сряда, 24 април 2013 г.

Човекът с часовника


                              
"Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“,
пълзи от ден на ден с крачета ситни,
дорде изгризе сетната частица от срока ни…"
                                                         Шекспир, "Макбет"

Всяка нощ се промъквам на пръсти из тихата къща и Човекът с часовника винаги е там. Стои като сомнамбул в тъмното с лице пред стената в дневната, където от години тик-така стенния часовник, но не е сомнамбул. Буден е. Това е баща ми?
- Какво правиш, тате?- питам унило, но всъщност знам какъв е отговорът. Задавала съм този въпрос всяка една нощ от години насам и неизменно съм получавала един и същ отговор:
- Гледам дали скапаният часовник още върви и да не би да изостава, проклетникът.
И така - всяка нощ.
От години.
Никога не е пропускал ни една.
Нощ, имам предвид.
Ставам, боса и сънена, изшляпвам от спалнята до дневната и той е там. Човекът с часовника.
Понякога откачам стария часовник от стената и го поставям на кухненската маса, а той - след мен. Сяда и съсредоточено зяпа стрелките в безкрайния им ход във времето. Казвам си, като будува, поне да приседне някъде, може пък и да заспи. Лягам си, но стана ли отново час по-късно, човекът и часовникът пак са на обичайното си място в дневната - единият виси и тик-така на стената, другият се взира мълчаливо в него.
Часовникът, разбира се, никога не спира /защото ТОЙ редовно го навива/ и никога не изостава /защото е произведен КАЧЕСТВЕНО в доброто старо време, когато все още индустрията не бълваше пластмасови китайски еднодневки/. Човекът с часовника обаче не престава да се тревожи и аз си мисля, че знам какво не му дава покой.
Времето. Времето е това, което неумолимо го тласка към стената в тъмното. Времето тик-така в главата му, движи краката му из тихата къща на живота. Времето неумолимо изтича тик-такайки - добре, че часовникът поне не е пясъчен, мисля си, защото тогава вече със сигурност ще полудея.
Времето.
То отминава. Нищо не отмива. Нищо не успокоява, най-малкото пък загубата, болката или скръбта. Не носи забрава, нито покой.
Стрелките на времето наглед са бавни и често влудяващо монотонни /тик-так, тик-так/, но летят чудовищно бързо покрай нас. Секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци, години… Декади… Епохи… Един живот или една епоха, няма никакво значение. То е морето, а ние сме песъчинките.
Затова Човекът с часовника винаги е на поста си и бди над всички нас - небрежно проспиващи нощите си, безжизнено изживяващи дните си, безсмислено пропиляващи мечтите си, хора, на които не им пука за стрелки, за време и за вечност, спящи.
Наистина, знам какво не дава нито миг покой на Човека с часовника, на баща ми, но нищо не мога да направя по въпроса по простата причина, че той ГО ВИДЯ, а аз НЕ.
Беше преди години, но сякаш още не е отминало.
Човекът с часовник ми го е разказвал безброй пъти, когато го посещавам в безсънните му нощи пред черната тиктакаща стена.
Някога… Да - някога, имах син. Беше страхотно момченце, най-красивото. Беше като живак, истинска кукла, с огромните си сини очи и русите къдри. Живеех, дишах и умирах за него. Той беше моят живот, моят син, моето дете, моят мъж…
Един ден Човекът с часовника влязъл в дневната, а тригодишното ми детенце стояло вече от часове със затворени очи пред стенното огледало, краката му потрепервали от умора.
- Господи! Какво правиш там, миличък? - попитал баща ми.
- Нищо, дядо. Просто искам да видя как ще изглеждам когато умра…
И това продължило дълго. Имам предвид месеци. Човекът с часовника всеки ден заварвал малкия си внук приживе мъртъв със затворени очи пред огледалото /докато аз съм пропускала всички малки, мили и всезначни моменти от живота на сина си/, а на стената отсреща часовникът неизменно тик-такал и отмервал времето. Неговото време.
Когато най-сетне в един мразовит февруарски ден онази кола изскочи ненадейно иззад ъгъла и връхлетя пред очите ми, пищейки със спирачките си,  върху детенцето ми, моето дете, за миг то беше живо, а в следния умря. И умря с отворени очи. Не така си го беше представял моят малък син…
Затова сега дядо му, моят баща, Човекът с часовника, неуморно следеше хода за времето, защото ТО никога и никого не забравя, ставаше нощем, навиваше старата зъбчата машина и не и позволяваше да спре.
Години наред и нощ след нощ.
После един ден и неговото време свърши.
Беше тук, а после го нямаше.
Мъртъв.
И с отворени очи, точно като внука си.
Почина точно в 22,10 часа през нощта, докато наблюдаваше зорко и с недоверие часовника, а аз както винаги СПЯХ.
След погребението, се върнах у дома.
Седнах безволева на дивана.
Взрях се в себе си.
После чух ТИШИНАТА.
Часовникът беше замлъкнал.
Къщата беше опустяла безвъзвратно.
Станах и отидох до стената.
Часовникът бе мъртъв, а стрелките му сочеха точно 22,10…
Беше издъхнал заедно с баща ми.
Заедно с Човека с часовника.
И настана безвремие…

Камен Петров

понеделник, 8 април 2013 г.

