Графити

Урбанизация до дупка.

Грозно, сиво, мръсно, претъпкано, алиенирано.

Живея в град, по чийто макет явно е строен Готъм Сити.

Сиви улици и сиви хора. Сиви фасади и сиви огради. Сиви жилищни блокове и административни сгради. Сиви статуи и дървета с посивели от индустриалния прах листа в паркове със сивееща трева. Сиви заводски комини и сиви промишлени зони. Сиви автомобили, сиви трамваи, сива подземна железница. Сивите униформи на ченгетата и сивите безизразни лица на чиновниците в обедната почивка. Посивелите лица на пребитите от живота домакини и сивите бузи на старците в очакване на смъртта. Сива трупна прах в сиви урни в сивите колумбариуми насред сивите гробища. Сива поезия и сиви годишни отчети на данъчните. Сиви бездомни кучета вяло гонят сиви птици в сивия прахоляк по сивите тротоари на Готъм Сити.

Както казах – урбанизация до дупка. Градски чеда сме, вярно, но не като Уди Алън, макар точно като него да не познаваме природата, а провинция за нас да е мръсна дума. Маршрутът е ясен – от градското родилно до градската морга. От кварталното училище до градския университет. От стерилното заведение за бързо хранене до сивия квартален магазин. От работа в офиса до дома си в някой от сивите жилищни квартали в покрайнините на Готъм Сити.

Живот в негатив – това е положението.

Живот в grayscale - скалата на сивото.

Хората обаче са странно устроени животни.

Някои даже имат мечти.

Че и цветни.

Някои хора още сънуват, влюбват се и мечтаят, дори в град като този.

Когато живееш цял живот в блато, но копнееш за езеро, просто развъждаш блатни лилии, нали така?

Така че в един момент в града незнайно как тук-там започнаха да се появяват цветни петна. Графити! Първо по-проста изработка и с по-скромни мащаби, забутани нейде в покрайнините и гетата. После плъзнаха в метрото, по задните входове на баровете и клубовете. След това пъстроцветни весели рисунки разцъфнаха по огради, машинни халета, влакови вагони.

Пуристите в градската управа вдигнаха врява.

Казионната журналистика също надигна вой.

Ченгетата послушно настръхнаха.

Очевидно цветното ги дразнеше.

Различното всяваше страх.

Новото означаваше промяна.

Явно не си даваха сметка, че така е било още в първобитните общества, откъдето са и първите графити – сиреч скалните рисунки, както и че тогава племенните вождове са пребивали с тояги цветно мислещите в стадото и са замазвали графитите им с екскременти.

Просто имаха нужда от тъмни очила със сив филтър, за да оцелеят, а животът да продължи да пълзи по старому - сив.

Тайнствените художници обаче вече плъзваха из целия град. 

Рисунките очевидно се правеха тайно през нощта, защото градът всяка сутрин осъмваше по-малко сив, по шарен, с поредния графит. Художниците на графити ходеха на групи, които наричаха просто „crew” и докато една част от тях рисуваха, другата наблюдаваше за ченгета. Графити вече се появяваха не само в гетата и в тунелите на подземната железница, но и в центъра, на всевъзможни, направо труднодостъпни места, за които по принцип беше лудост дори да допуснеш, че ще достигне човешка ръка, стиснала спрея.

В един момент целият Готъм Сити се оказа залят с ярко пъстроцветни графити и колкото повече властите и разярените собственици ги унищожаваха, замазваха или направо бутаха цели стени заради тях, толкова повече ставаха рисунките и ставаше жив и цветен градът.

Стените на сградите в центъра, дори тези на кметството, съда, полицията, пожарната и прокуратурата бяха покрити с графити във всички възможни цветове и дори отвъд тях. 

Графити вече имаше по автомобили, трамваи, тролеи, автобуси, метро, по бебешки и пазарски колички, по прелитащите самолети и вертолетите на полицията. С графити бяха изпъстрени прозорци, улични стълбове, дървета, надгробни плочи, билбордове и указателни табели, кули и комини, контейнери за боклук и боклукчийски камиони, врати и огради, асфалта на улиците и плочките на тротоарите, дори дрехите на клошарите и козината на уличните кучета. Случваше се човек да види графити дори по задника на някоя хубава жена или по гърба на униформата на патрулиращ на кръстовището полицай.

Кметът на Готъм Сити седеше на масивния стол зад масивното си бюро в масивния си офис в масивната сграда на общината в центъра на града и псуваше като румънски каруцар. Ако човек познаваше добре холеричния характер на кмета и закостенялото му  мислене, а след това го свържеше с това, което се случваше с града напоследък, можеше да оправдае поне донякъде нелицеприятния начин, по който се изразяваше в момента – нещо, което господин кметът практикуваше обикновено единствено у дома си, пред благоверната.

- Мамка им! Мамка им! МАМКА ИМ!- изрева за пореден път тази сутрин кметът, а сутринта беше просто пореддната от подобни от много месеци насам.

- Така е, господин кмете.- подлизурски се обади от ъгъла личният му асистент.

- Млъкни! Мамка ти и на теб!

- Да, господин кмете!

- Копелета! Помияри! Анархисти! Комунистииииииииии! Ще ги изкормя с двете си ръце! Ще ги скопя! Ще им извадя очите и ще им отрежа ръцете!

- Малко им е, господин, кмете…

- Ще ги пратя в заточение в провинцията! Ще ги обеся! Ще ги разстрелям до сивата стена! Ще…

Кметът изведнъж млъкна и тъпо опули свинските си очички, в които сякаш за миг проблесна искрата на далечна идея.

Зад гърба му панорамния прозорец на кметския кабинет беше гъсто изрисуван с пъстроцветни графити, през които едва прозираха очертанията на също така изрисувания доскоро сив град.

- Нали знаете, че опитахме вече всичко и това няма да ги спре, господин кме…- започна асистентът, но кметът изрева и стовари юмрук на бюрото.

- Разстрел! Стена! Сива!- в изстъпление изрева той.

- Моля?- деликатно изскимтя асистентът и се дръпна като опарен от стената, защото все пак беше стена, а и беше сива – Разстрел ли?!

- Не бе, идиот! Сиво! СИВО!!! Сивооооооооооооо, хахахахахаааааааааа…

Иска ми се да кажа, че кметът беше по-тъп, отколкото наистина бе. Ще ми се да повярвам, че съгражданите ми са по-корави, отколкото наистина са, а мечтите им – по-силни. Надявах се, че ченгетата, дребните собственици, пожарникарите, армията, задръстеняците и останалите тъпаци са малко по-неорганизирани.

Не беше обаче така.

Като всяко просто нещо, идеята на кмета се оказа идеална, макар и родена в наистина прост, сив мозък.

За 24 часа местната власт се организира, внесе или произведе, нямам представа, хиляди и хиляди спрейове с боя и подпомогната от униформените пазители на закона и статуквото, се зае – насила, доброволно или по желание – да ги раздава на хора, служители, чиновници, войници, ченгета… Боята в спрейовете, разбира се, се оказа сива…

Факт е, че художникът не може да устои на импулса да рисува.

Факт е, че чиновникът е готов на всичко, за да запази службата си.

Факт е, че управниците знаят как да манипулират народа.

Така че народът масово се захвана за рисува графити. Кой как може. Някой професионално, друг аматьорски, трети – просто мръсни рисунки. Романтиците рисуваха романтични импресии, циниците – копулации и полови органи, ченгетата и гангстерите – пищови, банкерите – банкноти, курвите – пениси, децата – птички и пчелички, бабите – надгробни камъни… Рисуваха масово графити буквално навсякъде – на същите места, както и досега… само дето този път в спрейовете боите не искряха с всичките цветове на дъгата, а бяха досущ в една и съща тоналност. Бяха сиви…

И градът отново посивя.

