Показват се публикациите с етикет време. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет време. Показване на всички публикации

сряда, 24 април 2013 г.

Човекът с часовника


                              
"Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“,
пълзи от ден на ден с крачета ситни,
дорде изгризе сетната частица от срока ни…"
                                                         Шекспир, "Макбет"

Всяка нощ се промъквам на пръсти из тихата къща и Човекът с часовника винаги е там. Стои като сомнамбул в тъмното с лице пред стената в дневната, където от години тик-така стенния часовник, но не е сомнамбул. Буден е. Това е баща ми?
- Какво правиш, тате?- питам унило, но всъщност знам какъв е отговорът. Задавала съм този въпрос всяка една нощ от години насам и неизменно съм получавала един и същ отговор:
- Гледам дали скапаният часовник още върви и да не би да изостава, проклетникът.
И така - всяка нощ.
От години.
Никога не е пропускал ни една.
Нощ, имам предвид.
Ставам, боса и сънена, изшляпвам от спалнята до дневната и той е там. Човекът с часовника.
Понякога откачам стария часовник от стената и го поставям на кухненската маса, а той - след мен. Сяда и съсредоточено зяпа стрелките в безкрайния им ход във времето. Казвам си, като будува, поне да приседне някъде, може пък и да заспи. Лягам си, но стана ли отново час по-късно, човекът и часовникът пак са на обичайното си място в дневната - единият виси и тик-така на стената, другият се взира мълчаливо в него.
Часовникът, разбира се, никога не спира /защото ТОЙ редовно го навива/ и никога не изостава /защото е произведен КАЧЕСТВЕНО в доброто старо време, когато все още индустрията не бълваше пластмасови китайски еднодневки/. Човекът с часовника обаче не престава да се тревожи и аз си мисля, че знам какво не му дава покой.
Времето. Времето е това, което неумолимо го тласка към стената в тъмното. Времето тик-така в главата му, движи краката му из тихата къща на живота. Времето неумолимо изтича тик-такайки - добре, че часовникът поне не е пясъчен, мисля си, защото тогава вече със сигурност ще полудея.
Времето.
То отминава. Нищо не отмива. Нищо не успокоява, най-малкото пък загубата, болката или скръбта. Не носи забрава, нито покой.
Стрелките на времето наглед са бавни и често влудяващо монотонни /тик-так, тик-так/, но летят чудовищно бързо покрай нас. Секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци, години… Декади… Епохи… Един живот или една епоха, няма никакво значение. То е морето, а ние сме песъчинките.
Затова Човекът с часовника винаги е на поста си и бди над всички нас - небрежно проспиващи нощите си, безжизнено изживяващи дните си, безсмислено пропиляващи мечтите си, хора, на които не им пука за стрелки, за време и за вечност, спящи.
Наистина, знам какво не дава нито миг покой на Човека с часовника, на баща ми, но нищо не мога да направя по въпроса по простата причина, че той ГО ВИДЯ, а аз НЕ.
Беше преди години, но сякаш още не е отминало.
Човекът с часовник ми го е разказвал безброй пъти, когато го посещавам в безсънните му нощи пред черната тиктакаща стена.
Някога… Да - някога, имах син. Беше страхотно момченце, най-красивото. Беше като живак, истинска кукла, с огромните си сини очи и русите къдри. Живеех, дишах и умирах за него. Той беше моят живот, моят син, моето дете, моят мъж…
Един ден Човекът с часовника влязъл в дневната, а тригодишното ми детенце стояло вече от часове със затворени очи пред стенното огледало, краката му потрепервали от умора.
- Господи! Какво правиш там, миличък? - попитал баща ми.
- Нищо, дядо. Просто искам да видя как ще изглеждам когато умра…
И това продължило дълго. Имам предвид месеци. Човекът с часовника всеки ден заварвал малкия си внук приживе мъртъв със затворени очи пред огледалото /докато аз съм пропускала всички малки, мили и всезначни моменти от живота на сина си/, а на стената отсреща часовникът неизменно тик-такал и отмервал времето. Неговото време.
Когато най-сетне в един мразовит февруарски ден онази кола изскочи ненадейно иззад ъгъла и връхлетя пред очите ми, пищейки със спирачките си,  върху детенцето ми, моето дете, за миг то беше живо, а в следния умря. И умря с отворени очи. Не така си го беше представял моят малък син…
Затова сега дядо му, моят баща, Човекът с часовника, неуморно следеше хода за времето, защото ТО никога и никого не забравя, ставаше нощем, навиваше старата зъбчата машина и не и позволяваше да спре.
Години наред и нощ след нощ.
После един ден и неговото време свърши.
Беше тук, а после го нямаше.
Мъртъв.
И с отворени очи, точно като внука си.
Почина точно в 22,10 часа през нощта, докато наблюдаваше зорко и с недоверие часовника, а аз както винаги СПЯХ.
След погребението, се върнах у дома.
Седнах безволева на дивана.
Взрях се в себе си.
После чух ТИШИНАТА.
Часовникът беше замлъкнал.
Къщата беше опустяла безвъзвратно.
Станах и отидох до стената.
Часовникът бе мъртъв, а стрелките му сочеха точно 22,10…
Беше издъхнал заедно с баща ми.
Заедно с Човека с часовника.
И настана безвремие…

Камен Петров

вторник, 6 март 2012 г.

365 + 1

На моето Све

Вятърът носи изсъхнали листа. 
Помниш ли всички подарени цветя? 
Вече всичко свърши, не е както преди - 
има дни, има дни, във които не върви…
                                       Такси, „Има дни”


Годината има само 365 дни, любима.
365 къси, дъждовни или слънчеви, снежни или мъгливи, усилни или мързеливи, работни или почивни, празнични или делнични, протяжни или кратки, свежарски или болнаво-махмурлийски… дни…
365 дни и нощи.
365 изгреви и залези.
4 годишни сезона, заключени в тях.
Известно количество календарни празници.
Пълнолуния, новолуния, слънчеви затъмнения.
Часовници с бързи стрелки.
И бавната смърт на Безвремието.
Знаеш: една любов е мимолетна или вечна.
Знаеш: една бременност е няколко месеца.
Знаеш: един оргазъм е няколко секунди.
Знаеш: едно раждане и една смърт са само миг от Вечността.
А ние имаме единствено своите 365 дни всяка година от краткия си живот.
Какво правят ТЕ с нас?
Какво правим НИЕ с тях?
Как ги живеем, използваме, творим, даряваме, споделяме, мечтаем?
Правя списък, а списъкът прилича на грозен календар за пропилени мигове, за изтървани минути, за тягостни часове, за криволичещи в пространствено-времевия континуум денонощия, за време, затворено в границите на самото време…
Нашите 365 дни…
От тях:
3 дни правим секс.
6 дни се прегръщаме.
5 дни ме целуваш.
А останалите 351, за Бога?!
Ще ти кажа:
В 81 от дните на нашия живот се караме.
В 96 готвим.
В 21 пазаруваме.
В 7 мием колата.
В 14 разхождаме кучето и храним котката.
В 7 ходим на почивка.
В 16 четем книга.
В 69 гледаме телевизия.
В 11 слушаме музика.
В 8 ходим на кино, театър или изложба.
В 34 кроим планове за бъдещето.
В 43 съжаляваме за грешките от миналото.
В повечето… просто бачкаме и плащаме сметки…
Високосна година е обаче е тази.
Остана още един излишен ден.
Или още един допълнителен ден.
Зависи твоята чаша дали е пълна или празна наполовина.
Реши ли вече какво ще правим с него?
1 е само, все пак…

Камен Петров