Буря


из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”
Бурята ме сграбчи внезапно, връхлитайки след слънчевия неделен ден, все едно беше началото на март, а не средата на април. Повеите на вятъра, понесли съчки, листа и пластмасови чашки за кафе, удариха с всичката си сила колата, почти преобръщайки ме в канавката, и облепиха с боклука предното стъкло, превръщайки го в непрогледна преграда между мен и света отвън. Едва бях пуснал на максимални обороти чистачките, когато заплющя и дъждът.
Проклинайки късмета си, намалих максимално скоростта и се престроих плътно в дясно, съвсем в края на платното, така че външните гуми почти излизаха от асфалта.
Беше 6 април. Току що бях навършил четиридесет и четири. Не ми се мреше още.
Сигурен бях, че в адско време като това, по шосето ще е пълно с потенциални самоубийци с мощни коли, любители на високите скорости и невключващи фаровете си, и разбира се, не се излъгах.
Пълзях по междуградския път към закрилата на дома си, а буреносните облаци, надвиснали ниско над мен, ме изпреварваха с лекота в полета си на югоизток, подгонени от северния вятър откъм Румъния. Дори и в хубаво време, да се мъкнеш с една 40-ина километра в час с хубавата си кола, не е най-приятното занимание на света, но в буря като тази беше истинско мъчение. Пипнешком превъртях станциите на радиото, за да уловя прогнозата на времето, напътствията на пътната полиция или каквото и да било друго, по дяволите, обаче освен пращене и съскането на средните вълни, не хванах нищо друго.
Вятърът виеше в стъклата на колата, дъждът плющеше като обезумял по покрива и съскаше в гумите, после проблемна светкавица, първият гръм почти проби тъпанчетата на ушите ми и секунди след това гръмотевицата разцепи надве едно крайпътно дърво на 20-ина метра пред мен. Изругах за пореден път от началото на бурята насам и за пореден път на косъм избягнах преобръщането в канавката.
Половин час по-късно, все така ругаейки, навлязох в града, докато бурята не само не беше се уталожила, а като че ли ставаше все по-силна. Улиците на квартала ми бяха неузнаваеми, покрити с летящ боклук, откършени клони и цели дървета, хвърчащи керемиди, саксии и откъснати рекламни табели. Хората търчаща насам-натам като подплашено стадо в търсене на укритие под ураганните повеи на вятъра и плющящия дъжд.
Добрах се някак посред лудницата до дома, паркирах пред къщи и претичах до входната врата, превръщайки се за секунди в зъзнещ мокър парцал, който моли стихиите за милост.
Малко по-късно, след живителният горещ дух, облечен в топли и удобни домашни дрехи, се настаних със задоволство пред телевизора с купа пуканки и стек бира пред себе си, после цъкнах дистанционното и зазяпах без интерес новините.
Новините не ми казваха нищо ново, в смисъл, че бурята продължаваше все така, дори нещо повече. В много от районите на страната бяха обявили бедствено положение. Реката беше преляла, последваха я няколко язовира в съседство. "Ураган", "потоп" и "бедствие" бяха сред най-често употребяваните думи от телевизионните водещи, само дето ги изричаха сякаш с някаква перверзна наслада, от която леко ми се гадеше. Репортажите показваха как вятърът кърши дървета, отнася цели покриви и прекатурва коли. Камерите обхождаха затънали в локвите автомобили, наводнени мази и приземни етажи, изпочупени прозорци, виещи сирени на пожарни, полицейски коли и линейки.
Зяпах незапомненото бедствие по новинарските канали, докато си дъвчех пуканките и ги поливам с бира, на топло и сигурно у дома, но отвътре моята собствена буря бушуваше с яростна сила и ме опустошаваше малко по малко, нерв по нерв, парче по парче.
За бурята отвън имаше противодействие, имаше спешни мерки, специални бедствени съвети и комитети, ченгета, пожарникари и медици, спасители и доброволни, за моята вътрешна буря обаче нямаше лек.
Когато една опустошителна буря в сърцето в следствие на една бурна връзка, достигне до своя логичен катастрофичен край, някак си не можеш да очакваш, че в критичния момент ще пристегне някой със святкаща лампа на покрива и виеща сирена, и ще те спаси от самия тебе.
Когато станеш на 44 и едва тогава откриеш, че светкавиците и гръмотевиците на собствения ти саморазрушителен гняв са бутафорни, че потопът от сълзи е неискрен, а ураганът от чувства - просто симулиране като това на поредния оргазъм, не ти остава нищо друго, освен да празнуваш рождения си ден точно по този начин, по който го правех и аз в момента.
Сам.
На дивана пред телевизора.
Наблюдавайки истинския живот по новините.
Чоплейки пуканки.
И пиейки бира.
А навън бурята продължаваше и продължаваше, чак докато не погълна Света.

Камен Петров


вторник, 26 март 2013 г.

Дамоклиевият меч на "висящите кафета"


 След "Гангнам стайл", "Харлем шейк", червените килими по псевдо ВИП-събития, трудносмилаемите БГ-сапунки, протестите и силиконовите цици, нова привнесена мания затресе страната в последните дни, отново на принципа копи-пейст, тука има-тука нема, или по нашенски казано - всяко чудо за три дни, както предпочитате.
Става дума за прословутото "висящо кафе", разбира се. Вярно в родината си Неапол, в Италия, Европа и по света, това е една наистина щедра, хубава и благородна инициатива. Само че, скъпи съграждани, негласното споразумение, че всеки може да поръча "висящо кафе", което да плати без да консумира, за да се възползва от него някой друг, по-беден от вас, тук просто няма как да проработи.
Познавате ли някой, който ще влезе в първия лъскав тузарски бар по пътя си /лавирайки притеснено между паркираните отпред БМВ-та, Поршета, Хамъри и джипове/, с унизителния въпрос: "Някой поръчвал ли е "висящо кафе?", ще признае на надутата кифла, която го играе сервитьорка или на зализания барман, че е беден и няма пари, за да плати горещата напитка, така че да се осмели да поръча кафе, платено и подарено от непознат? Да, ама не, както казваше един човек, наричан по фамилия Бочаров.
В интернет твърдят, че вече близо 200 са заведенията и магазините в България, които са се включили в благотворителната инициатива "висящо кафе". Фейсбук активността на българина обаче и този път изпреварва реалиите от живота, точно както и при протестите.
Страницата на общността в социалната мрежа събра над 7000 последователи за ден, а в момента хората в групата са над 21 000 души. Само че - да сте виждали около вас бар, който НАИСТИНА предлага "висящи кафета"? Виждали сте, ама друг път! За справка - в космополитен Русе от над 200 заведения, в инициативата са се включили цифром и словом цели… две… Пак според вездесъщия Фейсбук обаче.
 Пак казвам, хубава инициатива, ама не става за тук. За какво са му на бедния, на клошаря, на просяка, на бездомника или безработния ефимерните ви безплатни кафета, ало?! Поне чай да беше. Бедните са ни умрели за кафето, бе хора. Това, което е ок за белия свят, просто не работи в България.
Дайте им на хората поне "висяща работа", "висящ дом", "висящи дрехи" и "висяща храна", платете им висящите сметки за ток, парно и вода, дайте им висяща надежда и висяща сигурност, висящо бъдеще и висящо настояще, никой не е опрял до скапания кофеин на псевдо баровците, чиято единствена работа е да висят по барчетата и да лафят по скъпите си мобилни телефони на изплащане.
Да не говорим, че ако утре отида в някоя кръчма, поръчам 5 кафета, изпия 2 от тях и оставя другите 3 като "висящи" - познайте къде ще отидат парите - вероятно в джоба на кръчмаря, на барманчето или сервитьорката. Само дето първо ще си помислят, че съм дрогиран да правя такава поръчка и дълго ще ми се смеят зад гърба, а влезлият по-късно бедняк ще получи както винаги само един среден пръст, нищо повече, камо ли безполезното кафе.
А и кой ли бедняк тук наистина в крайна сметка е осведомен за тези празни напъни, че и ще се осмели да влезе в някой лъскав бар в центъра и да попита зализаното барманче - извинете имате ли висящо кафе за мен. Хората нямат дори и дом обикновено, камо ли компютър, интернет, да не говорим за Фейсбук, че да следят с нестихващ интерес всяка малоумна инициативка, сътворена от някой си в Глобалното село в часове на скука. Питайте първия срещнат клошар по пътя си, знае ли за инициативата "висящо кафе"…
Хората умират голи и гладни от студ, ние ги черпим с кафе. Стига бе!
Няма ли БЧК, че да раздава поне топла супа?
Няма ли дарители, меценати, филантропи, широки души, които да решават наистина проблема на бедните, без да ги товарят с безплатен кофеин, по 2 кинта чашката?
Няма ли държава и държавност да се погрижи за бедните си?
Май няма…
На човек да му се доповръща вече - веднага във Фейсбук се нароиха "висящи екскурзии" и "висящи почивки" във Варна, "висящи вафли" в Радомир и "висящи билети" за опера в Пловдив. Хора, луди ли сте?! Защо тук и сега всичко винаги е изкривено и тотално объркано, чак перверзно взе да става.
Освен това, и без подобни копи-пейснати от белия свят инициатива и сега тук има нормални хора. Има магазинери и търговци, които продават на по-ниски цени вчерашния хляб или позалежали плодове и зеленчуци в кварталните си магазинчета, а моята съседка-магазинерка направо оставя в торбичка до контейнера стоката си, която вече няма търговски вид, но става за ядене и е питателна - за бездомниците. Без да ги унижава и без парадиращи кампании. Моята любима преди години е работела в кафе магазин в столицата - и тя е оставяла "втора цедка" кафе за бездомниците от квартала край магазина, а тогава никой от тези инициатори на висящите фейсбук кафета дори не е чувал за подобно нещо.
Обаче пък кой знае… може някой и друг бедняк в крайна сметка да се престраши и да изсърба кафето, дарено по милост, вместо да му дарят примерно един хляб, колкото да използва после празната чашка, за да събира в нея редките жълти стотинки на подаянията ни… А и ние рядко пускаме, българи сме все пак…
Затова, вместо да си играете на баровци с т.нар. "висящи кафета", по-добре дарете някой лев на някой дом или кръвта си на нуждаещ се болен, пуснете пара в шепата на просяка, дайте старите си дрехи и обувки, купете хляб и кило кренвирши на клошаря, на бедняка, на бездомника.
Не се правете на европейци, каквито не сте, и то на гърба на бедния.
И вашите джобове са празни, а очите ви гладни.
Няма какво да се лъжем - всички просто… висим…
А някъде над нас, дори не чак толкова високо - виси надвиснал Дамоклиевият меч на "висящите кафета, а те са горчиви, повярвайте ми…

