Вой

Кученцето скимтя, лая и ви като че ли през цялата тъмна, безлунна, безкрайна нощ.

В гласа му имаше нотки, които накараха космите по главата на вдовицата да се изправят, дори още преди да е изплавала съвсем от съня си. Тя лежеше в студеното си вдовишко легло в крайния квартал на града и се вслушваше със свито сърце във воя на малкото псе.

Виеше, виеше, виеше.

Тя познаваше този глас. Знаеше чие е малкото куче. Убеди се окончателно когато чу и писъците на Морския вълк.

Морския вълк беше едър, навъсен, саможив човек около 60-те. Говореше рядко, още по-рядко повишаваше глас, но и така всяваше респект в квартала. Сега обаче пищеше като момиче.

-         Моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ!- пишеше Морския вълк.

Вдовицата подскочи в леглото си и конвулсивно притисна към устата си свития на топка чаршаф, вслушвайки се във воя на кученцето и в писъците на господаря му.

Нощта се точеше, черна като мастило, безкрайна като скучен рефрен.

Вдовицата не издържа и посегна към телефона на нощното шкафче. Трябваше да извика помощ, трябваше да звънне в полицията...

Ръката и обаче замръзна за миг във въздуха, после се върна колебливо при другата в скута. Вдовицата конвулсивно сплете пръсти, а навън воят и писъците продължаваха ли, продължаваха...

...

Убиецът седеше разкрачен на пейката в малката беседка пред блока и систематично налагаше с юмруци в лицето и главата мъжа, който лежеше под него на земята. Ръцете му бяха окървавени до лактите, пръски кръв имаше и по светлата му риза, и по лицето му, изкривено от пиянска ярост. Малкото кученце на пребития все още се дърпаше неистово, закачено на нашийника, който жертвата стискаше неистово в ръка. Виеше като на умряло.

-         Млъкни, животно!- изрева убиецът на кученцето и отново удари с юмрук кървавата каша, която представляваше лицето на жертвата му.

...

Вдовицата не знаеше минути ли бяха минали или часове, когато най-сетне се престраши да напусне несигурната защита на леглото и да излезе на пръсти, боса до терасата. Надникна навън в раздираната от писъци и вой нощ. В първия момент не можа да различи нищо в дълбоките сенки долу, после видя силуетите в беседката, които се люшкаха в мрака като зловеща имитация на японски театър на сенките.

Бялото кученце подскачаше наоколо. Надвесена в тъмното фигура нанасяше удари в главата на друга, която лежеше на земята и риташе конвулсивно. Обувките на човека бяха излетели встрани и лежаха на земята, изпопадали в нелепи пози.

-         Моля те! Моля те! Пусни ме да стана и ще ти донеса пари! Моля те! – продължаваше да пищи Морския вълк, но другият продължаваше тежко да го пъхти, дишайки учестено при всеки нанесен юмрук като тенисист в тежък мач на корта при силен удар по топката.

„Туп-туп-туп”, чуваха се в мрака тежките удари на юмруците на убиеца.

„Аааау-аааау-аааау”, пригласяше воят на кученцето.

„Моля те-моля те-моля те”, пищеше Морския вълк.

Вдовицата надзърна несмело над перилата и в този миг и се стори, че от небето падат светулки като звезди. Покрай главата и от време на време прелетяваше искрящо в огнено червено пламъче и се разбиваше долу на земята. После вдовицата изведнъж прозря, че далеч не е единственият безмълвен свидетел на побоя. По горните тераси мъжете от блока очевидно също наблюдаваха сцената в беседката и пушеха, облегнати боси по бельо, на перилата, после хвърляха фасовете си на цимента.

...

Пред блока се оживи едва когато в далечината се зачуха полицейски сирени и две патрулни коли влетяха на паркинга, осветявайки с призрачните светлини на въртящите се буркани беседката и грозната сцена, която се разиграваше в нея. Сега силуетите на убиец и жертва се откроиха ярко, като изрязани. За учудване на вдовицата кръвта не беше яркочервена, а черна. Дори кученцето беше опръскано цялото с мастилено черните петна от кръвта на стопанина си.

