ЦИКЛОФРЕНИЧЕН ШИЗОНОФРЕНИЗЪМ

За белия кон ...

Отдавна вече

не ми трябва "трева",

за да се издигна високо.

Отдавна вече

не ми трябва любов,

за да потъна в самотния апокалипсис

на оргазма си.

Не се срамувам да кажа на жена, която чукам:

"мамо".

Не плача вече

/понякога хленча двулично/.

Не вярвам.

Не мразя.

Не искам.

Не чета Шекспир,

когато имам Буковски.

Не чета и Буковски,

понеже имам себе си.

Отдавна вече

не ми трябва бял кон със звезда на челото,

защото съм обяздил егото си

и го яздя

и го яздя

и го яздя

през хиляда изтърбушени сърца.

* * *

Животът ми е

като похотлива усмивка

върху лицето на хърбав сатир.

Семе -

разпилявано по вятъра.

Погледи без стойност

и

думи прогонени.

Той е песен,

въртяща се в кръг

от скучен рефрен.

Сухо цвете в празна ваза.

Рефлекс

в антагонизма на рождението ми.

Струна.

Животът ми е марципан,

разплут без срам под слънцето.

Гризнете си от него -

толкова е безвкусен.

Животът ми е филм -

напомня филмите на Костурица

/но не чак толкова добър/.

Обръщам се,

бавно поемам към края му.

Слънцето кима.

За сбогом.

Абстиненция 1

Лежа

и зяпам паячета по тавана.

Тракам,

               тракам,

                             тракам

със зъби.

Цял съм в пот.

Треперя.

Горещо ми е.

Паячетата лазят по лицето ми.

Мисля бавно.

Мразя бързо.

Мразя

Мразя

мразя го профила си,

отразен във чашата наопаки.

Кикотя се, докато плача.

/ А плача, понеже паячетата мълчат /.

Не ми казват нищо за теб.

Мълчаливо-пъплещо-космати-копелдаци!

Цял съм абстинентен,

а не съм и бутвал дрога.

Знаеш ли?

Абстиненция 2

Една гола стоватова крушка

стърчи отсреща-

насред мрака на стаята

и ми се хили

хили

хили ми се

като малоумен травестит.

Свети нагло в уморените ми очи.

Осветява голото ми тяло като прожектор.

Пречи ми да мисля за теб.

Замерих я ядно с пепелника.

Метнах:

               книга

               две чаши

               касетата на Доорс

               лятната си обувка

               няколко обидни думи

               стол ...

Когато хвърлих по нея

и бутилката с водка

и пак не улучих,

най-сетне разбрах,

че това не е крушка,

а полунощната луна отвън прозореца

и се разкикотих,

и се смях, и се смях, и се смях,

чак докато не чух сирената на патрулната кола,

а един добър чичко полицай не ми обясни,

колко съм неразумен да мисля за теб ...

Когато изляза в събота вечер

Гладен съм.

И искам още.

А менюто

     менюто ми е толкова бедно:

оглозгани емоции

чувства /ударени в кантара/

сълзи /разредени със вода/

обич,

           омраза,

                          съчувствие -

по шепа.

Истини -

в коктейл 1/1 -

с лъжи.

И накрая ме удрят в сметката.

Защо,

по дяволите,

стоя все още

в този ресторант ?!

Екзистенциална нощ

Гърлото

на съботната нощ

попи като жаден памперс

детския смях от паважа.

Такситата

с червени светлини

полетяха наникъде.

Проститутки колабираха.

Пияни полицаи изнасилваха дете.

Една звезда

просветна,

после помръкна

с последния писък на чайките.

Заръмя.

Ниско

под нажежената плоча на тавана

аз разлистих Камю

и зачетох,

а пръстите на краката ми

екзистенциално мърдаха

в ленивата струя

на вентилатора.

Притежание

Богат ли съм?

Имам  пишещата си машина.

Имам два чифта дънки.

Няколко книги.

Три албума на ДООРС.

Имам куфара си

/ винаги готов да отплува /.

Будилник с мудни стрелки.

Непечеливш фиш от тотото.

Имам очите си -

                               за да те гледам.

Имам ръцете си -

                               за да те галя.

Имам сърцето си -

                               за да умира по теб.

И пак нямам нищо,

с което да те задържа,

когато решиш да побегнеш от мен ...

Богат ли съм?

Ъгъл

Втренчил съм се в ъгъла на стаята:

Там си даваха среща

5 графики,

фототапет

петно от мухъл.

Изглеждаше

като сюрреалистична гравюра.

Напомняше

на намек за живот,

притиснат в ъгъла.

Миришеше

на безизходица,

катапултирана до никъде.

А беше просто

един ъгъл

с 5 графики,

фототапет

и петно от мухъл,

бележещ мизерията

на самотното ми съществуване

предутрин.

***

Гадно.

Дишам изгорелите газове на колите.

Спирам

до трамвая - сгазил е дете.

Онанирам,

скрит зад ъгъла на живота си.

Тихо

зъзне мисълта ми във фризера на паметта.

Излизам

през вратата на шизофренията.

Бавно

спирам да почина.

Някъде.

Антракт ...

Напоително

Къде си, дъжд?

Измий

потната нега от слабините на Земята.

Измий

срама от чезнещото ми лице.

Похотта

от бързите кръстовища отмий.

И нека само

кръстатите сенки на чайките

дамгосат

с сухотата

паважа ...

***

Като отглас

от неносещ утеха дъжд,

стъпките ти

заглъхнаха в далечината,

отмиха

гръмотевичните думи,

превърнаха

в рядка кал прахта на чувствата

и оставиха в устата ми

вкус на пресъхнали улуци,

шепот на тихи, тихи криле

и още нещо-

неназовимо,

                       далечно

                                      и бегло-

като всяка  твоя целувка,

открадната тихомълком

понякога рано предутрин,

когато

            спиш

                       до мен...

Хайки в петък сутрин

след Коледа под душа

Аз съм твоето тамагочи -

докосваш ли ме три пъти на ден,

все още дишам.

Думи

Разтреперани,

хилави,

изплюти и

изсъскани,

плахи,

лъжливи и

нагли,

забравени,

скътани,

казани,

премълчани,

мъчени,

ненужни

и сиви,

пети

и шепнати ...

Думи.

P.S. Диагнозата е поставена на пациента Камен Петров Йорданов от психиатъра д-р Светла Иванова Колева