Превърна се отново в същия безличен, пагубен, свръхурбанизиран, алиениран, скучен Готъм Сити, както преди ерата на цветните графити.

Посивяха хора, улици, автомобили, сгради, комини, огради, дървета, улични стълбове, туристи и случайни минувачи, метрото и кварталите, небостъргачите и гробищата, парковете и дори небето.

Сиво, grayscale…

Човек чак започва в един момент да копнее да придойде от някъде мъглата от оня разказ на Борис Виан и да погълне цялата тази сивота в носещите си забрава и спокойствие воали.

Това обаче, разбира се, става само в разказите.

А животът продължава сиво да тече…

Камен Петров

Около света

На мама от тате…

Where you want to go

Who you want to be

What you want to do

Just come with me

I know you're bold enough

I've been around the world

And I have seen your love

I know I know it's you

You say hello then I say I do

                        Red Hot Chili Peppers "Around the world"

Светът е едно наистина безлично, грозно, тясно, претъпкано местенце. Скучно място е светът. Ежедневието е еднообразно. Часовете едва се нижат. Вия се от безсилие около самия себе си, ще ми се да гриза стените наоколо – ако имах зъби, разбира се, и ако имаше стени. Светът е една топла субтропическа бърлога, в която никога нищо не се случва, долавям само отгласи от далечни събития, не участвам в нищо.

Прекалено дълго си се заврял в този твой малък, ограничен, безличен свят, мойто момче, рекох си един ден /или може би нощ/. Разкарай се! Обиколи около света. Виж и други места. Научи нещо ново. Почувствай се различно. Излез от еснафската си среда, от комформизма, удобството и сигурността, които до никъде не водят, най-много до деменция и оскотяване.

Алиениран съм, алиенирааааан съм, до дупка съм изтъкан от алиенация, просто усещах че от еднообразие и самота вече затъпявам.

Така че в крайна сметка се реших и някак си тръгнах.

Усетих, че наистина му беше дошло времето.

Инстинктивно налучках посоката, нямаше кой да ме упъти.

Можех да започна пътешествието си, по-готов нямаше да стана.

Завъртях се в кръг около себе си на 360 градуса и запълзях по дълъг, тъмен, горещ като ада тунел.

Тунелът е дълъг, да, уф, дълъг е, мамка му!

Цяла вечност вече пълзя.

Краят му не се вижда.

Тясно е, да му се невиди, уф, много е тясно!

Ужасна клаустрофобия ме гони.

Направо не се диша.

Задушавам се.

Пълзя ли, пълзя по тунела, а отвън чувам само ритмични приглушени писъци.

Стените на тунела пулсират.

Ту-туп, ту-туп, ту-туп.

Може би е блъскащата в главата ми кръв, може би от клаустрофобията или просто така ми се чува, но това пулсиране сякаш прониква дълбоко вътре в мен и в унисон с него пулсира целия околен свят.

Пълзя по проклетия тунел на неравномерни спазми, толкова ми стигат силите.

Като сляпа къртица във вулкан съм.

Пълзя.

Пълзя.

Пълзя.

Имам чувството, че се придвижвам едва по сантиметър в минута, но не се отказвам, инат копеленце съм си аз, отсега си го знам.

Ще обиколя света.

Ще видя нови места.

Ще науча НЕЩО!

Ще проумея СМИСЪЛА!

Вдишай-издишай, вдишай-издишай…

Тунелът се е проснал в горещия мрак пред мен и се придвижвам опипом, сляп съм като къртица наистина, мамка му, но за сметка на това пък усещам, че пулсирането и писъците като че се приближават.

В един момент, точно в мига преди да се откажа и да спра завинаги, в далечината в края на тунела видях мъжделива розовееща светлина

„Имаме разкритие!”, стори ми се да бръщолеви несвързано някой, но може би просто така ми се е сторило.

Събрах останките от силите си и пропълзях последните сантиметри.

Светлината се засили.

Краят на тунела се виждаше и стана по-широк.

Само насреща да не идва някой влак или объркана къртица като мен, но в насрещното движение, хехе, викам си с последни сили и пълзя ли пълзя, ей така, вече на инат, по инерция.

Внезапно почувствах нечии хладни пръсти на лицето си.

„Сестра, форцепс!”, изрева нейде отблизо дразнещия непознат глас, а аз понечих инстинктивно да се дръпна назад в мрака на така добре познатото ми убежище, но някой ме хвана и ме задърпа с все сила нанякъде, навън.

Щеше да ми откъсне направо главата, копелето!

После все пак подадох насила глава навън, в света широк и чужд, огледах го за част от секундата с широко отворените си, невярващи очи, това което видях, изобщо не ми хареса, страшно беше, тревожно и убийствено, плашеше ме и ми навяваше неясна тъга и апокалиптични спомени за бъдещето, така че отворих в ступор беззъбата си уста и изпищях, а след това изпищях отново и отново.

Все още пищях като побъркан от страх и ужас, когато ме издърпаха навън, шляпнаха ме по дупето, повиха ме и ме поставиха в скута на мама.

Бях примирен, но не и победен.

Налапах палеца си и като го засмуках, реших да подремна за малко

Имах нужда да събера нови сили, защото ми предстоеше борба.

И този път тя щеше да продължи дълго, да не кажа до края.

С моите хора.

Навън.

Около света…

Колкото и страшен да е той.

Камен Петров

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МИЛО МОЕ!

Обичам те и на 30 все така силно, моя малка мармоазетке, колкото бих те обичал и на 20, както и на 10 – стига да съм можел да те познавам тогава. Ти си най-красивото нещо, което би могло да ми се случи, а то ми се случва всеки Божи ден от 3 години насам… макар понякога от това да ме боли глава, а друг път да тупти по-бързо сърцето ми. Пиша ти това писмо по простата причина, че изживяваме своята си кризисна любов и чакаме едно малко и сладко като теб кризисно бебче, така че тате няма пари за картичка за рождения ти ден – и по-добре. Аз също съм изцяло в една опустошителна и вечна сърдечна криза, откакто те познавам, защото ужасно много те обичам, много-много,  Дуда-Дуда и Джингъл Белс мой, страхотно те обичам, радвам ти се като дете, обожавам те и винаги ще бъда с теб, винаги – в добро и лошо, както каза тогава капитанът, докато смъртта ни раздели. Заради това ти подарявам тези три малки подаръка, защото е рецесия, Све, така че няма да има по-голям подарък от този, който ни поднесе това шантаво копеле живота, а именно любовта ни… и нашия бебо…Помни, че на рождения ти ден, аз ще съм този, който пръв и последен ще те прегърне, а през останалото време няма да престане да те гушка...

10

Този подарък е за първите 10 години от живота ти, тогава, когато си била сладко малко момиченце, докато аз съм бил голям лош батко на 23 и съм изучавал ненужни науки в Софийския университет. Този подарък обаче е и за това, за да не забравиш никога какво означава да си чист като бебе и мечтателно-наивен като дете, за да предадеш най-доброто от детските си спомени на поколението след себе си…

20

Никой от нас никога повече няма да бъде отново на 20, но – помниш ли – когато се запознахме ти ми каза, че си на 19, а беше на 27… Въпреки това и днес – 3 години след запознанството ни и 10 години след 20-тия ти рожден ден, ти все така изглеждаш на 20 - млада, секси, жизнена и красива, както и тогава, така че нека този подарък да е за твоята женственост и красота, за най-красивата, най-умната, най-добрата моя малка любима, която ме носи в сърцето си…

30

Мармоазетке моя, човек и добре да живее… се влюбва, обича и… забременява. Нека с този мой подарък се помъча да направя бременността ти мъничко по-спокойна, по-удобна и лека, защото знаеш как много ви обичам вас двамата. Опри се на него, така както би трябвало да се опираш на мен през тези сладки 9 месеца до август, а и винаги и завинаги. Бъди все така най-красивата малка мама, най-смеещата се, разбираща, усещаща, мъдра, всезнаеща и всеопрощаваща мама, защото ние двамата /с К./ също ужасно много те обичаме и искаме винаги да бъдем край теб…

Честит рожден ден, Све! Бъди най-щастливата, обичаща и обичана, усмихната и сбъдваща мечтите си жена /защото вече официално не си девойка, помниш ли?/, любов моя! Обичам те до болка! И искам още!

