Топ новини

Тази сутрин намерили 24-годишна жена и 7-годишната и дъщеричка мъртви в апартамента им в Джебел. Работено е с брадва, хем здраво. За двойното убийство задържали 18-годишен ученик.

Добре.

„Лошата новина е добра новина”, казват журналистите.

Вчера в Поморие правиха панихида за 7-годишната Александра – момиченцето, което беше задушено с найлонова торбичка и тиксо от съседката си навръх Цветница.

Продължават да издирват онази 25-годишна секси медицинска сестра – Валя от Бургас, която изчезна преди 2 седмици. Предполагат, че или се е самоубила, или е отвлечена да проституира.

Този уикенд в Бургас гасили цели три пожара. Има четири жертви и не всички са били клошари, хм…

Последните дни изобщо са богати на топ новини.

Богат урожай.

Изглежда с напредването на кризата, народът подивява все повече и повече, а журналистите доволно потриват ръце. Вестникарските заглавия тежат от кръв, мъка, сълзи, сперма, отчаяние и кръв. Мирише на пожари. Труповете валят. Новините са направо убийствени, хаха.

По време на новинарските емисии, жена ми не може да ме мръдне от телевизора.

- Голям новинар се извъди и ти, бре…- често ме иронизира тя.

Отвръщам и, че гледам резултатите от мачовете и прогнозата за времето заради лозето.

Това, разбира се, беше лъжа.

Новините, които ме интересуваха, винаги бяха най-отпред в емисиите. Топ новини. Те явно бяха най-важните. На кой му пука за култура, спорт или метеорология?!

22-годишен бургаски наркоман заклал най-добрия си приятел от детските години, съсед и ученик заради 4 бона.

Бургазлия тръгнал на гости на съсед по Великден, но вместо агне изял такъв бой, включително с гаечен ключ, че го приели в шоковата зала на Бургаската болница.

Из бургаските села около Гергьовден масово се крадат овце, кози, коне, кокошки, дори екзотични перуански козички, а стопаните пропищяха от крадливите цигани в областта.

Педофил заведе у дома си в Камено малко момиченце и го изнасили.

Момиче скочи от Аспарухов мост, мъж скочи от 6-тия етаж, млада жена скочи от терасата у дома си, младеж скочи от…

Мъжът, застрелял бургаската банкерка, пише мемоари в затвора.

Хлапе от Английската гимназия решило да се скатае от училище и – разбира се – вдигнало телефона и съобщило, че в сградата има бомба.

Духалка задуши 62-годишен бургазлия с съня му в собствения му апартамент.

25-годишен загина на място, блъскайки се с колата си челно в камион.

Четиричленно семейство се удави в колата си в язовир край Винево.

Шофьор прегази майка с дете на пешеходна пътека в центъра на Бургас.

Вкараха нелегално дрога и мобилни телефони в бургаския затвор. Пак.

Жандармерията тръгва на спецакция срещу престъпността по малките населени места, озаптява циганските кланове.

Маскиран и въоръжен преби и ограби четвърта продавачка на квартален хранителен магазин в рамките само на един месец.

Поредната баба – пенсионерка изгоря с няколко бона в ало измама по схемата „пари за пострадал близък човек”.

Двама апаши душиха посред бял ден на улицата 15-годишно рускинче, ограбват го.

Заловиха банда от две майки – циганки барабар с децата, докато се опитват да откраднат метали от Корабостроителницата.

Бургаски тийнейджъри ритаха беззащитен дядо на земята, обраха го.

Баща и син пребиха и отвлякоха съселянин заради спор за нива.

Наркоман извади нож на бившата си в заведение ,месец преди това я пребил и я заплашил с пистолет.

61-годишен наръга съселянин в корема в кръчма при пиянски скандал.

Още разследват инцидента, при който психично болен се барикадира у дома си и откри стрелба по спецченгетата, при която имаше убити…

И така нататък, и така нататък…

Както казах – топ новини.

В сравнение с челата на вестниците и водещите новини на телевизионните и радио емисии, книжлета като „Портокал с механизъм” на Бърджис или книжките на Стивън Кинг приличат по-скоро на книжки с детски приказки.

И така си карам аз ден след ден. Чета, гледам и слушам топ новините. Поглъщам това, което става със света около нас.

Не знаех какво чакам, просто го карах ей така – ден за ден.

А може би просто чаках онзи момент, в който и аз щях най-сетне да не издържа на напрежението, нямането, простотията, корупцията, политиците, ченгетата и бандитите, които ни газят всеки божи ден, деня в който щях да изгоря като бушон, да наточа литър гроздова от избата, да си го изпия, а после да грабна брадвата и да тръгна из града…

Един път пък може и аз да вляза в пустите му топ новини, кой знае…

Камен Петров

Бащата. Убиецът. Мъжът.

