В сянката на Статуята на Свободата

Живея от години в провинциален Русе, но всъщност по душа съм космополит и бохем човек.

Обикалям тази Родина нашир и надлъж, колкото и да е мърлява и запусната.

Гоня по цял ден проститутки из цяла България, защото не мирясвам и на стари години.

Напук на кризата зиме ходя често до Боровец, Сините Камъни, Белмекен, Мальовица и Петрохан, че дори и лете.

Не пропускам и Черно море - демисезонно, пък и Обзор.

Преджапвам през калната Янтра или още по-калната Тича, прескачам до Тутракан или Розовата долина.

Минавам често на лафче или за по чашка до Мария Луиза, Цар Освободител, Ангел Кънчев и Генерал Скобелев.

Пия си кафето в Прага, Скопие, Битоля, Велико Търново или Батак.

Сръбвам хлорирана вода на Студен кладенец.

Тегля една майна на Македония.

Ям локум на метър на Ябланица и пия Ямболска мускатова край Ямбол.

Заедно с другите отрудени балъци манифестирам на 24 май.

Троша си краката из Мадан и Рудозем, понякога стигам даже до Лом.

Изкачвам Царевец, Черни връх и Белоградчик, преброждам Мадарски конник, ама нищо особено - какво им се радват толкова туристите?!

Разхождам сутрин и вечер кучето си по парковете сред Възрожденци и сред Младежта.

Често, бродейки из града, копнея за Духовно възраждане и Църковна независимост, щото - нали, изпростяхме съвсем, а поповете пак са се хванали за гушата, но кой съм аз, че да ме пита някой, нали така?

Понякога дори празнувам на 3-ти март, но не винаги.

Иначе жена ми е една Чародейка, направо магьосница в леглото и обикновено нощем ми разказва игрите.

Викам "Вечна Дружба!" към братята-румънци отсреща и към туристите-пенсионери от Австрия, дано пуснат някой лев в Русе.

Ходя на конференции в Ялта и купувам цветя покрай Цветница, най-вече Здравец.

Обикновен човек, казвам ви.

Русенец.

Обаче, макар и космополит и бохем по душа, накрая винаги си оставам насред Лайното, в сянката на Статуята на Свободата, и това - ей, Богу - не е в Ню Йорк, и си личи, повярвайте ми…

Камен Петров

Графити

Урбанизация до дупка.

Грозно, сиво, мръсно, претъпкано, алиенирано.

Живея в град, по чийто макет явно е строен Готъм Сити.

Сиви улици и сиви хора. Сиви фасади и сиви огради. Сиви жилищни блокове и административни сгради. Сиви статуи и дървета с посивели от индустриалния прах листа в паркове със сивееща трева. Сиви заводски комини и сиви промишлени зони. Сиви автомобили, сиви трамваи, сива подземна железница. Сивите униформи на ченгетата и сивите безизразни лица на чиновниците в обедната почивка. Посивелите лица на пребитите от живота домакини и сивите бузи на старците в очакване на смъртта. Сива трупна прах в сиви урни в сивите колумбариуми насред сивите гробища. Сива поезия и сиви годишни отчети на данъчните. Сиви бездомни кучета вяло гонят сиви птици в сивия прахоляк по сивите тротоари на Готъм Сити.

Както казах – урбанизация до дупка. Градски чеда сме, вярно, но не като Уди Алън, макар точно като него да не познаваме природата, а провинция за нас да е мръсна дума. Маршрутът е ясен – от градското родилно до градската морга. От кварталното училище до градския университет. От стерилното заведение за бързо хранене до сивия квартален магазин. От работа в офиса до дома си в някой от сивите жилищни квартали в покрайнините на Готъм Сити.

Живот в негатив – това е положението.

Живот в grayscale - скалата на сивото.

Хората обаче са странно устроени животни.

Някои даже имат мечти.

Че и цветни.

Някои хора още сънуват, влюбват се и мечтаят, дори в град като този.

Когато живееш цял живот в блато, но копнееш за езеро, просто развъждаш блатни лилии, нали така?

