да снимам поредния калпав български филм без награди, да обера някого или поне да преметна социалните и данъчните, все тая...
После обаче надвива желязната ми воля за живот и се унасям в крехък сън без сънища - защото ЗНАМ! - скоро ще изминат заветните 3 часа тишина, и звярът в сина ми ще се обади с безпогрешната точност на инстинкта и жаждата за живот.
А ние с мама отново ще бъдем до него, за да му помогнем да се превърне постепенно от безпомощна плюшена играчка в истински човек като нас. Може би грешен. Може би смъртен. Може би слаб. Може би гений...
Нашето си бебче.

Със или без пищов.
На него засега му стигат биберона и пълните памперси...

Тате, Русе, 26 септември 2012

Tabula Rasa

На мама Све, с любов

Една мъничка Табула Раса стана онзи ден, на 23 септември, на 30 дни. Цял месец живот. В НАШАТА къща. 

Всичко ни е първо тези дни. 

Първо дете. Първо безсъние. Първи плач. Първи спор за име. Първа разходка. Първо возене в кола. Първа инжекция. Първо папане, първо акане и първо пишкане.

Силен е като първак с една дума.

Първа кръв!

Табула Раса, в университета ме учеха, означавало в дословен превод "чиста дъска". Сиреч, преди да познава нещата, човек трябва да знае познавателните си способности. Бебокът ни, значи, още няма вродени идеи, цялото познание се ражда в опита. При раждането си на 23 август тази година, разумът на Камо Младши е бил “чиста дъска” (tabula rasa). Нямало нищо в интелекта, което преди това да не е било в сетивното. Обективната природа, гъгнеха на главата ми професорите, е истинският предмет на всяка наука, тя и той може да бъде познат само чрез опита. Според някои философи логическите принципи за противоречието и тъждеството са неизвестни за децата, болните и изоставащите.

А сега де!

Дано синът ми, или неговата Табула Раса, не се формира само и изцяло под мое влияние, викам си днес - 20 години след вземането на ненужната си диплома. От цялото следване ми е останала единствена тази теория от далечната епоха на Просвещението, дело на Джон Лок /философът, а не Тон Лок рапърът/, както и единствената ми шестица в Софийския университет, а именно тази по философия, заради което може би и майка ми и любимата ми често ме наричат дървен философ.

Та думата ми беше за нашата си мъничка, все още нерендосана, неизписана с мръсотии и графити, ненакована с пирони и ненадялана с тресла.

Нанесе се някак откъм Нищото в живота ни, в любовта ни и в дома ни и вече ги е завзела всичките.... оформяйки се.

Е, вижте как...

Право в зъбите на това копеле - Животът, това е положението!!!

Тате, Русе, 23 септември 2012

Принцът на Деня и Нощта

На Камо Младши

Принцът денем

е царствен и нощем,

а Вселената

в пъпа му спи,

вдъхва в мен

едно безспокойствие,

но и много красиви мечти.

Щом протегне

розови пръстчета

към небето -

и стапя нощта.

Покрай него

сънят му пристъпва,

а пък той се потапя в съня.

Щом отвори очички

сред мрака,

светват

хиляди нощни слънца.

Зад вратата,

скрити го чакат,

любовта

и съня

и света.

Той не знае,

че нечие бъдеще,

е понесъл във свойте очи.

Просто чувства -

щастлив или тъжен,

че нощта покрай него искри.

С малки пръстчета,

с мънички крачки,

се изкачва напред и натам,

накъдето

сме всички запътени,

но ще стигнем ли с него...

не знам...

Тате 

Русе, 18 септември 2012 година

..................

Третият необходим

И не винаги излишен е третия

защото страхотно допълва

със своя си низ междуметия

едно угнетено безмълвие

И не винаги излишен е третия

и когато го вземеш в ръце

си вече безсмъртен и грееш

а той ще изгрее след теб

И не винаги излишен е третия

пак събуждаш се нощем и – виж!

във леглото до теб и до нея

днес любов посред розите спи

И не винаги излишен е третия

тези търсещи мъдри очи

надживели са всичкото време

затова го обичай, мълчи...

Тате

Русе, 18 септември 2012 година

Клетката

Къщата беше наистина хубава.

Суха, празна, тиха, уединена, уютна, запазена.

Може би това са прекалено много прилагателни за една къща, но фактът е, че сградата май всъщност беше паметник на културата и архитектурата и като се замисли човек, определено имаше защо.

Настани се в нея през един студен, ветровит ден на дъждовния март, а сега вече беше зима и севернякът виеше по кръстовищата на пустите улици от съседна Румъния. Беше започнал да я чувства почти като истински дом, а това за него си беше направо постижение, няма какво да се лъжем.

Клошарят заживя в бившата къща на един от най-големите банкери в миналото, сякаш цял живот беше обитавал порутената и красота. Спеше в бившите слугински помещения в таванската мансарда, ходеше по нужда в официалния салон на партера, печеше вечерята си в някоя от многобройните камини в спалните и стаите за гости, палеше си огъня с изтръгнати парчета паркет и редеше постелята си с откъснати тапети и завеси от големите френски прозорци.