Камен Петров

петък, 22 март 2013 г.

Хроника на протестите ми


Ден първи

Събрахме се има-няма къмто 5000 души на улицата. Навсякъде наоколо се виждаха притеснени униформени ченгета, а цивилните не се виждаха, освен ако не тарашеха тоя-оня за проверка на личната карта, но и те сигурно са били притеснени. Виж на журналистите не им пукаше много-много, снимаха и ни завираха микрофоните си в лицето. Бях се натоварил като хималайски шерп с: трикольор размер метър на два и с прът три метра, вувузел, съдийска свирка, мегафон, кречетало, плакат с обиден за управляващите надпис, миньорска лампа на главата, два галона бира и два спрея за всеки случай.
 Патриотичните песни гърмяха от караоке уредбата из центрума, а народът скандираше "Оставка!", "Мафия!" и "Победа!" като на футболен меч, чак стъклата на общината се тресяха, за наш огромен кеф. Кметът обаче не се показа. Затова пък успях да забия протестиращо гадже с плакат "Много сме - силни сме!". Прибрах се капнал, но доволен, даже успях да се видя в късните новини по телевизията, красив съм, мама му стара! Ще ги разбием тия корумпирани управляващи и монополистите, тва е.

Ден пети

Може би щото се падна неделя, че и национален празник, на сборния пункт на протеста дойдоха в уречения час има-няма 300 човека. Униформените ченгета се поотпуснаха, като ни видяха колко сме, смятам, че и цивилните са го давали по-леко. Журналистите започнаха да пушат цигара от цигара и да чакат дали случайно няма да стане нещо интересно. В първия момент, като отивах натам, се зарадвах, защото улиците на града бяха пълни с хора с цветя и знамена, но едно аверче от протестиращите ме светна, че това било за празника, не за протеста, та ми развали настроението. Този път не се бях направил на товарно магаре и взех само едно по-малогабаритно знаме, съдийската свирка, плакат формат А5 с обиден за управляващите надпис и два галона бира, да не ми тежи. Пак слушахме възрожденски песни и пак скандирахме, но този път се раздрънчаха само белезниците на конвоиращите ни полицаи. Кметът пак не се показа. И от журналята не съм доволен, щото репортажът по телевизията беше натикан между други два - за коленето на някакво селско прасе и за бездомните кучета, че и беше по-къс и от двата, а мен изобщо не ме показаха. И гадже не забих. Мамка им управляващи и монополисти!

Ден четиринадесети

Мислех, че само БФС, Светия синод, политическите партии и агитките се цепят, ама нанай. За днес в един и същи час, но на две различни места в двата края на града, обявиха два различни протеста. Скъсах си маратонките да търча от единия на другия и обратно, а гърлото ми се продра от крещене, укане, скандиране и припяване на "Шуми Марица". Добре че този път бях само с портативно трикольорче, съдийската свирка, бележка с обиден за управляващите надпис, забодена с безопасна игла на ревера ми и два галона бира, та не се претрепах съвсем. За разлика от мен, ченгетата и журналята вече не си даваха много зор, щото явно нещо бяха попретръпнали, та се бяха разделили на две групи като по-хитри и не хвърчаха наляво-надясно към двете групи протестиращи. Пак пяхме, викахме и скандирахме, ама тоя път не се раздрънчаха дори жълтите стотинки в джоба ми, дето ми бяха останали. Кметът съвсем не се показа. Гадже пак не забих, но за сметка на това мен се опита да ме забие някакъв протестиращ с тъничък гласец педал "Елат с нас!". Не ме показаха и по телевизията, щото даваха футболен мач. Баси управлението, баси монопола…

