За мошениците и хората

Фрийланс далавераджиите и фрийланс бачкаторите, оплетени в Глобалната мрежа

Всъщност тази тема съвсем спокойно можеше да си се казва и "За мишките и хората", като по този начин отдадем на сто процента дължимото на Стайнбек, защото тези твари, за които ще стане дума в текста, наистина са мишки и нищо повече.
Те обаче са и мошеници и смучат от труда ни, от репутацията ни, от доходите на семействата ни, от наивната ни вяра, че на свободния пазар на труда е възможен честен бизнес.
Представете си, че вие сте фрийлансър, вложили сте време, мозък, усилия и пари, за да развиете уменията си, които после предлагате в очакване нормалната схема да заработи. Сиреч, да намерите клиент, той да оцени труда ви, вие да си изпълните сиречно задачата, клиентът да си плати договореното, всички са доволни, светът продължава да се върти, на ред е следващата добра и за двете страни сделка.
Да, обаче, в Глобалната мрежа не сте сами. В Глобалната мрежа, освен фрийланс бачкатори в търсене на клиенти и лоялни и надеждни клиенти в търсене на фрийланс бачкатори като вас, дебнат и - о, каква изненада! - фрийланс далавераджиите.
Не сте се парили още от тях?
Спокойно, има време.
Схемата им е проста, лапнишараните са много, пазарът - анонимен /до огромна степен/, нерегламентиран /до огромна степен/, свободен /до огромна степен/.
Пазарът на фрийланс услугите бъка като мърша с червеи от полуграмотни измекяри, винаги готови услужливо да подбият цените, да вземат поръчки, които после да отдадат на подизпълнители за жълти стотинки, да пускат фалшиви оферти или да "набират" по някой тлъстичък проект по 10 черноработници, които да им изпраскат по 10 задачи за без пари, които всъщност се очаква да изпълнят самите те, после да се покрият по живо по здраво в Глобалното село.
Вече няма телефон, няма няма мейл, няма профил в социални мрежи, форуми и групи, няма човек - няма проблеми. Да, обаче ви ги няма и заработените честно пари.
В този смисъл вие и клиентът сте продавачът и купувачът, сделката е сиренцето, а мошениците в нета са мишките, които го гризат зад гърба ви.
Лошото е, че подобни паразити, които масово облазват интернет пространството и се намърдват навсякъде, водят до това да олекват труда ви, знанията и уменията ви, контрактите ви, смисъла на това да работите като фрийлансър.
Затова бъдете внимателни, когато избирате с кого да работите, подсигурявайте гърба си, не продавайте труда си на вятъра, не бъдете лековерни. Проверете го дали не фигурира в някой от черните списъци на форуми, сайтове и групи. Искайте си капарото.
В краен случай, ако бизнесът ви като редови, честен и наивен фрийлансър не върви особено добре, винаги имате избор.
Просто се намърдайте в някой апетитен проект, вземете голямата поръчка с многото пари, после пуснете обяви навсякъде, че търсите фрийленсъри за пробни задачи по многообещаващ дългосрочен проект.
И чакайте.
Няма да имате проблеми.
Балъци като вас няма да липсват.
Въпросът е дали вие самите сте от мишките или от хората...

Камен Петров

П.П. Между другото, т.нар. черни списъци с мошениците сред нас, си ги попълваме и съставяме ние самите, в следствие на собствен горчив опит, на прецакани сделки и завлечени очаквания. За няколко години като копирайтър на свободна практика, в този списък мога да впиша и аз самият няколко имена, ама хайде да не е сега. Защо ли ми се струва, че много от тях ще излязат и във вашите списъци...

Моят дом е моят... офис

Неизчерпателна апологотека на тема "Свободата да работиш свободно на свободна практика /и то без тавтология, ако може/"

Понеже пролетта най-сетне вече се развихри и понеже се задава варненското лято, днес - без да се усетя - нескромно се изстрелвам с едно доста неуважително перифразиране на старата английска максима и веднага искам да ви заявя, че моят дом е моят... офис.
Да - офис. Правилно сте чули.
/Любимата ми веднага ме поряза, че темата е стара като света. Майка ми нищо не разбра. Четиригодишният ми син се изкикоти непочтително. Аз обаче дълбокомъдрено отбелязах, че да работиш на свободна практика от дома е отдавнашна привилегия на хората със свободни професии по белия свят, а тук още е дива и нерегламентирана екзотика, да не говорим, че има множество браншове, при които това даже не е възможно... Тук любимата ме прекъсна и отново ме поряза, майка ми продължи да се пули неразбиращо, а синът ми даже не беше спрял да се кикоти/.
Както и да е.
Лятото се задава със страшна сила и аз внезапно си давам сметка, че не е нужно да планирам отпуски, пътувания, плажове, багажи, резервации и прочее тегоби на отрудения бачкер от вътрешността на страната, на който му се иска да полежи ден-два в края на седмицата на пясъка край Варвара, Дуранкулак или Анталия.
Не е нужно, защото:
1. Живея във Варна, в мансарда на 100 метра от Морска градина и плажа и не е нужно да тътря едно 500 километра морно тяло, за да се опъна с мента с мляко в ръка край морето и да зяпам мадами по монокини.
2. Моят дом може и да не е крепост, но по едно щастливо стечение на обстоятелствата наистина е мой офис. Аз съм freelancer Бога. Работата ми е да пиша, да чета, ДА МИСЛЯ и то като copywriter на свободна практика, а не като окован журналяга в гадна редакция нейде на майната си - с работно време, кух шефове, големи изисквания и малка заплата.
3. Сам съм си господар /стига да има кой да ме наеме и да ми плаща хонорарите/.
Да работиш от дома си е нож с две остриета, но си е сладка работа, честно.
Сладка е, разбира се, стига да се стегнеш, да се организираш и да разгърнеш правилно дейността си, така че в края на месеца да успяваш да си плащаш сметките, наема, издръжката, дълговете, кредитите, храната, пиячката, цигарите, бензина и каквото още там трябва да плаща човек.
Както и да го погледнеш, плюсовете са повече от минусите, чак да се чуди човек защо досега не се е сетил така да си нареди нещата, след като по света хората със свободни професии го правят от декади, че и някои изкарват пари от това /под "пари" разбирам пари, не жълти стотинки, нали/.
Не ми трябват много неща, за да заработи ефикасно, комерсиално и конкурентно моят нов дом-офис. В най-добрия случай са ми нужни само лаптоп, интернет и смартфон. В най-лошия /моя/ - два лаптопа, интернет, скенер, принтер и смартфон. Ама все е тая. Тези неща и без това си ги имам, нали.
Защо ми е яко да си работя от дома?
Първо и МНОООГО важно!
Край на шибаното работно време, на ставането махмурлия в тъмни зори, на връщането пребит от умора и без нерви по нощите, неочакваните омразни повиквания по никое време, командировки на майната си /неплатени естествено/, внезапни прекъсвания на отпуската и останалите гадости, неразривно свързани с бачкането от 9 до 5, 6 дни в седмицата, в неделя почивка, благодаря.
Вече сам си си шеф, сам си правиш графика на работа, сам си даваш задачите и сам си се пускаш в почивка.
Всичко е въпрос на планиране!
Можеш да бачкаш като луд 24 часа в денонощието, захапал цигара и смучеш черно кафе като смок.
Можеш да твориш като Хемингуей от зори докъм обяд, после да се излегнеш с питие край басейна.
Можеш да спиш денем и да работиш нощем или да спиш нощем и да работиш денем.
Можеш и да се трудиш неуморно по схемата 4-4-2 /четири часа сън, четири часа на плажа на по ментичка с авери, два часа работа, евентуално/.
Можеш дори да работиш по схемата на ония галфони-тарикати, дето наемат през ден черноработници за нощна работа на принципа "два работи, два почива", после им бият шута без да им плащат и наемат нови балъци.
Работиш както ти е удобно и както ти е приятно и плодотворно.
Важното е да си свършиш добре работата, клиентът да е доволен, парите да текат.
Край на лашкането по задръстените улици! 
Нямаш вече ежедневни транспортни разходи, за да се кандилкаш всеки ден до офиса и обратно, а понякога и няколко пъти на ден.
Край на грозната експлоатация на собствения ти автомобил от страна на ония мръсни капиталисти - собствениците на фирмата, които не ти плащат нито горивото, нито амортизацията, нито нищо.
Край на задръстванията, потенето и нервите в разбитите автобуси, скъпотията в такситата, трамбоването пеша.
Вече си караш колата, вземаш автобуса или таксито и си се разхождаш само когато си искаш. И не е по работа обикновено, повярвайте.
Едно към едно, две в едно, три в едно!
Факт е, че можеш да си свършиш работата и у дома едно към едно с работата, която иначе би свършил и в офиса. В повечето пъти дори я вършиш по-добре, по-бързо и ти е по-приятно. Освен това, работейки от къщи, вече имаш две в едно - едновременно се трудиш и разпускаш, коато трябва, нещо, което в офиса няма как да стане просто.
Три в едно е простият факт, че така работейки, ти не губиш ценни мигове като преди от съвместния живот с любимите хора, а можеш едновременно да си свършиш работата, да си винаги близо до семейството си, да помошнеш с това-онова у дома, дори да свършиш в паузите между задачките някоя и друга домакинска работа.