Така минаваха месеците. Клошарят, за който никой в този чужд град не подозираше, че има две висши образования и е бил два мандата дипломат в чужбина, живееше ден за ден, без да се интересува за утрешния и без да си позволи да си спомня за вчерашния. Компания в самотната му борба за оцеляване му правеше единствено глутница безпризорни като него кучета, начело с големия рижав Шаро, с който делеше и залъка и постелята си. С тяхна помощ отстояваше и правото си да живее в руините на бившия банкерски палат на пъпа на града.

Един ден обаче властите, сръчквани в ребрата от будната гражданска съвест и от местните медии най-сетне явно се размърдаха и взеха мерки да обезопасят паметника на културата и архитектурата, който бълваше зловония, бълхи и лоши слухове в централната част на града – много посещавана от чуждестранните туристи и разбира се обитавана от местния провинциален елит.

В една ранна мразовита сутрин в средата на януари, когато термометърът вероятно би показвал поне минус 25 градуса по Целзий /ако разбира се клошарят имаше термометър/, неспокойния му сън на вечно гладен, гонен и унижен човек беше нарушен от силни и резки удари. Клошарят подскочи в кирливата си постеля на последния етаж, а кучетата се разбягаха като пилци в краката му и изхвърчаха навън. Той предпазливо слезе по скърцащите стълби, заобикаляйки изпочупени бутилки, използвани спринцовки и презервативи, стари дюшеци, купища събиран през годините боклук. Когато обаче най-сетне се добра до вестибюла и стигна до входната врата, ударите бяха затихнали. А вратата беше закована.

Клошарят глуповато се загледа в закованите накръст на входната врата греди, укрепени със стоманени лостове. С подобни дъски бяха заковани и прозорците. Той се приближи до един от тях и за всеки случай поразклати новопоставените решетки на новата си клетка. Не помръднаха, разбира се. Опита на още две-три места, после се отказа. Клошарят сви рамене и се оттегли в покоите си на последния етаж в бившите слугински помещения на банкерската къща, за да си отспи.

Утре щеше да му мисли какво да прави.

Утрото обаче дойде и отмина, а след него настъпиха гладни дни. Клошарят изгриза всички останки, които бе събирал заедно с кучетата по контейнери и задни входове. Изгори остатъците от пищния навремето паркет, както и всяка дъска, греда и парцал, които намери в триетажната къща. Беше му студено. Гонеше го нечовешки глад. Постепенно и паниката се загнезди в него, а клошарят не беше глупав човек, за негово огромно съжаление, притежаваше въображение в излишък.

Крещя и вика до пресипване през тесните процепи в закованите врати и прозорци на клетката си. Удря по дъските с юмрук, с крака, с главата си. Напразно. Бяха го оковали завинаги в тази къща, в този паметник на архитектурата, в персоналната му клетка, в собствения му гроб.

Клошарят реши, че ако не иска да умре от гладна смърт или от студ, трябва да вземе съдбата си в собствените си ръце.

Беше забелязъл, че от време на време кучетата, които се навъртаха около него, най-вече големия рижав Шаро, понякога копаят и подкопават задния зид на старата къща. Отиде там и критично се вгледа в плитката дупка, после решително се просна на голата земя и започна неистово да рови в нея. Започна да копае настървено, задъхвайки се от нетърпение, скимтейки като бясно куче, гонен плътно по петите от страха, глада и студа. В началото дълбаеше с парче тухла, с някаква захвърлена дъска, с ръждива лъжица, оглозгана кост, остатък от натрошено стъкло от близкия прозорец. После продължи да дълбае вкочанената от студа земя направо с голи ръце, които скоро се разкървавиха, а оглозганите му нокти се изпочупиха в неравната борба със замръзналата почва...

... Най-сетне клошарят успя да подаде глава извън клетката си, извън клаустрофобията на старата къща, задухата и вонята на лайна и мумифицирана мърша. Пое дълбоко чистия мразовит въздух с пълни гърди, извърнал лице към далечните звезди в неудобната си, дори направо унизителна поза.

Спасение!

Опита се да промуши ръце през тесния тунел към свободата, но раменете му неочаквано се заклещиха в изкопа, и единствено дланите му останаха да стърчат отвън, обгърнали комично лицето му в някаква пародия на молитвена поза...

... Кучето се приближи предпазливо, някак си странично, с причудлива скоклива походка. Помахваше леко с опашка и се хилеше с изплезен език, но нещо в него някак си изобщо не му харесваше.

- Ей, Шаро! Ей! Кучи-кучи-кучи, приятелю!- подвикна му с внезапно разтреперан глас клошарят, приклещен и безпомощен в тясната дупка.

Тогава видя как зад големия рижав пес се мярнаха неясни сенки, които бързо се материализираха в избледняващата предутрин нощ в цялата така добре позната му глутница, с която доскоро делеше оскъдната си храна и несигурния си подслон.

