Завръщане на планетата Носталгия

                              

Полетът беше очаквано дълъг, монотонен и тежък, а и сякаш напук на всичко, тази сутрин в трюма намериха поредния труп.

Комодор Седми ранг Зюс Ак потърка уморените си очи, вторачен невиждащо в екрана на бордовия компютър.

- Повтори, Интелект 69!- нареди той без капка живец в гласа - Говори, проклета тенекия такава!

Освен всичко друго /като изчанченото мегаломанско име например/, електронната джаджа, която управляваше целия космически кораб и на чието благоговение за оцеляването си де факто разчитаха всички на борда, беше снабдена с дразнещ гласец и изкривено чувство за хумор, прибавени явно за разнообразие в последния момент от някой побъркан програмист с разстроено съзнание.

- Труп №8.- съобщи проклетата машина злорадо -  Осмият пореден труп. Тоест - последният, без теб. В нашия кораб. От екипажа… Не знам какво ще кажат просто, като научат от Междугалактическата станц…

- Добре, добре! Млъкни, желязо проклето!- прекъсна го нервно комодорът - Каква е ситуацията?

- Каква ли? Каква е ситуацията ли питаш, комодор Зюс Ак?! Ами просто сме се превърнали в една същинска мини Слънчева система №2, такава е към момента ситуацията. Имаме си обезлюдяващ се с всеки изминал ден кораб, на който вече сме само ти и аз, около който, точно както около Слънцето, се въртят във вечните си капсули за вечни времена 8 трупа, досущ като планетите в Слънчевата система… Имаме си още и…

- Млъкни! Какво показват данните?

- Лоши неща, комодор, много лоши. Вашата… хм… планета Носталгия, някак изобщо не дава вид да се зададе на хоризонта в скоро време…

- А как кръсти ти новата си… хм… планета, чудовище с платки? Осмата…- запита след кратко мълчание комодорът, макар вече да знаеше отговора. За да убие протяжните часове космическа скука, компютърът кръщаваше всеки следващ труп от екипажа, който изстрелваха през люка в товарния отсек в орбита около кораба,       с името на планета от Слънчевата система. Първите седем бяха автоматично и преднамерено злорадо кръстени Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Меркурий, Венера и Марс… Значи оставаше само…

- Земя! - тросна се Интелект69 и някак успя металически да се изкикоти - Земя! Ти за прост ли ме имаш?! Аз съм висш свръх интелект, какъвто ти никога…

- Млъкни!- прекъсна го за пореден път комодор Зюс Ак, присви уморено очи и се отпусна назад в ергономичното кресло на командния пулт. Ето, че всички, освен него, бяха измрели. Не знаеше от какво. Може би от хибернацията, може би от същия този дефект в системите, който ги беше оставил така дълго в нея, а може би от вирус, съзнателно пуснат от злокобния бордови компютър. Компютърът го подлудяваше всеки божи ден и отдавна се страхуваше от него, но комодорът беше единственото човешко същество на борда, а все с някого трябваше да поговори, за да не подлудее…

Напусна планетата Земя преди толкова много, така дълги десетилетия. Оттогава беше пропътувал милион светлинни години, беше посетил хиляди планети и видял стотици чужди слънца. Трагедията, заради която полетя към Марс, се случи в един чуден пролетен ден, когато колата му излетя от магистралата, а от четиримата пътници в нея, жив остана единствено той. Другите трима бяха жена му и двамата му малки сина…

Замина доброволно с първата група колонизатори на Марс още през 2084 година, чийто път е проправен от марсохода "Кюросити". Преди това обаче трябваше да извърши подвиг от геройства, за да го вземат в екипажа от свръхспециалисти. Самият той беше изпитател на свръхзвукови изтребители, летеше в открития космос с всяка новопроизведена совалка, имаше степени като инженер, биолог и геолог, но дори и това трудно му отвори пътя към първия екипаж "марсианци"…