Бос, гоу хоум, блъди бастард!
За шефа си говоря, разбира се.
Всеки фрийлансър веднага ще си признае без бой, че огромната екстра да си работиш от дома, е пълната, категорична и окончателна липса на шеф, пряк началник, собственик, управител, мениджър, директор и прочее вредна гад, призвана по презумпция /вместо да върши нещо полезно и да си заслужи заплатата/, да ти диша във врата, да крещи нелепи заповеди, да се звери като дебил или като някакъв звяр, да ти праска наказание след наказание, да те претоварва с работа и да ти реже хонорарите, да изисква много и нищо да не ти дава, да слухти дали не лъхаш случайно на джин-тоник след продължителен обяд в средата на работното време.
Та с две думи и на правилен английски, който ми е като втори майчин език: "Бос, гоу хоум, блъди бастард! Сон ъф а бич, кис май ес!".
Това е положението.
ТУК АЗ СЪМ ШЕФЪТ!
Колективът, ах колективът!
Колективът е хубаво нещо, мои приятели и съседи, стига да става дума примерно за колективна жалба срещу ръководството до НОИ, за колективно пазаруване в интернет или за колективен секс, по-познат като групов такъв.
Иначе тази думичка ме кара да се изприщвам под мишниците, дотолкова ми води на мухъл, на комсомол и на неправененанищопрезработно време, обилно съпроводено от клюки, сплетни, доноси, натегачество, дребнав кариеризъм и прочее.
Работиш ли у дома, вече няма защо да слушаш еднообразните ежедневни тъпотии на колегите, да пиеш кафе с тях през почивките и бира - пак с тях - след работа, да злобеете заедно към издигащите се, да плюете шефа и да закачате колежките, да си ходите на гости и да ходите на банкети.
Няма и защо да се нервиш, че всичките ти колежки са тъпи, грозни или на възрастта на баба ти, нито да се нервиш ако са секси, похотливи и напористи и могат да те вкарат в беля като едното чудо, особено ако спят и с шефа.
Думи като "екип" и "тийм" разбира се са хубаво нещо, особено словосъчетанието "тийм билдинг", ама алоооо - нали има интернет вече и в България, на фронта на фрийланс реалиите няма нищо по просто от това екипът да е виртуален вместо казионен и да си работите пак екипно по даден проект /примерно графичен дизайнер, фотограф, копирайтър и ПР/, само че... дистанционно.
Не ми влизайте прекалено в личното пространство ако може.
Време да се работи и време да се яде!
Това по-горе малко ми навява смътни асоциации с Ремарк, но вероятно е от логореята, която - странно, за пръв път забелязвам, че напира от този текст, а аз по принцип пиша отдавна, много пиша, все дълги неща, не знам как и кога да спра, да, но това е една друга тема, както и да е, написах го вече.
Все пак да се върнем на казуса с работата и яденето.
"Рънътъ прай бурбътъ" е един хубав слоган по тази тема и не бива да се подценява по някакви чисто естетски, пуристки или модернистични презумпции.
Всички знаете как е положението с хапването в офиса. На крак, набързо, от лавката на ъгъла, скришом в коридора или изобщо не ядеш.
Работейки като фрийлансър от дома си, нямате вече този пробле. Вместо суха кифла, вакумиран сандвич с вкус на гофрирана ламарина или солети, вече може да избирате между 4-часов обяд с няколко питиета /ако конкретната работа за деня го позволява/ или неколкократно хапване начесто и по малко през целия /работен/ ден, като екстрата е, че можеш да си ръсиш колкото си искаш трохи навсякъде, даже по клавиатурата, никой копче няма да ти каже.

Няма ПО-ОБОРУДВАН и ПО-УДОБЕН офис от дома ти!

Което там отзад и да щат да си скъсат биг босовете, никой не може да ме убеди, че ще ми подсигури по-оборудван, по-удобен и по-креативен офис от дома ми.
Моят офис-дом е познат, комфортен, уютен, наблизо ми е до леглото, не плащам наем за него, съседите не са от конкурентни фирми, имам си дори запазено паркомясто, мазе, гараж, таванско помещение и килер на етажната площадка.
Когато работя у дома, не е нужно да се лишавам от малките есктри и удоволствия на живота, така както ми се налагаше докато бачках като идиот във фирмения офис.
Докато си работя на лаптопа, на една ръка разстояние си имам на разположение тераса с панорамен изглед към Варненския залив и там си правя оперативките, творческите брейнстормове със самия себе си, фас паузата, пиенето на кафе /или бира/, редовните 15-минутни почивки на всеки кръгъл час работа с компютъра, които доскорошния ми задръстен шеф категорично забраняваше.
Изпотя ли се, банята е отсреща, а има и вана.
Изпитам ли остра жизненотрептяща нужда - тоалетната е до банята.
В офиса си у дома си имам хладилник, микровълнова, кафе машина, стереоуредба, телевизор и - да! - легло, като на всичкото отгоре не се чувствам гузен, неефективен, кръшкащ или недеятелен, всеки път, щом се приближа до тях, както беше в гадния офис, пренаселен с шефове.
Докато си работя у дома, имам огромен избор от творчески локации и често си ги менкам. Мога да си ползвам с лаптопа цели 4 вида работни маси /плюс леглото и ваната/, не да деля с колегата бюрцето до кенефа в ъгъла в службата, докато шефчето ме дебне да сгафя иззад стъклото на кабинетчето си, тип аквариум, на два метра оттам.
Кеф ти да работиш на трапезарната маса, кеф ти на ниската масичка пред телевизора, кеф ти на ратановата на терасата, в крайна сметка имаш и бюро, на което все още се мъдри онзи олдскул настолен компютър, с който не искаш и не можеш да се разделиш, въпреки фрапантното наличие на два лаптопа, таблет, електронен четец и смартфон.
В края на краищата, най-важното е да се върши работа.
Или?

Камен Петров

P.S.
Всъщност, като се замисля, май за този разпилян текст ме провокира най-вече постът на Ivaylo Velinov в групата "Фрийлансъри /Свободни професии/ Freelancers/" във Facebook, който пък породи истинска фрийк лавина от споделени снимки от "работни" места на други фрийлансъри, а те на свой ред ми привнесоха едно такова петъчно-лятно-лежерно настроение и ето така станаха нещата. Благодаря.