- Ей, Шаро, помниш ли как се топлихме в тази бърлога нощем, а? Сещаш ли се как си деляхме останките от храна, които изравях от контейнерите?- подхвана клошарят.

В този момент обаче големият рижав пес завря муцуната си в него и без колебание загриза стръвно лицето му с големите си, бели и остри зъби, скимтейки и треперейки с цялото си тяло от глад и нетърпение. Скоро към него се присъедини цялата глутница и започна спокойно да се храни, без да се смущава от писъците, хриповете и стоновете на клошаря, които и без това скоро заглъхнаха съвсем в ранната мразовита утрин, докато песовете го издърпваха бавно със зъби и нокти от дупката му, тъй както готвача издърпва с щипците си варения охлюв от собствената му черупка.

Камен Петров

Блокът на бебетата

Нощ е.
Или пък ден.
Не, все пак май е нощ, решавам.
Сетивата, възприятията и понятията ми още не са добре развити, тъй че пак ще се наложи да се предоверя на интуицията си. Виж, братче, тя работи на шест!
Тъмно. Тихо. Някак празно.
Празно?!
Къде са всички, мамооооооооо...
Размърдвам се, но съм пристегнат като в усмирителна риза, едва дишам. Потя се. Внезапно ме хваща клаустрофобията. Мятам се като луд, а под носа си съзирам с късогледи очи някаква решетка. Без да искам, удрям носа си в нея.

-          ААААААААААААА!
Съжалявам, братче, но това ми е първосигналната атавистична реакция.
В далечината обаче – о, чудо! – се чува тропот, и в периферията съзирам силуета на огромната розова жена с ония чудно вкусни цоцки, която така държи да я наричам МАМА.
Та, значи, МАМА ме вдига на ръце, гука нещо неразбираемо, мушва ми в устата цоцка /но не нейната за жалост, а някакво пластмасово подобие/, така че утихвам. Унасям се и се връщам в полусън назад в утробата.
Назад, назад, назад...
Плувам, плувам, плувам...
Толкова е хубаво там вътре, така спокойно, толкова тихо, топло, приятно, удобно...
МАМА ме оставя тихо зад решетките и отново излиза, този път на пръсти.
-          ААААААААААААААА!
Упси, пак съм аз...
А голямата розова жена... пардон – МАМА, отново дотичва, люшка ме на ръце, глуповато гука и тика в беззъбата ми уста оная същата цоцка – не нейната, разбира се.
Брей, викам си, явно номерът с реването като магаре действа.
Тази нощ изпробвам номера на няколко пъти.
Работи, братче!
Единадесет пъти извилих, единадесет пъти все някой дотърчаваше с изменено лице отнякъде и поемаше шефството над мен.
Супер!
Обикновено на сирената се отзовава МАМА, по-рядко БАБА, чат-пак и ТАТЕ... каквото и да значи днес това.
Доволен се унасям и проспивам целия следващ ден, за да изпробвам новата си система отново на идната нощ.
Така минава напоследък времето. Май само ям, спя, акам, ям, спя, акам.
Не е зле.
Понякога чувам Михаела от четвъртия етаж – всъщност май на всеки три часа, когато очевидно я будят – досущ като мен, за поредното папане, чипкане, гушкане, капане на капчици, ала-бала, тпу!... Човек не може да си отспи, казвам ти... Както и да е... Искам да кажа, че мадамата поне оттук изглежда тиха и деликатна. Представям си я на около два месеца, с още недоизбистрени сини очи, нацупена розова муцка, пухкава, русокоса и – да – ревлива. Разбира се, не може да се сравнява с онова гадже Ива от Родилното, но пък нали ми е съседка...
Инокентий от своя страна, който явно обитава жилище някъде на шестия етаж, се явява голяма конкуренция в реването. Не може да докара моето „АААААААААААААА!“ дори наполовина така сполучливо, но се старае дребосъкът. А и не млъква денонощно, така че адски ми затруднява дрямката – и следобедната, и среднощната. Явно проблемът там не е в коликите, а в името, викам си, как може да го кръстят така, обаче не ми пука особено.
В общи линии се чувствам понякога като в миниатюрен детски концлагер, честно – с всичките тези решетки, усмирителни ризи, затворнически режим /яж-спи-акай, през три часа, ходом-марш, хахаха/. Утехата ми е, че май всички в панделата сме на едно дередже – и аз – Камо Младши, и Михаела от четвъртия етаж, и Инокентий от шестия, и съседът ми Ники, и Пепи, и Коко, и Онуфрий /Онуфрий?!/, чиито гласове чувам чат-пат, ако не спя или не рева, за да привикам някого в галоп, разбира се.

