Сезони

Покрити с есенна слана,

косите ти блестят в сребристо.

Съзираш близо есента

и зима снежнобяло-чиста.

В прегърбените рамене

се впивам спомени замрели.

Тежат и са лъжливи те,

залъгват те, че сме живели.

Затъват босите нозе

в калта на вековечно блато,

наречено живот. Всуе

опитваш сам да го изгазиш.

Очите ти слабеят в плен

на сънища за нещо невидяно

Те скоро ще заспят съвсем,

а ти си мислиш, че е рано.

Догонваш вяло есента,

копнеейки за дълга зима.

Оплакват капещи листа

живота ти... ако го има.

А после в край на дълъг път

присядаш просто да починеш -

и демоните те зоват,

и шепнат в мрака твойто име.

Hot dog’s Rousse style

Наистина, честно, скъпи приятели и съседи, напоследък май метеорологията в Русе не е това, което би трябвало да бъде. Вярно, не е кучешки студ и не валят кучета и котки, но за сметка на това е наистина кучешка, нечовешка, унижаваща човешкото достойнство, както и напълно размазваща мозъка августовска жега. Подвластни на жегата очевидно са и псетата в града – както домашните елитни породисти гадове, така и уличните помияри. Първите дремят по цял ден, проснати под струята на климатика, завряни в най-далечния, тъмен, влажен и хладен ъгъл на банята, или долепили гръб до вратата на хладилника, евентуално до входната врата. Вторите обаче са се натръшкали навсякъде в постапокалиптичното августовско безморско и безбасейнесто Русе, където горещината на сянка заковава термометъра на 45-46 градуса по Целзий и спасение не дебне отникъде. Нито пък прохлада, повей, хладна сянка, весели чучури на чешми и шадравани. Но няма какво да се обясняваме, русенските кучета знаят много добре всичко това. Hot dog’s Rousse style, както често се изразяват американските туристи в най-аристократичния и европейски град на държавата, а те според Националния статистически институт, за второто тримесечие на 2012 година в Русе са точно… 1 /един/ и то гастарбайтер от Алабама, че и негър. Не отседнал в „Рига”, бил на палатка, янки скапано. Но – да се върнем към смазаните от кризата, лошата храна, човешкото неодобрение и канската жега русенски кучета. Ами ето ги…

Жега

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

Потта се стича по очните ми ябълки, стича се в кухината, образувана от слънчевите очила под клепачите, капе по бузите ми и сърби. Нечовешки сърби. мамка му, чувствам се като Веселин Маринов, направо! 

Отгоре на всичко вероятно отстрани приличам на лунатик, на кокаиноман със силна зависимост от водката и слънчев тен, наподобяващ някаква обратна пародия на този на енотът – гадната миеща мечка с тъмните кръгове около очите. Е, моите са светли кръгове под тъмните цайси, а иначе съм изгорял и това лято /трето поредно/ с провинциалния текезесарски тен на този забит град – далеч от море, на джапанки,        на тениски, потници и ризки с къси ръкави, на тъмни цайси…

Жега е, бате, и няма море и бриз, нито прохладни коктейли с лайм и много лед или нощни къпания с голи мадами на плажа. Само бачкане, селяния, комари, смрад, разбити тротоари и разтичащ се в буренясалите канавки асфалт. Откъм реката лъха горещина, лъха на кал и на тиня, на трупове на отдавна мъртви животни и на дизел от редките влекачи, преминаващи кой знае защо нагоре-надолу по течението, май по навик само, камо ли по някаква особена икономическа логика – поне не и в този трансграничен регион, на задника на ЕС. Кърлежите, комарите и помиярите са най-живи от всичко останало по напечените от жегата улици, по празните площади, в крайните квартали, на буренясалия кей край реката, в заринатите с боклук междублокови простнаства и проскубаните нажежени паркове. Останалото – хората имам предвид, или бачка кой знае къде и за колко жълти стотинки, или виси по барчетата на по едно дълго кафе, малка бира или малка водка цял ден – от години този град има славата, че тука бизнес и работа няма, но затова пък кръчмите му са пълни.

Температурен рекорд след температурен рекорд.

Това е положението.

Километър 495 от Шварцвалд насам и с всеки километър работата става все по-грозна, все по-упадъчна, ръждива, гореща и мизерна и все по-безнадеждна, май – с един или с два моста над реката, на кой ли му пука вече, вероятно само на някой и друг министър…

Вестниците и телевизиите вият от кеф на първите си страници и в праймтайма си. Жега, комари, криза, рецесия, реката спада, реката се вдига, хората мрат от инфаркти, абитуриентите и алкохолиците – от препиване, горите ги секат, крайбрежието го застрояват, лифтове има за всички, насам, народе.