Все пак успя. След като беше загубил най-важната цел в живота си и търсеше безутешно нова, нямаше нищо, което да го задържи на майката Земя. И той закопня за Марс. Закопня за този престижен и смъртоносен полет до Червената планета, който е до живот и от него няма завръщане…

После нещо някъде на борда на скъпия модерен кораб внезапно се обърка, така че целият екипаж остана в хибернация в орбита около Марс да дълго време. Много дълго. Както се оказа впоследствие, не за предвидените две години, а за двеста… Технологиите обаче се развиваха с чудовищни темпове. Благодарение на хибернацията, се оказа, че все пак има шанс да се завърнат на Земята след полета до Марс. И полетяха по дългия обратен път към дома, откъдето - вероятно заради същия този проблем, така и не доловиха повече нито един сигнал, нищо…

Земята… Не, заради чисто суеверие, отдавна вече не я наричаше дори и в мислите си Земя, особено след като и осмият труп, затворен в капсулата си, полетя в орбита около кораба. За него родната планета отдавна се беше превърнала в… планета Носталгия…

Съпровождан от осемте си зловещи сателити / Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Меркурий, Венера, Марс, Земя/, корабът прелетя покрай Луната, която предизвика сълзи на умиление в уморените му очи. Не можеше да знае, че там вече от век има малобройна колония оцелели земляни след ядрената катастрофа, която беше изпепелила родната им синьо-зелена планета…

И ето, най-сетне корабът влезе в орбита около планета Носталгия… Проклетият компютър Интелект69 започна да отброява наобратно оставащото до приземяването време, само че в такт седем-осми, за да си достави сам удоволствие и да дразни човека на борда. 10… 9… 8… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1… 0… Кацане! Почувства обичайния тласък, после люкът изсъска и се отвори…

Стъпи тежко на Земята, но тя не беше зелена, златна и синя, каквото беше останала в спомените му. Беше сива. Прашна. Пуста. Вонеше на смърт. Очите му не съзряха силуети, сгради и дървета, само пустош. После изведнъж нещо засия в ъгълчето на очите му, той светкавично се извърна и вдигна бластера, после застина… Далеч на хоризонта, обвити в сияйна златиста мъгла, стояха три до болка познати и обични силуета със златисти коси и сини очи, и му помахваха. "Добре дошъл у дома, тате! Чакаме те така отдавна…", дочу тихо гласче в слушалката на шлемофона. После радиационният облак се разсея и от видението не остана нищо…

Внезапно усети как се разпада част по част, крайник по крайник, сетиво по сетиво, парче по парче… Всъщност обаче се разпадаше психиката му, макар и той да не го знаеше и никога да не го узна. Не осъзна напълно и, че на Земята не беше останало нито едно живо човешко същество, освен малобройните колонии от оцелели по околните планети от Слънчевата система, които днес бяха станали по-добро място за живот от родната Земя… От планета Носталгия…

Просна се на прашната радиационна земя и прегърна в очакване на края с цялото си сърце, с целия си ум, с цялото си тяло и душа любимата, мечтана и така дълго бленувана планета Носталгия.

А и Марс отново беше станал недостижим.

Дори за една мечта и едно разбито сърце…

Камен Петров 

Продавач на мечти

Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал… познайте какво?

Надежда! Надежда за всички.

                   Джани Родари, „Продавач на надежда“

-         Надявам се разбирате, че това малко удоволствие ще ви струва 200 000 долара… На човек…- вметвам предупредително, колкото да не ме обвинят, че не съм обяснил правилно, не че интернет, телевизията, радиото и огромните фотоволтаични билбордове на всяко кръстовище не са ги информирали подробно за офертата.

-         Разбира се. Няма проблем.- надменно казва парвенюто срещу мен – Пътуваме и четиримата. Семейно. Не ме интересува цената – натъртва.

