Петък вечер

Петък вечер.

Викам си, мамка му, стига вече бачкане. Адска жега е, половината от ония копелета – колегите ми, са на море, и съм се скъсал от работа. Време е да разпусна. Що ли не взема да отида на една дискотека, от години не съм ходил. Хем ще изпия едно-две, хем ще се разтоваря, хем може да забия някоя мадама, която чете Джойс в оригинал, хем ще изпраскам някой репортаж за вестника на тема как се забавлява днешния българин и ще изкарам някой лев, че да потуша донякъде петъчните си дискотечни харчове.

Умно момче си, пич, викам си, тръгвай!

И тръгнах.

Облякох си любимите черни джинси, коженото яке и тениската на U2 от оня концерт в Истанбул по-миналата година. Взех си телефона, цигарите, личната карта /за всеки случай, защото родната полиция ни пази!/, както и 50 кинта.

Все ще стигнат за няколко бързи питиета за лека нощ, реших.

Сбърках обаче.

Не стигнаха.

И родната полиция не пазеше.

Първото унижение преживях още на входа, когато две бичмета от фейс контрола ме изръсиха с 10 лева само за да вляза в клуба.

/Последното, разбира се, дойде в момента, в който стана време да си платя сметката и останалите 40 лева не стигнаха за две малки водки с портокалов сок/.

В клуба беше тъмно, смрадливо и задушно. Сред адската тъпканица вонеше на марихуана, тютюнев дим, разлети спиртни напитки, поне 50 вида парфюми и пот. От време на време пробягващите лъчи на лазерите и прожекторите пробягваха сред тълпата в дискотеката, от което положението само ставаше по-зле. Тесните светлинни лъчи разкриваха внезапно изникнали сред мрака бледи лица със зачервени очи и разрошени потни очи, лъснали от похот, дрога, алкохол и недоспиване, надпреварващи се в времето в опита си да им стане весело на всяка цена.

На дансинга дебел мургав мъж с писклив глас или дебела мургава жена с писклив глас виеше нещо като „Хвани ме де! Хвани ме полека! Събличай ме! Хвърляй всяка дреха!”, после продължи с дори по-големи дивотии „Че голям е всички знаят - много, много е голям. Че срамувам се да кажа - много, много ме е срам. Дръж го здраво, дръж го и недей го пуска!”. В дрезгавия марихуанено-алкохолен сумрак приличаше на кръстоска-мутант между Мерилин Менсън и Лейди Гага, но кой бях аз да отсъдя.

Наоколо хвърляха гюбеци тълпи от подрастващи дебили с мабоумни прически в стил Дейвид Бекъм от Илиянци, както и пълчища от недооформени още курвета с характерните вдигнати ръчички с пощръкващи пръсти и с дрес код, 

който с голям успех приравнява абитуриентките към чалга певиците, а чалга певиците – към магистралните евтини проститутки.

В единия край на клуба очевидно се провеждаше конкурс „Мис Силикон 2012”, нищо че напомпаните цици гърмят напоследък като фойерверки във всяка чалга кръчма по тези географски ширини.

До тях конкуренцията организираше конкурс „Мис Секси Дупе 2012”, а в журито имаше трима депутати, двамина кметове и петима бизнесмени, които си избираха овца за стадото.

По-нататък за конкурса „Мис Мокра Фланелка 2012” се бяха строили десетина крави от региона, доволни от факта, че в дупката има явно достатъчно на брой селяци, готови да ги издоят на място.

Конкурсът „Мис Губек 2012” беше сврян малко в дъното, но за сметка на това гюбеци хвърляха всички останали наоколо – от собственика на клуба, през бармана и сервитьорките, до посетителите, охраната и патрулиращите полицаи, тръгнали на рутинна проверка в района.

Лек смут във фестивалната конкурсна програма създаваха стадо от поркани и леко друсани студенти и футболисти, загубили поредния мач, които гонеха стресирано прасе сред присъстващите и надаваха бойни крясъци при всеки пропуск.