Твоят Камо

14 май 2012 година, Русе

П.П. Подаръците, знам, ти ще ги предусетиш, а след това ще ги видиш, затова и не ги упоменавам тук и сега. Тате /докато нашият доки гледа бебо/.

ЦИКЛОФРЕНИЧЕН ШИЗОНОФРЕНИЗЪМ

За белия кон ...

Отдавна вече

не ми трябва "трева",

за да се издигна високо.

Отдавна вече

не ми трябва любов,

за да потъна в самотния апокалипсис

на оргазма си.

Не се срамувам да кажа на жена, която чукам:

"мамо".

Не плача вече

/понякога хленча двулично/.

Не вярвам.

Не мразя.

Не искам.

Не чета Шекспир,

когато имам Буковски.

Не чета и Буковски,

понеже имам себе си.

Отдавна вече

не ми трябва бял кон със звезда на челото,

защото съм обяздил егото си

и го яздя

и го яздя

и го яздя

през хиляда изтърбушени сърца.

* * *

Животът ми е

като похотлива усмивка

върху лицето на хърбав сатир.

Семе -

разпилявано по вятъра.

Погледи без стойност

и

думи прогонени.

Той е песен,

въртяща се в кръг

от скучен рефрен.

Сухо цвете в празна ваза.

Рефлекс

в антагонизма на рождението ми.

Струна.

Животът ми е марципан,

разплут без срам под слънцето.

Гризнете си от него -

толкова е безвкусен.

Животът ми е филм -

напомня филмите на Костурица

/но не чак толкова добър/.

Обръщам се,

бавно поемам към края му.

Слънцето кима.

За сбогом.

Абстиненция 1

Лежа

и зяпам паячета по тавана.

Тракам,

               тракам,

                             тракам

със зъби.

Цял съм в пот.

Треперя.

Горещо ми е.

Паячетата лазят по лицето ми.

Мисля бавно.

Мразя бързо.

Мразя

Мразя

мразя го профила си,

отразен във чашата наопаки.

Кикотя се, докато плача.

/ А плача, понеже паячетата мълчат /.

Не ми казват нищо за теб.

Мълчаливо-пъплещо-космати-копелдаци!

Цял съм абстинентен,

а не съм и бутвал дрога.

Знаеш ли?

Абстиненция 2

Една гола стоватова крушка

стърчи отсреща-

насред мрака на стаята

и ми се хили

хили

хили ми се

като малоумен травестит.

Свети нагло в уморените ми очи.

Осветява голото ми тяло като прожектор.

Пречи ми да мисля за теб.

Замерих я ядно с пепелника.

Метнах:

               книга

               две чаши

               касетата на Доорс

               лятната си обувка

               няколко обидни думи

               стол ...

Когато хвърлих по нея

и бутилката с водка

и пак не улучих,

най-сетне разбрах,

че това не е крушка,

а полунощната луна отвън прозореца

и се разкикотих,

и се смях, и се смях, и се смях,

чак докато не чух сирената на патрулната кола,

а един добър чичко полицай не ми обясни,

колко съм неразумен да мисля за теб ...

Когато изляза в събота вечер

Гладен съм.

И искам още.

А менюто

     менюто ми е толкова бедно:

оглозгани емоции

чувства /ударени в кантара/

сълзи /разредени със вода/

обич,

           омраза,

                          съчувствие -

по шепа.

Истини -

в коктейл 1/1 -

с лъжи.

И накрая ме удрят в сметката.

Защо,

по дяволите,

стоя все още

в този ресторант ?!

Екзистенциална нощ

Гърлото

на съботната нощ

попи като жаден памперс

детския смях от паважа.

Такситата

с червени светлини

полетяха наникъде.

Проститутки колабираха.

Пияни полицаи изнасилваха дете.

Една звезда

просветна,

после помръкна

с последния писък на чайките.

Заръмя.

Ниско

под нажежената плоча на тавана

аз разлистих Камю

и зачетох,

а пръстите на краката ми

екзистенциално мърдаха

в ленивата струя

на вентилатора.

Притежание

Богат ли съм?

Имам  пишещата си машина.

Имам два чифта дънки.

Няколко книги.

Три албума на ДООРС.

Имам куфара си

/ винаги готов да отплува /.

Будилник с мудни стрелки.

Непечеливш фиш от тотото.

Имам очите си -

                               за да те гледам.

Имам ръцете си -

                               за да те галя.

Имам сърцето си -

                               за да умира по теб.

И пак нямам нищо,

с което да те задържа,

когато решиш да побегнеш от мен ...

Богат ли съм?

Ъгъл

Втренчил съм се в ъгъла на стаята:

Там си даваха среща

5 графики,

фототапет

петно от мухъл.

Изглеждаше

като сюрреалистична гравюра.

Напомняше

на намек за живот,

притиснат в ъгъла.

Миришеше

на безизходица,

катапултирана до никъде.

А беше просто

един ъгъл

с 5 графики,

фототапет

и петно от мухъл,

бележещ мизерията

на самотното ми съществуване

предутрин.

***

Гадно.

Дишам изгорелите газове на колите.

Спирам

до трамвая - сгазил е дете.

Онанирам,

скрит зад ъгъла на живота си.

Тихо

зъзне мисълта ми във фризера на паметта.

Излизам

през вратата на шизофренията.

Бавно

спирам да почина.

Някъде.

Антракт ...

Напоително

Къде си, дъжд?

Измий

потната нега от слабините на Земята.

Измий

срама от чезнещото ми лице.

Похотта

от бързите кръстовища отмий.

И нека само

кръстатите сенки на чайките

дамгосат

с сухотата

паважа ...

***

Като отглас

от неносещ утеха дъжд,

стъпките ти

заглъхнаха в далечината,

отмиха

гръмотевичните думи,

превърнаха

в рядка кал прахта на чувствата

и оставиха в устата ми

вкус на пресъхнали улуци,

шепот на тихи, тихи криле

и още нещо-

неназовимо,

                       далечно

                                      и бегло-

като всяка  твоя целувка,

открадната тихомълком

понякога рано предутрин,

когато

            спиш

                       до мен...

Хайки в петък сутрин

след Коледа под душа

Аз съм твоето тамагочи -

докосваш ли ме три пъти на ден,

все още дишам.

Думи

Разтреперани,

хилави,

изплюти и

изсъскани,

плахи,

лъжливи и

нагли,

забравени,

скътани,

казани,

премълчани,

мъчени,

ненужни

и сиви,

пети

и шепнати ...

Думи.

P.S. Диагнозата е поставена на пациента Камен Петров Йорданов от психиатъра д-р Светла Иванова Колева

Черна смърт

Песът беше черен като смъртта, огромен и зъл, зъбите му стърчаха иззад винаги изплезения език, от който се стичаха лиги и капеха в прахта по земята. Женската до него беше незабележимо по-дребна и по-светла, но само мъничко. Сигурно и двете кучета, за които тате казваше, че са от породата „ротвайлер”, тежаха поне колкото по една торба цимент, а те бяха от по 50 килограма /за справка – отново тате/.

- Нацели го в окото, бате. В окото!- прошепна по-малкият ми брат, тъй както бяхме залегнали в буренака зад къщи, но аз го ръгнах с лакът в ребрата и той изскимтя и обидено си замълча.