Вярно, понякога ме изкарват на въздух на плаца... пардон – на терасата, но това не е истинска свобода, казвам ти... не още...
Иначе, доколкото разбирам, в нашия блок сме общо седем бебета. Големите тромави хора не случайно го наричат „Блокът на бебетата“, а край входа му виреят като гъби след дъжд два магазина за бебешки дрешки и играчки, един – за детски, плод-зеленчук, хранителен магазин, три барчета и седем агушеро-гинекологични кабинета. Блокът ни очевидно е рай за педиатрите и за бебешко-детската индустрия, но на кой му пука. Раста и възмъжавам с всеки Божи ден, усещам го просто на мига – с всяко бозаене, с всеки сън, с всяко ако, ако щете, да ме прощават дамите-бебета.
Според мен обаче, нищо че сме седем парчета, родени в рамките само на една-две години, звездата на Блока на бебетата съм именно аз. Останалите бебоци си ги слагам в малкия джоб на памперса, нищо че той по принцип джобове, разбира се, няма. Може би защото съм най-красив и умен, може би защото съм най-росен-пресен-от-АГ-донесен, може би е ген /нищо, че ТАТЕ ми вика обикновено Самоходния Памперс/. „Нашето гардже си е най-красиво“, казва понякога МАМА, а ТАТЕ само сумти и трака по едно черно нещо с черни копчета, поставено пред някаква машинария, много приличаща на телевизор, щото – нали – сметки имало за плащане, все повтаря. „Заплюй ДЕТЕТО, че да не го урочасаш“, вика пък в такъв случай БАБА и бързо ми връзва на китката червено конче, а на мен ми се иска гривна, от тия дето дрънкат, ама карай, братче, има време...
Та викам ти, дребен, колкото да убием времето, докато си висим тука във возилата пред кабинета на ПЕДИАТЪРА, на малкия си пръст ги въртя всичките, обаче понякога ми е много скучно. Монотонно ежедневие, няма купон, затова си го правя сам с ония големите тромавите наоколо. Пробвам ги със звуци, пробвам с внезапни движения, пробвам това-онова и от ден на ден ставам все по-добър и по-добър... А, ти, между нас казано, на колко си? На месец, викаш? Хм. Бе, лошо няма. Иначе младееш. Аз месец нямам още, но съм преждевременно съзрял, ако мога така да се изразя. Минавам насам край кабинетчето на ПЕДИАТЪРА, само колкото да убия времето, пък и да не счупя хатъра на МАМА, разбираш. Преглед, че преглед, вика жената, какво да я правя, майка ми е все пак. Иначе, Слава Богу, ТАТЕ вече е на работа и напоследък е уморен и нощем не хърка толкова, както преди. БАБИТЕ си гледат ДЯДОВЦИТЕ, МАМА гледа мен... Лайф ис лайф или иначе казано за едномесечен недораслек като теб – животът си тече, нали така?... А иначе, братче, каква марка ти е возилото? „Чиполино“ а? Е, айде, биват-биват долу-горе. Ще изкара някой и друг месец по дупките на този град. Аз си се возя на тоя сиво-синия „Стоук“ засега, не се оплаквам, висока класа е, някакъв тип на име ВУЙЧО  ми го прати откъм столицата, но вече си правя сметките един ден като подкарам една триколка на „Крос“, тогава ела ме виж! Блокът на бебетата тесен ще им се види... Ти „Бебето беглец“ гледал ли си? Не ?! А „Виж кой говори“? Не?! Бе много си ми задръстен, брат. Сори, ама чакай само да проходя тези дни, тогава всички ще ми дишат праха и ще ме дават по новините... Упси, леко сега, че МАМА иде насам заедно с ДОКТОРКАТА. Прави се, че те няма, братче, аз също ще се скатая.
Засега...

После ще се видим в Блока на бебетата. Там е купонът, братче, там е!

Камен Петров - Младши
Русе, 6 септември 2012 година

Блус за Калната река

Да се живее край Калната река далеч не е лесно.
Виждам го всеки Божи ден от живота си наоколо. Угнетени хора, липса на работа, замрял бизнес, мъртви мечти, никаква перспектива, провинциализъм, който плаши.
И – забележете – животът край реката е труден дори за кореняците, за хората с дом, семейство, работа, доходи. Такива като мен. Какво ли остава за моя приятел клошарят?
Наблюдавам този бездомник от години, може би от две-три, но спокойно може да са тридесет или триста. Тук времето тече бавно и лениво като реката. Наносите на навиците задръстват плиткото дъно на провинциалното ежедневие и се утаяват по ъглите на отдавна непочистените улици. Дори пословичните – иначе едри – крайречни мухи и комари, някак апатично жужат и не отлитат с охота, замахнеш ли с ръка по тях. Може би затова и бездомникът се вписа с лекота в пейзажа, все едно винаги е бил тук, а не се е материализирал в един прекрасен ден по някакви си причина, отнякъде си.
Не знам кой дявол, кой попътен вятър или кой пътнически влак с три прекачвания на второкласни гари, го довя точно тук – в този град, край тази река, сред тези хора. Не знам, не помня, не ме интересува. Животът ми винаги е бил животът на кораб без платна. Носен от теченията. Лашкан от бурите и вълните. Винаги заплашен от абордаж, от повреда, от подводни скали, от потъване. Самият аз винаги съм бил бездомник по душа, космополит по сърце, безсребърник отвсякъде, безродственик по рождение. Винаги съм търсил новото, впечатленията, местата, емоциите, хората. Ако се разровя малко по-дълбоко в затлъстялото си от апатия, ледни победи и безсмислени дни сърце, ще открия, че всъщност винаги съм мечтал да пътувам, откакто се помня, от град на град, от любов към изневяра, от стоп на стоп, от коптор на коптор, от приятелство до предателство, от кашон до кашон и от контейнер до контейнер – точно като клошаря. Днес обаче съм тук и сега, това съм, което представлявам, каквото и по дяволите да е то. Често слушам един тъжен блус на една местна блусарска банда - "Коко Блус Бенд". Казва се "Блус за Калната река". Ето го:

Аз родих се край реката,

Край голямата вода.

Ала сбърках щат и дата,

Мисисипи не е това.

Моят град се мие в Дунав,

Насред калните води,

Посред него плава шхуна

И на нея май си ти.

Времена, води и нрави

Все се точат покрай мен.

Вечно нямам кво да правя,

Вечно съм обезверен.

Бачкам, любя и мечтая

край голямата река,

За началото, за края

И за всичко сред това.

Тук родих се, тук си пея

Нито риба, нито рак,

От мелодии живея

И се преповтарям пак.

Знам, не съм на Мисисипи,

Ала влизам в всеки бар,

Казвам „Барманче, я сипи!”

И съм на реката цар…

Брегът на Калната река бележи северния край на моя дом, в който в последните години се е превърнал присвития, уплашен, живуркащ в спомените си град на задника на географията, геополитиката и политиката.
Хората в нашия бездеен град нито го харесаха, нито не. Просто поредния човек от улицата, без подслон, приятели, перспективи, може би без душа... като повечето от самите тях. Клошар беше наистина, няма какво да се лъжем. Бездомник, пройдоха, скитник. Долу-горе това бяха думите, с които съгражданите ми посрещнаха появата му, после забравиха.
Аз обаче не го забравих.
Наблюдавах го ден след ден, година след  година, сезон след сезон, удобно облегнат на прозореца на мансардата си в старата кооперация отвъд крайречната улица. Обикаляше своя скромен периметър от града, съвсем до кея край Калната река, в компанията на 5-6 помияра, които се бяха събрали около дрипавата му фигура още с появяването му и сега оформяха сплотена, вярна до гроб групичка. Човек без да иска се сеща за Стайнбек и романа му „Тортила Флет“, но тук – уви, не е Калифорния и годината не е 1930-та...

Съпровождан от глутницата си безименни песове, непоискани дори в общинския приют за безстопанствени животни, клошарят преживява като влачи с канджата си боклук от Калната река. А във водите и, Бога ми, боклук колшото искаш. Влачени от мудното течение по пътя му на изток към морето, край града в денонощието вероятно минават тонове и тонове отпадъци, събирани в бавния му ход от целия континент. С безпристрастната точност на статистик, клошапят ежедневно пресяваше купища боклук, за да отсее полезното от ненужното, здравото – от потрошеното, запазеното – от разваленото. Стари автомобилни гуми, празни кофички от кисело мляко и бутилки от напитки, дървесни стволове и откъртени дъски, кутии от храна, от цигари и от какво ли още не, прогизнали ташони, прокъсани платнища, използвани полиетиленови пликове и торбички във всички възможни  размери и цветове на дъгата, скъсани презервативи, цигарени фасове, трупове на животни, риби и птици, захвърлени рибарски мрежи и изгубени гребла, нечия стара шапка, парче от вестник, подгизнала книга, фекалии, кредитни карти, хвърлило... Калната река не беше придирчива. Със старанието на престарял гробокопач прибираше от бреговете си всичко захвърлено там и го влачеше надолу към морето.