Гледам го и трудно сдържам емоциите си, но оставам с каменното служебно лице на служител от компанията. Опитен продавач съм и за тези години съм ги виждал какви ли не. Фактът, че 7 милиарда души на платената живеят в пълна мизерия, на ръба на оцеляването, преживявайки с – какво? – и аз не знам, вече няма дори социални помощи, нито помощи за Третия свят, благотворителни фондации и акции на активисти, не трогва такива като този отсреща. Той има щастието да е от онези 100-200 000 човеци /или може би свръхчовеци, Бог знае/, които управляват милионите и милиардите. Е, разбира се, има и такива като мен, без нас не може, но ние сме просто обслужващ персонал, нула, нищо. Продавачи, бармани, сервитьорки, проститутки – това е, хм – средната класа, хехехе, да речем, в днешния объркан свят, в навечерието на новата 2084 година.

Да ви се представя – не че отдавна не ме познава вече всеки друг, преминал поне веднъж през Космодрума, пък и – какво да си кривя душата – давал съм през годините стотици интервюта за разни списания, интернет сайтове и телевизии. Всички ми викат просто Стария Тони. Така си ме знаят хората – и туристите, и старите космически вълци като мен самия. Преминал съм за всичките тези десетилетия през какво ли не, аз съм живата история на туристическите полети в Космоса – от първите /доста смехотворни от днешна гледна точка/ воаяжчета съвсем близо над повърхността на Земята, през излетите със совалките на международните мегакомпании до всяка една планета в Слънчевата система, за която се сетите – от червения Марс, през дребосъка Меркурий, до далечните гиганти Юпитер, Уран, Сатурн и Нептун, та се стигне до негостоприемната Венера… Луната, разбира се, отдавна не я броя. Колонистите под повърхността и днес са повече, отколкото жалкият ни спътник може да поеме. Днес обаче просто… късам билетчета на космическите туристи. 

Е, образно казано, естествено, за тази работа отдавна си има кредитни карти, чипове, ваучери, банкови преводи и прочие съвременни дивотии, от които нищо не отбирам и които не ме интересуват, но някак си ми харесва тази метафора. Помня, като бях малък, мама – Бог да я прости – ми четеше често едно стихотворение на един отдавна умрял човек на име Джани Родари – „Продавач на надежда“. Това съм аз днес – продавам надежда и мечти на всеки, който има достатъчно пари да излети от тази наша нещастна Земя в Космоса и който нощем е седял загледан с часове, бленуващ по далечните звезди и светове. Разбира се, не винаги съм бил прост билетопродавач на Космодрума. Както вече казах, аз – Стария Тони, съм истински космически вълк, живата история на полетите в Космоса, макар… никога да не съм напускал Майката Земя. Четири пъти се явявах на изпитите за пилот-астронавт и четири пъти ме отхвърляха. Десетки пъти се опитвах да полетя – като какъвто и да е, но не стана… а и нямах пустите пари да осъществя детската си мечта като обикновен космически турист – или както ги наричаме помежду си – онези льохмани аматьорите, които аз лично наричам просто земни червеи… Заради това през всичките тези години опитах какви ли не професии, от шофьор на трансконтинентален камион, през моряк на траулер, дори и летец от гражданската авиация. По-нататък по пътя на бляна си не стигнах, уви. Станах малката билетопродавачка на големия лош Космодрум, хе-хе. Въпреки това следях отблизо развитието на туристическите полети в Космоса. Четях всяка новина, следях интервюта, открития, поредния кораб и поредния полет, всяка авария, успех и неуспех. Слава Богу, разбира се, отдавна отминаха онези пионерски и доста наивни времена, когато билети за първите космически туристически полети се продаваха на цени от 170 000 до 220 000 евро във веригите евтини хипермаркети в цяла Европа и САЩ. Разказват, че за първия подобен полет, този на ракетоплана XP на компанията Rocketplane Global, въпреки наистина астрономическата, хаха, сума, имало истински наплив от мераклии да полетят далеч от далеч от Земята. Тогава излитането на туристическите рейсове на околоземна орбита е ставало само от космодрум в американския щат Оклахома. За нас – европейците, това означавало, че освен и без това високата такса за полета, е трябвало да се урежда допълнително виза от американското посолство, а и да се заплати  полета до САЩ. Сега статистиката на първите туристически полети в Космоса предизвиква единствено леки усмивки в стари космически вълци като мен. През далечната 2013 година полетите се осъществявали от суборбитален космически самолет или иначе казано – космическия кораб Space Ship Two, който побирал само двама пилоти и шестима пътници, и можел да се издига единствено на повече от скромната  височина до 100 километра. Целият полет траел смешните днес  два часа и половина, от които здраво изръсилите се за билет туристи прекарвали едва 5 минути в безтегловност. 