Главата, която беше набита на кол на оградата на местния полицейски участък, вече започваше да се вмирисва. От разкъсания врат – само разпарцаливени остатъци от кожа и мускули, стичащата се кръв се беше спекла по железните пречки на оградата и блестеше в матово на лъчите на залязващото слънце, привличайки рояци мухи.

Бащата седеше на тревата току под набитата на кола отрязана глава и пушеше цигара от цигара, подпрял удобно гърба си на напечената от късното следобедно слънце стена. От време на време любопитни съседи се навъртаха наоколо, а нечия чорлава глава се показваше за миг от някой близък прозорец и после изчезваше на фона на едно сякаш непрестанно, тревожно шушукане. Беше наминал и селският фелдшер, но като разбра, че вече няма с какво да помогне, се беше прибрал с облекчение у дома си, където го чакаше вярната бутилка гроздова, двойно преварена. Колкото и алогично да изглеждаше, макар и главата, и мъжът да бяха досами участъка, досега полицаи не се бяха мярнали наоколо, макар от убийството да бяха минали часове.

Мъжът пушеше под успокоителните лъчи на следобедното слънце и главата му беше празна. Все още мислеше за себе си като за баща, не като за убиец, макар да беше отнел човешки живот преди часове. Мислеше за себе си като за човек, потърсил правото си, не се смяташе за престъпник. Беше просто мъж, а ролята на мъжът от древни времена насам беше да защитава семейството си и честта му. При все това търпеливо очакваше появата на дългата ръка на закона в лицето на някой униформен полицай, защото осъзнаваше, че вече е от другата страна, беше убил, трябваше да си плати – така, както си беше платил и другия.

Опита се със замаяната си от шока, ужаса, мъката и адреналина глава да си представи какво е преживяло детето му, неговото малко момиченце, принцесата му. Видя като наяве слънчевия есенен следобед отпреди два дни. Видя двете си момиченца – едното на 5, другото на 7 годинки, играещи на детската площадка. Почти можа да чуе звънкия им смях, та можеше ли иначе, носеше го в сърцето си. Видя златистите коси на по-голямата и тъмните плитки на сестричката и. После във видението му се появи тъмна сянка. Сянката се клатушкаше някъде в периферията на въображаемото му зрително поле, наближаваше детската площадка, газейки с тежките си обувки през тревата. „Искате ли сладко шоколадче, мънички котенца?”, профъфли сянката и протегна сладкото лакомство към блесналите очички и протегнатите пръстчета на момиченцата. После сянката поведе за ръка каката /Боже, как звучеше само, та тя беше едва на 7, току що беше престъпила прага на 1-ви клас!/, и я подлъга да го последва в мрачната порутена бърлога, която наричаше свой дом. „Сега ще ти покажа едно ГОЛЯМО хубаво нещо, мъничко котенце. МНОГО ще ти хареса. Ама няма да казваме на мама и татко нали, хехехе?”, ломотеше сянката, докато водеше за ръчичката неговото русокосо съкровище по ронещите се стъпала на запуснатата къща към втория етаж... После изведнъж в главата на бащата блеснаха светкавици, писък заглуши мислите му и той изтърва цигарата и притисна конвулсивно юмруци към слепоочията си. Пищеше неговото момиче, принцесата му. В писъка и беше насъбран целия страх, целият ужас на света, тя пищеше невярващо, неразбиращо и умоляващо помощ и пощада, а отвъд писъците се чуваха само запъхтяното дишане на сянката и пиянският му, похотлив кикот...

Бащата отвори очи, болезнено присвити срещу падналото до хоризонта слънце и запали нова цигара с разтреперани ръце, по която още стоеше кръвта на убития. На забавен каданс в главата му се завъртя убийствената рулетка на последвалите изнасилването събития. Уплашените съседи, които първи донесоха новината. Неистовият плач на домашните му в къщи. Твърдата му решителност, която зачерви от кръв очите му и го доведе до шкафа, откъдето измъкна широкия кухненски нож. После – клаустрофобичните улици на селото, пусти, но и зорки от скритите зад пердетата на околните прозорци очи. Кръвта, туптяща като камбанен зов в слепоочията му. Треперещите ръце, които сами се успокоиха, щом решението беше взето. Домът на сянката. Сянката. Съседът му. Щом извергът отвори входната врата, бащата мълчаливо замахна с големия нож и прекъсна нишката на живота му отведнъж. Това обаче беше твърде малко за неговото момиченце, за неговата принцеса. Затова бащата седна на гърдите на изнасилвача и методично започна да забива блестящото острие в тялото, шията и лицето му, чак докато изтласкваната от раните кръв съвсем не намаля и почти престана да тече. Тогава бащата някак механично и делово, сякаш не беше той тук и сега, отряза главата на педофила с равномерните движения на майстор-колач, после я отнесе до участъка и я наби на един от острите метални шипове на оградата.