Това, което ставаше за нещо, клошарят придърпваше с канджата на калния бряг долу под хотела и го товареше на раздрънката си количка, за която човек трудно би могъл да каже от какво е сглобена или на какво е остатък. В нея – освен откраднатия от Калната река товар, клошарят държеше още прокъсаното си одеало, което го пазеше от зимните студове, нощния хлад или пролетния дъжд, няколко използвани бутилки, в които носеше вода за себе си и кучетата, парче стар хляб, стара книга за четене със силно късогрледите си очи. Животът си. После клошарят пласираше неугледната си стока по антиквари, букинисти, понктове за вторични суровини, колекционери, където може. С това преживяваше, той самият и песовете му.
Случваше се за канджата да се закачи трупчето на мъртво куче, гларус или коте. Тогава клошарят безмълвно плачеше, докато го издърпваше на брега, изкопаваше плитък гроб в тинята под върбите и го погребваше.
Когато пък попаднеше на някое „съкровище“ /интересна стара книга, дреха, която става за зимата, нашийчик за някое от кучетата/, клошарят се радваше като дете и самотният му смях като че стряскаше дребните еснафи, плажуващи край пълната с фекалии, пиявици, тиня и яйца на комари Кална река, която безжизнено влачеше водите си край тях.
Веднъж, беше началото на август, помня горещото лято, вероятно малко след Илинден, настъпи денят, в който завинаги загубих моя приятел клошаря. Беше обикновен изпепеляващ ден, когато севернякът отвъд Калната река като че ли е забравил да подухне /тъй както иначе го правеше с неистова стръв през цялата сковаваща зима/, а клошарят и кучетата му търпеливо вадеха от водата бедния си улов и критично оглеждаха всяка нова вещ, извлечени с канджата на брега.
Внезапно клошарят подскочи, а песовете се засуетиха лаейки покрай него. Бавно, с приведени сякаш от тежестта на цялата мирова скръб рамене, той издърпа канджата си до брега, коленичи и изтегли на брега безформен вързоп с прилични размери.
Гледай ти, моят приятел днес май улучи джакпота, помислих си развеселен, наблюдавайки малката групичка далеч долу на брега на Калната река от прозореца на мансардната си стая отвъд крайречната улица. Както винаги обаче през дългия си, безинтересен живот, грешах. Разбрах го още в мига, в който клошарят обърна разплаканато си лице към мен. В ръцете си нежно беше прегърнал вързопа, но не защото в него имаше съкровище. Клошарят държеше в прегръдките си трупчето на малко момиченце. Надали имаше повече от 4-5 годинки, русата и косица беше полепнала в калта по лицето и в милостива маска, ръчичките и краченцата и висяха безжизнени в загрубелите ръце на мъжа, розовата и рокличка беше прогизнала и разпокъсана от капризите на теченията на Калната река. /“Дете на 4 години с инициалите К.П.К. е изчезнало в реката на 300 километра нагоре по течението! Момиченцето играело с братчето си без надзор на брега! Водолази трети ден издирват тялото на детето!“/. Внезапно си припомних с болка натруфените вестникарски заглавия от дните след Илинден.
Плачейки, клошарят направи инстинктивно няколко несигурни крачки към малкото си импровизирано гробище под върбите, понесъл зловещия си товар, после спря. Олюля се за миг, след това се обърна и понесъл на ръце трупа на малкото момиче, се приближи като осъден на смърт до количката си на бездомник.
После клошарят зави с прокъсаното си одеало малкото телце, грижливо го постави в раздрънканата количка и като се впрегна в бремето си, бавно закрачи по стръмния хълм под хотела, който водеше нагоре към града, към градската морга и орисията си.
Гледах го и дълбоко в сърцето си знаех, че вече никога няма да го видя, защото коварното течение на Калната река, което беше повлякло отдавна душите на всички ни тук, в този град, най-сетне го беше грабнало и него и го носеше надолу и все надолу с водите си...
  

Камен Петров

Паралелна Вселена...

Deep inside of a parallel universe
It's getting harder and harder
To tell what came first
Under water where thoughts can breathe Easily
Far away you were made in a sea
Just like me
            Red Hot Chili Peppers, Paralel Univers

Brand new day

Stand up all you lovers in the world
 Stand up and be counted every boy and every girl
 Stand up all you lovers in the world
 We're starting up a brand new day

Sting, Brand new day

Вселената замръзна за миг

 

Say your prayers little one, Don't forget my son

To include everyone, I tuck you in

Warm within, Keep you free from sin

'Til the sandman he comes, Sleep with one eye open

Gripping your pillow tight ...

                                            Metallica, Enter sandman

Вселената, Животът и Всичко Останало, замръзнаха за миг точно в 13,00 часа на 23 август 2012 година и нищо, разбира се, не беше 42, а нещо много повече и нещо доста по-малко, де факто обаче всичко. Разбира се, никой, освен мен,  не разбра за това – все пак не е изригнал вулкан, не е Фукушима, не е бомбен атентат в Бургас.

Просто в този миг моето момиче роди сина ни.

/Тя се казва Светла, а той – Камен, а Светът продължава да се върти/

13,00 часа на 23 август 2012 година – има-няма четири месеца преди края на Света, поне според древния календар на маите, показва справката.

Според моя персонален календар обаче това е едно начало на един живот. Една анатема на апокалиптичните прогнози на бъдещето. Е дно ново начало и един нов, наистина красив рев, който казва на целия обруган, замиращ, самоизяждащ се Свят: „Хей! Аз съм тук! И съм сега! И ме има! Здрасти! ААААААААААААААААААА!!!“.

 Ето, това е синът ми.

Крещи.

На колко от вас им стиска да го направят?!

Хех, мерси, ясно.

