"Думите са едни и същи, мълчанието - различно."
Метерлинк
Някакъв град, в някоя стая…
-
Мълчиш. Толкова ли нямаме какво да ек кажем? Все още?
-
Или- вече...
-
Вече?!
-
Страх ме е.
-
Страх те е? Страх те е?... Господи! От други неща би трябвало да се страхуваш. Не от мен.
-
Знам.
-
Не, не знаеш!
-
Прав си... Вече нищо не знам.
-
И докога ще я караме все така? А? Наполовина. Дотук, Не с този, с когото трябва... Даваш ли си сметка как време¬то ни си отива? Времето ни свършва... Знаеш ли въобще какво губим? Чувстваш ли понякога, по дяволите?.
-
Да. Да, чувствам.
-
Ха! И какво?
-
Ами, неща...
-
Неща?!
-
Да, именно- разни неща...
-
Така ли ги наричаш? Неща?
- Не знам как иначе.
-
Тогава си помисли добре върху въпроса. Помисли си.
-
Мисля.
-
Виж, това вече не го вярвам, съжалявам.
-
През ЦЯЛОТО време мисля,
-
Дори и ТОГАВА?
-
Най-вече ТОГАВА.
-
Е, и какво измисли?
-
Страх ме е.
-
Божичко!
-
Да - Божичко, Или - мамка му. Или - по дяволите... Не ми помага особено. Никак даже.
-
Нито пък на мен. Боли ме. О, как ме боли! Кога най-сетне ще свърши всичко това?
-
Кога ЩЕ ЗАПОЧНЕ всичко това?!
-
Права си...
-
Не, не съм. Объркана съм.
-
Защо не му го кажеш?
-
На него?!
-
Не, на мен! На него, разбира се. Нали винаги за него става дума. Нали проблемът е в него?
-
И в нея...
-
Е, да- и в нея. И какво?
-
Не знам.
-
Ами помисли си. Добре си помисли.
-
Мисля. През цялото време го правя. Не ми помага особено. Никак даже.
-
И на мен, любов моя, й на мен...
Друг град, в друга стая…
-
Здравей, скъпа. Изглеждаш страхотно.
-
И ти. Наистина.
-
Как ли не! Чувствам се като труп. Пък и прекалено много пия. Сигурно приличам на масов убиец.
- Глупости!
- Ами ти? Не съм те виждал от три... не - от четири седмици. Липсваше ми.
-- Зле се стекоха нещата.
-
Да. Зле.
-
Как си?
-
Ами, добре, А ти?
-
О, и аз, благодаря.
-
Колко глупаво звучи.
-
Да, знам.
-
Глупави ли сме?
-
Надали повече от всички останали.
- А всеки си мисли, че е единствен.
-
Като в тъп любовен филм, нали?
-
А може би просто сме влюбени...
-
Може би. Кой знае...
-
Отново звучиш загадъчно. Определено шибано загадъчно звудиш, по дяволите!
Кога най-сетне ще можеш да говориш от¬крито с мен?
-
Когато спра да бъда загадка за теб, ще ти омръзна. Няма да съм вече аз.
Знаеш го.
-
Не го знам, по дяволите! Престани с тези извъртания! Кога ще бъдеш поне
един-единствен път откровена с мен? Кога?
-
Не мога. Не знам как. Другояче са ме свикнали.
-
Но аз съм друг, скъпа. Аз съм друг- не съм като него. Защо не ми помогнеш и
ти?
-
Не знам. Просто не знам какво да правя вече...
-
По дяволите! Каквото и да е, прави го с мен!
-
Обичам чувството ти за хумор. Полкова е черно.
-
А аз обичам теб!
-
Не ти вярвам, любими.
-
Обичам те!
-
Не, не мога да ти вярвам. Разбираш ли - ти никога няма да се промениш. Никога.
-
Обичам те! Сега всичко е различно.
-
Не, не е... Ще мине време и ще ми се наситиш. Ще се будим сутрин с лош дъх в устата в едно легло. Ще започнем да се караме за дреболии. Ще се ревнуваме. Ще спреш да ми подаряваш дори цветя... После ще започнеш да търсиш нова, по-интересна връзка - както винаги. Ще откриеш нещо ново в някоя друга, а с мен ще ти бъде скучно. Ще ме намразиш... Не, не ти вярвам.
-
Всичко винаги се повтаря, а?
- Именно.
-
Но аз те обичам!
-
Ти обичаш единствено себе си...
Същият град, в друга стая...
-
Не вярвах че ще те видя отново... След всичко станало.
-
Обаче ето ме - все пак съм тук, нали!
-
Надявам се.
-
Какво искаш да кажеш?
-
Казах ли нещо?
-
Моля те, не бъди саркастичен. Не и с мен.
-
Не съм саркастичен. Уморен съм.
-
Аз ли те уморявам?
-
Всичко ме уморява. Искам вече да си почина...
-
Сега пък говориш глупости.
-
Не са глупости. Просто си говоря.
-
Не те познавам такъв.
-
Напоследък дегенерирам, ха-ха-ха...
-
Доколкото чувам, нещата при теб се развиват добре. Във вестника и с радиото. С книгата... Не си ли доволен? Нали точно за това мечтаеше?
-
О, да. Да, Страхотно е.
- Не звучиш много убедително. Стегни се. Светът не свършва до тук.
-
Не свършва ли?
-
Не.
-
Чудно. На мен ми изглеждаше другояче.
-
Глупак!
-
Както винаги си прозорлива. А вие как я карате?
- Нормално.
-
Звучи ми прекалено нормално. Какво става с трите деца, канцеларската работа и ролките за коса? Все още ли са на дневен ред, ха-ха-ха...
-
Престани, моля те!
-
А още дори не съм започнал...
-
Моля те, нека говорим за нещо друго.
-
О, да. Нека говорим. Какво друго ни остана.
-
Наистина - какво друго?
Друг град, в същата стая...
-
Мълчиш. Изглеждаш тъжен.
-
Аз винаги изглеждам някак.
-
Тъжен си!
-
Тъжен съм.
-
Защо винаги те натъжавам?
-
Красива си.
-
Умираш да говориш глупости.
- Утре заминавам. Не мълчи!
-
Връщаш се...
- Да, връщам се. Този път - навярно окончателно.
-
Звучи зле.
-
Звучи като наистина. '
-
Е, да.
-
Само това ли ще ми кажеш?
-
Трудно е...
-
А на мен самата какво ми е, питаш, ли ме? Кажи!
-
Виж... знам, че звучи като в шибан филм с робинята Изаура, но ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало тук някога... Какво ще ми се случва от сега нататък, кажи ми?
-
Моля те, недей! Нека не си говорим така... за последно. Защо отново да сме тъжни?
-
О, да - защо наистина?!
-
Говори ми! Обичам, когато ми говориш. А днес си тъй мълчалив. Няма ли да ми кажеш нещо? Утре си заминавам, за Бога! Утре заминавам и кой знае кога ще се видим... Кажи ми нещо! Престани да мълчиш! Моля те!
-
О, да! Да!... Ти си все така сляпа. Не разбираш нищо. Нищичко. Не разбираш ли - мълча, защото те обичам...
Пуст град, в празна стая...
Самотна струя цигарен дим, виещ се в мъждивата светлина, струяща през прозореца.
Тиха музика, навярно Doors.
Пълна чаша, празна чаша, няма червило по тях.
Оттенъци...
