Животът е бряг

 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"

Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  

Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…

Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen…"

Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.

Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…

 "Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."

Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…

У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…

И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…

"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"

"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"

Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.

С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.

Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…

После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис " Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…

Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.

Стоя разкрачен между два свята.

Люшкам се насред бурното море между два бряга.

Накъде да поема?

Високоговорителят обаче този път мълчи…

Камен Петров 

В сянката на Статуята на Свободата

Живея от години в провинциален Русе, но всъщност по душа съм космополит и бохем човек.

Обикалям тази Родина нашир и надлъж, колкото и да е мърлява и запусната.

Гоня по цял ден проститутки из цяла България, защото не мирясвам и на стари години.

Напук на кризата зиме ходя често до Боровец, Сините Камъни, Белмекен, Мальовица и Петрохан, че дори и лете.

Не пропускам и Черно море - демисезонно, пък и Обзор.

Преджапвам през калната Янтра или още по-калната Тича, прескачам до Тутракан или Розовата долина.

Минавам често на лафче или за по чашка до Мария Луиза, Цар Освободител, Ангел Кънчев и Генерал Скобелев.

Пия си кафето в Прага, Скопие, Битоля, Велико Търново или Батак.

Сръбвам хлорирана вода на Студен кладенец.

Тегля една майна на Македония.

Ям локум на метър на Ябланица и пия Ямболска мускатова край Ямбол.

Заедно с другите отрудени балъци манифестирам на 24 май.

Троша си краката из Мадан и Рудозем, понякога стигам даже до Лом.

Изкачвам Царевец, Черни връх и Белоградчик, преброждам Мадарски конник, ама нищо особено - какво им се радват толкова туристите?!

Разхождам сутрин и вечер кучето си по парковете сред Възрожденци и сред Младежта.

Често, бродейки из града, копнея за Духовно възраждане и Църковна независимост, щото - нали, изпростяхме съвсем, а поповете пак са се хванали за гушата, но кой съм аз, че да ме пита някой, нали така?

Понякога дори празнувам на 3-ти март, но не винаги.

Иначе жена ми е една Чародейка, направо магьосница в леглото и обикновено нощем ми разказва игрите.

Викам "Вечна Дружба!" към братята-румънци отсреща и към туристите-пенсионери от Австрия, дано пуснат някой лев в Русе.

Ходя на конференции в Ялта и купувам цветя покрай Цветница, най-вече Здравец.

Обикновен човек, казвам ви.

Русенец.

Обаче, макар и космополит и бохем по душа, накрая винаги си оставам насред Лайното, в сянката на Статуята на Свободата, и това - ей, Богу - не е в Ню Йорк, и си личи, повярвайте ми…

Камен Петров

ЧАТ: Незадоволителен разговор по скайп с Холандия

Седя си онзи ден пред компютъра, навън вали, духа традиционно севернякът откъм Румъния, лятото свърши, зимата иде, кризата си продължава, Шенген си е затворен, чалгата си гърми от барчетата - ден като ден. Нормална работа. Да, ама не, както казваше един злощастно известен българин навремето, Бочаров май.

В един момент беше спокойствие, в следващия скайпът ми иззвъня.

Гледам - пише ми един бивш колега и все още приятел, Сашето, ако трябва да сме конкретни /щото вече не му помня цялото име/, който преди година време забегна в братска Холандия да си търси щастието и липсващите тук доходи, нужни за оцеляване.

Иска телефонен разговор и видеовръзка.

Да, ама Русе, България, не е като Харлем, Холандия, викам си. Няма пари за слушалки и видеокамера, браток, дай да си пишем, пиша му - на колегата.

Камо69: Как си? Как е там?

Сашето: Равно, как да е. Мелници има доста.

Камо69: И тук е равно, не си ли чувал за Дунавската равнина? Само дето равното не спаси реколтата, пак ще има повишение на цените. А и мелниците повечето отдавна фалираха, другите май са в сивия сектор. Иначе същата работа.

Сашето: Да, ама тук всеки ден вали. Потискащо е.