Турист в друг свят

Жегата наистина си я биваше.
Посрещна ме още на границата. Всепоглъщаща, плътна, адска горещина, от която всичко като че ли трептеше в маранята, а потта беше просто допълнителна екстра.
Нямах всъщност нищо против. Точно така си представях почивката си.
Вижте, аз съм един обикновен задръстен средностатистически човек. Счетоводител съм, сиреч сухар. Жител на северна държава, където всичко е сивкаво, хладно, дъждовно и мъгливо. Исках разнообразие. Исках да си отживея.
Затова избрах офертата за Айда, тази непозната за мен екзотична тропическа държава. Оскъдният ми бюджет, заделен с мъка за ваканцията, ми позволяваше само този избор. Другият беше да отпътувам към зале„чвана страна Райа, но според справочниците там всичко беше сиво-бяло, стерилно и скучно, точно като в родината ми. Това предреши нещата.
Както беше според туристическия контракт /пълен комплект, ол инклузив, гарантирано връщане на парите/, посрещна ме персоналният ми гид. Дори на пръв поглед даваше вид да е странна птица. Беше дребен и чевръст, облечен с комичен смокинг с папиьонка и с дълги поли, удивително напомнящи опашка, а не част от официална дреха. Би се предполагало, че като местен жител, е свикнал с жегата, но той беше някак зачервен през цялото време, дори очите му бяха червени, гуреливи и сълзящи. Имаше добре оформена дълга и заострена вандайкова брадичка, смешни заострени уши и чифт слушалки /с които май беше окичен целия обслужващ персонал в Айда/, които приличаха по-скоро на рогца, отколкото на слушалки.
- Ждравейте, ждравейте, ждравейте!. - възкликна емоционално моят персонален гид и се разтопи с поредица поклони, мимики и жестове на неподправено гостоприемство, несъмнено в предвкустване на бакшиша - Допре дошли ф Айда! Опещавам фи НЕЖАБРАВИМО изжифяфане.
- Кой си ти?- запитах малко троснато, тъй като още не се бях окопитил от адската горещина, а нахилената му физиономия сякаш затрептя сред маранята:
- Как кой?! Аз шъм фаший персонален гид. Мефи Лукатър. Приятно мий. Чуфствайте се като ф дома ши.
Зачудих се за какъв дявол ми е нужен гид, който дори не умееше да говори правилно езика на туриста и надали имаше свидетелство за квалифициран преводач, но после си дадох сметка, че ми е все тая. Бях дошъл да му отпусна края ,да купонясвам, да си поживея. Смешното гидче нямаше да ми развали купона. Пък и не ми се разправяше още отсега. Жегата беше ужасна.
- Има ли тук развлечения? Купон? Оргии, вакханалии, разврат, пълно грехопадение?- запитах деловито, за да си дойдем на думата.
- О, тук е прошто етна иштинска бошествена комедия, хахаха, ако мога така да ше ижражя!- разкикоти се непочтително Мефи Лукатър и доволно потри ръце - Ще фи хареша. Много. Купонът е прошто нон стоп. Може да ши купоняшваме жавинаги ш ваш двамата букфално.
- Моля?
- Наиштина, наиштина. Огледайте ше шамо. Пачанга, приятелю!
Огледах се.
Тази държавица Айда наистина си я биваше, жега или не.
Около мен буквално вреше от разкрепостени жени, които и при най-добро желание надали бихте нарекли девици. Изглеждаха похотливи, безсрамни и разбратни, точно каквито ги исках. Разтреперан от желание, погледнах към гида си.
- А вие нямате ли си семейство? Жена, деца? Нямате ли проблеми с тази... хм... професия, с тези дами тук наоколо?
- О, хахаха. Шена ми е иштиншка фещица а децата ми ша етни дяфолшки ишчадия, малки демони, фи кажвам, хахаха! Не ше пезпокойте, наиштина.- отново се разкикоти Мефи Лукатър и посочи с широк жест странния свят наоколо.
- Това тук всичките туристи ли са?- поинтересувах се, колкото да поддържам разговора жив.
- О, да. Поне пофечето. Оштаналите ша от обпслушващия першонал.- показа ми чевръсти дребни същества, зачервени до болка досущ като него самия, със съвсем същите случашли-рогча и фракове с поли като опашки - Туриштите ни обаче ша шамо от сой. Иштиншки грешни души, хехехе. Гоштуват ни адфокати, политици, журналишти, рок жвезди и кино жвезди, елитни проштитутки, какфи ли не. Имаме дори филошофи и поети. Вше лакоми чревоугодници, шладоштраштни разфратници, пияндета, штишнати паралии - вше от сой, вше от сой.
Гидът отново доволно потри ръце.
Минахме край няколко врящи казана, където се въргаляха неколцина тлъсти мъже в компанията на гъвкави жени с похотливи усмивки.
- Това какво е?- поисках да зная.
- Джакузита, приятелю, джакузита.- с готовност отвърна Мефи Лукатър.
По-нататък се натъкнахме на блестящата неонова реклама на някаква тузарска кръчма, която буквално крещеше с огромни букви срещу посетителя: "Кръчма Деветте кръга". На входа имаше странин на вид фейс контрол в лицето на двамина от обслужващия персонал, стиснали нещо, което удивително приличаше на тризъба вила. Над главите им малко по-скромна табелка оповестяваше: "Lasciate ogny speranza".
- Какво пише там?- запитах остро.
- О, припомнят на гоштите да не забравят нещо вашно. Хубава дупка, мнооого гореща, много грях, хахаха.- с готовност поясни моят гид, после подканящо предложи - Ишкаш ли да ше шпушнем долу?
- Ами...
- Хм. Я ми каши, приятелю, ти да ши шлючайно филисоф, поет или учен? Не? Хм. А шладоштраштник? Не знаеш? Лаком, шкъперник, прахошник? Ленив или ижбухлив? Епикуреец, грешник или еретик? Алхимик или фалшификатор? Да ши крадец, богохулник, ижменник, магьошник или да ши рашпънал шлючайно Христос? Не? Не ши нито едно от това ли!? Чештно?! Хм...
Мефи Лукатър доби посърнал вид и замърмори. Счу ми се, че фъфли под мустак нещо неразбираемо за Горгони, Медуза, Стено, Еврила, за Лимбос, Минос, Цербер, Плутон, Стикс и Кокит, за Минотавър, Кентаври и Харпии. Ама не бях сигурен. Хич не ме биваше по чуждите езици, още по-малко пък древните.
Мястото обаче започваше да ми харесва все по-малко и по-малко и то не само заради нечовешката, направо адска горещина.
- Я кажи.- рекох внезапно, обзет от съмнения - Кой си ти, по дяволите? Каква е тази скапана държава Айда. Наистина ли се казваш Мефи Лукандър и си туристически гид.
- Ааа, то така ши ше проижнашя по нашеншки, името ми де, пък и името на дършафата ни Айда. А и мънишко фъфля, да? На ваший език звуши малко по-разлишно, мишля.- отвърна гидът ми и ми подаде разговорника, който винаги носеше със себе си.
Отворих и потресен прочетох: "Вашият професионален туристически гид Мефистофел Луцифер през Деветте кръга на Ада. Дай жега, брат!".
Погледнах го изпод вежди. Нещо не схващах. Той обаче схвана това, че аз нищо не схващах.
- Можеш да ми викаш и Сатаната, Дявола, Велзевул, Луцифер, Мефистофел, Принца на мрака... Може и прошто Мефи, де...- услужливо поясни той.
- Ти какво? Полудя ли?- изкрещях - Край! Искам да се махна от това дяволско място. И без това се потя като свиня. Искам да анулирам резервацията. Чу ли ме?!
- О, няма как, фриятелю, няма как. Вишдаш ли, шпоред контракта, ти де факто ши тук зафинаги.- примирително рече Мефи Лукатър или който там по дяволите беше той.
- Така ли? ТАКА ЛИ?!- развиках се победоносно, а малката ми счетоводителска душичка, така подредена, логически оперираща и последователна, тържествуваше до Бога - Я прочети пак най-отдолу на договора. клаузата на последната страница, да. С малките, мъъънички буквички.
Мефи Лукатър присви късогледо очи срещу документа и се зачете.
После изпъшка:
- Мамка му! По дяволите! Да горят ф Ада дано. Тъпи туриштичешки предштавители. Никога не ши вършат работата както трябфа. Никога!
Разхилих се в огорчената му физиономия.
- Пише, изчадие адово, че ако клиентът е недоволен от обслужването, особено ако е ревизор или счетоводител по професия, може автоматично да изиска от туроператора да презавери резервацията за друга дестинация, глупако пъклен такъв. Така че давай - звъни по-бързо на оня вашия туристически представител в Райа - Петър, и ми оправи документите. И по-бързо, нали...