Синът ми се роди насред кризата, напук на всичко. Ще оцелее напук на всичко. Ще надживее малоумните правителства, шантавите цени, откачените прогнози, малоумния Нов Свят, в който се е пръкнал. Синът ми е млад, синът ми е силен, синът ми е взел от мен и от майка си най-доброто, което може да вземе, за да се изправи един ден срещу всичко това, в което днес се ражда /а то наподобява помийна яма, вони, и той не искаше да влезе в нея, о, как не искаше/, и да покаже, че не сме 70-те във Великобритания и лозунга NO FUTURE  на Sex Pistols не важи за нашия син – моят и на моята любима, днес.

Дали? Или?

Ще видим.

Факт е, че на 23 август, насред горещата и кризисна 2012 година, точно в 13,000 часа, на бял свят излезе и проплака поредното бебче в тази замираща държава и в този замиращ град. В случая – моето бебе и бебето на моята любов Све.

Питате ли се – има ли смисъл?

Питате ли се – докога?

Питате ли се – кой и защо и как?

Едно мога да ви кажа – не ви трябва упойка, за да прескочите това, което прескочи моята любима в родилното. Не ви трябва да сте слепи, за да се спънете в ямите на ежедневието. Не ви трябва да сте роби, за да възстанете за това, което обичате, в което вярвате и за което бихте умрели.

Аз бих умрял.

За сина си, който се роди напук на всичко.

За майка му, която го износи напук на всичко.

Заради всички като мен, които продължават да вървят нанякъде /напред ли?/ напук на всичко.

Ако пък вие самите не смеете да направите нищо от тези неща, просто си пуснете плейъра и вместо обичайната чалга на ежедневието, си пуснете нещо на U2, примерно  With or without you. Ако ли не, пуснете си Doors , върши работа.

А аз ще отида да видя любимата си и сина си.

Те са моето бъдеще. Моето настояще, минало и всичко. Моето аз.

А вашето?...

Я го потърсете, а?

Хей!

 

23 август 2012 година

13,00 часа

Русе

 

P.S. Обичам ги. А вие кого обичате?

Петък вечер

Петък вечер.

Викам си, мамка му, стига вече бачкане. Адска жега е, половината от ония копелета – колегите ми, са на море, и съм се скъсал от работа. Време е да разпусна. Що ли не взема да отида на една дискотека, от години не съм ходил. Хем ще изпия едно-две, хем ще се разтоваря, хем може да забия някоя мадама, която чете Джойс в оригинал, хем ще изпраскам някой репортаж за вестника на тема как се забавлява днешния българин и ще изкарам някой лев, че да потуша донякъде петъчните си дискотечни харчове.

Умно момче си, пич, викам си, тръгвай!

И тръгнах.

Облякох си любимите черни джинси, коженото яке и тениската на U2 от оня концерт в Истанбул по-миналата година. Взех си телефона, цигарите, личната карта /за всеки случай, защото родната полиция ни пази!/, както и 50 кинта.

Все ще стигнат за няколко бързи питиета за лека нощ, реших.

Сбърках обаче.

Не стигнаха.

И родната полиция не пазеше.

Първото унижение преживях още на входа, когато две бичмета от фейс контрола ме изръсиха с 10 лева само за да вляза в клуба.

/Последното, разбира се, дойде в момента, в който стана време да си платя сметката и останалите 40 лева не стигнаха за две малки водки с портокалов сок/.

В клуба беше тъмно, смрадливо и задушно. Сред адската тъпканица вонеше на марихуана, тютюнев дим, разлети спиртни напитки, поне 50 вида парфюми и пот. От време на време пробягващите лъчи на лазерите и прожекторите пробягваха сред тълпата в дискотеката, от което положението само ставаше по-зле. Тесните светлинни лъчи разкриваха внезапно изникнали сред мрака бледи лица със зачервени очи и разрошени потни очи, лъснали от похот, дрога, алкохол и недоспиване, надпреварващи се в времето в опита си да им стане весело на всяка цена.

На дансинга дебел мургав мъж с писклив глас или дебела мургава жена с писклив глас виеше нещо като „Хвани ме де! Хвани ме полека! Събличай ме! Хвърляй всяка дреха!”, после продължи с дори по-големи дивотии „Че голям е всички знаят - много, много е голям. Че срамувам се да кажа - много, много ме е срам. Дръж го здраво, дръж го и недей го пуска!”. В дрезгавия марихуанено-алкохолен сумрак приличаше на кръстоска-мутант между Мерилин Менсън и Лейди Гага, но кой бях аз да отсъдя.

Наоколо хвърляха гюбеци тълпи от подрастващи дебили с мабоумни прически в стил Дейвид Бекъм от Илиянци, както и пълчища от недооформени още курвета с характерните вдигнати ръчички с пощръкващи пръсти и с дрес код, 

който с голям успех приравнява абитуриентките към чалга певиците, а чалга певиците – към магистралните евтини проститутки.

В единия край на клуба очевидно се провеждаше конкурс „Мис Силикон 2012”, нищо че напомпаните цици гърмят напоследък като фойерверки във всяка чалга кръчма по тези географски ширини.

До тях конкуренцията организираше конкурс „Мис Секси Дупе 2012”, а в журито имаше трима депутати, двамина кметове и петима бизнесмени, които си избираха овца за стадото.

