Човекът с часовника

                              
"Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“,
пълзи от ден на ден с крачета ситни,
дорде изгризе сетната частица от срока ни…"
                                                         Шекспир, "Макбет"

Всяка нощ се промъквам на пръсти из тихата къща и Човекът с часовника винаги е там. Стои като сомнамбул в тъмното с лице пред стената в дневната, където от години тик-така стенния часовник, но не е сомнамбул. Буден е. Това е баща ми?
- Какво правиш, тате?- питам унило, но всъщност знам какъв е отговорът. Задавала съм този въпрос всяка една нощ от години насам и неизменно съм получавала един и същ отговор:
- Гледам дали скапаният часовник още върви и да не би да изостава, проклетникът.
И така - всяка нощ.
От години.
Никога не е пропускал ни една.
Нощ, имам предвид.
Ставам, боса и сънена, изшляпвам от спалнята до дневната и той е там. Човекът с часовника.
Понякога откачам стария часовник от стената и го поставям на кухненската маса, а той - след мен. Сяда и съсредоточено зяпа стрелките в безкрайния им ход във времето. Казвам си, като будува, поне да приседне някъде, може пък и да заспи. Лягам си, но стана ли отново час по-късно, човекът и часовникът пак са на обичайното си място в дневната - единият виси и тик-така на стената, другият се взира мълчаливо в него.

Часовникът, разбира се, никога не спира /защото ТОЙ редовно го навива/ и никога не изостава /защото е произведен КАЧЕСТВЕНО в доброто старо време, когато все още индустрията не бълваше пластмасови китайски еднодневки/. Човекът с часовника обаче не престава да се тревожи и аз си мисля, че знам какво не му дава покой.
Времето. Времето е това, което неумолимо го тласка към стената в тъмното. Времето тик-така в главата му, движи краката му из тихата къща на живота. Времето неумолимо изтича тик-такайки - добре, че часовникът поне не е пясъчен, мисля си, защото тогава вече със сигурност ще полудея.
Времето.
То отминава. Нищо не отмива. Нищо не успокоява, най-малкото пък загубата, болката или скръбта. Не носи забрава, нито покой.
Стрелките на времето наглед са бавни и често влудяващо монотонни /тик-так, тик-так/, но летят чудовищно бързо покрай нас. Секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци, години… Декади… Епохи… Един живот или една епоха, няма никакво значение. То е морето, а ние сме песъчинките.
Затова Човекът с часовника винаги е на поста си и бди над всички нас - небрежно проспиващи нощите си, безжизнено изживяващи дните си, безсмислено пропиляващи мечтите си, хора, на които не им пука за стрелки, за време и за вечност, спящи.
Наистина, знам какво не дава нито миг покой на Човека с часовника, на баща ми, но нищо не мога да направя по въпроса по простата причина, че той ГО ВИДЯ, а аз НЕ.
Беше преди години, но сякаш още не е отминало.
Човекът с часовник ми го е разказвал безброй пъти, когато го посещавам в безсънните му нощи пред черната тиктакаща стена.
Някога… Да - някога, имах син. Беше страхотно момченце, най-красивото. Беше като живак, истинска кукла, с огромните си сини очи и русите къдри. Живеех, дишах и умирах за него. Той беше моят живот, моят син, моето дете, моят мъж…
Един ден Човекът с часовника влязъл в дневната, а тригодишното ми детенце стояло вече от часове със затворени очи пред стенното огледало, краката му потрепервали от умора.

- Господи! Какво правиш там, миличък? - попитал баща ми.
- Нищо, дядо. Просто искам да видя как ще изглеждам когато умра…
И това продължило дълго. Имам предвид месеци. Човекът с часовника всеки ден заварвал малкия си внук приживе мъртъв със затворени очи пред огледалото /докато аз съм пропускала всички малки, мили и всезначни моменти от живота на сина си/, а на стената отсреща часовникът неизменно тик-такал и отмервал времето. Неговото време.
Когато най-сетне в един мразовит февруарски ден онази кола изскочи ненадейно иззад ъгъла и връхлетя пред очите ми, пищейки със спирачките си,  върху детенцето ми, моето дете, за миг то беше живо, а в следния умря. И умря с отворени очи. Не така си го беше представял моят малък син…
Затова сега дядо му, моят баща, Човекът с часовника, неуморно следеше хода за времето, защото ТО никога и никого не забравя, ставаше нощем, навиваше старата зъбчата машина и не и позволяваше да спре.
Години наред и нощ след нощ.
После един ден и неговото време свърши.
Беше тук, а после го нямаше.
Мъртъв.
И с отворени очи, точно като внука си.
Почина точно в 22,10 часа през нощта, докато наблюдаваше зорко и с недоверие часовника, а аз както винаги СПЯХ.
След погребението, се върнах у дома.
Седнах безволева на дивана.
Взрях се в себе си.
После чух ТИШИНАТА.
Часовникът беше замлъкнал.
Къщата беше опустяла безвъзвратно.
Станах и отидох до стената.
Часовникът бе мъртъв, а стрелките му сочеха точно 22,10…
Беше издъхнал заедно с баща ми.
Заедно с Човека с часовника.
И настана безвремие…

Камен Петров