Така че в един момент в града незнайно как тук-там започнаха да се появяват цветни петна. Графити! Първо по-проста изработка и с по-скромни мащаби, забутани нейде в покрайнините и гетата. После плъзнаха в метрото, по задните входове на баровете и клубовете. След това пъстроцветни весели рисунки разцъфнаха по огради, машинни халета, влакови вагони.

Пуристите в градската управа вдигнаха врява.

Казионната журналистика също надигна вой.

Ченгетата послушно настръхнаха.

Очевидно цветното ги дразнеше.

Различното всяваше страх.

Новото означаваше промяна.

Явно не си даваха сметка, че така е било още в първобитните общества, откъдето са и първите графити – сиреч скалните рисунки, както и че тогава племенните вождове са пребивали с тояги цветно мислещите в стадото и са замазвали графитите им с екскременти.

Просто имаха нужда от тъмни очила със сив филтър, за да оцелеят, а животът да продължи да пълзи по старому - сив.

Тайнствените художници обаче вече плъзваха из целия град. 

Рисунките очевидно се правеха тайно през нощта, защото градът всяка сутрин осъмваше по-малко сив, по шарен, с поредния графит. Художниците на графити ходеха на групи, които наричаха просто „crew” и докато една част от тях рисуваха, другата наблюдаваше за ченгета. Графити вече се появяваха не само в гетата и в тунелите на подземната железница, но и в центъра, на всевъзможни, направо труднодостъпни места, за които по принцип беше лудост дори да допуснеш, че ще достигне човешка ръка, стиснала спрея.

В един момент целият Готъм Сити се оказа залят с ярко пъстроцветни графити и колкото повече властите и разярените собственици ги унищожаваха, замазваха или направо бутаха цели стени заради тях, толкова повече ставаха рисунките и ставаше жив и цветен градът.

Стените на сградите в центъра, дори тези на кметството, съда, полицията, пожарната и прокуратурата бяха покрити с графити във всички възможни цветове и дори отвъд тях. 

Графити вече имаше по автомобили, трамваи, тролеи, автобуси, метро, по бебешки и пазарски колички, по прелитащите самолети и вертолетите на полицията. С графити бяха изпъстрени прозорци, улични стълбове, дървета, надгробни плочи, билбордове и указателни табели, кули и комини, контейнери за боклук и боклукчийски камиони, врати и огради, асфалта на улиците и плочките на тротоарите, дори дрехите на клошарите и козината на уличните кучета. Случваше се човек да види графити дори по задника на някоя хубава жена или по гърба на униформата на патрулиращ на кръстовището полицай.

Кметът на Готъм Сити седеше на масивния стол зад масивното си бюро в масивния си офис в масивната сграда на общината в центъра на града и псуваше като румънски каруцар. Ако човек познаваше добре холеричния характер на кмета и закостенялото му  мислене, а след това го свържеше с това, което се случваше с града напоследък, можеше да оправдае поне донякъде нелицеприятния начин, по който се изразяваше в момента – нещо, което господин кметът практикуваше обикновено единствено у дома си, пред благоверната.

- Мамка им! Мамка им! МАМКА ИМ!- изрева за пореден път тази сутрин кметът, а сутринта беше просто пореддната от подобни от много месеци насам.

- Така е, господин кмете.- подлизурски се обади от ъгъла личният му асистент.

- Млъкни! Мамка ти и на теб!

- Да, господин кмете!

- Копелета! Помияри! Анархисти! Комунистииииииииии! Ще ги изкормя с двете си ръце! Ще ги скопя! Ще им извадя очите и ще им отрежа ръцете!

- Малко им е, господин, кмете…

- Ще ги пратя в заточение в провинцията! Ще ги обеся! Ще ги разстрелям до сивата стена! Ще…

Кметът изведнъж млъкна и тъпо опули свинските си очички, в които сякаш за миг проблесна искрата на далечна идея.

Зад гърба му панорамния прозорец на кметския кабинет беше гъсто изрисуван с пъстроцветни графити, през които едва прозираха очертанията на също така изрисувания доскоро сив град.