Подписал рекламацията - Бош, Йеронимус

Божият кондом - Кондом №1

Питали евреина как така са могли да продадат преди 2017 години Исус само за 30 сребърника, а той отвърнал - щом сме му взели 30, значи е струвал 15, така че пак сме на печалба.
Да, но моята е по-трудна, мисля си.
Иначе идеята е ясна. Трябва да имам конвертируема стока, да я представя атрактивно, да склоня клиента да купи, ако може и да я продам на печалба, моля.
Вижте, аз съм спец в професията си. А професията ми е да продавам. Търговец съм, много добър при това. Забравете направо за Вълка от Уолстрийт.
Продавал съм всичко на всекиго, на всякаква цена, с всякакви печалби.
Че и са искали още.
Продавал съм лед на ексимосите на Северния полюс, без майтап.
Научих ги как да си строят иглута от леда, хем евтино им излизаше, защото там - ако знаете, освен лед, почти няма нищо друго. Просто никой не се беше сетил преди мен да търгува с него и да изкара малко пари.
После, след засилена маркетингова и рекламна стратегия, пуснах на пазара и хладилници. Ескимосите се изтрепаха да ги купуват, дори по два-три вземаха, голям пазар се оказа, голяма ниша. Лаиците ще се запитат защо са им хладилници на ексимосите. Ами вижте, използват ги, за да си... топлят храната. Да. Честна дума. Много е просто - навън обикновено е минус 45-50 градуса по целзий, все пак Северен полюс е това, не село Медовене, Кубратско. В хладилника обаче температурата е контролирана и е между плюс 2 и плюс 7 гладуса по Целзий, дори във фризера е едва минус 18. Пак е по-топло от навън.
/Някои ескимоси използват хладилника дори за гардероб, а фризера - за шкаф за обувки, но това вече е една друга тема от едни други ексклузивни сделки/.
Продавал съм и краставици на краставичар. Лесно е, стига да знаеш как. Винаги има някой краставичар, на когото са му свършили краставиците, скапала му се е оранжерията или му липсва даден актуален сорт. Тогава на линия съм вече аз, давам евтино, качествено и от пиле мляко, както казваме в бранша, така че краставичарят ми идва на крака и купува. Краставици, разбира се.
Продавал съм свинско на мюсюлмани, кренвирши на вегани, оръжия на пацифисти, жени на женомразци, вота си на политици...
Днес обаче, както вече споменах, бизнес задачата ми се оказа далеч по-трудна. Бях се набутал с цели два вагона презервативи. Китайски. И трябваше да ги пласирам бързо. Срокът им на годност изтичаше. Единственият ми потенциален клиент в този момент обаче беше... един женски манастир.
Нямах избор.
Дълго мислих, обръщах взор нагоре към Бог за съвет от маркетинг мениджърите му, отхвърлях бизнес стратегия след бизнес стратегия, умувах над рекламните си ходове, над проблемите с пласмента, логистиката и дистрибуцията. Дори се бях замислил за вариант за франчайзинг или лизинг.
Вие самите как, за Бога, бихте продали презерватив на монахиня?
Да, за замонашени девици говоря.
И за презервативи.
Презервативи, кондоми, капути, гуми, ластици, ОНИЯ балони...
Накрая ме осени божествено откровение.
Влетях в метоха като съвременен месия и поисках среща направо с игуменката. Няма какво да си играем с търговия на дребно. Щях да ги закова с един голям предприемачески удар, апотеоз на дребния и среден бизнес.
Игуменката ме прие с резерви.
Дискутирахме дълго и разпалено, намесвайки в пазарлъка Бог, Божия син, Юда, Рокфелер, Доналд Тръмп, Венецианския търговец, Amazon, OLX, сергиите на битака и проблемите на митата, вноса и износа.
Накрая пробих. Продадох всичките капути на божията майка! Намерих пазар за така наречения от мен Кондом №1. Божият кондом.
Как ли? Ами лесно.
Доказах и като същински комерсиален богослов, че презервативът е ни повече, ни по-малко, а... НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ!
Да ходи да пита Дева Мария ако не вярва.
Игуменката биде убедена.
Монахините изкупиха на кило двата вагона презервативи.
Аз се оттеглих смирено с печалбата.
Беше време да обмисля следващия си удар.
Амин!

Вярвам в...

Аз наистина вярвам, че вярвам.
Въпросът е точно в какво.
Вярата е крехка субстанция, суисидно балансираща между песимизъм и оптимизъм, отчаяние и надежда, омраза и любов, неверие и доверие.
Оглеждам се бегло и веднага откривам, че светът около мен е голям и спасение не дебне отникъде, но пък затова е пълен с правоверно вярващи хора.
Хората вярват в какво ли не. Всъщност, изглежда, че повечето от тях просто се самозаблуждават /и си самовнушават/, че вярват искрено в нещо.
Вярват в любовта от пръв поглед, в чудесата на медицината, семейните ценности, правото на аборт и смъртната присъда.
Вярват в Бог, вярват в чудеса, вярват в бъдещето, конституцията, Евросъюза /НАТО, САЩ, Русия/, телевизионните реклами и илачите на баба си.
Вярват в чистата и свята република, в равния старт, в живота след смъртта.
Хората вярват в съществуването на извънземни, на чудовището от Лох Нес, на Голямата стъпка, на вампири, таласъми, чудовища, дракони, тролове, духове и полтъргайсти.
Вярват още в диети и пости, врачки и астролози, политици и педагози.
Вярват, че когато застрелят Белязания в "Белязания", Ал Пачино наистина умира. И плачат.
Някои вярват в Бог, други в Дявола.
Някои вярват в Исус, други в Буда, трети в Маниту, четвърти в Аллах.
Някои вярват в Шарли Ебдо, други в Идил.
Някои дори все още вярват в телевизията.
Някои вярват само в себе си /по принципа "ръка да пипне, око да види"/.
Повечето баби всъщност вярват на телефонните измамници и на Гала.
Повечето майки - на БГмама.
Татковците обикновено вярват само в Левски /или ЦСКА/.
Аз ли? /Вярвам в теб /но не защото си ти, ми каза навремето едно момиче/...
Аз ли?
Всъщност аз наистина вярвам. И вярвам, че вярвам.
Открих вярата си твърде късно, едва след като преминах през всички възможни схизми, еретически търсения, догми и проклятия, през кладите на създадената от самия мен инквизиция. След като бях загубил вяра във всички и всичко, и след като - както останалите грешни хора като мен на този свят - дълго време вярвах в Дявола и Бога, в политиците и телевизията, в чистата и свята република и конституцията, в таласъмите и НАТО, в Лохнеското чудовище и в любовта. Дори си поплаквах тайно, докато гледах "Белязания"...
Открих вярата дълбоко в себе си обаче едва когато се роди детето ми, когато се роди синът ми. Отново повярвах, че наистина има бъдеще, че настоящето е красиво, а миналото ни дава опора. Повярвах, че мога да летя и да обичам. Повярвах, че съм безсмъртен и ще продължа да живея дълго след като умра, в сина си, чрез сина си, заради сина си. Моето дете.
Вярвам в него!
Неверник ли съм аз?

Краткото щастие в живота на гергьовденското агне

По Ърнест Хемингуей

Гергьовденското агне припкаше радостно по ливадата и блееше по прелитащите разноцветни пеперудки.
Децата окичваха шията му със звънчета, цъфнали клонки и панделки.
Стопаните му носеха млекце, водичка и тревичка.
Слънцето грееше, птичките пееха, лястовички се стрелкаха, тревичката беше вкусна.
Агънцето беше щастливо като преяла попадия по време на пости.
Месец май. Пролет. Дъх на зелено. Свежест.
Гергьовденското агне припкаше с леко сърце по ливадата, после видя, че стопаните му махат откъм оградата.
В едната си ръка стискаха по наръч свежа тревица, другата беше зад гърба.
Агънцето препусна с подскоци към тях.
Захапа със зъбки тревичката и в това време стопаните в пълен синхрон забиха скритите досега ножове в крехкото му вратле.
Гергьовденското агне изхъхри като дърт козел и умря щастливо, без да разбере, че в момента се котира на пазара по 17 лева килото, което при неговото тегло правеше 340 кинта суха пара за стопаните.
Беше нашенско прясно агънце, не купешко, замразено и от Нова Зеландия.
Пък и празник беше все пак.
Чевермето си струваше всякак.
Защо да не е щастливо, макар и за кратко, а?

И труп, и труп, и труп...