Прицелих се внимателно с прашката и му пуснах един камък „22-ри калибър”, откраднат заедно с още десетина такива от строежа на новата кооперация на ъгъла. Вместо в окото, снарядът ми нацели звяра някъде във врата. Той изквича и скочи високо нагоре барабар с четирите си крака. После зави, зарева и залая едновременно, като едва не се удави в лигите си и препусна в тромав галоп към скривалището ни. Женската веднага се включи в преследването.

- Бягай! Бързо!- наредих кратко по войнишки и отпраших пред брат си към дъската в оградата.

Промъкнах се първи и задържах за миг дъската, преди през дупката да се промуши и кльощавото тяло на дребния, миг преди чудовищните зъби да го захапят за задника. После я пуснах, тя хлопна глухо на мястото си, а песът се трясна с всичките си 50 кила в оградата, която се разтресе, и отново изквича – колкото от болка, толкова от бяс. Облегнахме потните си гърбове на нагорещените от слънцето дъски, без да обръщаме грам внимание на сумтенето, ръмженето и лая отвъд оградата. Бяхме им свикнали вече.

- Брей, бате, на косъм беше този път!- възкликна запъхтяно дребният.

- За трети път тази седмица, мамицата му!- изругах с любимата ругатня на тате – Трети път го удрям, но все не улучвам в главата.

Изплюх се на напечената земя, където слюнката ми остави малко лунно кратерче в прахта, точно като онези, които оставяха в нея вонящите лиги на главния ни враг в махалата, чийто лай кънтеше на два пръста зад главите ни в момента.

Лаят в момента обаче изобщо не ни притесняваше. Даже хич! Гадният пес, ротвайлер или не, не можеше да ни докопа, дори задника си да съдереше от лай. Още миналото лято с малкото ми братче се бяхме светнали, че не е необходимо човек да обикаля около трите съседски къщи по тротоари и улички, за да стигне до училище, да отиде за хляб в кварталния магазин или на игра /или пък бой/ в съседната махала. 

Много по-просто бе да отковем по една широка дъска в долния край от всяка ограда, която просто отмествахме и после спускахме обратно след себе си, и така разполагахме с чудесен таен и високоскоростен маршрут за навсякъде. Дори бяхме белязали дъските с по един тебеширен кръст, защото често ни се случваше да се нуждаем от спешен изход и спасение след масов бой с бандата от другия квартал, от бдително ченге, зло куче или сприхав съсед. Бяхме едни същински нашенски Том Сойер и Хъкълбери Фин, както често шеговито ни наричаше тате между две бири  /като разбира се, аз бях Том, а дребният – Хъкълбери или просто Хък/ и не се бояхме от никого. Смело влизахме в ръкопашни схватки с дечурлигата от другите банди, биехме с прашката птици, котки и кучета, крадяхме плодове и бонбони от кварталната бакалия, пукахме гуми, трошахме стъкла или иначе казано – изживявахме си поредното приказно лято. Лято, което никога вече нямаше да се повтори. Тогава аз бях на цели девет, а малкият ми брат бе едва седемгодишен…

От последния ми – трети до момента - несполучлив опит да прострелям Големия Злобен Черен Пес с прашката беше изминала цяла седмица, така че с Хъкълбери замисляхме поредното покушение. Денят беше поредния от низ жежки, прашни, изнурителни августовски дни, когато всичко живо се е покрило на сянка, но ние бяхме млади и смели и кипяхме от сила и от желание да претрепем най-сетне чудовището, от което се страхуваше цялата махала.

- Хък!- наредих кратко на малкия си брат – Бягай до строежа и донеси 10-ина по-големи парчета, докато аз приготвя прашката!

Дребният скочи на крака и с готовност отпраши към строежа на новата кооперация, който беше неизчерпаем източник за жлъчни коментари от страна на кореняците с къщи, както и неизчерпаем арсенал за нашата тежка артилерия, тоест прашката, която в момента внимателно преглеждах, смазвах, затягах и приготвях хладнокръвно за стрелба или както казваше тате: „Вие двамата нехранимайковци сте като идни същи ловци в саваните на Кения описани от Ърнест Хемингуей”. Край на цитата.

Така че сега аз, Големият ловец, Тихата стъпка, Поразяващата ръка, Том Сойер от махалата, сериозно се подготвях да сваля най-сетне на земята с един изстрел оня огромен звяр с острите зъби, докато туземния ми водач Хък тъпчеше камъни в джобовете си.

После двамата, както винаги, тръгнахме на лов.

Денят наистина беше ужасно горещ, беше средата на август /”Човек може в такава жега да изпържи яйце в каската си”, казваше тате, който беше ходил войник/. Бях сигурен, че гадният пес, заедно с кучката си, лежат обезсилени от жегата някъде наоколо, изплезили езици, а лигите им както винаги капят в нагорещения прахоляк. В нашата персонална квартална джунгла обаче, обхващаща трите съседни къщи, все още несъборени и презастроени с панелни блокове, както и с преките пътечки през оградите благодарение на откованите дъски, беше прохладно. Дворовете бяха гъсто обрасли с буренак, репей, храсти, нискорасли разкривени плодни дръвчета, отдавна превърнали се в дивачки, асми и малинак, така че малобройният ни, двучленен партизански отряд се промъкваше към дивеча в истински сенчест тунел, който хвърляше изумрудени отблясъци по потното челце на малкия ми брат и изсушаваше тениската на собствения ми мокър от жегата гръб. Отместихме първата белязана с кръстче дъска в нашата ограда и минахме в съседния двор, после втората, после третата и ето, че бяхме Отвън, в царството на врага. Снишихме се и запълзяхме сред репеите.

Бяхме наострили бдително уши, наоколо се стелеше непроходимия гъсталак на буренясалите покрайнини, съчки пукаха, листата шепнеха, в далечината лаеше куче /но не нашето/, чувах бученето на колите по близкото шосе, бумтенето на сърцето си и пъхтенето на братчето си, някъде отзад изведнъж се чуха – като че ли съвсем близо – силни удари като от чук. Дотук нищо необичайно, Том, рекох си, давай смело напред, песът е някъде наоколо и чака да му светиш маслото...

Песът наистина беше наблизо заедно с кучката. Двата огромни ротвайлера се бяха изтегнали в дълбоката сянка на полупрекършена стара слива и лежаха полузарили муцуни в стар пясъчник, търсейки прохлада в жегата.

Направих знак на малкия си брак и той се закова до мен и ме загледа благоговейно в очите, нещо което страхотно много мразех. Направих друг знак и той плътно се сниши, после пипнешком извади шепа заоблени камъни от джоба на гащите си.

Легнах до него сред репеите и зорко разузнах обстановката.

Този път ще го ковна рекох си, ама явно го рекох на ум, щото дребният, Хък значи, ме беше зяпнал в устата и се кокореше като туземец някакъв.

- Дай снаряди, Хък!- наредих уставно – Целта е пред нас.

Малкият ми брат с готовност ми подаде шепа камъни, от които с вещина избрах най-тежкия и с най-острите ръбове. Поставих го ритуално в прашката под благоговейния му поглед, после се прицелих в Окото на Звяра. Целих се дълго, а в това време потта се стичаше в очите ми и чувах хрипливото учестено дишане на малкия си брат до себе си. После си рекох, мамка му, сега е моментът, отпуснах рязко ластика и камъкът полетя. В мига, в който чух познатото „пляс!”, което означаваше, че отново съм улучил, видях огромният пес да подскача като полудял във въздуха, а заедно с него скочи и голямата черна кучка.

- Бягай!- като всеки друг път кратко, по командирски наредих на дребния, скочих и се завтекох с всички сили към спасителната дъска в оградата с голямото, нарисувано с бял тебешир „Х” на нея.