Камо69: Спокойно. И тук е потискащо. И да вали, и да не вали, все тая - все е потискащо. А за проклетия от няколко дни наистина се изваля. Съвсем като в братска Холандия, но не говоря за стандарта на живот, за пенсиите и майчинските, разбираш, нали - хайде да не влизаме в подробности, че у нас и стените в последните няколко години говорят, поне за Мишо Шамара си чувал сигурно...

Сашето: Знам, че у вас в България, Шамара го търсят ченгетата, а в Европарламента стана национален герой, но не за това ти пиша. Гадно ми е, че тука само проститутки, сутеньори и дилъри - ужас направо!

Камо69: И тука ги има, Саше, и тука. Бандюги и дегенерати да искаш. Напоследък понамаляха, но не щото ченгетата много са се разработили, ами щото си ги изнасяме за ЕС и в Шенген, включително в Холандия. Та затова.

Сашето: Да, ама тук е див капитализъм. Човек за човека е вълк. Страхотно ми е домъчняло за родово общинския строй у дома в Русе, БГ.

Камо69: Недей да жалиш, мила ми, Венето... Пардон - Саше, браточка, както казват белгийците... То тук е настанало време за натурална търговия и за безакцизни стоки - ако може втора употреба. КапитализЪмът мина и замина по следите на социализЪма. Иначе почти нищо не остана, особено във Видинско и Русенско, не ги слушай какви ги говорят официално.

Сашето: Не ми пука за цялата тази работа, честно казано, а и освен това адски ми се пуши. Тютюн искам да кажа, не трева, разни гъби, кока и прочее. Тютюнец ми се пуши. Тук навсякъде го забраниха гадовете.

Камо69: И тук гадовете забраниха да се пуши тютюн навсякъде, споко. Иначе трева, гъби, кока, херо, амфетамини, екстази и прочее нямаш грижа да си вземеш, хем е по-евтино от Холандия. Мини само през голямото междучасие край някое училище в Русе или влез в чалга дискотека вечер - ти си човекът, нямаш грижа!

Сашето: Не знам. Нещо ми е перманентно криво напоследък. Нищо не става както би трябвало.

Камо69: Да не си се скапал заради поредната шовинистична идея на холандците да ни цакат нас и мамалигарите до 2014 година?

Сашето: Е, кво ти пука? Холандия е само една от десетте държави, дето ни цакат. Да не са луди да ни пуснат там. Виж ме мен - да не би да съм прокопсал особено, както казваше баба, масажист съм.

Камо69: Е, затова ли стоиш там, да не умреш гладен тук?

Сашето: Май да, ама все пак ще ми се да видя край мил роден наш. Туй русенско варено, русенско светло пиво, русенското „Лайно”, русенският „Фишър”, знаеш, ФК „Дунав”, такива неща...

Камо69: Имаш си интернет, гледай си ги. На живо няма да ги намериш, най-малкото в Русе. Русенското варено го варят в Павликени, русенското пиво го разливат в Каспичан, „Лайното” вече не е това, което беше, фишърите ловят фиш по бракониерските методи, тука ги наричат просто рибари, а за ФК „Дунав” знаеш как е - или добро или нищо...

Сашето: Ама искам все пак да се върна у дома. Има ли работа там сега, как е?

Камо69: Разбира се, че има работа! Нали правителството прави силно социална политика! Търсят сервитьорки, бардами и събирачи на дългове от небанкови кредитни институции. Ти какво си избираш с твоите две висши образования и четири писмени и говорими езика? Ало? Ехо? Къде изчезна? Колегааа?! Алооооо...

Камен Петров

П.П. Няколко дни по-късно от чичко Гугъл, разбрах, че въпреки носталгията, колегата, бивш репортер, настоящ масажист, не се е върнал в Русе от Амстердам, а вече е в Лондон. Не се оплаквал... И там ги болели кокалите, но вместо в левчета, плащали в паунди, а и Бербатов все се навъртал наоколо…