Обичам да чета… на бартер...

Много обичам да чета. Затова от малък нося диоптри за късогледство, а при всяка смяна на квартирата, за книгите ми трябва камион, а за мебелите - микробусче.

Много съм начетен и имам богата обща култура, макар де факто да не разбирам от нищо конкретно истински, но това няма значение - важното е книгата, важното е да се чете, да се образоваш. Затова чета и чета - у дома в банята /защото имаме бебе/, тайно на работа /защото шефът не обича подчинените му да се скатават интелектуално/, в автобуса, на плажа, дори докато похапвам на обед набързо в кварталната кръчма до офиса.

Много обичам да чета, обаче проблемът е, че вече съм изчел всичко у дома, в домовете на приятелите и колегите си, както и това, което успявам да докопам безплатно от интернет, без да ме санкционират като нет-пират, разбира се. Прочетох ВСИЧКО, дори кримките на тате, розовите книжлета на мама и детските книги на двамата си сина.

Проблемът е и в това, че днес не е като вчера, а утре вероятно няма да е дори като днес. Искам да кажа - нещата се влошават. Преди време си купувах книга всеки месец на заплата, често по две. Днес купувам само за подарък по Коледа на жена си. Хем от по-евтините. Няма пари за ядене и за сметките, камо ли за книги. За театър, кино и концерти дори не ми се говори.

Заоглеждах се за алтернативни варианти. И нали споменах вече, че съм един начетен такъв, веднага ми просветна, че вариантът е само един - бартер. Натуралното стопанство е движело света преди векове, защо да не пораздвижи и общата ми култура днес, казах си. Още повече, че през лятото на Кея до Дунав през почивните дни едно момиче самосиндикално организира точно такъв тип "пазар без пари", макар и не за книги, а за всякакви вещи. Такива инициативи /ЧЕЛ съм/, имало по света, дори в родна София, а в нюйоркското метро било направо негласно прието пътника, който е дочел книгата си, просто да я остави на седалката след себе си, без да си я прибира, за да я прочете и следващия и т.н., и т.н.

Та, заоглеждах се за бартери на книги. Дълго гледах. Оказа се по-сложна работа, отколкото я бях мислил, да не кажа невъзможна.

Хората, които изобщо все още имаха книги, ги залагаха в заложни къщи, при букинистите или в оказиони за жълти стотинки. Мнозинството обаче се оказа, че изобщо не чете, най-много някой жълт вестник или порно списание. Тъй че, оказах се като риба на сухо в напъните си да се дообразовам.

Иначе обаче бартерът добре вървеше насред кризата, при това правителство, в днешно време.

Народът масово разменяше нещо срещу нищо. Вегетарианец трампеше карантия срещу репички с месояден. Човек с два чифта стари обувки, но без нито една риза, разменяше единия чифт за износена тениска с босоног. Баби си менкаха сметка за ток срещу сметка за парно. В кръчмата един вече почерпен пияница направи бартер на двойната си гроздова срещу бирата на още трезв събрат. Съседи бартеросваха на поразия яйца срещу брашно, сапун срещу хляб, пешкир срещу дъска за гладене, сребърен пръстен срещу абонамент за градския транспорт… Един приятел дори опита да размени жена си за автоматична пералня, която възнамеряваше да ползва с любовницата си, но в крайна сметка сделката се провали… Е, поне опита човекът…

Та и аз така. Все още опитвам. Търся книги сред хората, но хората отказват да четат. Имат си по-важна работа.

Трябва просто да оцелеят…

Камен Петров  

РУСЕ, 3 МАРТ, 2013

Игра на думи между /екс/правителство и народ…

Тъкмо да наченем фаталната 2013 година и да изплуваме из мътилката на Новогодишния махмурлук и изпаднахме в поредната трудна Ситуация.

Правителството на ГЕРБ, подгонено от гнева народен, най-сетне подаде оставка, като един, водени от Вожда, като една истинска стройна Организация.

Бившият вече премиер този път не можа както винаги в последните четири години да се възползва адекватно от телевизионната Цифровизация.

Така че кабинетът обяви неочаквана дори за президента Капитулация.

Най-малкото, поне що се отнася до корелативната двойка правителство-народ, това показва елементарна липса на Комуникация.

Целият народ е изпаднал заради недалновидността на политиците в крайно състояние на Фрустрация.

За това обаче на нито една церемония, като "Оскар"-ите например, никой няма да ни даде Номинация.

Конфронтация, Стагнация, политическа Констипация, Национализация, Приватизация, Пробация, Инфлация, Девалвация…

В резултат на акта на бившия премиер затихна и почти спря да работи държавната Администрация.

Всички партии една срещу друга, както и всички партии срещу народа и обратно влязоха в тотална Конфронтация.

Всичко тръгна, а може би не, от поредната позволена от държавата Монополизация.

А според мнозина това ще доведе, ако вече не е, до поредната за народа ни Колонизация.

Всичко това, което ни се струпва, като сметките за ток и парно например, са във вреда на всеки един от нас като редови граждани на републиката, показва дори елементарна Калкулация.

Това показва и реакцията на хората, протестите на които тези дни достигнаха своята Еманация.

Светът отново ни припозна в централните си новини, но както винаги - не с добро, а с поредната ни международна Излагация.

В същото време политици и обикновени хора се опитват да достигнат в името на оцеляването си все пак до някаква поне елементарна Адаптация.

Въпреки това, политическата криза и протестите очевидно още дълго ще продължават своята Градация.

Всички се надяват, че на президента на републиката все пак ще му стигнат силите за съобразена с конституцията животоспасяваща Операция.

Възползвайки се от статуквото, партии, партийки и граждански сдружения искат за целите си тотална Оторизация.

Очакваме скоро протестите на хората или наглостта на политиците да достигнат своята Кулминация.

В това време обаче страната ни както винаги остава извън всякаква Класация.