Когато униформените наскачаха с извадени пистолети от патрулните коли и се завтекоха към него, убиецът най-сетне престана да удря Морския вълк и тежко се изправи, така както си беше разкрачен над тялото му.

-         Какво правиш, бе изрод? Убил си човека!- изкрещя едно от ченгетата.

-         А, нищо му няма, господин полицай. Пийнахме тук и се поумори, та легна да си почине. Нищо му няма. Ей сега ще стане.- отвърна невъзмутимо убиеца и посочи с кървава ръка тялото на Морския вълк, лежащо в постепенно разширяваща се локва от собствената му кръв.

После нещата се развиха бързо, като но филм. Дойдоха още коли и още полицаи. След тях пристигна и линейката /”Нищо не може да се направи. Късно е за спешна първа помощ. Човекът е мъртъв. Карайте го в патологията”/. Ченгетата закопчаха убиеца и го откараха нанякъде с патрулната кола. Линейката пък откара в друга посока трупа на морския вълк.

На сутринта дойдоха журналистите. Газеха в кръвта, прескачаха полицейските заграждения, снимаха навсякъде, задаваха въпроси.

За вдовицата нощта и денят след нея минаха като насън, а в ушите и все така продължаваха да звучат воят на кученцето и писъците на господаря му, давещ се в собствената си кръв.

Знаеше, че още дълго време няма да се отърси от екота им.

Знаеше, че още дълго време няма да може да спи спокойно нощем.

Знаеше, че докрай в сърцето и ще остане загнезден страхът и ще умира от страх по малко всеки път щом излезеше на улицата, всеки път щом някой позвънеше на входната и врата, всеки път щом чуе странен шум в нощта, всеки път щом някъде някога нечие куче залае.

Знаеше също така и че днес Морския вълк може би щеше да бъде жив ако в онази нощ поне един от тях беше вдигнал телефона и беше промълвил в слушалката просто едно „Помощ!”.

Знаеше го.

И и идваше да завие и самата тя.

Знаеше обаче и че това ще е напразно...

Камен Петров

Хроника на протестите ми

Ден първи

Събрахме се има-няма къмто 5000 души на улицата. Навсякъде наоколо се виждаха притеснени униформени ченгета, а цивилните не се виждаха, освен ако не тарашеха тоя-оня за проверка на личната карта, но и те сигурно са били притеснени. Виж на журналистите не им пукаше много-много, снимаха и ни завираха микрофоните си в лицето. Бях се натоварил като хималайски шерп с: трикольор размер метър на два и с прът три метра, вувузел, съдийска свирка, мегафон, кречетало, плакат с обиден за управляващите надпис, миньорска лампа на главата, два галона бира и два спрея за всеки случай.

 Патриотичните песни гърмяха от караоке уредбата из центрума, а народът скандираше "Оставка!", "Мафия!" и "Победа!" като на футболен меч, чак стъклата на общината се тресяха, за наш огромен кеф. Кметът обаче не се показа. Затова пък успях да забия протестиращо гадже с плакат "Много сме - силни сме!". Прибрах се капнал, но доволен, даже успях да се видя в късните новини по телевизията, красив съм, мама му стара! Ще ги разбием тия корумпирани управляващи и монополистите, тва е.

Ден пети

Може би щото се падна неделя, че и национален празник, на сборния пункт на протеста дойдоха в уречения час има-няма 300 човека. Униформените ченгета се поотпуснаха, като ни видяха колко сме, смятам, че и цивилните са го давали по-леко. Журналистите започнаха да пушат цигара от цигара и да чакат дали случайно няма да стане нещо интересно. В първия момент, като отивах натам, се зарадвах, защото улиците на града бяха пълни с хора с цветя и знамена, но едно аверче от протестиращите ме светна, че това било за празника, не за протеста, та ми развали настроението. Този път не се бях направил на товарно магаре и взех само едно по-малогабаритно знаме, съдийската свирка, плакат формат А5 с обиден за управляващите надпис и два галона бира, да не ми тежи. Пак слушахме възрожденски песни и пак скандирахме, но този път се раздрънчаха само белезниците на конвоиращите ни полицаи. Кметът пак не се показа. И от журналята не съм доволен, щото репортажът по телевизията беше натикан между други два - за коленето на някакво селско прасе и за бездомните кучета, че и беше по-къс и от двата, а мен изобщо не ме показаха. И гадже не забих. Мамка им управляващи и монополисти!