Ден двадесет и седми

Днес протестът, слава Богу, пак е само един. За сметка на това обаче заради студа ли, заради някоя сапунка ли, за какво ли, ченгетата и журналята бяха повече от протестиращите, което от друга страна беше добре, щото цивилните агенти изпъкваха отдалеч, както викаше баща ми, като цирей на ханъмски задник. Този път се бях направо увил със знамето, щото ми тракаха зъбите от бахъра, та не носех нищо друго, освен два галона бира, а обидния за управляващите надпис си го бях надраскал с маркер на ръката.
Понеже бяхме малцина на брой, малко ни досрамя да надуваме музиката и само тихичко си скандирахме по време на шествието до общината, ама съвсем тихо, щото някви яки бичмета още предния път ни гледаха на лошо, че дигаме шум, докато си пият кафето по барчетата. Може би и затова нищо не задрънча този път, пък и нямах вече пукната стотинка в джоба, кво да дрънне? Само една засукана протестираща мадама с плакат "Национализирайте монополите!" ми дрънна един шамар като и се пуснах, оказа се, че е омъжена за един от лидерите на протеста, добре, че не ме дрънна и той, че знамето му беше бая голямо, с голям сап. Кметът никакъв не се показа, дори се чу слух, че бил на лов в това време, ама не повярвах. Като се прибрах, даже не пуснах телевизора, пък и вече ми бяха спрели тока. Това ако е управление, това ако е монопол, аз се неща…

Ден тридесет и първи

Събрахме се и се огледахме критично, всичките трима. Бездомно куче ни позяпа известно време, почеса се с крак, препика един стълб и се запиля по свои си работи. Площадът ми се видя голям и чужд, а спасение не дебнеше отникъде. Сградата на общината се извисяваше зловеща, сива и огромна над нас и приличаше повече на зандан. Наоколо по барчетата тарикатите и кифлите си пиеха кафето и си лафеха по джиесемите. Ченгетата - и униформени, и цивилни, открито скучаеха, журналята - колкото бяха останали - и те. Нямаше музика, нямаше знамена и плакати, нямаше скандирания. Тишина. Спогледахме се. "Имаш ли карти, брат?", рече единият от протестиращите, дето го знаех от вече има-няма месец протести. "Ъхъ. Че как! Не ми излизат от джоба", отвърнах, а и истина си беше. "Ми дай да ударим едно каре!". Озърнах се, после пак се спогледахме, всичките трима протестиращи. "Ама един не стига, бе приятел", рекох гузно и ми стана едно самотно такова и беззащитно някак си. В този момент високо горе с трясък се отвори прозорец и кметът започна да ръкомаха като луд: "Чакайте, бе, идвам за карето! Чакайте бе, свои хора сме, наши хора!". После наистина взе, че дотърча. Кво да правим, придърпахме по едно от разбитите павета и кошчета на площада, извадихме картите и галоните бира и зацакахме на вързано един белот с киртици, а ония кибици, мамка им - ченгетата и журналистите, се примъкнаха в кръг около нас и зазяпаха с интерес играта на протестиращи и управници…

Камен Петров

сряда, 20 март 2013 г.

Обичам да чета… на бартер...

Много обичам да чета. Затова от малък нося диоптри за късогледство, а при всяка смяна на квартирата, за книгите ми трябва камион, а за мебелите - микробусче.
Много съм начетен и имам богата обща култура, макар де факто да не разбирам от нищо конкретно истински, но това няма значение - важното е книгата, важното е да се чете, да се образоваш. Затова чета и чета - у дома в банята /защото имаме бебе/, тайно на работа /защото шефът не обича подчинените му да се скатават интелектуално/, в автобуса, на плажа, дори докато похапвам на обед набързо в кварталната кръчма до офиса.
Много обичам да чета, обаче проблемът е, че вече съм изчел всичко у дома, в домовете на приятелите и колегите си, както и това, което успявам да докопам безплатно от интернет, без да ме санкционират като нет-пират, разбира се. Прочетох ВСИЧКО, дори кримките на тате, розовите книжлета на мама и детските книги на двамата си сина.
Проблемът е и в това, че днес не е като вчера, а утре вероятно няма да е дори като днес. Искам да кажа - нещата се влошават. Преди време си купувах книга всеки месец на заплата, често по две. Днес купувам само за подарък по Коледа на жена си. Хем от по-евтините. Няма пари за ядене и за сметките, камо ли за книги. За театър, кино и концерти дори не ми се говори.
Заоглеждах се за алтернативни варианти. И нали споменах вече, че съм един начетен такъв, веднага ми просветна, че вариантът е само един - бартер. Натуралното стопанство е движело света преди векове, защо да не пораздвижи и общата ми култура днес, казах си. Още повече, че през лятото на Кея до Дунав през почивните дни едно момиче самосиндикално организира точно такъв тип "пазар без пари", макар и не за книги, а за всякакви вещи. Такива инициативи /ЧЕЛ съм/, имало по света, дори в родна София, а в нюйоркското метро било направо негласно прието пътника, който е дочел книгата си, просто да я остави на седалката след себе си, без да си я прибира, за да я прочете и следващия и т.н., и т.н.
Та, заоглеждах се за бартери на книги. Дълго гледах. Оказа се по-сложна работа, отколкото я бях мислил, да не кажа невъзможна.
Хората, които изобщо все още имаха книги, ги залагаха в заложни къщи, при букинистите или в оказиони за жълти стотинки. Мнозинството обаче се оказа, че изобщо не чете, най-много някой жълт вестник или порно списание. Тъй че, оказах се като риба на сухо в напъните си да се дообразовам.
Иначе обаче бартерът добре вървеше насред кризата, при това правителство, в днешно време.
Народът масово разменяше нещо срещу нищо. Вегетарианец трампеше карантия срещу репички с месояден. Човек с два чифта стари обувки, но без нито една риза, разменяше единия чифт за износена тениска с босоног. Баби си менкаха сметка за ток срещу сметка за парно. В кръчмата един вече почерпен пияница направи бартер на двойната си гроздова срещу бирата на още трезв събрат. Съседи бартеросваха на поразия яйца срещу брашно, сапун срещу хляб, пешкир срещу дъска за гладене, сребърен пръстен срещу абонамент за градския транспорт… Един приятел дори опита да размени жена си за автоматична пералня, която възнамеряваше да ползва с любовницата си, но в крайна сметка сделката се провали… Е, поне опита човекът…
Та и аз така. Все още опитвам. Търся книги сред хората, но хората отказват да четат. Имат си по-важна работа.
Трябва просто да оцелеят…

Камен Петров  

петък, 22 февруари 2013 г.