Чух стъпките на малкото ми братче зад гърба си. Чувах насеченото му дишане зад мен. Съвсем малко по назад чувах и тропота на осемте кучешки лапи и лаят на двете огромни озверели кучета, всяко от които – нека си припомним – тежеше 50 кила, колкото една торба цимент, доста повече и от мен и от малкия Хък.

Не ме беше чак толкова страх обаче.

Нали нашата ограда беше там.

Както и нашата дъска.

Тичах и тичах и тичах.

Зад себе си чувах тропота на крачетата на братчето си.

Зад тях – галопът на ноктестите кучешки лапи.

Щом стигнах оградата, се плъзнах с отиграно движение по задник, докато се плъзгаз в прахоляка, посегнах и се опитах да отместя дъската и… се блъснах с цялото си лице в нея. А дъската не помръдна…

НЕ ПОМРЪДНА!

Дъската беше закована а нашият спасителен път беше отрязан.

Изпищях и подскочих, подгонен от ужаса и отчаянието. Хванах се в горния край на оградата и се набрах с все сили с пилешките си мускули, пришпорван от страха. Нейде из отдолу чук как малкият ми брат също се блъсна в неподвижната дъска, чух и неговия писък, после се прехвърлих отвън, в двора, на безопасно място и протегнах ръка да му помогна…

В този момент огромното черно куче и жена му връхлетяха върху малкото ми братче, върху моят персонален туземен водач, върху Хък, Хъкълбери Фин, МОЯ БРАТ…

Обзет от ужас паднах от ръба на оградата на гърба си, а дъхът ми излезе с един безкраен, омаломощавах хриплив звук от гърдите ми. Претърколих се по лице и се надигнах на ръце и крака, после припълзях до оградата. Отвъд се чуваше ожесточено мляскане, ръфане и боричкане, все едно цялата ми рода се бе събрала на семеен празник, за коленето на поредното прасе. Само дето това отвъд оградата сега не беше семейството ми, а озверелите ротвайлери. Прасето също не беше коледно прасе, а малкото ми братче, малкият Хъкълбери Фин, МОЯТ БРАТ.

Развиках се, разкрещях се, разридах се, псувах с всички псувни на тоя свят, питах по оградата, удрях по нея с пръчки, камъни, юмруци и всичко, което успях да докопам. Излязох от безсмисления си ступор в мига, в който през цепнатините влетя пръска кръв и се лепна през окото ми по цялата ми буза, после се стече – гореща като жарава, към вратлето ми.

После звуците отвъд оградата престанаха, чух отдалечаващите се стъпки и приглушеното ръмжене на двата звяра. Излязох несмело от прикритието си, дръпнах безсилно дъската, която явно вече беше закована, слеид това се прехвърлих с омекнали ръце през оградата при това, което беше останало от мъничкия ми по-малък брат след пиршеството на ротвайлерите.

Подсмърчайки се наведох, прегърнах кървавите останки, изправих се, а гръбнакът ми изпука, после с люшкащи се стъпки се отправих към къщи, към нас, у дома, само че този път не по преките пътеки през дворовете, а по обиколния път по тротоара. Пътем събрах неловко с една ръка червата на малкото си братче, които бяха се разтекли от коремната кухина и се стелеха по асфалта след нас /”Извинявай, Хък…”, промълвих на озъбения му, оглозган до бяло на места череп в прегръдките ми/, после прекрачих прага на нашия двор и влязох вътре.

Щеше ми се да изкрещя с цяло гърло, исках да викам за помощ, копнеех да припадна, но в този момент видях тате: седеше както винаги под асмата на сянка, бирата пред него беше хладна, той като всеки друг път се усмихваше мило и всеразбиращо. Изпитах всичкото облекчение на света, знаех, че вече има кой да ми помогне, да подаде ръка, да спаси брат ми, да приласкае синовете си… После видях до ръката на тате, почти на ръба на масата, до лакътя му, до пепелника и до разпенената халба с бира, една тесла и няколко пирона.

- Сине…- рече той, преди да види зловещия товар в прегръдките ми – Някой беше разковал оградата, копелето му мръсно. Току що я поправих…

А после млъкна.

Любовта като чаша горещ шоколад

На Све – с цялата ми любов

Извървях с теб 12-те стъпки…

Живуркаш си така известно време, тоест цял живот, в скалата на сивото (grayscale го наричат това фотаджиите), движиш се като сомнамбул в леката мъглявина на ежедневието, пийваш по нещо тук там, носиш се по бавната река на навика, не искаш, не чувстваш, не бързаш, не страдаш.

Животът безразлично минава покрай теб по отсрещния тротоар, скрил зад тъмни очила сивите си очи (grayscale!), но някак си не ти пука – от друга гледна точка и ти самият си на тротоара отсреща, а очите ти също са скрити зад тъмни очила, дори марката им май е същата.

Преливаш нощите си от една връзка в друга, думите си – от една към друга жена, симулациите ти на страсти приличат на оргазъм, подаряваш роза, правиш комплимент, после свършваш и после забравяш. Следващият път просто повтаряш упражнението /”Алкохолът е като любовта – първата целувка е вълшебна, втората прекрасна, а третата просто така, е казал големият Чандлър, но не от „Приятели”/. И всеки път е все по-лесно, по-безболезнено, по безразлично и все по-едно.

И тогава един ден или една нощ, на кой му пука, просто виждаш насред НИЩОТО две шоколадови тъжни и търсещи очи и животът ти – опаааааа!

Животът ти се променя по-драстично, отколкото в момента се променя климатът в глобален мащаб.

Малко изненадан откриваш, че стига само да хванеш ръката на това момиче и да вървите просто ей така без посока из пълния с марионетки и манекени мъртъв град и животът става прекрасен.

Любовта - сладка, силна и тръпчива - гореща като чаша горещ шоколад, се разлива в гърлото ти, пари езика ти, стопля те отвътре, изпълва вените ти, потъваш цял в лепкавите и, сладостни обятия, за пръв път.

Цял я пия.

/Здравейте, казвам се Камо и съм алкохолик, казвам на въображаемия кръг на Анонимните Алкохолици, събрали столовете си около мен като на всеки един друг сеанс досега/

Спор няма, що се отнася до чувствата, емоциите и жените, винаги съм бил безразсъден пияч, до този момент вероятно съм бил истински алкохолик, мислех обаче оттук нататък да остана трезв, чист до края на живота си, дори без интравенозни озонови инжекции два пъти на ден.

Факт е, че винаги бях гледал на живота като на един голям, сумрачен, доста скучен, пълен с питиета бар. Просто посягаш и си наливаш, няма нищо сложно. Барът е пълен, барманът е вежлив, бутилките са пред теб – ниски и високи, закръглени и източени, тъмни и светли, интересни и скучни, полупълни и полупразни.

Имал съм периоди на джин фис и на блъди мери, на червено или бяло вино, на бира или на безалкохолна бира, на текила или конячено-уискени периоди, а  също така на ирланско-уискени, шотландско-уискени и бърбън периоди. Шотовете текила със сол и лимон и коктейлите дори не ги броя – те са просто за един дъх, за един път, набързо – да цитираме отново Реймънд Чандлър – просто ей така. Понякога копнеех за литри тоник с лед и лимон, друг път пиех само кока-кола. Винаги съм бил кофеиноман и винаги съм мразил чай. Влизал съм в периоди  на мента с мляко, мента със спрайт, мента с тоник, мента…

Сега съм чист, трезвен съм, не мешам питиетата. Вярно, и досега от време на време ми се припива чаша червено вино зиме край камината или бяло лете на плажа. Понякога се будя с вкуса на джин-тоник  в устата, друг път сънувам бутилка добре изстуден мискет край басейна. Случва се и да си мисля за купа зелен чай с мед и лимон, но това май е само когато съм зле и съм болен…

Давам си обаче сметка, че днес цял съм се потопил в чашата си горещ шоколад, наречен просто любов, и той засища цялата ми жажда, а барът отдавна е празен и е затворен завинаги за мен.