За да ти вземат парите и да се повозиш на космическата каруца, освен това бил необходим задължителен тренировъчен курс, докато днес е достатъчно само да позяпаш интерактивна телевизия. След това совалката се издигала на височина над 15 200 метра над морското равнище, или иначе казано малко повече от 6000 метра по-високо, отколкото повечето самолети, от кораба майка White Knight 2. Днес имена като Ричард Брансън, мир на праха му, освен ако не е хибернизиран в някоя засекретена капсула на собствените си полигони, са, разбира се легенда и отдавна са в учебниците. Легендарна е и годината 2007-ма, за когато легендарният и така ексцентричен милиардер мечтаел да покори непокоримото – а именно Космоса. Е все пак успял в мечтите си, макар и някоя и друга година по-късно – бил първият космически туристи… заедно с децата си… Дотогава от космическия туризъм се възползваха само шепа богаташи, които плащаха милиони, за да летят с руски ракети до Международната космическа станция. Мда… Русия – люлката на съмнителните милиардери, няма да назовавам имена, дори сега – толкова години по-късно. Разбира се, тъй като дори броят на свръхбогатите си има граници, руските туристически полети спряха да се изпълняват през 2009 година. “Роскосмос” обаче никога не е изключвал възможността с времето да възобнови този доходоносен бизнес и да влезе в конкуренция с американци и англичани, така че само 4 години по-късно далаверата с космоса стартира с нова сила. И тогава, и сега обаче, разбира се, пътуването в Космоса си остава една надежда, една мечта за землянина, прикован към планетата от гравитацията и непосилната лекота на битието, ако ми позволите този вероятно леко неверен цитат. И ето ме днес – това съм аз, Стария Тони – един продавач на надежда. Продавам на баснословни суми мечти на хората, а колцина – питам – могат да си позволят да ги сбъднат. Тежестта на скафандъра и своята Одисея в Космоса през живота си ще изпитат единствено избраните малцина. Тези с парите, властта, влиянието. Не и аз. Не и такива като мен и като вас. Обаче, разликата, скъпи приятели и съседи, е, че вашият продавач на надежда има план. На 74 съм и никой никога няма да ме качи на космически кораб, дори и като турист, дори и да разполагах с нужните средства. Аз обаче съм стар космически вълк, помня ерата Брансън, помня марсохода „Кюриозити“, помня ентусиазма на първите години и на първите полети. Жилав съм, корав съм, а най-важното – в мен още гори огънят, а и…хм… да речем, за туристическите полети в Космоса, а и за самите космически кораби, повече от всеки друг – с изключение на конструкторите им. Затова и днес ще продам още малко мечти и надежда на хората. После ще си прибера билетчетата /нали помните – образно казано/, ще затворя веднъж завинаги касата и ще се превърна от добрия Стар Тони просто в товар в Контейнер 20676 на поредната космическа совалка, която ще понесе шепата щастливци с достатъчно пари да сбъднат мечтите и надеждите си в открития Космос. 

Защото, нека пак цитирам по памет – един друг древен поет е написал над вратите на персоналния си ад „Надежда всяка тука оставете“. Казвали му Данте Алигиери. Моята надежда днес обаче няма да оставя на Земята, а там – горе – сред звездите, на някоя още неприсъстваща в туристическите справочници планета. А после – каквото реши Нейно Величество Съдбата. И  разбира се – Амин. Защото аз съм просто един щастливец… Простете,  земни червеи… Прости ми, Човечество… Май пораснах достатъчно, за да сбъдна мечтите си…

Камен Петров