Най-много ставащото у нас съвсем да уплаши Европа и света и да изпаднем в международна Изолация.

В същото време все повече млади и кадърни хора ще бягат навън в търсене на Реализация.

Некадърната държавност и липсата на политика продължават от 23 години да бележат причините за намаляващата ни Популация.

Политолозите се надяват да не се стигне дотам в един момент съвсем да изчезнем като Нация.

Към момента политическата зима и смешният плач доминират, а всички прогнози за бъдещите избори можем просто да ги пуснем в най-близката Канализация.

Единственият изход е може би политическият ни елит, доколкото го има, най-сетне да изживее своята граждански осъзната  Еманципация.

В противен случай и поредното правителство, както и поредното поколение българи ще си останат насред кризата, посред прехода, в нищото и ще си отидат като другите преди тях, без никаква Грация.

Всичко останало е просто - думи.

Камен Петров

Животът е бряг

 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"

Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  

Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…

Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen…"

Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.

Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…

 "Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."

Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…

У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…

И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…

"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"

"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"

Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.

С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.

Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…

После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис " Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…

Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.

Стоя разкрачен между два свята.

Люшкам се насред бурното море между два бряга.

Накъде да поема?

Високоговорителят обаче този път мълчи…

Камен Петров 

Приказка за васектомията

Живял и още си живее живота, пред девет земи в десета, през десет царства в единадесето, през Боянските ливади, че и насред тях, но всъщност прекалено близо до нас, за да живеем нормално самите ние, един сатрап.

Царството се казвало Замунда, а сатрапът - Бате Банана.

Легендите гласят, че навремето Бате Банана не бил прост диктатор като сега, а баш шеф на пожарната в родното си село в подножието на планините.

Според преданията, после той станал даже дженерал на банда въоръжени с копия бабаити и дори бил личен пазвантин на бившия сатрап на банановата република.

Днес обаче Бате Банана ни управлява нас, а други пазванти го пазят него от всенародната обич.

Че и има защо.

Има, братя съплеменници първобитни, защото Бате Банана не дава банани за малките ни деца, тоест дава само по 1/3 банан на бебче и като станат на 4 годинки, ги дава на мисионерите, да ги учат на ум и разум и още на вярност към сатрапа.

Има, защото копиеносците на Бате банана дават за без пари плажовете и планините на Замунда на приближени вождове да папат, да застрояват и да рушат природата, а простите замундски граждани да нямат къде да опънат една тръстикова рогозка и да правят тен.

Има, защото БУДИЗМА не е характерен за нашите земи и хич не ни е по вкуса, особено практикуван за службите.

Има, защото Замунда няма нужда от магистрали между палмите, а от банани, евентуално хляб, не зрелища.

Има, защото не яде лук, а замундци само това ядат /евентуално/, а джиповете от ескорта му пръскат с рядка кал тръстиковите им колиби.

Един ден обаче сатрапът се натъкнал насред пасището в Боянските ливади на един Биволь.

Уплашил се.

Разгневил се.

Размахал копието и дошли пазвантите.

-         Муууу, Буда!- измучал Биволь - А сега накъде?!

Накъде, решил ПиАр-ът на сатрапа. Измислил му атентатор - щели да го нанижат на копията, да го бухат с боздуганите, такива неща, нищо, че по принцип Бате Банана се движел с бронирани каруци и десетина тежко въоръжени пазванти наоколо. Ама, нищо - нали трябва да се отклони общественото замундско внимание от липсата на банани в републиката, от масовата емиграция в съседните бананови държави, от смъртността, престъпността, корупцията, афрофондовете и лапането им, и прочее…

И тогава, скъпи съплеменници, бил създаден нелегалния Замунда Банана Бенд. Скоро обаче пазвантите го закрили, закрили и интернет страницата му…

А авторът на тези редове реши да си направи васектомия. Стига сме им раждали деца, за да ги убиват бавно, а? Защото ние си обичаме любимите момичета и ще умрем за децата си. Но не и за държава като тази. На никаква цена.

Ако не на себе си, поне на банановото правителство да им я направят по Здравна каса тази васектомия, за да не ражда повече малоумни закони.

Ако не, аз ще им я платя.

На кредит естествено.

До там са ни докарали.

Амин!

П.П. За да не забравя, добре е да си изрежа и гласните струни. Не знам как се казва операцията и колко струва, но иначе няма как да мълча удобно…

Прощъпулник

Синът ми като че само довчера беше едно такова никакво новородено, розово и миниатюрно нещо, опаковано като торно червейче в пелените, а днес вече е на годинка, проходи, редно беше да му направим прощъпулник.
Допитахме се до малкото останали живи и здрави баби и дядовци за традициите по ритуала. Прощъпулникът бил ритуал, който се прави малко след като детето проходи, обясниха старите и патилите. По него се гадаело каква ще е професията на детето. В различните краища на България прощъпулникът се наричал по различен начин – престъпулка, пощръпулник, престъпване, преходница. Нашият син, кой знае защо, му вика просто "Ай-я!".
Прощъпулникът, викат бабите, се правел малко след като детето проходи - обикновено от десетия месец до втората годинка, в зависимост от това, кога е проходило отрочето. Е, нашето, за жалост, проходи рано - като тате и мама - има няма годинка след раждането, така че не ми се мисли какво го чака занапред с това бързо развитие. Иначе - вече ходим, но имаме затруднения с говора, тъй че явно оттам иде това "Ай-я!". Както и "Ади!" вместо "тате" или "Дай-ай!" вместо "мама".
Но както и да е.
Говорехме за прощъпулника, по-известен само като "Ай-я!" в някои определени среди от набор 2012.
Та, направихме консултациите с бабите, после се заехме с приготовленията. Оказаха се неразумно скъпи, сложни и доста безсмислени, поне според жена ми. А и според мен. Синът ми обаче се накефи.
За тези, дето не са в час като мен самия, мога да спомена само, че според някои обичаи прощъпулникът се прави в сряда, но днес повечето семейства /като нашето/, предпочитат уикенда, ясно защо. В деня на прощъпулника се меси погача, содена, доста тегава на вкус - прекарах я в крайна сметка с доста вино, за да преглътна. Добре е да е омесена от майката на детето, но, ако не умее, може и да купите такава, но ние не купихме, жената меси. После събирате близки приятели и роднини за купона, докато младенецът гледа умно и се пени, крещейки "Ай-я!". Питката принципно се дава на човек, който ходи бързо и е пъргав. Мисията му е да направи няколко бързи крачки из дома, имитирайки тичане, стремейки се да не се спъва, за да расте детето пъргаво и сръчно, и да не се спъва често като ходи - нещо, което направи достопочтения м, баща, тоест аз, на прощъпулника на сина си. Постила се чист бял чаршаф или кърпа, която бебокът да оплеска,а  питката се търкулва към масичка, на която са наредени предметите, така че детето да тръгне след нея, водено от същото това любопитство, което според англичаните убивало котката. Някои хора поставят питката на маса и на нея нареждат предметите. Това се прави с цел детето да не тръгне и да хване питката /щото и то гладно като целия български народ напоследък, горкото/, а не подредените вещи. И ние направихме така, но нашият син се метна именно към питката, нищо че е содена и я е месила майка му, за жалост…