Камен Петров

P.S. Малеееееееее, как само те обичам, мармоазетке малка :-)

ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО

На С. и К. от тате

Един женски писък, дори и очакван, особено ако е на жена, която до болка обичаш, може да промени живота ти до дъно.

Стоя сам в клинично чистия, но всъщност противно мръсен болничен коридор, среднощ е, пия седмото кафе. Чакам. Гриза си нервите и чакам и се чувствам леко опиянен, а не съм близвал и капка от дни. Може би ми се вие свят от нерви, може би от неясните страхове, може би от липсващата вентилация в болницата. Не съм хероиноман, но се потя като прасе, вероятно защото е посред август, а не съм край морския бряг с неговия прохладен бриз.

От кенефа в края на коридора се носи упойваща смрад на застояла урина, която сигурно отдавна вече ферментира и която се смесва с къртещ обонянието ми коктейл, смесена в равни дози с миризмата на медикаменти, мръсни крака, непрани чаршафи, старост и смърт, страх и адреналин, характерни за всяка една болница по света.

Кафе машината в ъгъла дразнещо бръмчи и от време на време реагира на монетите, които пускам в ръждивата и паст, като изплюва с отвращение също толкова отвратително кафе в пластмасова чашка, която още 100 години след като го изпия, ще трови недрата на земята.

Чакам, чакам, чакам.

Чакам вече цяла вечност, ослушвайки се за писъка.

Когато обаче най-сетне все пак го чувам, буквално изпадам в шок, макар да съм подготвен и да мисля, че отдавна съм претръпнал.

Тя изпищя, а това продължи дълго.

Опитвам се да разтълкувам значението на писъка и в нощта, дали е на добро или – недай си Боже! – означава най-лошото, дали е от облекчение или адска блока, от радост или страх, агония ли е или зов…

Ставам, снова като лунатик между разкривената врата на кенефа и бръмчащия кафе автомат. Мачкам в потните си пръсти отдавна разкривената пластмасова кафеена чашка, а ехото на стъпките ми в нощния коридор на болницата е най-самотното нещо, което са чували ушите ми след Rehab на Ейми Уайнхауз.

Опитвам се да надзърна мислено в бъдещето, насилвам се да се разсея със спомени, но настоящето е тук и сега, в този коридор, в тази болница, в този град, в писъка на тази жена – жената, която обичам.

Пропадал съм до дъното и съм го стъргал с нокти и съм дъвкал със зъби калта му и съм се давил, а после пак съм изплувал там – на повърхността на фекалните води, по които плуват и фосфоресцират в цветовете на дъгата мазутните петна на загиващата съвременна цивилизация.

Потъвал съм в мрак, в който човек се блъска до смърт заслепен в стените, за да излезе отново на светло с разбита глава, кървящи венци, разбити дробове, уморено сърце.

Гълтал съм помия и съм я повръщал насила, просто, за да вдишам поне още веднъж, макар въздухът край мен да е отвратителен и в него отдавна да няма озон, а само воня на изгорели автомобилни газове, промишлени частици, смрад на потни мишници и тютюневи фасове.

Тъй че, викам си насред болничната нощ, спомените ми не са голяма работа, нито най-доброто средство за повдигане на духа.

От друга страна, бъдещето често изглежда невъзможно, изглежда несигурно и дори плашещо, без значение дали става дума за тези няколко стъпки отвъд ъгъла на коридора или за идните 100 милиона години.

Ще си стоя в настоящето, решавам несмело, ще си връткам обиколките тук, в този скапан коридор, ще си пия кафетата, ще си гриза нервите и ще чакам, къде ще ида.

После – след една цяло вселенска безкрайност или пък просто за времето, минаващо между едно вдишване и издишване, вратата в края на коридора, но не онази на кенефа, рязко се отваря и към мен по замърсените теракотени плочки заплува сияещо в бяло видение.

Разтърквам изпращелите изпод пръстите ми очи, изтървам чашката, която с трясък пада на пода до краката ми, сърцето ми бие глухо в ушите, аха да гръмне, но още държи, копелето.

После виждам, че видението е просто същия онзи прозаичен лекар, който ни посрещна преди няколко часа, вглеждам се изпитателно в уморената му и брадясала физиономия, която е точно копие на моята собствена, чудя се дали да му разбия мутрата или да го целуна, опитвам се да прочета мислите му като един същински китайски психо шпионин от песен на Red Hot Chili Peppers, но нищо не разбирам, естествено, гроги съм, целият съм изтъкан от нерви и кофеин.

Той прочита обаче без проблем въпроса в кръвясалите ми очи, приближава ме и приятелски ме потупва по рамото:

- Честито, приятелю! Имаш син!

А аз наистина съм на път да му забия един десен прав в тъпата физиономия на тоя среднощен идиот, гледам го като дебил, какъвто вероятно и съм, обаче после нещо внезапно се срути от мен на пода до чашката за кафе, така че залитам в прегръдките му и го стискам като един същински педераст – колкото, за да не се строполя внезапно на земята, толкова и от облекчение.

Досега крачех в настоящето.

Тревожех се заминалото.

Този писък ме върна обратно в бъдещето, където е всъщност и мястото на всички нас.

Тримата.

Камен Петров

СПЕШНО СЪОБЩЕНИЕ!!!

На вниманието на всички потребители, юзъри, хакери, байкъри, скейтъри, сноубордисти, хеви метъли, чалгаджии, спец части или просто хора, които четат този блог - ако нямат какво друго да правят смислено с живота си, тъй като – нали – не си струва, освен рубриката на моят обичан син Давид!

Внимание, хора!

Аз се казвам Камен и съм ал... , хм, пардон - баща...

В пространството на блога ми на адрес www.kamo69.blogspot.com, се е появил нов вирус, стана ясно днес. Вирусът, който доскоро евфемистично наричахме просто „кралската скаридка”, в момента е на 22 седмици, около 22 сантиметра, явно пол мъжки, поне на 98%. Става ясно, че Камо и Све чакат син, а датата на раждане гравитира към 23 август, тоест лятно бебе, морско, реге, рага и слънчево. Както се изрази поетично любимият ни акушер-гинеколог по време на прегледа, „сестра, имаме бебе един брой, живо, мърда, има нещо като малка писалка…”. Сиреч явно прилича на щастливия си татко. Младата майка каза на излизане от кабинета: „татко, ти май си разочарован, че не е момиченце?”. 

Твърдението беше обаче твърдо отречено от бъдещият баща, като тук му е мястото да споменем, че той се изтърва още в кабинета, като каза: „Све, нищо, хайде догодина пак” /явно имайки предвид и едно малко момиченце след малкото момченце/, за което беше порицан с основание от медика. Също така таткото почти всяка вечер, в която не е припаднал от нерви и от умора, говори на бебчо през пъпчето на мама, за което също беше смъмрен от лекаря на мама. В крайна сметка, сега е и момента авторът на този блог – тоест аз – Камен Петров Йорданов, да се отрека от майтапчийски имена като Онуфрий, Инокентий и Софроний, с които споменавах до този момент съвсем богохулно бъдещия си син, и да си седна на задника, за да измислим заедно с мама – сиреч моята любима – Светла Иванова Колева, подходящото име на най-страхотното бебе на света.  Така че отричам се, три пъти се отричам, поне така са ме учили селските попове!!!

Освен това днес нашето доки обеща в този блог да има снимка на бебчо, тати обеща да напише страхотен разказ за страхотния ни син, а мама нищо не обеща, защото тя по принцип си е най-страхотната, обичлива и обичана, красива, добра и умна мама на този свят, че дори и отвъд него…

П.П. Само дано бебокът с писалката да прилича на майка си, а не на баща си, защото тя е красива, а аз съм грозен, стар, дебел и плешив. Благодаря.