От мощните тонколони, тлъст чалга Диджей, дегизиран като рапър, пускаше очевидно олдскул чалга парчета, така че в смрадливия полумрак от време на време сред ритмичните гюбекчийски дръммашини се дочуваха фрази като „Аз съм волна пеперуда и летя от цвят на цвят…”, „Ббял мерцедес ме преследва в живота…”,  „Дърт козел млада върба лющеше…”, „Тигре-тигре, имаш ли пари…” и прочее несекващи бисери на съвременното кръчмарско народно творчество.

Някакъв плешив дангалак с балерина под мишница, тъмни цайси, 11 бодигарда и ТВ-екип, зорко следящ за всеки негов жест, влезе за миг, огледа неодобрително купона и си излезе, преди някоя патка от публиката да каже „седем-осем” и да падне, а на задника на марковите му кожени гащи проблесна пришит фосфоресциращ надпис „Добрите момчета отиват в Рая, лошите – където си искат”.

На маса в ъгъла седяха осем спинозни венозни коматозни наркомана. Седем от тях въртяха спринцовка с хероин и се боцкаха подред един по един. 

Осмият обаче явно беше вече умрял и беше успял да се мумифицира, но на никого не му прави впечатление.

На входа десетина бодигарда и тумба пияни и понадрусани с амфетамини и трева посетители заформяха седмото поред меле за днес, а вечерта едва започваше. Ченгета на смяна се бяха подпрели удобно на бар столчетата и залагаха за тоя и оня с пълна уста.

В другия край на дискотеката двама баровци с бели пътъчки, бели панталонки и шарени ризки, разгърдени до пъпа, за да им се видят по-добре златните ланци, изнасилваха без особен ентусиазъм, дори доста рутинно, ученичка, която приличаше на леля си – ако, разбира се, леля и, беше пропяла чалга в една по-ранна възраст.

Наоколо щъкаха работливи барманчета и сервитьорки, и продаваха 12-годишно уиски, шарени коктейли, кокаин, трева, разноцветни хапчета и добро настроение, които утре щяха да преминат в махмурлук или да закарат реципиентите за дезинтоксикация в клиниката в Суходол, а там джакузи и СПА нямаше.

Силиконови бомби се вееха навсякъде, направо да ни завади Силиконовата долина в Калифорния, мадъ факъ, барабар с Доли Партън и Памела Андерсън – Лий.

Скъпият алкохол-менте и евтините курви-менте завършваха подобаващо картинката.

Край тях по баровете със скумчаещи физиономии висяха обичайните пеперуди, плеймейтки, миски, моделки, мутреси и златотърсачки, а чичко-паричковци, фермери и милионери търсеха съпруги, под зоркия поглед на Биг Брадър от системите за видеонаблюдение.

Поставените по масите телефони очевидно бяха по-скъпи от гарсониерката ми в квартал „Младост”, а същото май важеше и за 24-каратовите запалки и баровските цигари, тъй

че тихомълком прибрах старата си „Нокия”, евтините си „Карелия” и кибрита, и се направих, че ме няма.

Очевидно обаче бях закъснял, защото седмото за нощта меле беше привършило, а бодигардовете, останали без забавление за момента, ме набелязаха и учтиво ме изхвърлиха навън, което ми костваше само насинено око и поразклатен зъб, нищо повече, както разбира се и унизителния факт, че с 40 кризисни български лева не можах да си платя двете малки български водки-менте и портокаловия сок, в който нямаше портокал и не беше никакъв сок.

Прибрах се пеша, тъй като пари за такси нямах.

Изпих за успокояване на нервите една бира на крак до хладилника, после седнах на компютъра да си напиша материала за утре.

Е, репортаж не написах.

Сърце не ми даваше просто.

Изпрасках обаче ей това злостно стихотворение:

Когато изляза в петък вечер

Гладен съм.

И искам още.

А менюто

     менюто ми е толкова бедно:

оглозгани емоции

чувства /ударени в кантара/

сълзи /разредени със вода/

обич,

           омраза,

                          съчувствие -

по шепа.

Истини -

в коктейл 1/1 -

с лъжи.

И накрая ме удрят в сметката.

Защо,

по дяволите,

стоя все още

в този ресторант?!

Камен Петров

Първи сняг, последен сняг...