Вече втори месец разговаряше тайно с трупа.
Имаше чувството, че му остава само малко, преди съвсем да полудее.
Денем трупът беше тих и неподвижен. Просто един безжизнен вързоп - бинтован като древноегипетска мумия манекен от витрина, от който се носеше отвратителна смрад на разложение и мърша, без да помръдне, без да издаде и звук.
А сигурно адски го болеше.
Нощем обаче трупът говореше.
И говореше, и говореше, и говореше.
Говореше предимно за себе си, за семейството си, за жена си, за децата си, за работата си, за детството си, за мечтите си, за себе си...
Не спираше и за миг. Цяла нощ.
Гласът му извираше от невидимата дупка на мястото на устата нейде дълбоко изпод пластовете бинт и се носеше глухо из притихналата среднощна стая на спешното отделение. В вачалото трудно различаваше изречените от трупа думи, дотолково бяха тежки нараняванията по цялото му тяло, но с течение на времето започна да свиква и да разбира всичко, изречено от него.
Оказа се, че трупът всъщност - поне доскоро - бил човек като него, мъж, четиридесет и три годишен. По професия бил адвокат и то един от най-добрите в бранша си, хвалеше се безизразно в мрака трупът. Имал "разкошна женичка", както обичаше да подчертава в дъхащия на формалин и медикаменти среднощен мрак, както и три момиченца - "същински русокоси ангелчета", на 3, 6 и 11 годинки.
Трагедията дошла през една омайна пролетна вечер, която започнала страхотно - със семейна вечеря в хубав ресторант край морето на фона на обсипаното със звезди небе, по повод 15-та годишнина от сватбата. После щастливото семейство се прибрало у дома по панорамния крайбрежен булевард. Той оставил съпругата си и трите "русокоси ангелчета", а после се върнал с колата до хипермаркета, който се намирал само на 3 километра от къщата, защото в последния момент се сетили за някакви неотложни покупки. Та отишъл той до големия денонощен магазин, напазарувал и бързайки да се прибере навреме в семейното гнездо, попаднал в най-адската верижна катастрофа за последните 20 години в града, след която останали четирима мъртъвци, единадесет ранени и осем размазани до неузнаваемост коли. Както и той разбира се - трупът. Имал лошият късмет семейното комби да се запали при удара и освен, че се потрошил целия в катастрофата, 82 процента от тялото му буквално изгоряло.
Нощи наред трупът скимтеше, жалваше се и проклинаше небесата заради злощастната си съдба, която го беше лишила от всичко - от настояще и бъдеще, от надежда и воля за живот, от семейството и кариерата, от самия него, от лице и тяло, от всичко.
Още през първата седмица беше научил наизуст биографията му, кариерата му, родословното му дърво, стремежите и мечтанията му, болките и разочарованията му.
Два месеца разговаряше с трупа всяка божа нощ. Два месеца денем трупът не обелваше и дума пред болничния персонал и редките си посетители.
В един момент обаче, вместо само да разказва обърканата история на живота си и тотално загубената битка с него, трупът започна да иска. Да изисква, да настоява, да се моли, направо да хленчи.
- Не издържам вече. Няма живот за мен. Вече дори не съм човек, а една оръфана препечена пържола. Помогни ми приятелю, моля те!МОЛЯ ТЕ!
Това повтаряше трупът нощ след нощ и на него наистина му се струваше, че ще полудее. Самият той не бе добре - лежеше с лошо счупен крак, няколко наранени ребра и ключица, потрошена скула след инцидент, по ирония на съдбата при катастрофа, макар и друга, а не онази, верижната.
Нощ след нощ преживяваше плътно терзанията на трупа. Знаеше, че в един момент ще се наложи да вземе трудно, ужасно решение.
Често се замисляше за него, за човекът, който е бил преди, за семейството и за живота му, за плановете му за бъдещето и за това, какво всъщност го очаква занапред, когато един прекрасен ден излезеше от тази болница. Просто един жив труп, нищо друго. Човек без лице. Адвокат без устни. Съпруг без крака. Баща без ръце. Беше загубил всичко човешко, наистина, само един глас ишзпод превръзките, уволяващ, стенещ глас, изпълнен с неизказана болка и молба.
Както и да го погледнеш, това не бе човешко същество, а труп. И труп, и труп, и труп, нищо повече. Още една мърша в мелницата на Бог, която отсега нататък щеше да бъде в тежест на семейството си, да кара децата си да се срамуват от него пред връстниците си в училище, а съпругата му да зачерни остатъка от живота си. Беше в тежест дори на самия себе си, за бога, поне на това което бе останало от предизното му "аз".
Накрая все пак взе решението.
Заедно избраха нощта.
И репетираха внимателно и стъпка по стъпка и нощ след нощ - всеки от тях отдаден на собствената си зловеща роля, в мършвешки спектакъл без хепиенд, чийто режисьор беше Смъртта.
- Моля те, приятелю...- гъгниво профъфри трупът в съдбовната нощ и този път в гласа му се чувстваше едновременно болката му, изгубените илюзии и унижението да моли съвсем непознат човек за помощ - Моля те. Помогни ми...
За миг постоя неподвижен в мрака, сдържайки дъха си. После се ослуша - болницата спеше, тиха в предутринния мрак, придърпа патериците си и непохватно се изправи до леглото. Провлачвайки гипсирания си крак, излезе в коридора и бавно се завлече до манипулационната, която - знаеше - щеше да бъде празна в този среднощен час. Скалпелът си стоеше все така в никелираната съдина за изваряване на хирургическите инструменти и блестеше под косите лъчи на луната, надничаща през прозореца. Пусна го в джоба на болничната пижама и все така с накуцване се прибра в стаята, без да го види никой.
Приближи се в мрака до леглото на трупа и се потопи изцяло в носещата се от постелята му воня. Въпреки тъмнината и нараняванията си, уверено се пресегна и се хвана за ръба на леглото, ухаещо на леш.
Бяха се упражнявали двамата на целия този ритуал нощи наред и сега можеше буквално да повтори всичко със завързани очи.
Бавно, опипом, изгубен завинаги в мрака, който го обръщаше, раздвижи пръстите си по грубия пашкул от бинтове, обгръщащ плътно гърдите на трупа.
- Да...- внезапно изграчи приглушеният от бинтовете глас от утробата на пашкула - Това е. Точно там е. Сърцето...
Той застина за миг, умолително вперил слепи очи в небето, което не виждаше, после натисна скалпела и продължи да натиска и да натиска, и да натиска, чак докато горещата кръв не обля ръката му, а трупът най-сетне застина, прикован от острието към болничното легло.

Ступор в очакване

Чашите, които отдавна
очакват да бъдат напълнени.
Мислите, които отдавна
очакват да бъдат захвърлени.
Мечтите, които отдавна
очакват да бъдат изпълнени.
Очите, които отдавна
очакват да мятат и мълнии.
Жените, които отдавна
очакват да бъдат обичани.
Децата, които отдавна
очакват да бъдат обгрижени.
Местата, в които отдавна
вече не стъпваме.
Луната, която отдавна
очаква далечно разсъмване.
Нещата, с които отдавна
удобно сме свикнали.
Гласът ни, който отдавна
пресипна от глупаво викане.
Светът ни, във който отдавна
не срещам човешкото.
Домът ми, където отдавна
се крия без дрехи.
Срамът ми, със който отдавна
съм свикнал и кая се.
Тъгата ми, която отдавна
в душата ридае...

Сезони

Покрити с есенна слана,

косите ти блестят в сребристо.

Съзираш близо есента

и зима снежнобяло-чиста.

В прегърбените рамене

се впивам спомени замрели.

Тежат и са лъжливи те,

залъгват те, че сме живели.

Затъват босите нозе

в калта на вековечно блато,

наречено живот. Всуе

опитваш сам да го изгазиш.

Очите ти слабеят в плен

на сънища за нещо невидяно

Те скоро ще заспят съвсем,

а ти си мислиш, че е рано.

Догонваш вяло есента,

копнеейки за дълга зима.

Оплакват капещи листа

живота ти... ако го има.

А после в край на дълъг път

присядаш просто да починеш -

и демоните те зоват,

и шепнат в мрака твойто име.

Най-самотният миг

Най-самотният миг
от самотен живот
само твой е до край
и не знаеш защо.

Най-самотният миг,
изтъкан от сълзи,
покрай теб се разгръща,
мълком в тебе пълзи.

Най-самотният миг
той не носи тъга,
той е пълен с насмешка -
като весел кошмар.

Най-самотният миг
се проточва безкрай,
после после тихо се сгушваш -
в своя Ад, в своя Рай.

В най-самотния миг
не поглеждаш назад
полетяваш самотен
тихо падаш в Ноща.

В най-самотния миг
сам напускаш Света -
гневни думи бълнуваш,
призоваваш Смъртта.

В най-самотния миг
се превръщаш във леш,
мълком молиш за прошка,
ала сам ще умреш...

Да имаш и да нямаш

Откакто беше навършил 58 години, старецът не пропускаше сутрин, без да слезе с колелото, въдицата, кепчето и такъмите до морето, а оттогава има-няма, бяха минали вече цели 17 години. Тази пролет беше чукнал 75 лазарника, но не се отказваше от навиците си – от колелото, въдиците и такъмите, от диханието на морето и утринната свежест. Те го държаха жив, бодър и държелив.

Старецът извади рибарските си принадлежности и пусна въдицата край буната, която отколе му беше редовното място за риболов. Тук беше закътано и вълнението на морето не гонеше рибата, рядко духаше, а и нямаше толкова народ. Освен това когато вечер грейнеха уличните лампи по протежение на буната, в отразените им във водата светлини, се събираха пасажи любопитни риби, търсещи храна.

Въпреки всичко – доброто място за замятане, сезонът /беше края на циганското лято и началото на есента, прохладно, тихо и с чести ръмежи/, както и дългогодишния си опит, старецът вече седмици наред се връщаше с празна кошница у дома в края на всеки ден.

Да беше жива бабата, имаше да го кълне и подиграва незлобливо, рече си старецът и като почеса олисялата си глава, запали първата за деня цигара. На хоризонта над морската шир първите светлици на слънцето запалиха заревото си над тихата вода и заедно с крясъка на чайките като че ли разбудиха окончателно утрото.

Като по-млад беше излизал всеки божи ден в морето и с лодката, но остаря, кокалите го предадоха, очите и ръцете - и те, тъй че с натежало сърце продаде на загуба старото корито и „се преквалифицира от наперен рибар в сухоземен въдичар“, както често го майтапеше бабичката му, Бог да я прости.