Не му е сега времето да опънеш две-три греяни ракии или чаша греяно червено вино с черен пипер и сланинка пред камината, наметнат с карираното вълнено одеалце, мислиш си, докато потта се стича по лицето ти и в цепката на задника ти, а пръстите на краката ти са стегнати в капана на чорапите и обувките.

Затова вземам радикално решение, събличам се чисто гол, вземам леден душ, наливам се с литри бира и айрян, с вода, джин, бяло вино, тоник, кока-кола, сокове с лед-лед-лед.

Викам си, брей, ще оживея май и до тази Коледа, ама не би.

Лошо ми е.

Потя се.

Имам сърцебиене.

Очите ми лепнат и горят.

45 градуса на сянка, близо до километър 495 на голямата Пластмасова река.

Спи ми се още от мига, в който сутринта отворя очите си, а цяла нощ се въртя в потните си безсъници, населени с идиотски кошмари.

Сляпото нажежено око на слънцето.

Безветрието.

Нито едно облаче на небето.

Нито намек за полъх или дъжд.

Реката сякаш не тече в коритото си.

Комарите сънно жужат и те – упоени.

Жега.

Пот.

Горещо.

Мухи, големи като самун румънски хляб.

Не ти трябва сауна, за да смъкнеш по някое и друго кило всеки божи ден, нито пък скокообразните ръстове на цените на всичко, на всяка цена. Пъкълът и адът са сега и тук, край теб, в града и в работата ти, в леглото и в съня ти, населен с нелепи кошмари за нестинарки /защо ли?!/. Сахара е тук, а в омарата на нейната Фата Моргана, сънуваш плаж, море, басейн, водопад, вода…

Жаждата те изпива отвътре.

Порите ти са се превърнали в шлюзове на язовир и оттам изтича всяка една живителна течност, който поемеш орално – вода, бира, каквото и да е, сълзите ти.

Устните ми се цепят, кожата ми се цепи и кърви, и сълзи с белезникава гной, пот и капчици, съсирена от жегата кръв, която цвърчи под палещото слънце по снежнобялата ми до тази сутрин тениска.

Горещи страсти, горещи гаджета, горещ пясък, горещ шоколад, горещо /дано да е без онази изрусената по телевизията поне, викаш си/.

Няма брат - има само Конския плаж.

Що за климат?!

Що за държава?!

Що за град?!

Що за живот изобщо?!

Гаджето ми е полусибирячка и не знам просто как издържа, а е и доста бременна.

Ехо, европейците, пуснете по-силно водата в шадраваните и поправете най-сетне чешмичките, става ли?

Ще ни се да чуваме по-често момичешки смях и ромона на вода, а не писъците на линейките и на припадналите по улиците, нали...

Тръгвам да си планирам поне лятната отпуска, ама нема как, брат, криза е, че и рецесия, викат. Явно парите за магистрали до морето не са стигнали или поне парите, дето ще ми оправят на мен плажа това лято.

Пак ще сме си тук и пак ще се потим и пак ще се опитваме да си плащаме сметките и дълговете, и да устискаме.

Само, че докога, мамка му?!

То трудно се издържа на тоя темп, батка!

На жегата, на градусите, на нямането и на простотията, с която ни заливат баш босовете държавните по телевизията – всяка сутрин и всяка вечер, по всяка емисия.

Тях градусите май не ги ловят.

Казват, че в лимузините, джиповете, резиденциите, 5-звездните хотели, командировките в чужбина, в Евксиноград и в Министерски съвет било досущ като в Нова Зеландия – цяла година 22 градуса, няма циклони и земетресения, нито безработица, заплати от 350 лева, СПИН, левкемия и мор по добитъка, а хладните коктейли били безплатни.

Баси мамата!

Добре поне, че пишман политиците забраниха и тютюнопушенето в кръчмите, че иначе ние пушачите живи щяхме да изгорим вътре в тая жега, барабар с масово фалиращите кръчмари и останалия непогребан още дребен бизнес, амин…

Пък тъй ни се ходи и на нас на морето, на всичките.

На плаж.

Все още сме хора все пак, ало, забравихте ли?!?

Камен Петров

Русе, юни