Игра на думи между /екс/правителство и народ…


Тъкмо да наченем фаталната 2013 година и да изплуваме из мътилката на Новогодишния махмурлук и изпаднахме в поредната трудна Ситуация.
Правителството на ГЕРБ, подгонено от гнева народен, най-сетне подаде оставка, като един, водени от Вожда, като една истинска стройна Организация.
Бившият вече премиер този път не можа както винаги в последните четири години да се възползва адекватно от телевизионната Цифровизация.
Така че кабинетът обяви неочаквана дори за президента Капитулация.
Най-малкото, поне що се отнася до корелативната двойка правителство-народ, това показва елементарна липса на Комуникация.
Целият народ е изпаднал заради недалновидността на политиците в крайно състояние на Фрустрация.
За това обаче на нито една церемония, като "Оскар"-ите например, никой няма да ни даде Номинация.
Конфронтация, Стагнация, политическа Констипация, Национализация, Приватизация, Пробация, Инфлация, Девалвация…
В резултат на акта на бившия премиер затихна и почти спря да работи държавната Администрация.
Всички партии една срещу друга, както и всички партии срещу народа и обратно влязоха в тотална Конфронтация.
Всичко тръгна, а може би не, от поредната позволена от държавата Монополизация.
А според мнозина това ще доведе, ако вече не е, до поредната за народа ни Колонизация.
Всичко това, което ни се струпва, като сметките за ток и парно например, са във вреда на всеки един от нас като редови граждани на републиката, показва дори елементарна Калкулация.
Това показва и реакцията на хората, протестите на които тези дни достигнаха своята Еманация.
Светът отново ни припозна в централните си новини, но както винаги - не с добро, а с поредната ни международна Излагация.
В същото време политици и обикновени хора се опитват да достигнат в името на оцеляването си все пак до някаква поне елементарна Адаптация.
Въпреки това, политическата криза и протестите очевидно още дълго ще продължават своята Градация.
Всички се надяват, че на президента на републиката все пак ще му стигнат силите за съобразена с конституцията животоспасяваща Операция.
Възползвайки се от статуквото, партии, партийки и граждански сдружения искат за целите си тотална Оторизация.
Очакваме скоро протестите на хората или наглостта на политиците да достигнат своята Кулминация.
В това време обаче страната ни както винаги остава извън всякаква Класация.
Най-много ставащото у нас съвсем да уплаши Европа и света и да изпаднем в международна Изолация.
В същото време все повече млади и кадърни хора ще бягат навън в търсене на Реализация.
Некадърната държавност и липсата на политика продължават от 23 години да бележат причините за намаляващата ни Популация.
Политолозите се надяват да не се стигне дотам в един момент съвсем да изчезнем като Нация.
Към момента политическата зима и смешният плач доминират, а всички прогнози за бъдещите избори можем просто да ги пуснем в най-близката Канализация.
Единственият изход е може би политическият ни елит, доколкото го има, най-сетне да изживее своята граждански осъзната  Еманципация.
В противен случай и поредното правителство, както и поредното поколение българи ще си останат насред кризата, посред прехода, в нищото и ще си отидат като другите преди тях, без никаква Грация.
Всичко останало е просто - думи.

Камен Петров


вторник, 19 февруари 2013 г.

Животът е бряг


 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"
Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  
Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…
Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen"
Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.
Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…
 "Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."
Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…
У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…
И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…
"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"

"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"
Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.
С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.
Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…
После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис " Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…
Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.
Стоя разкрачен между два свята.
Люшкам се насред бурното море между два бряга.
Накъде да поема?
Високоговорителят обаче този път мълчи…

Камен Петров 

сряда, 13 февруари 2013 г.

Приказка за васектомията


Живял и още си живее живота, пред девет земи в десета, през десет царства в единадесето, през Боянските ливади, че и насред тях, но всъщност прекалено близо до нас, за да живеем нормално самите ние, един сатрап.
Царството се казвало Замунда, а сатрапът - Бате Банана.
Легендите гласят, че навремето Бате Банана не бил прост диктатор като сега, а баш шеф на пожарната в родното си село в подножието на планините.
Според преданията, после той станал даже дженерал на банда въоръжени с копия бабаити и дори бил личен пазвантин на бившия сатрап на банановата република.
Днес обаче Бате Банана ни управлява нас, а други пазванти го пазят него от всенародната обич.
Че и има защо.
Има, братя съплеменници първобитни, защото Бате Банана не дава банани за малките ни деца, тоест дава само по 1/3 банан на бебче и като станат на 4 годинки, ги дава на мисионерите, да ги учат на ум и разум и още на вярност към сатрапа.
Има, защото копиеносците на Бате банана дават за без пари плажовете и планините на Замунда на приближени вождове да папат, да застрояват и да рушат природата, а простите замундски граждани да нямат къде да опънат една тръстикова рогозка и да правят тен.
Има, защото БУДИЗМА не е характерен за нашите земи и хич не ни е по вкуса, особено практикуван за службите.
Има, защото Замунда няма нужда от магистрали между палмите, а от банани, евентуално хляб, не зрелища.
Има, защото не яде лук, а замундци само това ядат /евентуално/, а джиповете от ескорта му пръскат с рядка кал тръстиковите им колиби.
Един ден обаче сатрапът се натъкнал насред пасището в Боянските ливади на един Биволь.
Уплашил се.
Разгневил се.
Размахал копието и дошли пазвантите.
-         Муууу, Буда!- измучал Биволь - А сега накъде?!
Накъде, решил ПиАр-ът на сатрапа. Измислил му атентатор - щели да го нанижат на копията, да го бухат с боздуганите, такива неща, нищо, че по принцип Бате Банана се движел с бронирани каруци и десетина тежко въоръжени пазванти наоколо. Ама, нищо - нали трябва да се отклони общественото замундско внимание от липсата на банани в републиката, от масовата емиграция в съседните бананови държави, от смъртността, престъпността, корупцията, афрофондовете и лапането им, и прочее…
И тогава, скъпи съплеменници, бил създаден нелегалния Замунда Банана Бенд. Скоро обаче пазвантите го закрили, закрили и интернет страницата му…
А авторът на тези редове реши да си направи васектомия. Стига сме им раждали деца, за да ги убиват бавно, а? Защото ние си обичаме любимите момичета и ще умрем за децата си. Но не и за държава като тази. На никаква цена.
Ако не на себе си, поне на банановото правителство да им я направят по Здравна каса тази васектомия, за да не ражда повече малоумни закони.
Ако не, аз ще им я платя.
На кредит естествено.
До там са ни докарали.
Амин!