Ден четиринадесети

Мислех, че само БФС, Светия синод, политическите партии и агитките се цепят, ама нанай. За днес в един и същи час, но на две различни места в двата края на града, обявиха два различни протеста. Скъсах си маратонките да търча от единия на другия и обратно, а гърлото ми се продра от крещене, укане, скандиране и припяване на "Шуми Марица". Добре че този път бях само с портативно трикольорче, съдийската свирка, бележка с обиден за управляващите надпис, забодена с безопасна игла на ревера ми и два галона бира, та не се претрепах съвсем. За разлика от мен, ченгетата и журналята вече не си даваха много зор, щото явно нещо бяха попретръпнали, та се бяха разделили на две групи като по-хитри и не хвърчаха наляво-надясно към двете групи протестиращи. Пак пяхме, викахме и скандирахме, ама тоя път не се раздрънчаха дори жълтите стотинки в джоба ми, дето ми бяха останали. Кметът съвсем не се показа. Гадже пак не забих, но за сметка на това мен се опита да ме забие някакъв протестиращ с тъничък гласец педал "Елат с нас!". Не ме показаха и по телевизията, щото даваха футболен мач. Баси управлението, баси монопола…

Ден двадесет и седми

Днес протестът, слава Богу, пак е само един. За сметка на това обаче заради студа ли, заради някоя сапунка ли, за какво ли, ченгетата и журналята бяха повече от протестиращите, което от друга страна беше добре, щото цивилните агенти изпъкваха отдалеч, както викаше баща ми, като цирей на ханъмски задник. Този път се бях направо увил със знамето, щото ми тракаха зъбите от бахъра, та не носех нищо друго, освен два галона бира, а обидния за управляващите надпис си го бях надраскал с маркер на ръката.

Понеже бяхме малцина на брой, малко ни досрамя да надуваме музиката и само тихичко си скандирахме по време на шествието до общината, ама съвсем тихо, щото някви яки бичмета още предния път ни гледаха на лошо, че дигаме шум, докато си пият кафето по барчетата. Може би и затова нищо не задрънча този път, пък и нямах вече пукната стотинка в джоба, кво да дрънне? Само една засукана протестираща мадама с плакат "Национализирайте монополите!" ми дрънна един шамар като и се пуснах, оказа се, че е омъжена за един от лидерите на протеста, добре, че не ме дрънна и той, че знамето му беше бая голямо, с голям сап. Кметът никакъв не се показа, дори се чу слух, че бил на лов в това време, ама не повярвах. Като се прибрах, даже не пуснах телевизора, пък и вече ми бяха спрели тока. Това ако е управление, това ако е монопол, аз се неща…

Ден тридесет и първи

Събрахме се и се огледахме критично, всичките трима. Бездомно куче ни позяпа известно време, почеса се с крак, препика един стълб и се запиля по свои си работи. Площадът ми се видя голям и чужд, а спасение не дебнеше отникъде. Сградата на общината се извисяваше зловеща, сива и огромна над нас и приличаше повече на зандан. Наоколо по барчетата тарикатите и кифлите си пиеха кафето и си лафеха по джиесемите. Ченгетата - и униформени, и цивилни, открито скучаеха, журналята - колкото бяха останали - и те. Нямаше музика, нямаше знамена и плакати, нямаше скандирания. Тишина. Спогледахме се. "Имаш ли карти, брат?", рече единият от протестиращите, дето го знаех от вече има-няма месец протести. "Ъхъ. Че как! Не ми излизат от джоба", отвърнах, а и истина си беше. "Ми дай да ударим едно каре!". Озърнах се, после пак се спогледахме, всичките трима протестиращи. "Ама един не стига, бе приятел", рекох гузно и ми стана едно самотно такова и беззащитно някак си. В този момент високо горе с трясък се отвори прозорец и кметът започна да ръкомаха като луд: "Чакайте, бе, идвам за карето! Чакайте бе, свои хора сме, наши хора!". После наистина взе, че дотърча. Кво да правим, придърпахме по едно от разбитите павета и кошчета на площада, извадихме картите и галоните бира и зацакахме на вързано един белот с киртици, а ония кибици, мамка им - ченгетата и журналистите, се примъкнаха в кръг около нас и зазяпаха с интерес играта на протестиращи и управници…