- Нали знаете, че опитахме вече всичко и това няма да ги спре, господин кме…- започна асистентът, но кметът изрева и стовари юмрук на бюрото.

- Разстрел! Стена! Сива!- в изстъпление изрева той.

- Моля?- деликатно изскимтя асистентът и се дръпна като опарен от стената, защото все пак беше стена, а и беше сива – Разстрел ли?!

- Не бе, идиот! Сиво! СИВО!!! Сивооооооооооооо, хахахахахаааааааааа…

Иска ми се да кажа, че кметът беше по-тъп, отколкото наистина бе. Ще ми се да повярвам, че съгражданите ми са по-корави, отколкото наистина са, а мечтите им – по-силни. Надявах се, че ченгетата, дребните собственици, пожарникарите, армията, задръстеняците и останалите тъпаци са малко по-неорганизирани.

Не беше обаче така.

Като всяко просто нещо, идеята на кмета се оказа идеална, макар и родена в наистина прост, сив мозък.

За 24 часа местната власт се организира, внесе или произведе, нямам представа, хиляди и хиляди спрейове с боя и подпомогната от униформените пазители на закона и статуквото, се зае – насила, доброволно или по желание – да ги раздава на хора, служители, чиновници, войници, ченгета… Боята в спрейовете, разбира се, се оказа сива…

Факт е, че художникът не може да устои на импулса да рисува.

Факт е, че чиновникът е готов на всичко, за да запази службата си.

Факт е, че управниците знаят как да манипулират народа.

Така че народът масово се захвана за рисува графити. Кой как може. Някой професионално, друг аматьорски, трети – просто мръсни рисунки. Романтиците рисуваха романтични импресии, циниците – копулации и полови органи, ченгетата и гангстерите – пищови, банкерите – банкноти, курвите – пениси, децата – птички и пчелички, бабите – надгробни камъни… Рисуваха масово графити буквално навсякъде – на същите места, както и досега… само дето този път в спрейовете боите не искряха с всичките цветове на дъгата, а бяха досущ в една и съща тоналност. Бяха сиви…

И градът отново посивя.

Превърна се отново в същия безличен, пагубен, свръхурбанизиран, алиениран, скучен Готъм Сити, както преди ерата на цветните графити.

Посивяха хора, улици, автомобили, сгради, комини, огради, дървета, улични стълбове, туристи и случайни минувачи, метрото и кварталите, небостъргачите и гробищата, парковете и дори небето.

Сиво, grayscale…

Човек чак започва в един момент да копнее да придойде от някъде мъглата от оня разказ на Борис Виан и да погълне цялата тази сивота в носещите си забрава и спокойствие воали.

Това обаче, разбира се, става само в разказите.

А животът продължава сиво да тече…

Камен Петров

Мъгла

                                 из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"


All veils and misty, Streets of blue

Almond looks, That chill devine

Some silken moment, Goes on forever

And we're leaving, Broken hearts behind

Mystify, Mystify me

Mystify, Mystify me

                              INXS, „Mystify” 

От вчера над града се спусна мъгла.

В началото прокъсаните и, млечно-бели воали плъзнаха по улици и площади, скриха от поглед залива към морето, погълнаха паркове, паркоместа и фасади на сгради. После мъглата стана буквално всепоглъщаща.

В един момент бях част от Живота.

После мъглата погълна Света.

Кръчми, институции и магазини хлопнаха кепенците. Затвориха летището и пристанището.

За радост на децата, училищата масово обявиха дървена ваканция.

Хората се скриха по домовете си, улиците опустяха. До едно време в мъглата продължаваха да се мержелеят все още самотните търсещи фарове на такситата, после и те изчезнаха.

Не пееха птички, не лаеха бездомни кучета, не виеха клаксони, не прелитаха самолети, дори съседът от долния етаж не псуваше и не блъскаше по стената, като всеки друг един ден.

Стоях си у дома и се почувствах адски самотен.

Пълна мъгла!

За щастие, не беше като мъглата на Стивън Кинг, в която бродеха незнайни кръвожадни създания, които жадуваха да разкъсат плътта ми.