П.П. За да не забравя, добре е да си изрежа и гласните струни. Не знам как се казва операцията и колко струва, но иначе няма как да мълча удобно…


петък, 1 февруари 2013 г.

Прощъпулник


Синът ми като че само довчера беше едно такова никакво новородено, розово и миниатюрно нещо, опаковано като торно червейче в пелените, а днес вече е на годинка, проходи, редно беше да му направим прощъпулник.
Допитахме се до малкото останали живи и здрави баби и дядовци за традициите по ритуала. Прощъпулникът бил ритуал, който се прави малко след като детето проходи, обясниха старите и патилите. По него се гадаело каква ще е професията на детето. В различните краища на България прощъпулникът се наричал по различен начин – престъпулка, пощръпулник, престъпване, преходница. Нашият син, кой знае защо, му вика просто "Ай-я!".
Прощъпулникът, викат бабите, се правел малко след като детето проходи - обикновено от десетия месец до втората годинка, в зависимост от това, кога е проходило отрочето. Е, нашето, за жалост, проходи рано - като тате и мама - има няма годинка след раждането, така че не ми се мисли какво го чака занапред с това бързо развитие. Иначе - вече ходим, но имаме затруднения с говора, тъй че явно оттам иде това "Ай-я!". Както и "Ади!" вместо "тате" или "Дай-ай!" вместо "мама".
Но както и да е.
Говорехме за прощъпулника, по-известен само като "Ай-я!" в някои определени среди от набор 2012.
Та, направихме консултациите с бабите, после се заехме с приготовленията. Оказаха се неразумно скъпи, сложни и доста безсмислени, поне според жена ми. А и според мен. Синът ми обаче се накефи.
За тези, дето не са в час като мен самия, мога да спомена само, че според някои обичаи прощъпулникът се прави в сряда, но днес повечето семейства /като нашето/, предпочитат уикенда, ясно защо. В деня на прощъпулника се меси погача, содена, доста тегава на вкус - прекарах я в крайна сметка с доста вино, за да преглътна. Добре е да е омесена от майката на детето, но, ако не умее, може и да купите такава, но ние не купихме, жената меси. После събирате близки приятели и роднини за купона, докато младенецът гледа умно и се пени, крещейки "Ай-я!". Питката принципно се дава на човек, който ходи бързо и е пъргав. Мисията му е да направи няколко бързи крачки из дома, имитирайки тичане, стремейки се да не се спъва, за да расте детето пъргаво и сръчно, и да не се спъва често като ходи - нещо, което направи достопочтения м, баща, тоест аз, на прощъпулника на сина си. Постила се чист бял чаршаф или кърпа, която бебокът да оплеска,а  питката се търкулва към масичка, на която са наредени предметите, така че детето да тръгне след нея, водено от същото това любопитство, което според англичаните убивало котката. Някои хора поставят питката на маса и на нея нареждат предметите. Това се прави с цел детето да не тръгне и да хване питката /щото и то гладно като целия български народ напоследък, горкото/, а не подредените вещи. И ние направихме така, но нашият син се метна именно към питката, нищо че е содена и я е месила майка му, за жалост…
Дотук добре, но видяхме големи проблеми с поставените на масичката предмети.
Веднага реших твърдо, че сред забранените неща за МОЯ СИН, са гребен и ножици /не ща у дома фризьор-гей/, гаечен ключ, отверка и чук /без бачкери за малко пари срещу тежък физически труд, моля!/, както и химикал, щото нали - да не стане случайно евтин драскач като баща си. Жена ми забрани гримове и микрофони /Азис и бил в главата, каза/, фаса ми с "трева" от миналия уикенд и международния ми паспорт /нямало да възпитаваме емигранти и в това поколение/.
Та, в крайна сметка, пред дребния сложихме всичко на всичко новия ми лаптоп /дай Боже високоплатен ИТ специалист/, българо-английски речник /посланиците се котират добре и до днес/, зъболекарски клещи /ясно защо/, кредитна карта /празна, но пак ясно защо/, апарата ми за мерене на кръвното налягане /лекар да си, джипи с по 6000 пациенти днес!/, нещо на Аристотел /да се пръкне поне юрист или съдия-изпълнител/, гира /че мускули трябват в това общество/.  
Наредихме, почерпихме, изхарчих две месечни заплати за цялата дандания, а какво направи накрая продължителят на рода?! Бръкна сред цялата камара на масата и извади една празна бюлетина, кой знае как изпаднала от джоба ми, защото нали, избори идат скоро, а аз съм журналист…
Взе я, копеленцето му такова!
Накрая какво вади - бюлетина?!
Тпу, мамка му, рекох си омерзен, запалих контрабандна цигара-менте и си налях още една водна чаша от безакцизното наливно вино, което принципно бях налял за гостите. И той се гласи за редови послушен гласоподавател като мен…
Жална му майка юнашка!
За какво проходи в крайна сметка, се питам само.
Да си беше лежал...

Камен Петров

сряда, 30 януари 2013 г.