Камен Петров

Трафик

„Състоянието и организацията на транспортната система на града и страната е кризисно и се дължи на лошо управление. Доказателства за това са: зле организираният трафик, растящият брой на зоните с постоянни задръствания в града, нередовните превозни средства на градския транспорт, претъпканите маршрутки, липсата на свободни тротоарни пространства за нормално придвижване на пешеходците, почти пълната липса на инфраструктура за придвижване с велосипед, липсата на таксиметрови стоянки. Придвижването по този начин не отговаря нито на световните, нито на европейските стандарти за добре управлявана транспортна система…”

                       Из бюлетина на радио „Свободна Страна”

-         Пичове, работата е мамата си трака. Този град има, да кажем 1 милион население, а страната чат-пат около 7 милиона. В същото време таратайките по улиците на града са около 3 милиона, а на страната – 12 милиона и човек не може да мине спокойно с Правителствения кортеж, без да сгази някого, мамка му... Кво прайм сега?- рече Генералът, който беше събрал целия Министерски съвет в просторния си кабинет с изглед към планината.

По стар партиен навик, Министерски съвет се сви до един по махагоновите кресла и в кабинета настана неловка тишина. Министрите кротко си смучеха дванадесетгодишното уиски, някоя димяха с хаванските си пури, Полицай №1 на Републиката нервно подрънкваше с масивните си златни пръстени и без нужда се почесваше по плешивата глава. Всички до един обаче разсеяно зяпаха през панорамния прозорец край едроглавия силует на Генерала към планината, която седмица след горския пожар още досадно димеше.

-         Какво прайм, викам, пичове?!- опита се нервозно Генералът да надвика поредния протест на еколози, който беше задръстил централните булеварди и подстъпите към Парламента и Министерски съвет. Този път за разнообразие протестираха срещу горския пожар отсреща /след протестите срещу ски лифтовете, изсичането на горите, застрояването на крайбрежието, цените на горивата, цените на тока, цените на водата, цените на парното и какво ли още не, мамицата им, рече си с омерзение Генералът/.

Секси секретарката на Генерала, бивша миска и бивша Министърка на Земята, по таен знак, послушно прочете предварително подготвената статистика:

„България е на 37-мо място в света по брой на автомобили, сочат данни на ДАНС… пардон - на ООН. Класирането на страните е съставено по броя на автомобилите на хиляда души от населението.
САЩ са на първо място в света. На хиляда американци се падат средно по 765 коли. Второто място е за Люксембург, където количеството автомобили е 686 на хиляда души, а на хиляда българи се падат по 239 автомобила. Това обобщават данните от класацията на ДАНС… ъъъ – на ООН”… 

-         Евала, мойто момиче!- похвали я щедро Генерала и я тупна по малкото задниче.

-         Да секвестираме личните автомобили на сганта.- предложи несмело Министърът на пропагандата.

-         Аз предлагам, другарю Генерал, да утроим цените на бензина, на дизела, на метана, както и винетките на колите нов внос и на новите такива.- потри ръце Министърът на икономическите далавери.

-         Да въведем военно положение.- с надежда вметна Министърът на войната, който поради редица международни договори и споразумения отдавна вече нямаше войска, която да командва и за целта употребяваш жена си.

-         ДААС, ГДБАТ и НСБАТ…- мрачно процеди от мястото си в ъгъла Полицай №1 на Републиката и Министър на Полицейските щурмоваци, откъдето тайно наблюдаваше на заседанията всички останали.

При смразяващия звук на гласа му всички останали нервно подскочиха и застанаха нащрек.

-         За кво ти е думата, пич?- навъсено запита Генералът.