П.П.1. За справка – на снимките – мама, тате, бебокът…

Долината на мечтите

- Ей сега ви изтрепах като кучета!- изрева пияният и замахна напосоки с теслата.

- Недейте така, бе хора! Селски сме, познаваме се. Недейте бе!- примоли се мъжът ми, но

вече беше късно, ония бяха озверели и го подкараха още там, в леглото, посред нощ.

Някой ме сграбчи за плитката, издърпа ме от постелята на земята и ме повлече навън. Беше зима, но не усещах студа с разголените си нозе. Усещах само животински страх, който ме беше сковал цялата, както когато раждах първото си дете – преди време, преди много време. Само дето сега не раждах, просто ме пребиваха от бой.

Страх ме беше, щото ги познавах и двамата – Малкия Бартек и Минчо Черния. Пияни-заляни, озверели от бяс, нечовешки.

Повлякоха ни с моичкия през прага, по разкаляния след дъжда двор, до обора. Мен ме захвърлиха в ъгъла зад вратата (ведрата за мляко издрънчаха под мен и се разпиляха в тъмното), а Пешо – мъжа ми, го бутнаха върху яслата, където кравата ни Мая кротко преживяше на синджира, и го забухаха с каквото им падне.

Не припаднах от ужас само щото много болно ми стана за моя. Болнав беше и дърт, едва креташе из двора, на мухата път правеше, а сега такъв кютюк отнасяше пред мен, че и аз само дето не изверях. Пред очите ми падна пелена и се хвърлих с голи ръце към ония изверги, нищо, че бях 40 кила с мокри дрехи, а те държаха брадва и сопа в ръцете си.

- Стига! Стигаааа! Изроди! Стигаааааа!- закрещях в несвяст, ама Минчо Черния ми обърса

един наопаки, че чак ми причерня, и ме прати пак на пода зад вратата.

Прималя ми. Една част от мен чуваше като в просъница ударите, които с тъп звук се вбиваха в мършавите телеса на мъжа ми, и неговите все по-слаби писъци, стонове и стенания. Другата обаче, както ставаше винаги при мен при голям зор, отнемай къде се отнесе далече-далече и някак много назад във времето…

Когато дойдохме в село, бяхме още млади, силни, имахме мерак за всичко. Меча поляна му беше името, но моичкият веднага го кръсти „Долината на мечтите”, нали беше пенсиониран без време даскал, горкият, много беше чел и много знаеше. Бяхме се наситили на града, на шумотевицата, блъсканицата, простащината, на автомобилите и скъпотията. Отгледахме по живо, по здраво децата – и трите – изучихме ги, синовете започнаха работа, а щерката се зажени – все в тоя пустия град. Нас обаче си ни дърпаше все към селото – и двамата оттам идехме и там искахме да остареем, че и да ни погребат след време.

Че тъй де, дойдохме в Долината на мечтите, сиреч в Меча поляна, както си беше по документи, ей тук на – на брега на Дунава, вдигнахме къща за чудо и приказ, аз оправих градинката, развъдих кокошки, няколко кози и крава, а Пешо с голям мерак хукна по нивя и бостани, да му се неначудиш и на даскала, и на чудото. Тръгнахме да си гледаме старините и кефа, и спокойствието, дето има една дума, ама не би.

Първо Ива - малката щерка, взе, че се разжени, взе внука и зачезна към Гърция, на сезонна работа мандарини, маслини и лимони да бере… макар и друго да се чу, ама нейсе…

После големият син – Гошо, се спомина в катастрофа. Пил ли беше, не беше ли, крив ли беше, не беше ли – тъй и не разбрахме – поплакахме си, погребахме го, ама животът не пита – продължава. Че и ние с Пешо тъй.

Средният – Евгени, ни остана опора и надежда. Работеше в града като шофьор, има-няма на 50-ина километра от село, заживя с едно разбрано момиче от тутраканско – ей де го, тръгна апартамент на изплащане да купува, кротна, викаме си с моичкия.

Да, ама не.

Започна да ни се вясва от време на време, кьоркютюк пиян, заваля едно такова, не му се разбира, фъфли, в очите му сълзи, ама в погледа – лоши искрици светят. Викам: „Мама, какво става? Нещо с Ленчето ли, с работата ли, що ли?”. Дума не дава да му се издума, лош става направо. Дай някой лев, вика, мамо, ще се оправим. И все нещо замъква, като си тръгне с автомобила към града, все нещо влачи – телевизор ли ще е, козите ли, на баща си пенсията ли – каквото има и каквото докопа. В село се зачу, че тръгнал с лоши хора и по жени, комар играел, апартамента на кино отивал, а Ленчето на три пъти стягала багажа да се връща на село край Тутракан, ама нали ни е син – какво да го правим – затваряхме си очите…

Затваряхме ги, затваряхме ги, но ей ни на – на пода в обора, а ония изверги бъхтят моичкия дето сварят, душичката ще му извадят. И аз ЗНАМ ЗАЩО. Заради сина. Заради Евгени.

- Дай парите, старо, дето ми ги дължи копелето ти и няма да ти строша всичките кокали,

мамицата ти!- реве пиян Малкия Бартек и налага Пешо по главата и гърба с дръжката на брадвата, а Минчо Черния му приглася, и в и псуването и в боя.

- С 300 лева ни завлече онуй леке Евгени и втори месец не ги връща. Или давай парите, или

вземаме кравата! – крещи Минчо Черния и – прас! – с тоягата по главата. Вика и удря, вика и удря, вика и удря…

- Нямам бе хора, нямам…- хленчи Пешо от земята, където се е свил в краката на кравата и

ги прегръща с две ръце – Недейте така, бе хора! Само не Мая! Само не кравичката ми! Недейте така, бе хора! Ще се разберем…

Да, ама не се разбраха. Той беше даскал, стар човек, умен и учен, а те – пияни свине, които нахълтаха в дома и живота ни направо от кръчмата и нямаше кой да ги спре в запустялото от години село - глухо, сляпо и като сакато - което се беше свило като бито куче в добруджанската нощ и се ослушваше със затаен дъх откъм топлите си постели в писъците ни и в крясъците на онези двамата.

После уродите престанаха да налагат моичкия, чух как пъхтят разгорещени в нощта, пълна с отровните изпарения на ракия, които лъхаха от устите им. Чух ги да захвърлят на земята брадвата и сопата, чух тежките им, разлюляни стъпки край мен, после задрънча синджира и Мая жално измуча и ме прекрачи, а след туй тропота от копитата и отшумя заедно с техните несигурни крачки в нощта.

Край, рекох си и си плюх в пазвата, ей тъй на – както бях просната на земята – свърши се.

Вярно, свършило се беше, ама и Пешо беше свършил, горкият ми той. Пребили го бяха до смърт за една шепа пари изродите недни, главата му като диня беше сцепена, навсякъде кръв, косми и мозък все едно. Потрошили го бяха целия и не бяха се щадили да бият – личеше си, отдето и да погледнеш, ако и да беше тъмно. И всичко туй – за едното нищо. За едните пари. Заради големия град, дето ни взе и живота, и надеждата, и децата, и ги развали или ги уби. Тъй както уби в оная нощ и Пешо, макар и издалеч, с чужда ръка, дето се вика.

Как съм доизкарала нощта, само аз си знам.

Като се зазори, сбрах надве-натри каквото сварих в една чанта, загърнах Пешо с одеалото, тъй както си лежеше сгърчен на земята, после дадох и къщата, и обора, и съпруга си на огъня, заключих по навик къщната врата след себе си и скрих ключа под прага, докато пламъците пращяха и бълваха огнени езици през прозорците, обърнах гръб на Долината на мечтите и на всичкото, пусто да опустее, завинаги, и хванах пеша пътя към града и към нищото. 