Безработен донор на органи


 Аз съм безработен донор на органи.
Не, не - имам си нормална, човешка работа, нископлатена и непрестижна, вярно, ама я имам все още, чудно как.
Безработен съм не по линия на професията си, а по линия на донорството.
Дарявам органи, нали разбирате, тоест… хм… продавам ги с оглед на икономическата криза, щото то иначе не се живее /без крак или бъбрек все някак ще устиска човек, ама без пари?!/, но… бизнесът напоследък доста замря, не е като едно време.
Едно време хората като че ли имаха повече пари и бяха по-лековерни. Купуваха, това е положението. Обаче пък и аз бях по-млад, атлетичен и запазен, хващах око на болните бъдещи купувачи, които похотливо ме оглеждаха като парче телешко в кланицата с пресметливите си, жадни за телесата и телесните ми течности очи.
Днес обаче, хм, днес, нещата изобщо не са розови в този бизнес за мен.
Вижте сега, пенисът ми е традиционно малък /знам, често са ми го казвали не една или две жени, че и мама/, а и простатата не е наред /простатит, знаете/, пък и съм карал някое и друго леко венерическо заболяване през годините, признавам, тъй че не се харчи добре на пазара на донори.
Лявата ми ръка пипна плексит в казармата.
Левият крак - радикулит - пак там.
Дясното око е чат-пат, макар и доста късогледо, лявото обаче миналата година го оперираха от перде и има имплант - изкуствена леща, плаши хората с една дума, блести в тъмното и се насълзява на първите 100 грама гроздова.
Черният ми дроб е взел-дал с диагноза "стеатоза втора степен" /казах ли за гроздовата?/ и леки забежки към диагноза "цироза" - направо на онкологична поезия ме избива, като ме присвие там долу, вдясно.
Сърцето ми е вече съвсем разхлопано и освен обичайната хипертония напоследък развива и исхемична болест, тъй че сексът взе да става рядкост, като в Къщата на Биг Брадър, пък и не бива да вдигам тежко.
Мозъкът ми е закърнял от заповеди и безсмислие, реагира бавно, взема грешни решения.
Бъбреците ми ги разкатаха и тях още в казармата,  а и след нея по разбитите наши пътища и счупените ни автомобили, тъй че често пикая кръв, а бъбречните кризи са ми нещо като навик, свиква се.
Скалпът ми също надали би изкушил дори олисял резерватски индианец навахо, защото вече явно оплешивявам, често имам косми в таратора, а слънцето хвърля слънчеви зайчета наоколо, ако падне косо върху главата ми.
Носът ми е голям, чупен три пъти при битови и други скандали, имам хроничен синузит и спародични полипи, от ноздрите му стърчат остри косми, некрасива работа, неестетична.
Ушите ми са големи, обрасли са и те с побелели косми, имат пъпки, недочувам.
За зъбите си ме е срам направо да говоря, защото каквото не са довършили калпави зъболекари, са го сторили през годините атавистичния ми страх от стоматолози, както и скъпите им услуги
За кръвта и спермата си пък се притеснявам, макар - казват - доста парички давали за подобни телесни течности на някои скришни места. Притеснявам се, първо, че в кръвта ми може да се крие коварния вирус на СПИН, и второ, че сперматозоидите ми са се превърнали в бавни и неефективни кореноплодни, които не носят живот.
С една дума, бизнесът е зле.
Аз още повече.
Та, който и да ми вземе един ден органите, в качеството ми на донор, разбира се, ще се види направо в чудо и то медицинско. Трябва да предвиди добър месечен бюджет за животоподържащи и животоспасяващи лекарства. Добре е и да има едно наум за евентуален болезнен изход с летален характер, защото е ползвал части от моето остаряващо, дегенерирало, нискобюджетно, похабено, непазено и непоискано от никой друг освен мен горкия, тленно тяло. Амин…

Камен Петров

вторник, 29 януари 2013 г.