После седна на все още топлата от късното ноемврийско слънце трева долу, запали цигара и зачака носещия катарзис вой на полицейските коли.

Чака дълго.

Когато най-сетне полицаите пристигнаха и настръхнали от оръжие, стаени нерви, ужас и страх, го наобиколиха, бащата стана, протегна ръце към белезниците и каза с твърд, спокоен глас:

- Водете ми. Но не казвайте нищо на детето. Моля...

Петък вечер

Петък вечер.

Викам си, мамка му, стига вече бачкане. Адска жега е, половината от ония копелета – колегите ми, са на море, и съм се скъсал от работа. Време е да разпусна. Що ли не взема да отида на една дискотека, от години не съм ходил. Хем ще изпия едно-две, хем ще се разтоваря, хем може да забия някоя мадама, която чете Джойс в оригинал, хем ще изпраскам някой репортаж за вестника на тема как се забавлява днешния българин и ще изкарам някой лев, че да потуша донякъде петъчните си дискотечни харчове.

Умно момче си, пич, викам си, тръгвай!

И тръгнах.

Облякох си любимите черни джинси, коженото яке и тениската на U2 от оня концерт в Истанбул по-миналата година. Взех си телефона, цигарите, личната карта /за всеки случай, защото родната полиция ни пази!/, както и 50 кинта.

Все ще стигнат за няколко бързи питиета за лека нощ, реших.

Сбърках обаче.

Не стигнаха.

И родната полиция не пазеше.

Първото унижение преживях още на входа, когато две бичмета от фейс контрола ме изръсиха с 10 лева само за да вляза в клуба.

/Последното, разбира се, дойде в момента, в който стана време да си платя сметката и останалите 40 лева не стигнаха за две малки водки с портокалов сок/.

В клуба беше тъмно, смрадливо и задушно. Сред адската тъпканица вонеше на марихуана, тютюнев дим, разлети спиртни напитки, поне 50 вида парфюми и пот. От време на време пробягващите лъчи на лазерите и прожекторите пробягваха сред тълпата в дискотеката, от което положението само ставаше по-зле. Тесните светлинни лъчи разкриваха внезапно изникнали сред мрака бледи лица със зачервени очи и разрошени потни очи, лъснали от похот, дрога, алкохол и недоспиване, надпреварващи се в времето в опита си да им стане весело на всяка цена.

На дансинга дебел мургав мъж с писклив глас или дебела мургава жена с писклив глас виеше нещо като „Хвани ме де! Хвани ме полека! Събличай ме! Хвърляй всяка дреха!”, после продължи с дори по-големи дивотии „Че голям е всички знаят - много, много е голям. Че срамувам се да кажа - много, много ме е срам. Дръж го здраво, дръж го и недей го пуска!”. В дрезгавия марихуанено-алкохолен сумрак приличаше на кръстоска-мутант между Мерилин Менсън и Лейди Гага, но кой бях аз да отсъдя.

Наоколо хвърляха гюбеци тълпи от подрастващи дебили с мабоумни прически в стил Дейвид Бекъм от Илиянци, както и пълчища от недооформени още курвета с характерните вдигнати ръчички с пощръкващи пръсти и с дрес код, 

който с голям успех приравнява абитуриентките към чалга певиците, а чалга певиците – към магистралните евтини проститутки.

В единия край на клуба очевидно се провеждаше конкурс „Мис Силикон 2012”, нищо че напомпаните цици гърмят напоследък като фойерверки във всяка чалга кръчма по тези географски ширини.

До тях конкуренцията организираше конкурс „Мис Секси Дупе 2012”, а в журито имаше трима депутати, двамина кметове и петима бизнесмени, които си избираха овца за стадото.

По-нататък за конкурса „Мис Мокра Фланелка 2012” се бяха строили десетина крави от региона, доволни от факта, че в дупката има явно достатъчно на брой селяци, готови да ги издоят на място.

Конкурсът „Мис Губек 2012” беше сврян малко в дъното, но за сметка на това гюбеци хвърляха всички останали наоколо – от собственика на клуба, през бармана и сервитьорките, до посетителите, охраната и патрулиращите полицаи, тръгнали на рутинна проверка в района.