И днес – старецът го усещаше в сърцето на ревматичните си кости, комай се очертаваше поредния безплоден тегав ден, в който рибата щеше да му бяга и сякаш да му се подиграва от дълбокото, а привечер щеше да поеме оклюмал с колелото обратно към пустата си къща, в която нищо нямаше да цвърне в сухия тиган, нито щеше да се чуе тъй свидното до болка мърморене на бабичката му, камо ли пък гласовете на децата и внуците – до един запилели се по белия свят в търсене на прехрана.

Старецът въздъхна и смени стръвта, после заметна отново навътре в морето, поне дотам, докъдето му стигаха старческите сили. През тази пролет и цялото лято беше опитал какво ли не – пробваше се на мида, на скариди, на морски червей, на рабан, ама на – нищо. В сънищата си виждаше пасажите зарган и сафрид, мятащите се кефали и лефера, сребристите стрели на безбройните иларии, чернокопа, циганката и барбуна. По дъното сякаш лазеха ордите на всеядната кая, наоколо щъкаха безброй меджиди и гюмюш – вярно, презрени рибоци, ама и на тях ще съм доволен, рече си натъжен старецът. Дотам я беше докарал, че щеше да е рахат да закачи дори някой скорпит, защото тая бодливка имаше хубаво месо въпреки всичко и излизаше барабар с попчетата. Единственото, което се беше хванало на въдицата му – Бог да го порази дано – през тези тегави последни седмици, беше един морски дракон миналата сряда, ама старецът беше патил и препатил и знаеше – това чудовище, това недоразумение на природата и бич за всеки въдичар, излизаше по всяко време и човек беше хубаво да има винаги клещи под ръка, че да го откачи от куката.

Старецът плю с омерзение във водата и там, където плюнката му докосна повърхността и разстла концентрични кръгове в морската вода, се стрелна сребристото тяло на илария и изчезна. Към въдицата му обаче нищо не се стрелваше.

Този път старецът вече изруга и запали нова цигара, нищо че не и беше още времето – толкова скоро след първата.

Часовете се нижеха едва, над него гларусите виеха вечното си хоро и огласяха нерадостните му мисли с гладните си крясъци. Все така не кълвеше. Вече седмици поред.

Старецът стоеше на поста си край прибоя, вдигнал като за почест все така празната си въдица, а североизточният бриз рошеше бялата му брада, пожълтяла от тютюна край устата му.

Да беше само от спортна страст, майната му, рече си старецът, докато обхождаше с избледнелите си като небето сини очи хоризонта, изпъстрен с подгонени от вятъра сърфисти и пладноходки, заграден околовръст от десетки товарни кораби, които чакаха ред да влязат в пристанището, полюшващи се с диханието на морето на летния рейд срещу плажа и града.

Да беше само спортна страст, ама не беше. Отдавна не беше само това. От години старцът ловеше риба за препитание, а при слука – и да изкара някой лев от прекупвачите, тези гадни копелета, дето смъкваха по десет кожи от гърба на рибарите, а после препродаваха скъпо и прескъпо на търговците по градските тържища и по ресторантите. Откакто бабичката му се спомина, а децата се разпиляха като пасаж дребна риба, подгонена от акула, старецът преживяваше едва-едва. Къде с мизерната пенсия, къде с някой и друг паричен превод от децата /дъщерята – в столицата, синът – в Канада/, а най-вече от риболова. Нямаше какво да си криви душата – от 17 години вече морето го хранеше. То беше негов приятел и негов враг. С него споделяше дните си, а морето споделяше с него богатата си трапеза... Само дето напоследък риболовът никак не вървеше, ама никак.

Застанал под лъчите на вече прежурящото слънце, захапал поредната цигара, старецът с вдървени пръсти стискаше все още нетрепващата въдица и се взираше напрегнато във водата, сякаш искаше само със силата на волята си да проникне в морските дълбини и да подчини на желанията си все така изплъзващата му се риба.

С една риба Христос е нахранил 5 000 гладни човека, рече си старецът и сам се зачуди дали вече не е слънчасал, слънчасал и прималял от глад и от униние. Вярно, призна сам пред себе си той, пустата библейска риба всъщност е била уловена от Петър, който малко по-късно ще стане свети Петър, ама хваната ли е – хваната. Нахранил ли е 5000 гладни – нахранил ги. Че и им показал на рибарите възкръсналия от мъртвите Христос къде точно на Галилейското езеро ще имат най-добра слука и им осигурил прехраната занапред и вовеки веков.

Ех, да имам късмет и аз да извадя една такава риба, подсмихна се вътрешно старецът. Ще нахраня ако не целия голям град, поне комшиите от Гръцката махала. А най-първо ще нахраня Алито, дето съборетината му е на един хвърлей от Морска гара и пристанището, барабар с цялата му многолюдна, босонога челяд. Че те завалиите по-гладни и от мен ходят. И по една ракийка може да изпием по случая, развесели се старецът. Докато сполуката го спохождаше все още, той все гледаше да отдели по някое и друго рибе за семейството на Али – де две-три иларии, де кило сафрид. Морето беше голямо и щедро – имаше за всички.

Макар и вече животът му да вървеше към заник, старецът не беше прост човек. Беше видял и чел много, а и досега гледаше и четеше както може, макар очите му отдавна да не бяха вече като едно време и да недовиждаше. Беше чел и за чудесата на Христос, беше чел и за чудото с онзи кубински старец Сантяго, дето също като него преследвал и преследвал голямата риба след дълги дни на нямане. Докато накрая беше я уловил на въдицата си – сам насред огромното море в малката си лодка. И я беше изтеглил на брега – напук на нямането, на голямата гладна акула, дето беше изплюскала половината от рибата, тъй както била завързана за лодката, напук на неверниците, на имащите и на целия голям, студен и лош свят.

Точно затова, защото никога не падаше духом, а беше и видял, чел и преживял много нещо, старицът знаеше, че след дългите седмици на суша, и на него накрая ще му се усмихне късметът.

Улови се, че сякаш май беше подадрямал, унесен в мисли и приспан от ленивия ритъм на прибоя, когато се озърна и осъзна, че бризът се беше усилил неусетно и сега равномерно биеше в пясъчния бряг, гларусите се бяха спуснали още по-ниско и дебнеха дребната риба по повърхността на водата или ровеха в кофите за боклук навътре в сушата, а сенките на чадърите на южния плаж хвърляха дълги сенки почти досами морето. Свечеряваше се. Поредният безплоден ден беше към края си и го чакаше отново гладна вечер и безсънна нощ.

С нежелание, старецът се канеше вече да събере такъмите и да подкара колелото към дома, когато изведнъж кордата се изпъна, а въдицата се изви в ръцете му.

Без да посмее да повярва в късмета, който тъй дълго го беше отбягвал, старецът се надигна и започна внимателно да обира месината, вторачен напрегнатотам, къдто тя се врязваше косо във водата и вибрираше от силата на мятащата се нейде дълбоко долу риба, а от блестящата корда се сипеха ситни капки като бисери и се ръсеха обратно във водата.

През целия дълъг и безплоден ден, старецът беше опитал какво ли не, за да прилъже рибата и сега ловеше на воблер. Чудеше се какво ли е закачил, а силата, с която теглеше рибата, сякаш му даде крила. Паламуд! Помогни ми Боже, нека е паламуд и да е цял пасаж, примоли се под мустак старецът, докато навиваше внимателно кордата на макарата, макар с дядо Господ от години да не бяха в много топли отношения – не и след кончината на старицата му и след тази пуста каръщина в риболова.

Час по-късно, когато сенките се бяха сгъстили, а плажът се беше опразнил от летовници и буната – от въдичари, старецът извади с кепчето и последната риба и я пусна още шаваща в живарника при другите. Десет парчета, каза си той. Десет парчета, хем едри. Вярно, не беше паламуд като паламуд, а циганка, ама поне не излезе някой кьопав меджид или гюмюш, развесели се той.

Старецът събра такъмите, нарами въдицата и затика колелото, запътен заедно с нощта към дома си. Макар и нанагорнище в тазди посока, сега пътят му се видя като песен. Слуката се беше завърнала при него и стомахът му днес щеше да бъде пълен и сит. И не само днес, а и дни напред. Пък ако и утре, пък и по-сетне му вървеше все така, щеше да изкара и някой и друг лев от онези гадове – прекупвачите, че да купи малко брашно, сол, олио, кафе, защо не и килце от онази чудна смокинова ракийка, дето е продаваха бабите на пазара.