Селски сайт

- Сега, драги съселяни, ще правим сайт на селото.- доста авторитетно заяви кметът Танчо Танев пред отбраната групичка от местния елит, която бе събрал в селската кръчма специално за случая, особено като се имаше предвид, че и самият той не знаеше точно за какво става дума.

- Ще прайм на селото КАКВО?!- провикна се поп Пейо, който още не беше изтрезнял от

вчерашния курбан и къдравата му брада лъхаше на тамян и джибри.

- Спрайт…-измънка даскалът откъм ъгъла, където неизменно го избутваха на подобни събирания.

- Сайт, попе. Млъкни, даскале! Сайт… В интернет… Страница един вид. Като от вестник страница или от книга. На селото страница ще правим.

- Че кой ще чете книга за туй загубено село?- захили се кръчмаря Генади, тъй както с едно око следеше компанията на кмета, а с другото - набъбването на сметката.

- Не е точно книга, бе джанъм! Сайт е това. В интернет. Нашето село в Глобалното село. Реклама, един вид. По цял свят ще го видят.- разпени се кметът.

- Тъй, тъй. И за какво ни е тая дивотия?- не се сдържа попът.

- Попе… Хора… Съселяни… Нашите най-сетне взеха властта в столицата и в областния град, нали тъй? Имаме си депутат от село, нали тъй? Искаме магистралата да стигне дотук, да оправят даскалото с държавни пари и да асфалтират улиците, нали тъй? Пък и сега е нашият шанс догодина Колипетльово най-сетне да стане град…

Като хвърли бомбата, кметът обърна една бърза мастика, запали от новите бързогаснещи цигари и победоносно огледа компанията.

Компанията го зяпаше с отворена уста, само тази на попа не се виждаше, от брадата.

- Брей.- изцъка иззад тезгяха кръчмарят.

- И сега какво, кмете? Какъв е този… ъъъ… спрайт… тоест - сайт?- срамежливо се поинтересува даскалът по същество.

- Сайт! Млъкни, даскале! Страница ви викам. И навсякъде се вижда. Албания, Унгария, Съюза, Горна Оряховица, Бангладеш, няма джаста-праста. На нея ние ще опишем хубостите на село – алтернативен туризъм, чист въздух, природа, лов и риболов, къщи за гости, културно-историческо наследство, ала-бала. Ще пишем как се оправяме мъжки с кризата и какви европрограми сме прилапали… пардон – усвоили. Ще похвалим местната управа и централната власт, и ще наругаем опозицията. Ще го наснимаме хубавичко това наше село Колипетльово отвсякъде и ще го пльоснем в тоя интернет, че цял свят да ни гледа сеира и хората да ни завиждат, пък и да ни се помогне да станем град най-сетне, мамка му!

- А така, кмете!- провикна се войнствено поп Пейо, на коготото мастиката явно не му понасяше твърде след вчерашния курбан, както се виждаше и с просто око.

- И как ще стане всичко това?- осмели се отново даскалът.

Кметът започна да го гледа накриво.

- Млъкни, даскале!... Така!- сопна се накрая и гаврътна още една мастика – Първо ще му сложим името, на това, на сайта… Колипетльово се казва селото, нали така, бъдещ град дето се вика? Е, питах по мобифона внучката в града и тя ми го преведе на английски. Англичаните, дето ще идат тук масово на селски туризъм, кални бани и греяна ракия, ще му викат Killcock City, ъндърстенд, май френдс? Та тъй – в интернет адреса на селската ни страница ще гласи ей тъй на - www.KillcockCity.com. Всичко съм измислил аз, всичко. Акъла ще им вземем на ония от съседното село Пачи Крак, дето не могат си преведе даже тъпото име, че сайт да правят или град да стават – Боже опази….

- Брей!- възхитиха се в един глас всички, макар никой нищо да не схващаше, най-малкото пък даскала, който всъщност беше взел задочно кетап и то във вечерните курсове, докато още ги имаше – „Дабъл Ю, Дабъл Ю, Дабъл Ю, точка, КилкокСити, точка, Ком”! Брей!

- „Кон” ли?- зачуди се единствено даскалът.

- Сега, по същество. Млъкни, даскале!- делово ги отряза кметът, доволен от реакцията – Трябва първо да разпределим задачите, да сформираме екип дето се вика, мениджмънт, маркетинг, такива работи едни…

- Кажи, кмете, кажи!- един през друг се развика местният елит, всеки с надеждата, че нещо ще намаже покрай цялата тая дивотия, макар и на никой да не му беше ясно точно като как, какво или кога. Важното беше келепир да пада, ако и да е от проклетия „интранет”.

- Първо…- започна делово кметът, хвърляйки скришом по един белтък на малкото листче, което измъкна от джоба на сакото си – Трябва ни администратор на сайта. Тоз, дето ще се занимава с… ъъъ… домейни… ъъъ… хостинги… ъъъ …уеб дизайни… ъъъ… постване, копване и пействане, дилийтване и шейрване,  и – абе, таквоз, туй е… Маноле, ти ще си!

Манол, пъдарят подскочи две педи над пейката и само дето не си разля бирата, а беше вносна.

- „Аз ще съм” КАКВО?!- изквича той.

- Администратор, казах. Ти ще си администратор на сайта. Тъй трябва.

- Ма що пък аз, бе кмете?

- Щото през 60-те си бил администратор в хотел на Златните, нали така? Така. Точка по въпроса, значи… Сега… Текстове ще трябва да се дращят по сайта, литература и джурналистически разследвания, един вид. Значи, автор трябва, джурналист. Там работата е ясна. Даскале, честито!

Даскалът благоразумно си замълча и се почеса, дето не го сърбеше, под масата.

- За снимките…- продължи кметът – Клисарът е с най-голям опит…

- Ама, кмете! Само кръщенета и погребения съм снимал аз, бе, какъв опит?!

- Имаш поглед над нещата, значи. Професионалист. Фото Мексико! Ти ще си фотографчето на сайта, ясно?!... Тъй… Рекламата е важно нещо в интернет, пък и не само там, скъпи съселяни, тъй че за рекламни агенти единодушно назначавам пощаджията и кръчмаря… Шт, тихо там, решено е вече, казах… Пощаджията много ходи и всичко знае, пък и контактите, нали така, а кръчмарят и без това е червив с пари и може да цуца реклама от клиентите на вересия… Така… За редактор на сайта мисля най-добре ще е да сложим Мишо Кривия – бил е контрольор в междуселския автобус, в транспорта, значи, голяма работа, до града често пътуваше и много е видял, тъй че ще контролира и редактира останалата паплач от екипа… Добре…

- Ами ти, кмете? Цялата работа разпредели. Светът ще ни гледа отвсякъде по тоя интранет, ти какво ще правиш?- подмаза се пъдарят Манол.

- Аз ще съм… ъъъ…главен редактор, изпълнителен директор и началник реклама на сайтчето, драги съселяни. Пък и нали съм кмет – ще ме снимате там – първа копка, втора копка, трета копка, първа лента, втора лента, трета лента - интервю ще ми вземете по интернет, по коктейли разни, семинари и командировки ще трябва да се ходи, такива работи, да не се излагаме сега – нали град ще ставаме уж…

- Добре бе, кмете, аз какви ще ги дялам тогаз?- подхлъцна  самосъжалително поп Пейо – Слушах-слушах-слушах, нийде името си не чух. Какво ще правя аз с тоз триждий проклет дяволский сайт, тпу, анатема, гад нечеловеческая?!

- Ти ще осветиш по стар народен обичай офиса, отче…- благо отвърна кмета и вдигна чашата – А, наздраве сега, че работа ни чака, драги съселяни, а скоро – и съграждани… Хаирлия да е новият селски сайт, ъндърстенд, май френдс?!