Лек смут във фестивалната конкурсна програма създаваха стадо от поркани и леко друсани студенти и футболисти, загубили поредния мач, които гонеха стресирано прасе сред присъстващите и надаваха бойни крясъци при всеки пропуск.

От мощните тонколони, тлъст чалга Диджей, дегизиран като рапър, пускаше очевидно олдскул чалга парчета, така че в смрадливия полумрак от време на време сред ритмичните гюбекчийски дръммашини се дочуваха фрази като „Аз съм волна пеперуда и летя от цвят на цвят…”, „Ббял мерцедес ме преследва в живота…”,  „Дърт козел млада върба лющеше…”, „Тигре-тигре, имаш ли пари…” и прочее несекващи бисери на съвременното кръчмарско народно творчество.

Някакъв плешив дангалак с балерина под мишница, тъмни цайси, 11 бодигарда и ТВ-екип, зорко следящ за всеки негов жест, влезе за миг, огледа неодобрително купона и си излезе, преди някоя патка от публиката да каже „седем-осем” и да падне, а на задника на марковите му кожени гащи проблесна пришит фосфоресциращ надпис „Добрите момчета отиват в Рая, лошите – където си искат”.

На маса в ъгъла седяха осем спинозни венозни коматозни наркомана. Седем от тях въртяха спринцовка с хероин и се боцкаха подред един по един. 

Осмият обаче явно беше вече умрял и беше успял да се мумифицира, но на никого не му прави впечатление.

На входа десетина бодигарда и тумба пияни и понадрусани с амфетамини и трева посетители заформяха седмото поред меле за днес, а вечерта едва започваше. Ченгета на смяна се бяха подпрели удобно на бар столчетата и залагаха за тоя и оня с пълна уста.

В другия край на дискотеката двама баровци с бели пътъчки, бели панталонки и шарени ризки, разгърдени до пъпа, за да им се видят по-добре златните ланци, изнасилваха без особен ентусиазъм, дори доста рутинно, ученичка, която приличаше на леля си – ако, разбира се, леля и, беше пропяла чалга в една по-ранна възраст.

Наоколо щъкаха работливи барманчета и сервитьорки, и продаваха 12-годишно уиски, шарени коктейли, кокаин, трева, разноцветни хапчета и добро настроение, които утре щяха да преминат в махмурлук или да закарат реципиентите за дезинтоксикация в клиниката в Суходол, а там джакузи и СПА нямаше.

Силиконови бомби се вееха навсякъде, направо да ни завади Силиконовата долина в Калифорния, мадъ факъ, барабар с Доли Партън и Памела Андерсън – Лий.

Скъпият алкохол-менте и евтините курви-менте завършваха подобаващо картинката.

Край тях по баровете със скумчаещи физиономии висяха обичайните пеперуди, плеймейтки, миски, моделки, мутреси и златотърсачки, а чичко-паричковци, фермери и милионери търсеха съпруги, под зоркия поглед на Биг Брадър от системите за видеонаблюдение.

Поставените по масите телефони очевидно бяха по-скъпи от гарсониерката ми в квартал „Младост”, а същото май важеше и за 24-каратовите запалки и баровските цигари, тъй

че тихомълком прибрах старата си „Нокия”, евтините си „Карелия” и кибрита, и се направих, че ме няма.

Очевидно обаче бях закъснял, защото седмото за нощта меле беше привършило, а бодигардовете, останали без забавление за момента, ме набелязаха и учтиво ме изхвърлиха навън, което ми костваше само насинено око и поразклатен зъб, нищо повече, както разбира се и унизителния факт, че с 40 кризисни български лева не можах да си платя двете малки български водки-менте и портокаловия сок, в който нямаше портокал и не беше никакъв сок.

Прибрах се пеша, тъй като пари за такси нямах.

Изпих за успокояване на нервите една бира на крак до хладилника, после седнах на компютъра да си напиша материала за утре.

Е, репортаж не написах.

Сърце не ми даваше просто.

Изпрасках обаче ей това злостно стихотворение:

Когато изляза в петък вечер

Гладен съм.

И искам още.

А менюто

     менюто ми е толкова бедно:

оглозгани емоции

чувства /ударени в кантара/

сълзи /разредени със вода/

обич,

           омраза,

                          съчувствие -

по шепа.

Истини -

в коктейл 1/1 -

с лъжи.

И накрая ме удрят в сметката.

Защо,

по дяволите,

стоя все още

в този ресторант?!

Камен Петров