За жалост обаче, не беше и като мъглата на Борис Виан, в която хората губят всякакви задръжки, а груповият секс на обществено място си е напълно в реда на нещата.

Просто мъгла. Чисто по нашенски.

Пълна скука, с две думи.

Някаква неясна размазаност, в която като нищо може да се претопиш, ведно с всичките си същности, мечти, копнежи и желания.

Едно нищо.

Мъгла в града.

Бях сам и покрай мен нямаше нищо.

Вселената, градът, кварталът, улицата, дори ченгето на ъгъла и просякът на входа на Морската градина бяха изчезнали.

Влязох в интернет, за да видя, какво за Бога става.

Нямаше обаче новини. Нито ексклузивни, нито преписани от прессъобщенията на институциите, нито никакви. Нямаше дори прогноза за времето.

Ето какво прочетох за мъглата в интернет:

„Мъглата представлява кондензирала водна пара във вид на микроскопични капки (при температура под 0°С - ледени кристали) в приземния въздушен слой. С други думи тя е облак, който започва от земната повърхност и намалява видимостта под 1 километър. Според видимостта мъглите се класифицират в 4 основни типа: много гъсти (видимостта е под 50 метра), гъсти (видимостта е от 50 до 200 метра), умерени (видимостта е от 200 до 500 метра), слаби (видимостта е от 500 до 1000 метра)”.

После интернетът изчезна.

Както, между впрочем, изчезнаха покритието на мобилния ми телефон, сигналът на радиото и всички канали на прескъпата ми сателитна телевизия, която така или иначе никой не гледаше и без това.

Може би, рекох си, ако имах радиоточка – като онази в кухнята на баба, която излъчваше неизменно и единствено само програма „Христо Ботев” на Националното радио – тя поне щеше да работи. Радиоточки обаче нямаше никъде в тази разпадаща се държава някъде от около 20 години насам.

Космическа самота.

И стенният часовник като че ли вече не цъкаше дразнещо като друг път.

Пълен информационен вакуум.

Дори Бареков не се обаждаше, за Слави Трифонов да не говорим.

Подгонен от депресията, реших да отскоча до кварталния магазин. Слязох на улицата и се придвижих до ъгъла, където беше денонощния, пълзейки стъпка по стъпка като някоя гейша от евтин японски порно филм. Държах се за стените, плъзгах крака по плочките на тротоара, накрая видях в мъглата да сияе размазаното червено-синьо петно на вечната реклама, която висеше над бакалията, и влязох.

- Здравейте…- рекох на нищото срещу мен, като се ориентирах криво-ляво в плътната млечнобяла пелена край мен, държейки се за щанда.

- О, здравейте, господин журналист! Толкова се радвам да влезе долу-горе нормален човек тук. Какво да бъде този път? Бутилка ирландско уиски?

Зарадван, че съм така известен, популярен и обичан от широките народни маси, почти се ухилих. После обаче магазинерката ме поряза в областта на егото някъде иззад мъгливата пелена в магазина:

- Добре, че все не може да намерите пари за нови зъби. По фъфленето ви познах.

Е, рекох си, толкова по въпроса с водещата роля на журналистиката у нас. С популярността, Петата колона, Четвъртата власт и прочее.

На глас обаче рекох:

- Дайте ми бутилка мерло, половинка кашкавал и една кутия от моите цигари.

После прегърнах покупките в шумолящата полиетиленова кесия, която носеше смърт на природата, и запълзях – отново като порно гейша – към входа на жилищния блок, където от десетина години насам обитавах една гарсониера под наем, която явно никой друг освен мен до този момент не бе пожелал да наеме.

У дома приседнах на фотьойла пред мъртвия телевизор, чиято тапицерия лепнеше от влагата, която се процеждаше през остарялата дограма, и разопаковах покупките си.

Мерлото се оказа всъщност шардоне и то от най-евтиното, вместо кашкавал в мъглата ми бяха пробутали сирене, а цигарите не само, че не бяха „от моите”, но даже се оказаха пакет, вместо кутия, плюс това от друга марка, която дори и не бях чувал.