-         Да създадем Държавна агенция Автомобилна сигурност, Главна дирекция за борба с автомобилния трафик и Национална служба за борба с автомобилния трафик.- поясни иронично Министърът на Полицейските щурмоваци – Така с един удар ще ги размажем гадовете.

Месестото лице на Генерала грейна:

-         А така! Евала, пич! Така те искам! Затова съм ти мушнал силовото министерство, знаеш… Хм… Трябва да я избистрим тая концепцийка ние… Иначе има хляб в нея… Само Европа да я одобри, де… Иначе ще действаш отсега по новата система. Искам пет перманентно свободни паркоместа пред вилата в полите на планината /ти знаеш къде/, както и никакъв трафик до училищата на децата, до Министерски съвет и до банката на жената – няма да дишаме мръсен въздух като някакви простаци, я, ХОХОХОХО… А, и от утре целият Министерски съвет на работа с велосипеди ви искам, ХОХОХОХОХООООО… Майтап бе, Уили, джиткайте си там лимузинките и джиповете, нема проблеми…

………..

Колите по навик пълзяха в грозен сив трафик. Над тях  плътно висяха сивкави изпарения от автомобилния трафик, в които колабираха гларуси, врабчета, гълъби и ниско летящи откъм планината парапланеристи. Светофарите до един светеха червено, регулировчиците по стар навик бяха до един пияни или махмурлии, шофьори на маршрутки се опитваха да минат напряко през тълпата досадни пешеходци по тротоарите, на две-три места из задръстванията ставаха хубави масови сбивания, придружени с обичайните псувни.

Ако човек обаче се загледаше малко по-внимателно, щеше веднага да забележи огромна разлика в трафика в сравнение с преди.

Просто вече в сила в Града и Държавата бяха влезли новите структури на ДААС, ГДБАТ и НСБАТ.

Иначе казано на човешки език, а не на ченгеджийско-шпионски: Държавната агенция Автомобилна сигурност, Главната дирекция за борба с автомобилния трафик и Националната служба за борба с автомобилния трафик…

В сила беше влязла и прокламацията на Генерала, излъчена пряко от трите проправитествени национални телевизии, с която той по обичайния си безпардонен начин обяви въвеждане на военно положение. Генералът обясни на ошашавеният народ още, че да се облекчи трафика, на гражданите се забранява да пътуват по един в лек автомобил /защото иначе следват санкции/, както и колите на градския транспорт да потеглят от спирките, без да са  се напълнили до крайния си капацитет /иначе следват санкции/…

И сега по улици, булеварди, мостове и кръстовища сновяха маскирани тежковъоръжени полицейски патрули и спец части. Градът /а и всички градове в Държавата, както и прословутите Магистрали/, бяха разделени на квадранти, райони, сини, зелени и пембени зони. На оживените кръстовища бяха застлани напреки на платното метални вериги с шипове  и бяха издигнати блиндирани КПП с видеонаблюдение, паралитичен газ и картечници, а на всеки ъгъл винаги се навъртаха патрулни коли, БТР и камионетки с наказателни отряди, готови да санкционират нарушителите.

От време на време патрулите засичаха нарушител, позволил си да пътува сам в собствената си кола, така че го разстрелваха още на място и репатрираха автомобила в полза на Държавата, за да не губят време.

Имаше и отделни случаи на откачили заради ситуацията автобусни шофьори, които не успяваха да напълнят докрай колите си с пътници, желаещи да се лашкат с часове в тях из уличните дупки и задръстванията.

Високо над тях се люлееше с повеите на токсичния бриз модерната алтернатива на Прословутото Метро. Вместо масово репатрираните в полза на Държавата трамваи и тролеи, с европари високо над пътното платно, между сградите, усилено се прокарваха кабинкови лифтове тип „въздушна железница” /демонтирани наскоро за целта директно от планината, която още тлееше/.

Край тях, натирените заради наглите си масови протести по улиците и площадите еколозите лазеха по опънати въжета над улиците и колите от сграда на сграда на път за работното си място, за дома, до магазина, на лекции или за пикник сред природата – само че за предпочитане нейде зад граница…

Камен Петров

България 2012