Унесен в сладки мисли, старецът изкатери баира до дома си насред Гръцката махала, предвкусвайки богатата трапеза, възвърнатата слука, вероятната печалба, подравленията от комшиите.

Мина покрай смълчания двор на Али, нейде извътре дочу детски плач.

Поспря се, после се повърна назад и подпря колелото на каменния зид, вдигнат на крачка от песъчливия браг на морето още в ония далечни времена, когато околовръст разрастващия се провинциален град още се издигали крепостните стени на турските укрепления.

Старецът влезе в бедната къща на комшията – по-бедна дори от неговата схлупена рибаска хижа, мушна се в малката кухничка и безмълвно подаде пълния живарник на Айше, която седеше присвита на дървен стол край празната маса и дундуркаше късащото си се от рев отроче, а в очите и имаше сълзи.

Все така мълчаливо, жената на Али пое богатия улов от стареца. Сълзите в очите и внезапно пресъхнаха и в тях заблестя отзвук от онзи неуловим, извечен блясък, който навремето така беше ранил в сърцето мъжа и.

-          Благодаря... Много ти благодаря...- промълви жената и направи жест като да се надигне, а бебето спря да плаче и протегна съсухрени ръчички към все още шаващата в живарника риба – Ами ти? Ами за теб, комшу?

-          И за мен има, комшу. За всички има. Морето е щедро и добро. Няма да ни остави да умрем от глад. Пък и сме свикнали и да имаме, и да нямаме...

После старецът се прибра пипнешком в тъмната и пуста къща, където електричеството беше спряно за пореден път. Не си направи труда да запали свещ, да не става зян, рече си, пъхна се сред студените чаршафи и като се изви ничком към стената, подпъхна ръце под главата си и се опита да заспи напук на празния стомах.

А утре, утре отново щеше да излезе с въдицата на буната край морето и отново щеше да предизвика късмета си и съдбата, които толкова често му обръщаха гръб.

Щеше да излезе.

Отново.

Банално

На Юли, приятелю

Хей,
Стани и си тръгни
и остави
сълзи след себе си
Предади се и умри -
вече създаде
достатъчно белези
Хей,
Вземи се и поспри
почини си
след толкова тичане
Има толкова много тъги
без които
си можел
да минеш...

Скрити белези

На Све – моя персонален скрит белег

- Кой ти причини това?
Докоснах белега и, точно до нежната ключица.
Голото и тяло блестеше, окъпано в собствена светлина. Беше ужасно красива и дори не го осъзнаваше. Освен това беше и ужасно наранима и това я правеше още по-красива.
- Познаваме се едва от днес и искаш да знаеш всичко?- подсмихна се - Обикновено сами си причиняваме най-големите белези.
- Да. Така е. И да. Всичко. Имаш ли и други?
- Какво други?
- Други белези например. И не говоря само за тези стари и вече заздравели места по тялото. Слушала ли си Scar Tissue на Red Hot Chilli Peppers? Там се говори за скритите белези.
- Не само. Там се говори за белезите отвътре. Нали знаеш - "Само с птиците ще споделя този самотен изглед". И така нататък.
- Повече ли са при теб от белезите по тялото ти?
- Сам трябва да го откриеш.
Погалих крака и, там долу, на прасеца, където беше изрисуван някакъв ужасен тритон, змей или бог знае какво.
- Тази отвратителна татаировка какъв белег е - отвътре или просто грозотия на крака ти?
- Досети се сам... Това са вътрешни белези... Грешна стъпка с грешен човек, след който ми е останало нещо грозно на кожата...
Този път тя ме погали. Имам огромен белег на бедрото, спомен от несбъдналото ми се минало на футболист.
Погледна ме въпросително, устните и полуотворени, зелените и очи питащи.
- Просто инцидент. Това не е от ОНЕЗИ белези. Просто се опитах да плувам отвъд слънцето.
Погледна ме неразбиращо. Но продължи да ме гали. Това ме окуражи.
Целунах голямата и красива уста, на която имаше миниатюрен белег, за който вече знаех точно след кой скандал с бившия и беше причинен.
Тя потърси също следи по потната ми кожа.
Разроших любимата и коса, точно там, над ухото, където косата беше оредяла заради белега отдолу - само тя си знаеше откъде е пък точно той.
Всъщност бенките по кожата и бяха повече от белезите, а обичах да милвам и да броя тези бенки, макар че дори и до днес не знаех точния им брой.
- Нали си говорим все още за Red Hot Chilli Peppers и за скритите белези.- казах, защото така много я обичах - Твоите са точно такива. А и моите. Това по кожата заздравява и можем отново да се милваме, но отвътре остава болката и тя преди да се обичаме вечно... Като онзи делфин от песента, който говори в симфонии и плува отвъд слънцето. Ако един ден имаме син, искам и той да плува там. А единственият белег, който му остане, да е от любов...
Тогава тя ме прегърна целия, с всичките ми белези - и отвън и отвътре, погали ме навсякъде, целуна всичко, изцели неизцелимото и докосна невъзможното и Вселената отново дойде на мястото си...
Страхувам се обаче, че после аз и оставих поредния белег.
От тези, скритите. Отвътре.
А те никога не заздравяват.
Колкото и да ги галиш.

Камен Петров

Любими заглавия, скапани книги

Снощи отново страдах от безсъние и незнайно защо си зададох въпроса: "Кое е любимото ти заглавие на книга?". Не просто коя е любимата ми книга, а заглавие на книга!
Замислих се дълбоко.
Не беше лесно.
Наясно бях, че има много велики книги със скапани заглавия /"Война и мир", "Старецът и морето","Пилето", "Чужденецът", "Процесът", "Параграф 22"/, както и негодни за четене боклуци със страхотни попадения в заглавието /"Погнусата", "Степният вълк", "Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет", "Чайката", "Лолита", "И сам воинът е воин"/.
Все пак знаех, че най-често голямата книга носи и голямо заглавие, по простата причина, че и то е също толкова важно за автора, редактора, издателя и читателя, както и първото изречение, първия абзац, първата глава, завръзката, развръзката, финала...
Мислих дълго, после натраках на лаптопа скромен списък. Лично мой. Строго субективен. И много личен.
Ето го и него:
"Непосилната лекота на битието" /страхотно заглавие, страхотна книга/.
"Сто години самота", "Любов по време на холера" и "Хроника на една предизвестена смърт".
"И над морето го преследвах с полет тих..." /страхотно жанрово заглавие/.
"Почини си след толкова тичане".
"Инспекторът и нощта" /друго жанрово заглавие, този път родно производство/.
"Няма нищо по-хубаво от лошото време", "Голямата скука", "Господин Никой", "Умирай само в краен случай", "Тайфуни с нежни имена" /тук нямаме аналог на големия Богомил Райнов/.
"Нежна е нощта".
"Гроздовете на гнева", "За мишките и хората" и "Зимата на нашето недоволство".
"Полет над кукувиче гнездо".
"За кого бият камбаните", "Да имаш и да нямаш", "Сбогом на оръжията".
"Закуска за шампиони", "Майка Нощ", "Съдби по-лоши от смъртта" и "Котешка люлка".
"Архипелагът Гулаг".
"Смъртта е занимание самотно".
"Пяната на дните".
"Името на розата".
"Повелителят на мухите".
И т.н., и т.н.
Списъкът може да бъде безкраен и допълван до безкрайност.
И пак да не забравяме, че този си е чисто мой и съвсем не е пълен.
Както и, че искаме или не - заглавието на добрата книга завинаги се отъждествява с нея, добро или не чак толкова.
Просто мисъл в мигове на безсъние, в които вместо да спиш, гушнал в любимата, зяпаш с празни очи в тавана и мислиш...

Самотният човек

Понеже /по ред причини, независещи от автора/, тези дни имам изобилие от безсмислено свободно време, гледам телевизия от време на време.

Е, днес гледах един сутрешен блок на една „национална телевизия”. Там наследниците на големи актьори се саморазголваха като гости в студиото пред наследници на други големи актьори в ролята им на ТВ водещи.

Става дума за семейството на големия Тодор Колев, разбира се. Всеки може да оспори тези думи, но по-голям от Адама нямаше и няма да има, Бог да го прости. В същото време днес гледахме как внучката му плаче, че не иска да е на щат в театър, а от друга страна в театъра системата била скапана, а ако някой ден след завършването на академията, можела да си намери място, то в столицата такива нямало в театрите, а само в провинцията. Ужас! Стига де! Дядо ти беше от Шумен, а неговото пристанище беше Варна! Ехо!

Та заради това сутрешно предаванийце се сетих за самотния човек.

Това не е само песен на Тодор Колев.

Това е песен за живота на големите, които минаха и още минават през нас, през телевизорите и сцените ни.