Дотук добре, но видяхме големи проблеми с поставените на масичката предмети.
Веднага реших твърдо, че сред забранените неща за МОЯ СИН, са гребен и ножици /не ща у дома фризьор-гей/, гаечен ключ, отверка и чук /без бачкери за малко пари срещу тежък физически труд, моля!/, както и химикал, щото нали - да не стане случайно евтин драскач като баща си. Жена ми забрани гримове и микрофони /Азис и бил в главата, каза/, фаса ми с "трева" от миналия уикенд и международния ми паспорт /нямало да възпитаваме емигранти и в това поколение/.
Та, в крайна сметка, пред дребния сложихме всичко на всичко новия ми лаптоп /дай Боже високоплатен ИТ специалист/, българо-английски речник /посланиците се котират добре и до днес/, зъболекарски клещи /ясно защо/, кредитна карта /празна, но пак ясно защо/, апарата ми за мерене на кръвното налягане /лекар да си, джипи с по 6000 пациенти днес!/, нещо на Аристотел /да се пръкне поне юрист или съдия-изпълнител/, гира /че мускули трябват в това общество/.  
Наредихме, почерпихме, изхарчих две месечни заплати за цялата дандания, а какво направи накрая продължителят на рода?! Бръкна сред цялата камара на масата и извади една празна бюлетина, кой знае как изпаднала от джоба ми, защото нали, избори идат скоро, а аз съм журналист…

Взе я, копеленцето му такова!
Накрая какво вади - бюлетина?!
Тпу, мамка му, рекох си омерзен, запалих контрабандна цигара-менте и си налях още една водна чаша от безакцизното наливно вино, което принципно бях налял за гостите. И той се гласи за редови послушен гласоподавател като мен…
Жална му майка юнашка!
За какво проходи в крайна сметка, се питам само.
Да си беше лежал...

Камен Петров

Безработен донор на органи

 Аз съм безработен донор на органи.

Не, не - имам си нормална, човешка работа, нископлатена и непрестижна, вярно, ама я имам все още, чудно как.

Безработен съм не по линия на професията си, а по линия на донорството.

Дарявам органи, нали разбирате, тоест… хм… продавам ги с оглед на икономическата криза, щото то иначе не се живее /без крак или бъбрек все някак ще устиска човек, ама без пари?!/, но… бизнесът напоследък доста замря, не е като едно време.

Едно време хората като че ли имаха повече пари и бяха по-лековерни. Купуваха, това е положението. Обаче пък и аз бях по-млад, атлетичен и запазен, хващах око на болните бъдещи купувачи, които похотливо ме оглеждаха като парче телешко в кланицата с пресметливите си, жадни за телесата и телесните ми течности очи.

Днес обаче, хм, днес, нещата изобщо не са розови в този бизнес за мен.

Вижте сега, пенисът ми е традиционно малък /знам, често са ми го казвали не една или две жени, че и мама/, а и простатата не е наред /простатит, знаете/, пък и съм карал някое и друго леко венерическо заболяване през годините, признавам, тъй че не се харчи добре на пазара на донори.

Лявата ми ръка пипна плексит в казармата.

Левият крак - радикулит - пак там.

Дясното око е чат-пат, макар и доста късогледо, лявото обаче миналата година го оперираха от перде и има имплант - изкуствена леща, плаши хората с една дума, блести в тъмното и се насълзява на първите 100 грама гроздова.

Черният ми дроб е взел-дал с диагноза "стеатоза втора степен" /казах ли за гроздовата?/ и леки забежки към диагноза "цироза" - направо на онкологична поезия ме избива, като ме присвие там долу, вдясно.

Сърцето ми е вече съвсем разхлопано и освен обичайната хипертония напоследък развива и исхемична болест, тъй че сексът взе да става рядкост, като в Къщата на Биг Брадър, пък и не бива да вдигам тежко.

Мозъкът ми е закърнял от заповеди и безсмислие, реагира бавно, взема грешни решения.

Бъбреците ми ги разкатаха и тях още в казармата,  а и след нея по разбитите наши пътища и счупените ни автомобили, тъй че често пикая кръв, а бъбречните кризи са ми нещо като навик, свиква се.

Скалпът ми също надали би изкушил дори олисял резерватски индианец навахо, защото вече явно оплешивявам, често имам косми в таратора, а слънцето хвърля слънчеви зайчета наоколо, ако падне косо върху главата ми.