                      из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

If you want to hang out, you've gotta take her out: cocaine
If you want to get down, get down on the ground: cocaine
She don't lie,
She don't lie,
She don't lie,
Cocaine…
                Eric Clapton, „Cocaine”

Сняг, снежец, снежинки по носа ми.
Пърхат, пърхат, пърхат.
Първият сняг, мамка му.
Сняг!
Отварям прозореца и крещя на съседите, на ченгето на ъгъла, на целия Свят:
- ЧЕСТИТ ПЪРВИ СНЯГ, БЕ ХОРА! ЧЕСТИТ ПЪРВИ СНЯГ!
- Какъв сняг, бе малоумник, майната ти! Затваряй си плювалника, че тук някои се опитваме да спим!- е отговорът.
Унизен съм и попарен като футболист от националния по футбол, но не и съкрушен.
И аз съм лъв, не коте, както викаше адаша Донев в един скеч навремето.
Майната им на ТЯХ!
Трясвам прозореца, от старата дограма се посипват люспички боя – като сняг валят и те, а аз зиморничаво кихвам.
Снежно…
Ууу, студено стана в стаята.
От друга страна май е жега, хахаха.
Климатроникът явно пак е сдал багажа, а уж, скъп, китайска им работа.
Снежинките се ръсят като пърхут от носа ми, от косата, от козята ми брадичка. Ако имах малко повече време, сили и желание, можех да си спретна снежен човек в хола, хахаха, ма ме мързи, мързи ме, браточка, две не виждам. Докато вдигна ръка да си почеша топките, минава цяла вечност, мек съм като лионска наденица извън хладилната витрина.

Посягам за стягане за глътка към бутилката бърбън, обаче – мамка му! – днес не е бърбън, а някакво гадно шардоне. Копеленце дребно, мърморя си, докато отпивам направо от бутилката – шардоне или не. „Батка – викаше ми Жълтия – за редовни клиенти със снежеца винаги бутвам и по някоя специална бутилка, ще скиваш, батка”…
Обаче карай, в тоя сняг и шардонето даже върви.
Търся опипом дистанционното за телефункена, намирам го свряно между възглавниците на дивана, даже някъде между краката си, май.
Щракам каналите, кихайки, щото все ме дразни носа, обаче батериите явно са се скапали.
Допреди малко си се кефех на някакъв архивен концерт на Джими Хендриск, „Crosstown traffic”, о йе!, майната му, че не било от Удсток, пак е жестоко копелето, а сега гледам – Хендрикс ми мяза на бял, на снежинка някаква, по-дърт е, отколкото го помня и не свири с лявата ръка, копелето, а припевът му направо идиотски, все едно циганка на Евровизия: „If your day is gone, and you want to ride on: cocaine! Don't forget this fact: you can't get it back: cocaine! She don't lie, She don't lie, She don't lie – Cocaine…”
Вдигам смартфончето, и по него има сняг, и набирам братото.
- БРАТОЧКА!- рева в слушалката – САТЕЛИТНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ ПАК СЕ Е СКАПАЛА, МАМКА МУ! ИЛИ ТОВА, ИЛИ ДЖИМИТО ХЕНДРИКС ПОСМЪРТНО Е ИЗКАРАЛ АРХИВНО ПАРЧЕ, ДЕТО НЕ ГО ЗНАМ, БРАТОЧКА! ВСЕ ЕДНО СКИВАМ ЕЙМИ УАЙНХАУЗ ОТ ГРОБА, БАСИ! СКИВАЙ-СКИВАЙ ЗА КВО СТАВА ВЪПРОС…