Защото Тодор Колев може и да е свещеното чудовище на нашия театър, кино, вариете, телевизия и каквото още се сетите, но той беше самотен.

Видях самотният Адам в една долнопробна кръчма в курорта Свети Константин и Елена край Варна преди около 20-ина години в качеството си на журналист, пристигнал за рекламно интервю от звездата. Звездата седеше сама в дъното на лятната градина на кръчмата, където изкарваше с пот на челото си и с известна доза самоунижение хляба на своето семейство. Беше сам. Беше самотен. Беше тъжен. Не беше обаче малък човек. Пиеше си уискито, докато слушаше саундчека на колежката си  Петя Буюклиева с леко сардонична усмивка и не търсеше ничия компания. Най-малкото на един едва прохождащ провинциален журналист, който дори не пиеше уиски. Все пак интервюто стана.

Видях още самотния Радой Ралин на панорамната тераса на фестивала „Любовта е лудост” във ФКЦ във Варна пак преди 20-ина години, пак като провинциално журналистче. Фестивалът беше пищен, гостите – много, шумотевицата – фестивална. Недостижимият сатирик Радой обаче стоеше сам-самичък на огромната и пуста панорамна тераса и си пиеше ракията. Сам. Не и самотен. Все пак ме викна с характерната си крива усмивка, докато претърчах наоколо в търсене на звезди за интервю: „Хей, младеж, ще пиеш ли една ракия с дядка като мен”. Пих. И не една. Ракията не е като уискито. А друг като Радой Ралин няма.

Пак на същия този фестивал, на който всички са луднали от любов, видях и други самотни хора /а може да е било и друго издание на фестивала, но едва ли има значение/.

Видях изгряващата тогава Йоана Буковска на коктейл на военно корабче във Варненския залив, която в самотата си неумело флиртуваше /може би/ със също толкова самотния, но неостаряващ в старостта си Джоко Росич – всички сръбваха уиски.

Ако се върнем с машината на времето назад нейде около 1988 година, видях посред нощ самотния Кирил Варийски, препъващ се из кофите за боклук в безистена, който обитавах като скромен студент в Софийския университет, а той крещеше името на хазяйката ми. Не: „Йо-хо-хо!”. После обаче умря. Все така самотен.

Днес се сетих, как навремето големият Тодор Колев казваше „Ние сваляме кожите си” и докато публиката го бъркаше с Чаплин, Адама им отвръщаше, че „малкият човек на Чаплин е вече демоде”, защото беше открил „Самотния човек”, с белег на челото, който седи на масата, лови мухите и ги пуска.

А тук вече няма как да не направим и аналогия с „Минава тъжният човек” на големия Дамян Дамянов.

Защото всички те са самотници сред нас, макар и малко тъжни.

И Големи.

Защото има самотни хора.

Има и сами…

Спрях да дишам

Спрях да дишам
въздуха на лъжците -
всяка лъжа задушава
мечтите ми
Спрях да дишам
въздуха на политиците -
техният въздух
е въздух под налягане
Спрях да дишам
въздуха на мутрафоните -
те дишат спомени
амфети и мускули
Спрях да дишам
въздуха на връстниците си
с болежките, остаряването
и тъпите им спомени
Спрях да дишам
въздуха на бившите си -
лъжите, обещанията
целулита и умората
Спрях да дишам
въздуха на другите -
те дишат друг въздух,
той е чист
Въздухът на другите
е стерилен и не мирише
той е като атропин
и като атомна бомба над Хирошима
едновременно
Затова и спрях да дишам
Не дишам
Въздухът на другите
Вони...
А няма анестезия
Затова
Просто спираш дишането

Магистрала към ада блус

чернобяла върволица
от коли и коли
покрай теб се изнизват
ти с тях бавно пълзиш
светофар заслепява
пешеходец крещи
първо вдясно, после - вляво
ти отново пълзиш
градски график те хваща
във ръце от коли
даваш газ и спирачка
и отново пълзиш
катастрофа и смърт
и линейка пищи
покрай тебе се плъзва
ти отново пълзиш
пак задръстване стигаш
и безмълвно крещиш
бързо нервните вдигаш
щото бавно пълзиш
трафик градски те дави
в блато градски коли
първо мръсна газ даваш
после бавно пълзиш
и пълзиш
                и пълзиш
                                и пълзиш
и към ада в колата си спиш
зад волана търси магистрала
по която душата ти цяла
ще лети без задръстени вени
и без улици с устия спрени
без червено, зелено и жълто
без спирачки, бензина ти гълтащи
без ченгета и курвите евтини
без песньовките
по радио пеени
без спирачки, нито лимити
без радарите
в храстите скрити
        магистрала към ада търси
                                      после следвай я
                                                         

или пък спри

Глад

Искам да ям
Защото вечно съм гладен
Искам да ям
Обаче всичко е толкова постно
Искам да ям
Искам да ям
Искам да ям
И получавам менюто си
Искам да ям
Малоумни новини в праймтайма
Искам да ям
На премиера
Всенародните лапсуси
Искам да ям
Терористи, онанисти, бивши чекисти
Искам да ям
Предрешени избори
Искам да ям
Катастрофа на магистрала Тракия
Искам да ям
На депутатите кюфтетата
Искам да ям
Прогнозата за времето по Нова
Искам за ям
Задръстванията към морето
Искам да ям
Манджата на мутрите по морето
Искам да ям
Винетки, проститутки и магистрали
Искам да ям
Цялата А група, както и Б и другите
Искам да ям
Умиращи деца
И процъфтяващи бизнеси
Искам да ям
Всичката дивотия
                 Която кара
                            Децата ми да бягат в чужбина
Искам да ям
Искам да ям
Искам да ям
Казах ли вече -
                 Искам да ям
Но не мога
Само ми се драйфа
Гладен съм
Но не мога повече

Апетитът идвал с яденето,
А тук манджата вони

Синът ми пита

Днес синът ми пита - тате, защо умират деца?
Днес синът ми пита - тате, защо изобщо се раждат децата?
Днес синът ми пита - тате, защо момичета на 12 раждат?
Днес синът ми пита - тате - защо всички улици са в дупки?
Днес синът ми пита - тате, защо никой никога няма пари?
Днес синът ми пита - тате, защо никой не се усмихва на никого по улиците?
Днес синът ми пита - тате, защо бате, леля, баба, чичо и останалите живеят в чужбина?
Днес синът ми пита - тате, защо 23 деца ги отровиха в детската градина?
Днес синът ми пита - тате - защо хората гърмят с бомби?
Днес синът ми пита - тате - защо не те обича мама?
Днес синът ми пита - тате - какво е Азис, силиконови бомби, амфети и чалга?
Днес синът ми пита - тате, защо живеем на морето, а не ходим на плаж?
Днес синът ми пита - тате, защо тази бременна жена проси пари на светофара?
Днес синът ми пита - тате, защо е срамно да си имаме ГЕРБ?
Днес синът ми пита - тате, защо всички плажове са мръсни и скъпи?
Днес синът ми пита - тате, защо има бездомни кучета и бездомните кучета ги убиват?
Днес синът ми пита - тате, защо умират хората при катастрофи?
Днес синът ми пита - тате, защо умират хората без катастрофи?
Днес синът ми пита - тате, защо този чичко полицай ти поиска 50 лева, а ти - мама му?
Днес синът ми пита - тате, защо нямам нови играчки?
Днес синът ми пита - тате, защо никой не се усмихва по улиците?
Днес синът ми пита - тате, защо нямаш работя и нямаме пари?
Днес синът ми пита - тате - защо имаш работа, а пак нямаме пари?
Днес синът ми попита - тате, какво е рак, инсулт, инфаркт и това, дето му викат "да те еба майката"
Днес синът ми пита - тате, ТОВА ЖИВОТ ЛИ Е ИЗОБЩО?
/а синът ми още няма 4 годинки/
Най-сетне отвърнах на сина си - НЕ ТАТЕ, ТОВА НЕ Е ЖИВОТ, ТОВА Е БЛУС...

Край

С наведено от срам лице
С разперени криле-ръце
Но не за да летят,
                               а да предават
Със сведени сълзи-очи
Без въздух в свитите гърди
Вървиш назад,
            следи след тебе не остават
С подбивани от бяг пети
С разбити блудкави мечти
Отлитнали
                преди да ги изкажеш
Отново бягаш и си ти
В очите има пак сълзи
Срамуваш се
                  и не летиш, но крачиш
Вървиш, на място пак стоиш
назад и без криле летиш
                   В гърдите въздуха не стига
И дириш своите следи
И дириш своите мечти
                   И дириш...
                                  После просто спираш...