Носът ми е голям, чупен три пъти при битови и други скандали, имам хроничен синузит и спародични полипи, от ноздрите му стърчат остри косми, некрасива работа, неестетична.

Ушите ми са големи, обрасли са и те с побелели косми, имат пъпки, недочувам.

За зъбите си ме е срам направо да говоря, защото каквото не са довършили калпави зъболекари, са го сторили през годините атавистичния ми страх от стоматолози, както и скъпите им услуги

За кръвта и спермата си пък се притеснявам, макар - казват - доста парички давали за подобни телесни течности на някои скришни места. Притеснявам се, първо, че в кръвта ми може да се крие коварния вирус на СПИН, и второ, че сперматозоидите ми са се превърнали в бавни и неефективни кореноплодни, които не носят живот.

С една дума, бизнесът е зле.

Аз още повече.

Та, който и да ми вземе един ден органите, в качеството ми на донор, разбира се, ще се види направо в чудо и то медицинско. Трябва да предвиди добър месечен бюджет за животоподържащи и животоспасяващи лекарства. Добре е и да има едно наум за евентуален болезнен изход с летален характер, защото е ползвал части от моето остаряващо, дегенерирало, нискобюджетно, похабено, непазено и непоискано от никой друг освен мен горкия, тленно тяло. Амин…

Камен Петров

Продавач на мечти

Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал… познайте какво?

Надежда! Надежда за всички.

                   Джани Родари, „Продавач на надежда“

-         Надявам се разбирате, че това малко удоволствие ще ви струва 200 000 долара… На човек…- вметвам предупредително, колкото да не ме обвинят, че не съм обяснил правилно, не че интернет, телевизията, радиото и огромните фотоволтаични билбордове на всяко кръстовище не са ги информирали подробно за офертата.

-         Разбира се. Няма проблем.- надменно казва парвенюто срещу мен – Пътуваме и четиримата. Семейно. Не ме интересува цената – натъртва.

Гледам го и трудно сдържам емоциите си, но оставам с каменното служебно лице на служител от компанията. Опитен продавач съм и за тези години съм ги виждал какви ли не. Фактът, че 7 милиарда души на платената живеят в пълна мизерия, на ръба на оцеляването, преживявайки с – какво? – и аз не знам, вече няма дори социални помощи, нито помощи за Третия свят, благотворителни фондации и акции на активисти, не трогва такива като този отсреща. Той има щастието да е от онези 100-200 000 човеци /или може би свръхчовеци, Бог знае/, които управляват милионите и милиардите. Е, разбира се, има и такива като мен, без нас не може, но ние сме просто обслужващ персонал, нула, нищо. Продавачи, бармани, сервитьорки, проститутки – това е, хм – средната класа, хехехе, да речем, в днешния объркан свят, в навечерието на новата 2084 година.

Да ви се представя – не че отдавна не ме познава вече всеки друг, преминал поне веднъж през Космодрума, пък и – какво да си кривя душата – давал съм през годините стотици интервюта за разни списания, интернет сайтове и телевизии. Всички ми викат просто Стария Тони. Така си ме знаят хората – и туристите, и старите космически вълци като мен самия. Преминал съм за всичките тези десетилетия през какво ли не, аз съм живата история на туристическите полети в Космоса – от първите /доста смехотворни от днешна гледна точка/ воаяжчета съвсем близо над повърхността на Земята, през излетите със совалките на международните мегакомпании до всяка една планета в Слънчевата система, за която се сетите – от червения Марс, през дребосъка Меркурий, до далечните гиганти Юпитер, Уран, Сатурн и Нептун, та се стигне до негостоприемната Венера… Луната, разбира се, отдавна не я броя. Колонистите под повърхността и днес са повече, отколкото жалкият ни спътник може да поеме. Днес обаче просто… късам билетчета на космическите туристи. 

Е, образно казано, естествено, за тази работа отдавна си има кредитни карти, чипове, ваучери, банкови преводи и прочие съвременни дивотии, от които нищо не отбирам и които не ме интересуват, но някак си ми харесва тази метафора. Помня, като бях малък, мама – Бог да я прости – ми четеше често едно стихотворение на един отдавна умрял човек на име Джани Родари – „Продавач на надежда“. Това съм аз днес – продавам надежда и мечти на всеки, който има достатъчно пари да излети от тази наша нещастна Земя в Космоса и който нощем е седял загледан с часове, бленуващ по далечните звезди и светове. Разбира се, не винаги съм бил прост билетопродавач на Космодрума. Както вече казах, аз – Стария Тони, съм истински космически вълк, живата история на полетите в Космоса, макар… никога да не съм напускал Майката Земя. Четири пъти се явявах на изпитите за пилот-астронавт и четири пъти ме отхвърляха. Десетки пъти се опитвах да полетя – като какъвто и да е, но не стана… а и нямах пустите пари да осъществя детската си мечта като обикновен космически турист – или както ги наричаме помежду си – онези льохмани аматьорите, които аз лично наричам просто земни червеи… Заради това през всичките тези години опитах какви ли не професии, от шофьор на трансконтинентален камион, през моряк на траулер, дори и летец от гражданската авиация. По-нататък по пътя на бляна си не стигнах, уви. Станах малката билетопродавачка на големия лош Космодрум, хе-хе. Въпреки това следях отблизо развитието на туристическите полети в Космоса. Четях всяка новина, следях интервюта, открития, поредния кораб и поредния полет, всяка авария, успех и неуспех. Слава Богу, разбира се, отдавна отминаха онези пионерски и доста наивни времена, когато билети за първите космически туристически полети се продаваха на цени от 170 000 до 220 000 евро във веригите евтини хипермаркети в цяла Европа и САЩ. Разказват, че за първия подобен полет, този на ракетоплана XP на компанията Rocketplane Global, въпреки наистина астрономическата, хаха, сума, имало истински наплив от мераклии да полетят далеч от далеч от Земята. Тогава излитането на туристическите рейсове на околоземна орбита е ставало само от космодрум в американския щат Оклахома. За нас – европейците, това означавало, че освен и без това високата такса за полета, е трябвало да се урежда допълнително виза от американското посолство, а и да се заплати  полета до САЩ. Сега статистиката на първите туристически полети в Космоса предизвиква единствено леки усмивки в стари космически вълци като мен. През далечната 2013 година полетите се осъществявали от суборбитален космически самолет или иначе казано – космическия кораб Space Ship Two, който побирал само двама пилоти и шестима пътници, и можел да се издига единствено на повече от скромната  височина до 100 километра. Целият полет траел смешните днес  два часа и половина, от които здраво изръсилите се за билет туристи прекарвали едва 5 минути в безтегловност. 