По-нататък за конкурса „Мис Мокра Фланелка 2012” се бяха строили десетина крави от региона, доволни от факта, че в дупката има явно достатъчно на брой селяци, готови да ги издоят на място.

Конкурсът „Мис Губек 2012” беше сврян малко в дъното, но за сметка на това гюбеци хвърляха всички останали наоколо – от собственика на клуба, през бармана и сервитьорките, до посетителите, охраната и патрулиращите полицаи, тръгнали на рутинна проверка в района.

Лек смут във фестивалната конкурсна програма създаваха стадо от поркани и леко друсани студенти и футболисти, загубили поредния мач, които гонеха стресирано прасе сред присъстващите и надаваха бойни крясъци при всеки пропуск.

От мощните тонколони, тлъст чалга Диджей, дегизиран като рапър, пускаше очевидно олдскул чалга парчета, така че в смрадливия полумрак от време на време сред ритмичните гюбекчийски дръммашини се дочуваха фрази като „Аз съм волна пеперуда и летя от цвят на цвят…”, „Ббял мерцедес ме преследва в живота…”,  „Дърт козел млада върба лющеше…”, „Тигре-тигре, имаш ли пари…” и прочее несекващи бисери на съвременното кръчмарско народно творчество.

Някакъв плешив дангалак с балерина под мишница, тъмни цайси, 11 бодигарда и ТВ-екип, зорко следящ за всеки негов жест, влезе за миг, огледа неодобрително купона и си излезе, преди някоя патка от публиката да каже „седем-осем” и да падне, а на задника на марковите му кожени гащи проблесна пришит фосфоресциращ надпис „Добрите момчета отиват в Рая, лошите – където си искат”.

На маса в ъгъла седяха осем спинозни венозни коматозни наркомана. Седем от тях въртяха спринцовка с хероин и се боцкаха подред един по един. 

Осмият обаче явно беше вече умрял и беше успял да се мумифицира, но на никого не му прави впечатление.

На входа десетина бодигарда и тумба пияни и понадрусани с амфетамини и трева посетители заформяха седмото поред меле за днес, а вечерта едва започваше. Ченгета на смяна се бяха подпрели удобно на бар столчетата и залагаха за тоя и оня с пълна уста.

В другия край на дискотеката двама баровци с бели пътъчки, бели панталонки и шарени ризки, разгърдени до пъпа, за да им се видят по-добре златните ланци, изнасилваха без особен ентусиазъм, дори доста рутинно, ученичка, която приличаше на леля си – ако, разбира се, леля и, беше пропяла чалга в една по-ранна възраст.

Наоколо щъкаха работливи барманчета и сервитьорки, и продаваха 12-годишно уиски, шарени коктейли, кокаин, трева, разноцветни хапчета и добро настроение, които утре щяха да преминат в махмурлук или да закарат реципиентите за дезинтоксикация в клиниката в Суходол, а там джакузи и СПА нямаше.

Силиконови бомби се вееха навсякъде, направо да ни завади Силиконовата долина в Калифорния, мадъ факъ, барабар с Доли Партън и Памела Андерсън – Лий.

Скъпият алкохол-менте и евтините курви-менте завършваха подобаващо картинката.

Край тях по баровете със скумчаещи физиономии висяха обичайните пеперуди, плеймейтки, миски, моделки, мутреси и златотърсачки, а чичко-паричковци, фермери и милионери търсеха съпруги, под зоркия поглед на Биг Брадър от системите за видеонаблюдение.

Поставените по масите телефони очевидно бяха по-скъпи от гарсониерката ми в квартал „Младост”, а същото май важеше и за 24-каратовите запалки и баровските цигари, тъй

че тихомълком прибрах старата си „Нокия”, евтините си „Карелия” и кибрита, и се направих, че ме няма.

Очевидно обаче бях закъснял, защото седмото за нощта меле беше привършило, а бодигардовете, останали без забавление за момента, ме набелязаха и учтиво ме изхвърлиха навън, което ми костваше само насинено око и поразклатен зъб, нищо повече, както разбира се и унизителния факт, че с 40 кризисни български лева не можах да си платя двете малки български водки-менте и портокаловия сок, в който нямаше портокал и не беше никакъв сок.

Прибрах се пеша, тъй като пари за такси нямах.

Изпих за успокояване на нервите една бира на крак до хладилника, после седнах на компютъра да си напиша материала за утре.

Е, репортаж не написах.

Сърце не ми даваше просто.

Изпрасках обаче ей това злостно стихотворение:

Когато изляза в петък вечер

Гладен съм.

И искам още.

А менюто

     менюто ми е толкова бедно:

оглозгани емоции

чувства /ударени в кантара/

сълзи /разредени със вода/

обич,

           омраза,

                          съчувствие -

по шепа.

Истини -

в коктейл 1/1 -

с лъжи.

И накрая ме удрят в сметката.

Защо,

по дяволите,

стоя все още

в този ресторант?!

Камен Петров