Продавач на мечти


Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво?
Надежда! Надежда за всички.
                   Джани Родари, „Продавач на надежда“
-         Надявам се разбирате, че това малко удоволствие ще ви струва 200 000 долара… На човек…- вметвам предупредително, колкото да не ме обвинят, че не съм обяснил правилно, не че интернет, телевизията, радиото и огромните фотоволтаични билбордове на всяко кръстовище не са ги информирали подробно за офертата.
-         Разбира се. Няма проблем.- надменно казва парвенюто срещу мен – Пътуваме и четиримата. Семейно. Не ме интересува цената – натъртва.
Гледам го и трудно сдържам емоциите си, но оставам с каменното служебно лице на служител от компанията. Опитен продавач съм и за тези години съм ги виждал какви ли не. Фактът, че 7 милиарда души на платената живеят в пълна мизерия, на ръба на оцеляването, преживявайки с – какво? – и аз не знам, вече няма дори социални помощи, нито помощи за Третия свят, благотворителни фондации и акции на активисти, не трогва такива като този отсреща. Той има щастието да е от онези 100-200 000 човеци /или може би свръхчовеци, Бог знае/, които управляват милионите и милиардите. Е, разбира се, има и такива като мен, без нас не може, но ние сме просто обслужващ персонал, нула, нищо. Продавачи, бармани, сервитьорки, проститутки – това е, хм – средната класа, хехехе, да речем, в днешния объркан свят, в навечерието на новата 2084 година.
Да ви се представя – не че отдавна не ме познава вече всеки друг, преминал поне веднъж през Космодрума, пък и – какво да си кривя душата – давал съм през годините стотици интервюта за разни списания, интернет сайтове и телевизии. Всички ми викат просто Стария Тони. Така си ме знаят хората – и туристите, и старите космически вълци като мен самия. Преминал съм за всичките тези десетилетия през какво ли не, аз съм живата история на туристическите полети в Космоса – от първите /доста смехотворни от днешна гледна точка/ воаяжчета съвсем близо над повърхността на Земята, през излетите със совалките на международните мегакомпании до всяка една планета в Слънчевата система, за която се сетите – от червения Марс, през дребосъка Меркурий, до далечните гиганти Юпитер, Уран, Сатурн и Нептун, та се стигне до негостоприемната Венера… Луната, разбира се, отдавна не я броя. Колонистите под повърхността и днес са повече, отколкото жалкият ни спътник може да поеме. Днес обаче просто… късам билетчета на космическите туристи. 
Е, образно казано, естествено, за тази работа отдавна си има кредитни карти, чипове, ваучери, банкови преводи и прочие съвременни дивотии, от които нищо не отбирам и които не ме интересуват, но някак си ми харесва тази метафора. Помня, като бях малък, мама – Бог да я прости – ми четеше често едно стихотворение на един отдавна умрял човек на име Джани Родари – „Продавач на надежда“. Това съм аз днес – продавам надежда и мечти на всеки, който има достатъчно пари да излети от тази наша нещастна Земя в Космоса и който нощем е седял загледан с часове, бленуващ по далечните звезди и светове. Разбира се, не винаги съм бил прост билетопродавач на Космодрума. Както вече казах, аз – Стария Тони, съм истински космически вълк, живата история на полетите в Космоса, макар… никога да не съм напускал Майката Земя. Четири пъти се явявах на изпитите за пилот-астронавт и четири пъти ме отхвърляха. Десетки пъти се опитвах да полетя – като какъвто и да е, но не стана… а и нямах пустите пари да осъществя детската си мечта като обикновен космически турист – или както ги наричаме помежду си – онези льохмани аматьорите, които аз лично наричам просто земни червеи… Заради това през всичките тези години опитах какви ли не професии, от шофьор на трансконтинентален камион, през моряк на траулер, дори и летец от гражданската авиация. По-нататък по пътя на бляна си не стигнах, уви. Станах малката билетопродавачка на големия лош Космодрум, хе-хе. Въпреки това следях отблизо развитието на туристическите полети в Космоса. Четях всяка новина, следях интервюта, открития, поредния кораб и поредния полет, всяка авария, успех и неуспех. Слава Богу, разбира се, отдавна отминаха онези пионерски и доста наивни времена, когато билети за първите космически туристически полети се продаваха на цени от 170 000 до 220 000 евро във веригите евтини хипермаркети в цяла Европа и САЩ. Разказват, че за първия подобен полет, този на ракетоплана XP на компанията Rocketplane Global, въпреки наистина астрономическата, хаха, сума, имало истински наплив от мераклии да полетят далеч от далеч от Земята. Тогава излитането на туристическите рейсове на околоземна орбита е ставало само от космодрум в американския щат Оклахома. За нас – европейците, това означавало, че освен и без това високата такса за полета, е трябвало да се урежда допълнително виза от американското посолство, а и да се заплати  полета до САЩ. Сега статистиката на първите туристически полети в Космоса предизвиква единствено леки усмивки в стари космически вълци като мен. През далечната 2013 година полетите се осъществявали от суборбитален космически самолет или иначе казано – космическия кораб Space Ship Two, който побирал само двама пилоти и шестима пътници, и можел да се издига единствено на повече от скромната  височина до 100 километра. Целият полет траел смешните днес  два часа и половина, от които здраво изръсилите се за билет туристи прекарвали едва 5 минути в безтегловност. 
За да ти вземат парите и да се повозиш на космическата каруца, освен това бил необходим задължителен тренировъчен курс, докато днес е достатъчно само да позяпаш интерактивна телевизия. След това совалката се издигала на височина над 15 200 метра над морското равнище, или иначе казано малко повече от 6000 метра по-високо, отколкото повечето самолети, от кораба майка White Knight 2. Днес имена като Ричард Брансън, мир на праха му, освен ако не е хибернизиран в някоя засекретена капсула на собствените си полигони, са, разбира се легенда и отдавна са в учебниците. Легендарна е и годината 2007-ма, за когато легендарният и така ексцентричен милиардер мечтаел да покори непокоримото – а именно Космоса. Е все пак успял в мечтите си, макар и някоя и друга година по-късно – бил първият космически туристи… заедно с децата си… Дотогава от космическия туризъм се възползваха само шепа богаташи, които плащаха милиони, за да летят с руски ракети до Международната космическа станция. Мда… Русия – люлката на съмнителните милиардери, няма да назовавам имена, дори сега – толкова години по-късно. Разбира се, тъй като дори броят на свръхбогатите си има граници, руските туристически полети спряха да се изпълняват през 2009 година. “Роскосмос” обаче никога не е изключвал възможността с времето да възобнови този доходоносен бизнес и да влезе в конкуренция с американци и англичани, така че само 4 години по-късно далаверата с космоса стартира с нова сила. И тогава, и сега обаче, разбира се, пътуването в Космоса си остава една надежда, една мечта за землянина, прикован към планетата от гравитацията и непосилната лекота на битието, ако ми позволите този вероятно леко неверен цитат. И ето ме днес – това съм аз, Стария Тони – един продавач на надежда. Продавам на баснословни суми мечти на хората, а колцина – питам – могат да си позволят да ги сбъднат. Тежестта на скафандъра и своята Одисея в Космоса през живота си ще изпитат единствено избраните малцина. Тези с парите, властта, влиянието. Не и аз. Не и такива като мен и като вас. Обаче, разликата, скъпи приятели и съседи, е, че вашият продавач на надежда има план. На 74 съм и никой никога няма да ме качи на космически кораб, дори и като турист, дори и да разполагах с нужните средства. Аз обаче съм стар космически вълк, помня ерата Брансън, помня марсохода „Кюриозити“, помня ентусиазма на първите години и на първите полети. Жилав съм, корав съм, а най-важното – в мен още гори огънят, а и…хм… да речем, за туристическите полети в Космоса, а и за самите космически кораби, повече от всеки друг – с изключение на конструкторите им. Затова и днес ще продам още малко мечти и надежда на хората. После ще си прибера билетчетата /нали помните – образно казано/, ще затворя веднъж завинаги касата и ще се превърна от добрия Стар Тони просто в товар в Контейнер 20676 на поредната космическа совалка, която ще понесе шепата щастливци с достатъчно пари да сбъднат мечтите и надеждите си в открития Космос. 
Защото, нека пак цитирам по памет – един друг древен поет е написал над вратите на персоналния си ад „Надежда всяка тука оставете“. Казвали му Данте Алигиери. Моята надежда днес обаче няма да оставя на Земята, а там – горе – сред звездите, на някоя още неприсъстваща в туристическите справочници планета. А после – каквото реши Нейно Величество Съдбата. И  разбира се – Амин. Защото аз съм просто един щастливец… Простете,  земни червеи… Прости ми, Човечество… Май пораснах достатъчно, за да сбъдна мечтите си…

Камен Петров


понеделник, 28 януари 2013 г.

Над 100 русенци протестираха срещу застрояването в природата


Над 100 души събра протестът срещу застрояването на Иракли, Камчийски пясъци, Кара дере и Корал, а и цялата българска природа като цяло, който се проведе между 19,00 и 20,00 часа в петък вечер в Русе. Протестът започна с известно закъснение, защото охраняващите го полицаи го стопираха, докато организаторите донесат забравеното в залисията по приготовлението му уведомление от Община Русе, но оттам нататък акцията протече съвсем по правилата и по предварително подготвения сценарий. 
Скандирайки „Искаме природа, не искаме бетон!“ и „Долу ръцете от българската природа“, протестиращите русенци тръгнаха от Градските хали, преминаха през „Александровска“ и спряха пред сградата на Община Русе. На импровизирания Хайд Парк пред местната администрация, организаторите Милена Венелинова и Ивайло Караиванов говориха вдъхновено пред ентусиазираното множество за проблемите, които предизвиква хаотичното застрояване в защитени местности у нас, в интерес на обслужването на корпоративни интереси и в пълен разрез с потребностите на обикновените хора и природата. 
Протестиращите издигаха саморъчно направени лозунги и плакати, на които пишеше „Долу ръцете от морето!“, „Долу ръцете от българската природа!“, „Да спасим Иракли от багери, бетон и колонизация!“ и „Депутати, избрани сте да защитавате България! Разчитаме на вас!“. 
Сред протестиращите впечатляваха гол до кръста младеж, девойки с челници на главата /миньорско фенерче, прикрепено с лента/, огромен жълт чадър, макар по време на протеста дъждът милостиво да спря, преди по-късно през нощта да мине в сняг, и спонтанно присъединило се към хората улично куче... На 29 януари Русе се заканва да се включи и в планирания общонационален протест срещу застрояването на българската природа, инициативата за който за пореден път идва от столицата на страната.
Камен Петров
Снимки авторът и Весел Веселинов- Жълтия