За да ти вземат парите и да се повозиш на космическата каруца, освен това бил необходим задължителен тренировъчен курс, докато днес е достатъчно само да позяпаш интерактивна телевизия. След това совалката се издигала на височина над 15 200 метра над морското равнище, или иначе казано малко повече от 6000 метра по-високо, отколкото повечето самолети, от кораба майка White Knight 2. Днес имена като Ричард Брансън, мир на праха му, освен ако не е хибернизиран в някоя засекретена капсула на собствените си полигони, са, разбира се легенда и отдавна са в учебниците. Легендарна е и годината 2007-ма, за когато легендарният и така ексцентричен милиардер мечтаел да покори непокоримото – а именно Космоса. Е все пак успял в мечтите си, макар и някоя и друга година по-късно – бил първият космически туристи… заедно с децата си… Дотогава от космическия туризъм се възползваха само шепа богаташи, които плащаха милиони, за да летят с руски ракети до Международната космическа станция. Мда… Русия – люлката на съмнителните милиардери, няма да назовавам имена, дори сега – толкова години по-късно. Разбира се, тъй като дори броят на свръхбогатите си има граници, руските туристически полети спряха да се изпълняват през 2009 година. “Роскосмос” обаче никога не е изключвал възможността с времето да възобнови този доходоносен бизнес и да влезе в конкуренция с американци и англичани, така че само 4 години по-късно далаверата с космоса стартира с нова сила. И тогава, и сега обаче, разбира се, пътуването в Космоса си остава една надежда, една мечта за землянина, прикован към планетата от гравитацията и непосилната лекота на битието, ако ми позволите този вероятно леко неверен цитат. И ето ме днес – това съм аз, Стария Тони – един продавач на надежда. Продавам на баснословни суми мечти на хората, а колцина – питам – могат да си позволят да ги сбъднат. Тежестта на скафандъра и своята Одисея в Космоса през живота си ще изпитат единствено избраните малцина. Тези с парите, властта, влиянието. Не и аз. Не и такива като мен и като вас. Обаче, разликата, скъпи приятели и съседи, е, че вашият продавач на надежда има план. На 74 съм и никой никога няма да ме качи на космически кораб, дори и като турист, дори и да разполагах с нужните средства. Аз обаче съм стар космически вълк, помня ерата Брансън, помня марсохода „Кюриозити“, помня ентусиазма на първите години и на първите полети. Жилав съм, корав съм, а най-важното – в мен още гори огънят, а и…хм… да речем, за туристическите полети в Космоса, а и за самите космически кораби, повече от всеки друг – с изключение на конструкторите им. Затова и днес ще продам още малко мечти и надежда на хората. После ще си прибера билетчетата /нали помните – образно казано/, ще затворя веднъж завинаги касата и ще се превърна от добрия Стар Тони просто в товар в Контейнер 20676 на поредната космическа совалка, която ще понесе шепата щастливци с достатъчно пари да сбъднат мечтите и надеждите си в открития Космос. 

Защото, нека пак цитирам по памет – един друг древен поет е написал над вратите на персоналния си ад „Надежда всяка тука оставете“. Казвали му Данте Алигиери. Моята надежда днес обаче няма да оставя на Земята, а там – горе – сред звездите, на някоя още неприсъстваща в туристическите справочници планета. А после – каквото реши Нейно Величество Съдбата. И  разбира се – Амин. Защото аз съм просто един щастливец… Простете,  земни червеи… Прости ми, Човечество… Май пораснах достатъчно, за да сбъдна мечтите си…

Камен Петров

Над 100 русенци протестираха срещу застрояването в природата

Над 100 души събра протестът срещу застрояването на Иракли, Камчийски пясъци, Кара дере и Корал, а и цялата българска природа като цяло, който се проведе между 19,00 и 20,00 часа в петък вечер в Русе. Протестът започна с известно закъснение, защото охраняващите го полицаи го стопираха, докато организаторите донесат забравеното в залисията по приготовлението му уведомление от Община Русе, но оттам нататък акцията протече съвсем по правилата и по предварително подготвения сценарий. 

Скандирайки „Искаме природа, не искаме бетон!“ и „Долу ръцете от българската природа“, протестиращите русенци тръгнаха от Градските хали, преминаха през „Александровска“ и спряха пред сградата на Община Русе. На импровизирания Хайд Парк пред местната администрация, организаторите Милена Венелинова и Ивайло Караиванов говориха вдъхновено пред ентусиазираното множество за проблемите, които предизвиква хаотичното застрояване в защитени местности у нас, в интерес на обслужването на корпоративни интереси и в пълен разрез с потребностите на обикновените хора и природата. 

Протестиращите издигаха саморъчно направени лозунги и плакати, на които пишеше „Долу ръцете от морето!“, „Долу ръцете от българската природа!“, „Да спасим Иракли от багери, бетон и колонизация!“ и „Депутати, избрани сте да защитавате България! Разчитаме на вас!“. 