Тикам тъпия смартфон в тъпата плазма и надувам парчето до дупка /брей, дистанционното май пак проработи!/.
После пак слагам слушалката на ухото си, вече го чувствам като изтръпнало:
- КВО СТАВА, БЕ, БРАТОЧКА, БАСИ?! НИЩО НЕ РАЗБИРАМ ВЕЧЕ ОТ СКАПАНИЯ МУЗИКАЛЕН ПАЗАР!- рева отново като идиот.
Скивам копелето ми се нахилило отсреща, ебава се с една дума:
- Снегът те е затрупал теб явно, първият сняг, да ти е честит. Допий си виното и лягай да поспиш. А това е Ерик Клептън, дебил!
И затвори братокът.
Чао не каза даже, ей задник, викам на смартфончето, обаче чак след като вече съм го захвърлил до дистанционното, бутилката, цигарите и запалката, пепелника и малкото огледало с купчинката и навитата от 20-кинтова евробанкнота фунийка върху него.
Паля изнервен цигара, копелета, после виждам, че в пепелюгата димят още две, а гости нямам, мамка му, тъй че гася няколко от гадните фасове и допушвам само най-дългия, хахаха. Изнервен съм аз колкото си искам, а белокожият Хендрикс и тъпото парче ми лазят допълнително по нервите, тъй че пак награбвам дистанца и щракам напред-назад, може да хвана някоя по-яка песен или па порно, или мач на Манчестър Юнайтед, на който да дебна Бербатката да се контузи, като падне от пейката на резервите, хехехехе.
Вместо това дистанционното за пореден път се скапва в пипалото ми и заяжда баш на някакъв нашенски канал, от тия по-първите, дето са в менюто, някаква национална телевизийка, май. Гледам там водещият, Дудука му викали, майна, четох някъде, нещо мрънка и се пули, после къса на парчета някакъв вестник, ама бесен, викам ти. Смешно ми стана чак, но после ми се разката фамилията, щото в тоя момент Дудука съвсем се облещи, скочи, грабна камерата от операторчето и ми я насочи право в лицето, баси, майна, не те коркам!
Биг Брадър, копеле! И то насред хола у дома!
Скочих и хукнах към кухнята да търся моичката – боса, бременна до печката, дето се вика,  после се втрещих, щото съвсем някак изведнъж се усетих, че я няма, сам съм, други няма, с камерата на Биг Брадър и оная опулена мутра, а навсякъде вали сняг.

Първи сняг, Първа кръв, Първи май, Първа лига, първи Учебен Ден, Ден на Земята, Ден на водата, Ден на журналиста, Ден на майката, 1 март, 3 март, 8 март…
Мамка му! Осми март! Денят на жената, хехехе.
Внезапно ми светна къде е моята… ъъъ… Роза, да – Роза. Точно това и подарих сутринта, преди да и бия шута и да я пратя на кръчма с колежките. Роза за Роза, Ружа за Ружа, Теменужка за Теменужка, Невен за Невена, Кокиче за Момиче, Гербер за ГЕРБ…
Днес било 8-ми март, разбира се, конечно, понимается, както казва на развален руски съдружника ми в бизнеса с консерви, защото всъщност е арменец.
Осми март, а вали сняг, баси!
Това природата съвсем се побърка напоследък, викам си. Аномалия след аномалия, катаклизъм след катаклизъм, феномен след феномен, аборт след аборт.
Не е възможно!
Първи сняг на Осми март!
Замислям се за миг над твърде неприятната вероятност да съм проспал някой и друг месец в коматозен сън или нещо даже още по-лошо, но не ми се вярва.
Не и аз, браток!
Отварям смело пак прозореца, боята пак се бели, обаче гледам – вън не вали.
Поглеждам през рамо снега в стаята, после – слънцето и хората по пролетни дрехи отвън, обаче нищо не вдявам, ама нищичко.
Кихвам за пореден път, дали от снега в носа ми или от слънцето вън, после викам пак възторжено към  съседите, към ченгето на ъгъла, към целия проклет, объркан, многолик Свят, нито един аспект от който не разбирам, дори днес, 43 години по-късно:
- ЧЕСТИТ ПОСЛЕДЕН СНЯГ, БЕ ХОРА! ЧЕСТИТ ПОСЛЕДЕН СНЯГ! ДА СА ВИ ЧЕСТИТИ ПЪРВИ МАРТ, ТРЕТИ МАРТ, ОСМИ МАРТ И СВЪРШЕКА НА СВЕТА НА 12.12.12. НА КУП, МАМКА ВИ, ХАХАХА!

Тръшвам прозореца на мястото му, тръшвам задника си на дивана, доизпивам на един дъх шардонето, после тръшвам бутилката в екрана на плазмата и решавам все пак и аз като нормалните трудови хора да поспя в този светъл празничен ден, щото нали браточката така рече. А като се наспя привечер, ще потърся на свежа глава Жълтия за малко снежец. И този път няма да се мина по никакъв начин с бърбъна при доставката.
Не и аз.

Камен Петров