Имаше чувството, че му остава само малко, преди съвсем да полудее.
Денем трупът беше тих и неподвижен. Просто един безжизнен вързоп - бинтован като древноегипетска мумия манекен от витрина, от който се носеше отвратителна смрад на разложение и мърша, без да помръдне, без да издаде и звук.
А сигурно адски го болеше.
Нощем обаче трупът говореше.
И говореше, и говореше, и говореше.
Говореше предимно за себе си, за семейството си, за жена си, за децата си, за работата си, за детството си, за мечтите си, за себе си...
Не спираше и за миг. Цяла нощ.
Гласът му извираше от невидимата дупка на мястото на устата нейде дълбоко изпод пластовете бинт и се носеше глухо из притихналата среднощна стая на спешното отделение. В вачалото трудно различаваше изречените от трупа думи, дотолково бяха тежки нараняванията по цялото му тяло, но с течение на времето започна да свиква и да разбира всичко, изречено от него.
Оказа се, че трупът всъщност - поне доскоро - бил човек като него, мъж, четиридесет и три годишен. По професия бил адвокат и то един от най-добрите в бранша си, хвалеше се безизразно в мрака трупът. Имал "разкошна женичка", както обичаше да подчертава в дъхащия на формалин и медикаменти среднощен мрак, както и три момиченца - "същински русокоси ангелчета", на 3, 6 и 11 годинки.
Трагедията дошла през една омайна пролетна вечер, която започнала страхотно - със семейна вечеря в хубав ресторант край морето на фона на обсипаното със звезди небе, по повод 15-та годишнина от сватбата. После щастливото семейство се прибрало у дома по панорамния крайбрежен булевард. Той оставил съпругата си и трите "русокоси ангелчета", а после се върнал с колата до хипермаркета, който се намирал само на 3 километра от къщата, защото в последния момент се сетили за някакви неотложни покупки. Та отишъл той до големия денонощен магазин, напазарувал и бързайки да се прибере навреме в семейното гнездо, попаднал в най-адската верижна катастрофа за последните 20 години в града, след която останали четирима мъртъвци, единадесет ранени и осем размазани до неузнаваемост коли. Както и той разбира се - трупът. Имал лошият късмет семейното комби да се запали при удара и освен, че се потрошил целия в катастрофата, 82 процента от тялото му буквално изгоряло.
Нощи наред трупът скимтеше, жалваше се и проклинаше небесата заради злощастната си съдба, която го беше лишила от всичко - от настояще и бъдеще, от надежда и воля за живот, от семейството и кариерата, от самия него, от лице и тяло, от всичко.
Още през първата седмица беше научил наизуст биографията му, кариерата му, родословното му дърво, стремежите и мечтанията му, болките и разочарованията му.
Два месеца разговаряше с трупа всяка божа нощ. Два месеца денем трупът не обелваше и дума пред болничния персонал и редките си посетители.
В един момент обаче, вместо само да разказва обърканата история на живота си и тотално загубената битка с него, трупът започна да иска. Да изисква, да настоява, да се моли, направо да хленчи.
- Не издържам вече. Няма живот за мен. Вече дори не съм човек, а една оръфана препечена пържола. Помогни ми приятелю, моля те!МОЛЯ ТЕ!
Това повтаряше трупът нощ след нощ и на него наистина му се струваше, че ще полудее. Самият той не бе добре - лежеше с лошо счупен крак, няколко наранени ребра и ключица, потрошена скула след инцидент, по ирония на съдбата при катастрофа, макар и друга, а не онази, верижната.
Нощ след нощ преживяваше плътно терзанията на трупа. Знаеше, че в един момент ще се наложи да вземе трудно, ужасно решение.
Често се замисляше за него, за човекът, който е бил преди, за семейството и за живота му, за плановете му за бъдещето и за това, какво всъщност го очаква занапред, когато един прекрасен ден излезеше от тази болница. Просто един жив труп, нищо друго. Човек без лице. Адвокат без устни. Съпруг без крака. Баща без ръце. Беше загубил всичко човешко, наистина, само един глас ишзпод превръзките, уволяващ, стенещ глас, изпълнен с неизказана болка и молба.
Както и да го погледнеш, това не бе човешко същество, а труп. И труп, и труп, и труп, нищо повече. Още една мърша в мелницата на Бог, която отсега нататък щеше да бъде в тежест на семейството си, да кара децата си да се срамуват от него пред връстниците си в училище, а съпругата му да зачерни остатъка от живота си. Беше в тежест дори на самия себе си, за бога, поне на това което бе останало от предизното му "аз".
Накрая все пак взе решението.
Заедно избраха нощта.
И репетираха внимателно и стъпка по стъпка и нощ след нощ - всеки от тях отдаден на собствената си зловеща роля, в мършвешки спектакъл без хепиенд, чийто режисьор беше Смъртта.
- Моля те, приятелю...- гъгниво профъфри трупът в съдбовната нощ и този път в гласа му се чувстваше едновременно болката му, изгубените илюзии и унижението да моли съвсем непознат човек за помощ - Моля те. Помогни ми...
За миг постоя неподвижен в мрака, сдържайки дъха си. После се ослуша - болницата спеше, тиха в предутринния мрак, придърпа патериците си и непохватно се изправи до леглото. Провлачвайки гипсирания си крак, излезе в коридора и бавно се завлече до манипулационната, която - знаеше - щеше да бъде празна в този среднощен час. Скалпелът си стоеше все така в никелираната съдина за изваряване на хирургическите инструменти и блестеше под косите лъчи на луната, надничаща през прозореца. Пусна го в джоба на болничната пижама и все така с накуцване се прибра в стаята, без да го види никой.
Приближи се в мрака до леглото на трупа и се потопи изцяло в носещата се от постелята му воня. Въпреки тъмнината и нараняванията си, уверено се пресегна и се хвана за ръба на леглото, ухаещо на леш.
Бяха се упражнявали двамата на целия този ритуал нощи наред и сега можеше буквално да повтори всичко със завързани очи.
Бавно, опипом, изгубен завинаги в мрака, който го обръщаше, раздвижи пръстите си по грубия пашкул от бинтове, обгръщащ плътно гърдите на трупа.
- Да...- внезапно изграчи приглушеният от бинтовете глас от утробата на пашкула - Това е. Точно там е. Сърцето...
Той застина за миг, умолително вперил слепи очи в небето, което не виждаше, после натисна скалпела и продължи да натиска и да натиска, и да натиска, чак докато горещата кръв не обля ръката му, а трупът най-сетне застина, прикован от острието към болничното легло.