Сред протестиращите впечатляваха гол до кръста младеж, девойки с челници на главата /миньорско фенерче, прикрепено с лента/, огромен жълт чадър, макар по време на протеста дъждът милостиво да спря, преди по-късно през нощта да мине в сняг, и спонтанно присъединило се към хората улично куче... На 29 януари Русе се заканва да се включи и в планирания общонационален протест срещу застрояването на българската природа, инициативата за който за пореден път идва от столицата на страната.

Камен Петров

Снимки авторът и Весел Веселинов- Жълтия

В сянката на Статуята на Свободата

Живея от години в провинциален Русе, но всъщност по душа съм космополит и бохем човек.

Обикалям тази Родина нашир и надлъж, колкото и да е мърлява и запусната.

Гоня по цял ден проститутки из цяла България, защото не мирясвам и на стари години.

Напук на кризата зиме ходя често до Боровец, Сините Камъни, Белмекен, Мальовица и Петрохан, че дори и лете.

Не пропускам и Черно море - демисезонно, пък и Обзор.

Преджапвам през калната Янтра или още по-калната Тича, прескачам до Тутракан или Розовата долина.

Минавам често на лафче или за по чашка до Мария Луиза, Цар Освободител, Ангел Кънчев и Генерал Скобелев.

Пия си кафето в Прага, Скопие, Битоля, Велико Търново или Батак.

Сръбвам хлорирана вода на Студен кладенец.

Тегля една майна на Македония.

Ям локум на метър на Ябланица и пия Ямболска мускатова край Ямбол.

Заедно с другите отрудени балъци манифестирам на 24 май.

Троша си краката из Мадан и Рудозем, понякога стигам даже до Лом.

Изкачвам Царевец, Черни връх и Белоградчик, преброждам Мадарски конник, ама нищо особено - какво им се радват толкова туристите?!

Разхождам сутрин и вечер кучето си по парковете сред Възрожденци и сред Младежта.

Често, бродейки из града, копнея за Духовно възраждане и Църковна независимост, щото - нали, изпростяхме съвсем, а поповете пак са се хванали за гушата, но кой съм аз, че да ме пита някой, нали така?

Понякога дори празнувам на 3-ти март, но не винаги.

Иначе жена ми е една Чародейка, направо магьосница в леглото и обикновено нощем ми разказва игрите.

Викам "Вечна Дружба!" към братята-румънци отсреща и към туристите-пенсионери от Австрия, дано пуснат някой лев в Русе.

Ходя на конференции в Ялта и купувам цветя покрай Цветница, най-вече Здравец.

Обикновен човек, казвам ви.

Русенец.

Обаче, макар и космополит и бохем по душа, накрая винаги си оставам насред Лайното, в сянката на Статуята на Свободата, и това - ей, Богу - не е в Ню Йорк, и си личи, повярвайте ми…

Камен Петров

ВОТ ТЕБЕ - 2013

Изборът в живота винаги е бил трудно нещо.

Изборите в България обаче почти всякога са кристално ясни. Казват ти за кого да гласуваш и или го правиш, или не. В противен случай - нали… така че, едни дърпат конците, едни раздават десетолевки и кебапчета, едни подправят бюлетините, едни бият, заставят, изнудват, заплашват, печелят…

Обикновено това са властимащите. А причината е една и е логична - просто всички репресивни, медийни и законови лостове все още са в техни ръце. И те са твърдо решени да ги използват в името на следващия мандат. И следващото лапане.

Та, да си дойдем на думата.

Идат поредните избори, братя.

Наближават със страшна скорост, като кортеж на министър председателят по поредната нова магистрала. Пази се, народе, вардаааа!

Иде лятото, идат и парламентарните избори.

Затова и моментният държавен апарат е впрегнат в нечовешки ПиАр, строи магистрали като луд, реже лентички на нови обектчета, сякаш са спагети, ораторства, приписва си заслугите на предни правителства, прехвърля вините си пак на тях, изработва компромати и си мие ръцете от други компромати, копае първи копки и харчи държавни пари, тоест нашите, на данъкоплатците.

Само че като се пънеш прекалено много, а не си разбираш от работата, стават и издънки. Лъснаха поредните дивотии на кабинета покрай незаконното строителство в Несебър, Иракли и Емона. Чалгата лапна 2 милиона европейски пари, вместо да построят с тях две-три нови детски градини, да ремонтират едно-две училища, да подпомогнат майките или пенсионерите. Майките пак останаха с унизителните 35 лева помощи, пенсионерите отново го духат, спортът, културата и изкуствата са в девета глуха, за здравеопазване и образование да не говорим. Синът ми тези дни става на 4 годинки и отсега учи физика, химия, биология, астромония, алгебра и геометрия, щото чичко бойко го иска на училище наесен. Да го учи на ум и разум? Или да му промива мозъка от малък и да му открадне детството? Дъщеря ми е само на 3, но ме пита "Тате, какво е силикон, какво е цици, кой е чичко Митю Пайнера и защо е по-богат от теб, с твоите две висши?". Жена ми три пъти катастрофира по магистралите, щото набързо ги строят и то от магистрали, вика, не останали ниви, и поля, и градини, и гори, и езера. А Черно море застроено, все министерски парцели били май. Бичи здраво чалга, нали и дадоха 2 милиона. От друга страна рапъра Мишо Шамара го размотават по ченгеджийниците, че пеел за бялото, зеленото и червеното. Мила татковино, ти си земен рай…

Земен, неземен, не знам, знам само, че в нивата в последните четири години растат само бурени и плевени, предимно гербери и производните им. Затова и през лятото ще лежа на плажа, няма да гласувам.

Ако пък гласувам, знам за кого НЯМА да си дам гласа, макар още да не съм наясно за кого ЩЕ го дам.

Пък и не смея да вляза сам в тъмната стаичка, щото знам ли кой ще ми застане изотзад. Сигурно ще е як. И ще е я бивш милиционер, я бивш пожарникар, я цялата охрана на кортежа.