Е, карай, казах си за сетен път, мъгливо е все пак и видимостта не е това, което се очаква да бъде, а и магазинерката не е първа младост, разсеяна е.

Пийнах гадно шардоне, гризнах от сухото сирене, изпуших половин цигара.

В ъгъла на стаята лежеше омаломощен от влага и самосъжаление златистият ми ритривър, който не изглеждаше нито златист, нито ритривър, нито породист. Приличаше на влажна купчина слама с тъжни и безнадеждни очи, дори не понечи да изпроси от сиренето.

Честно казано, гадната мъгла започваше да ми лази по нервите.

Отворих книга да почета, докато тръгне я радиото, я телевизията, я интернет, но страниците на романа също се бяха слепили от мъглата, все едно разлиствах кожите на прясно одрани жаби за дисекция в час по биология, а не последното издание на „100 години самота” на Маркес.

Захвърлих я в ъгъла, където тя каза едно „джап!” и се опитах да поспя.

„Кап-кап-кап”

Леглото също беше влажно.

Надигнах се и се опитах да набера своята любима по мобилния телефон, макар много добре да знаех, че ония задници – мобилните оператори, надали са направили нещо, за да възстановят връзката..

Комуникации, разбира се – нула.

Копелета, казах си, интересуват ги само сметките, а клиентът да ходи на майната си.

И любовта на живота ми се беше замъглила в този тъй мъглив ден, а скапаните метеоролози по телевизията го даваха оптимистично и слънчево, копелетата.

Отново се отпуснах в локвата, наречена „легло”, и с носталгия се замислих за онези не чак толкова отдавнашни времена, когато нямаше мобилни телефони, интернет и сателитна телевизия, и в които се живееше някак си сякаш далеч по-просто. Дадох си сметка, че всъщност никога не сме били чак толкова самотни, каквито сме днес – в ерата на мобилните комуникации, сред разцвета на технологиите, в навечерието на настъплението на роботиката, във времената, в които си намираш гадже по интернет, вместо в кварталната кръчма и ползваш рецепти за манджи от съмнителни сайтове, вместо от изпитаното тефтерче на мама.

Тогава, щом човек имаше среща, уговаряше си предварително дата и час.

Ако искаше да гледа хубав филм, ходеше с любимата на кино.

Искаше ли да чуе новия албум на U2, си купуваше ролката, касетата, диска.

Четеше ли му се, влизаше в книжарницата или биллиотеката.

Когато се влюбеше, не правеше група във „Фейсбук”, а просто купуваше бутилка вино и букет цветя.

Днес сме по-самотни от всякога и не ми беше нужна проклетата мъгла, за да го осъзная, нито ми трябваше механичното пиано на Вонегът, за да засвиря някой дърт, самотен, меланхоличен блус, който – така или иначе – никой нямаше да чуе.

Лежах в лепкавото си самотно легло, а навън, зад замъгленото стъкло на прозореца със старата дограма, се белееше, липсващ, Светът.

Мъгла, мъгла, мъгла.

Малки капки конденз, стичащи се по носа ми.

Приглушени звуци, удавени в зародиша си.

Неясни картини, които нищо не значат.

Самота.

Почувствах се ужасно.

После заспах и сънувах празни пространства.

Събудих се няколко часа по-късно.

Навън залязващото слънце къпеше в лъчите си привечерния град, който тътнеше с трафика си, изпускаше облаци отровни газове от ауспусите на колите и от дезодорантите ни, бързаше от работа за вкъщи или от вкъщи за поредния купон, редеше обичайния пъзел от вечери, театрални премиери, семейни скандали, кино прожекции, любови и изневери, убийства, обири и изнасилвания, художествени изложби и наркосделки, любов и омраза, възходи и падения, кариери и уволнения, мечти и страдание, богатство и бедност…

Моят град.

Мъглата обаче си беше отишла.

Бях проспал мига, в който слънцето беше пробило воалите и, за да окъпе за пореден път със светлината си този грозен, плашещ, алиениран свят.

А аз отново се чувствах самотен.

После слънцето залезе…

Камен Петров