Затова, както казват братята руси - ВОТ ТЕБЕ - 2013. И ще им го покажа.

С пръсти.

Щото явно всички са и без това неграмотни…

П.П. Тази събота, 19 януари, 2013 година, на Доган си му спретнаха един сластен кьорфишек като от турски сериал или като от българско НСО, на кой му пука. Затова е този послепис. На който му се смее - да се смее, на който му се плаче - да си плаче. Все тая. В тази бананова република майтапите са толкова големи, че човек трудно може да ги обеме адекватно. Смях в залата пленарна...

Face off

Тази сутрин станах както обикновено в 6,45 часа, сръчкван гневно от пронизителния звън на будилника, и слязох на пръсти в банята на долния етаж за да се избръсна преди работа.

Още сънен, взех в ръка самобръсначката и пяната за бръснене и застинах.

Не разпознах лицето си в огледалото!

Стоях така застинал известно време, вторачен в непознатото отражение отсреща, стиснал в едната си ръка потрепващата самобръсначка, а в другата - флакона с пяната за бръснене, после свих рамене и започнах да се сапунисвам.

Не бях познал собственото си лице и какво от това? В крайна сметка време беше да започна да свиквам с това.

Бръснех се и все пак се чувствах като бръснар, бръснещ чужд човек. Иначе така привичните от години движения на бръсненето изведнъж ми станаха чужди, а ръката - несигурна. Страхувах се да не прережа това чуждо гърло в огледалото, да не порежа чуждия нос или устна, да не сгафя в нещо.

Вгледах се по-внимателно в отражението.

Нищо.

Нищо познато.

Нищо, което да напомня на мен самия.

Нищо, което да ми напомня на тате или дядо, Бог да ги прости, нито даже на някой от синовете ми, а уж приличали на мен, казват.

Нищо, което да напомня дори поне Джони Деп или Брат Пит, мамка му, рекох си горчиво, без ирония.

Просто едно непознато, чуждо, безлично лице, угрижено и напрегнато, като на състезателен кон преди старта, на който той е аутсайдерът в компанията на куп елитни асове.

Трепнах и все пак го порязах, това чуждо лице.

Табула раза някаква, бяло платно, размито от парата на горещата вода петно, а не лице,  камо ли пък моето.

Картинката беше грозна и отблъскваща, плашеше ме, но не чак дотам да не си дам сметка, че лицето в огледалото не е моето собствено лице, по една-единствена ужасно проста причина. Просто това лице отсреща не беше лицето ми отпреди 20 години, когато в очите ми блестяха любов, ентусиазъм и любопитство. Отражението ми днес просто отразяваше натрупваното с години разминаване между мечти, копнежи, обещания и реалност.

Очите ми, доскоро чисти и сини, днес са воднисти, с плетеница от жълтеникави и кървави нишки в бялото, бягат гузно в страни.

Носът ми се е изострил и ноздрите му нервно потръпват.

Устата ми се е отпуснала в безформена, асексуална маса, езикът ми нервно ближе изпръхналите ми устни.

Брадичката ми е станала безволева, почти липсва, под нея вече се оформя чичковска гушка.

Кожата ми е загрубяла и има петна.

Ушите ми стърчат зачервени

Космите ми са побелели и трудно ги стържа с бръснарското ножче.

Това не съм аз, не може да бъде!

Това е положението, пич, и няма какво да се направи, рекох си неуверено, обаче май и сам не си повярвах.

Може би именно заради това още същия ден се обадих на личния си лекар.

-         Спокойно, мой човек, нищо работа. Не се притеснявай. Това е просто просопагнозия.- рече копелето и затвори слушалката.

Сега вече съвсем се паникьосах. Копелдак хипократски! Просопагнозия?! Какво, мамка му, пък е това? Звучеше адски зле. Всъщност, звучеше ми по-зле от СПИН, рак, инсулт, трипер и Алцхеймер, взети заедно.

Реших да плюя на медицината и да взема нещата в свои ръце.

Ще си сменя физиономията, реших, да видим какво ще стане.

Първо пробвах като смених на бартер лицето си с това на съседа от горния етаж. Човекът нямаше нищо против. Беше една свита сива мишка и си му личеше по мутрата - едната такава блага, чиста, наивна, простовата. Изкарах обаче едва няколко дни с това лице. Влияеше на хората като червеното - на бика. На работа веднага ми намалиха заплатата, жена ми ме настъпи да поема повече домакински задължения, децата ми започнаха да си правят каквото си искат, в банките ме лъжеха в очите, а на улицата никой не ми даваше предимство дори и на зелено.

Малко наивно реших да опитам с лицето на фризьорката на жена си, обаче се оказа голяма транссексуална грешка. Фризьорката имаше порочен поглед, похотлива уста и големи подканящи сини очи, което ми докарваше страхотна ерекция всеки път, щом я видех. Сега обаче това лице беше на моята глава и всички педали от града ме нарочиха, а по улиците зад гърба си чувах неприлични подвиквания, подсвирквания и намеци. Дори шефът ме нарече по време на оперативката "педераст" и пак ми смъкнаха заплатата.

За да възстановя поне донякъде обруганото си реноме, следващото лице, което взех назаем, беше това на учителя по физика и математика на сина си. Даскалът е интелигентен, одухотворен човек, рекох си, има една такава чиста и мъдра физиономия, трябва да ми свърши работа. Не ми свърши никаква работа, а заради даскалската мутра, аз свърших в интензивното след кратък и неравностоен побой с трима посетители на кварталната кръчма, които бяха решили, че им се правя на много учен и интересен. Добре поне, че подутата, насинена и закърпена с двадесет и четири шева физиономия в крайна сметка не беше моя, а на даскалчето.

Реших рязко да сменя тактиката, така че лесно подкупих ченгето на ъгъла. Ченгето беше суров, нагъл тип с покварен поглед, волева брадичка и тънки, решително стиснати устни. Взе ми за тази физиономия майка си и баща си, но поне в началото бях доволен. С това лице никой и нищо не можеше да ми излезе насреща. Жена ми обаче не хареса новото ми амплоа, така че си събра багажа и ме заряза, преселвайки се заедно с децата в един град край морето, барабар с фитнес инструктора си, кой то не бил "толкова студен и безскрупулен мъжкар в леглото като теб, свиня такава".

Така че, отказах се. Примирих се с чуждото си собствено лице. Нося си го и до днес. Бръсна всеки ден тази чужда физиономия, отразена в огледалото и не виждам нищо, обръгнах.

Нищо не виждам!

Нищо, което да познавам, харесвам, уважавам.

Едно голямо нищо, отразено наопаки в огледалото.

Това е положението.

Това съм аз.

Мъжът без лице.

Човекът без сянка.

Господин Никой, както би казал покойният Богомил Райнов.

Това бях аз в крайна сметка.

Отдъхнах си.

После се влях в армията безлики хора с чужди лица, които крачеха отмерено и равномерно по широкия булевард и влязох в крачка на път за сивата си, скучна, нищо не значеща работа.

Камен Петров

Малкият живот и малките мечти на Малкия

На Цеци и Пешо - с любов

Минаха Коледа и Нова година.

По телефона и в интернет традиционно ми се обадиха да ми честитят много хора.

Предварително си знаеш кой ще ти честити празника и кой не.

Понякога им се радваш, друг път ти е тъпо и се чувстваш неловко, ама няма как - празници са, трябва да се честити, ще изтраеш и досадниците.

В общи линии от години изненади в честитките почти никога няма.

Тази година обаче мен ме изненадаха…

Да ми честити празниците ненадейно ми се обади човек, който почти бях забравил, че съществува, а както се и оказа - самият той също е забравил за съществуването си.

Човек е, да, дори си има име, но за да запазим поне частица от малкото му останало достойнство, ще го наречем просто Малкия.

"Малкия" го наричаха още навремето и нашите, които държаха ресторант от веригата на "Наркооп", през 80-те години на миналия век, в един малък град наблизо. По традиция така се кръщаваше всеки нов сервитьор, а старите кучета го юркаха с най-тежките поръчки, най-стиснатите или избухливи клиенти, най-крайните маси - тези до входната врата, до кухнята и тоалетната. Та Малкия си остана Малкия докрай.

Мина време, мина и наркоопската епоха, дойде непреходния /както стана видно/ преход, хората се разпиляха из цялата страна и света.

Моето семейство се разпиля към Варна, морето, сините вълни… Един ден там от нищото се материализира и Малкия. Самотен, гладен, дезориентиран. Татко, Бог да го прости, му помогна да започне работа като нощен пазач на паркинга, където държеше семейната кола. Там работеше, живееше, пиеше и мечтаеше Малкия - в малката будка с бариерата на входа на паркинга. Нямаше къде другаде да иде.

После вятърът на промяната отново ме грабна и ненадейно ме изтърси в родния ми град Русе, отново, 43 години след като съм се пръкнал на бял свят във вече несъществуващото родилно на "Николаевска".

Животът ми пое новия си коловоз, дните се сляха в седмици, месеци и години, руслото беше ясно, нещата изглеждаха прости.

И ето ти един ден, Малкия пак се появи отникъде. Преследваше ме като сянка този човек - от град на град, викам си.

Намирам го една ранна сутрин, докато си разхождам кучето, седи на пейка на кея до Дунава и пие кафе от пластмасова чашка. Изглеждаше още поопърпан, омърлян, безнадежден откогато и да било. Очевидно живееше на улицата, но не си го признаваше. От 100 километра ухаеше на клошар, но отричаше. Веднага ставаше ясно, че е умрял от глад, но отказа храна. Иначе ми се зарадва. Разговорихме се за доброто старо време /"Как е майка ти? Хубава жена беше!... Добре? Браво!... Татко ти? Големи приятели бяхме, нищо че ми се явяваше шеф... какво?! Починал?! КОГА?!... Бог да го прости!"/, после се поразговорихме в първо лице единствено число за настоящето.

Малкия, вика, бил добре, даже много. Не ми стана съвсем ясно какво точно прави в Русе, но тук живеел сега.

"С една кака, браточка, малко ми е дърта, ама много хубав човек. Държи на пъпа на Русе, ей там над общината, една страхотна таванска стаичка, само 80 кинта на месец наем, нищо, че тоалетната и банята са общи за етажа…".

Разказва още, че всяка сутрин връщал в кварталния магазин празни бутилки /"Че много се събират и пречат у дома, браточка"/, за да вземе цигари и кафе, после си пушел кротко тук на пейката на кея и зяпал Дунава. Мечтаел.

Хубаво си мечтаеш ти, а работа имаш ли, питам го направо.

Е, че как! Има, как да няма! Държал една сергийка на битака на Кооперативния пазар. "Ей тъй, на" държал клошарите на Русе в шепата си. Всеки ден му се отчитали след обиколките си по контейнерите, оставяли разни намерени по-ценни неща, за които им давал жълти стотинки, а после от мераклии изкарвал хубави пари. Куфари, полилеи, цели врати и дограми, дрехи и обувки, чанти, счупени електроуреди, часовници, грамофони, какво ли не, разказва ми Малкия, а стомахът му къркори в ясния и мразовит въздух на ранната януарска сутрин.

Добре живеел, казва, но признава, че мечтае да се върне в родния си, забутан, замиращ, забравен от Бога градец, известен само с това, че в него е родена навремето Лили Иванова, където да отвори една малка кръчма. Да я развърти с "русенската кака", че все пак цял живот е бил сервитьор, нали, и пак всички да го познават като преди и да му викат… Малкия…

Камен Петров