Вселената замръзна за миг

 

Say your prayers little one, Don't forget my son

To include everyone, I tuck you in

Warm within, Keep you free from sin

'Til the sandman he comes, Sleep with one eye open

Gripping your pillow tight ...

                                            Metallica, Enter sandman

Вселената, Животът и Всичко Останало, замръзнаха за миг точно в 13,00 часа на 23 август 2012 година и нищо, разбира се, не беше 42, а нещо много повече и нещо доста по-малко, де факто обаче всичко. Разбира се, никой, освен мен,  не разбра за това – все пак не е изригнал вулкан, не е Фукушима, не е бомбен атентат в Бургас.

Просто в този миг моето момиче роди сина ни.

/Тя се казва Светла, а той – Камен, а Светът продължава да се върти/

13,00 часа на 23 август 2012 година – има-няма четири месеца преди края на Света, поне според древния календар на маите, показва справката.

Според моя персонален календар обаче това е едно начало на един живот. Една анатема на апокалиптичните прогнози на бъдещето. Е дно ново начало и един нов, наистина красив рев, който казва на целия обруган, замиращ, самоизяждащ се Свят: „Хей! Аз съм тук! И съм сега! И ме има! Здрасти! ААААААААААААААААААА!!!“.

 Ето, това е синът ми.

Крещи.

На колко от вас им стиска да го направят?!

Хех, мерси, ясно.

Синът ми се роди насред кризата, напук на всичко. Ще оцелее напук на всичко. Ще надживее малоумните правителства, шантавите цени, откачените прогнози, малоумния Нов Свят, в който се е пръкнал. Синът ми е млад, синът ми е силен, синът ми е взел от мен и от майка си най-доброто, което може да вземе, за да се изправи един ден срещу всичко това, в което днес се ражда /а то наподобява помийна яма, вони, и той не искаше да влезе в нея, о, как не искаше/, и да покаже, че не сме 70-те във Великобритания и лозунга NO FUTURE  на Sex Pistols не важи за нашия син – моят и на моята любима, днес.

Дали? Или?

Ще видим.

Факт е, че на 23 август, насред горещата и кризисна 2012 година, точно в 13,000 часа, на бял свят излезе и проплака поредното бебче в тази замираща държава и в този замиращ град. В случая – моето бебе и бебето на моята любов Све.

Питате ли се – има ли смисъл?

Питате ли се – докога?

Питате ли се – кой и защо и как?

Едно мога да ви кажа – не ви трябва упойка, за да прескочите това, което прескочи моята любима в родилното. Не ви трябва да сте слепи, за да се спънете в ямите на ежедневието. Не ви трябва да сте роби, за да възстанете за това, което обичате, в което вярвате и за което бихте умрели.

Аз бих умрял.

За сина си, който се роди напук на всичко.

За майка му, която го износи напук на всичко.

Заради всички като мен, които продължават да вървят нанякъде /напред ли?/ напук на всичко.

Ако пък вие самите не смеете да направите нищо от тези неща, просто си пуснете плейъра и вместо обичайната чалга на ежедневието, си пуснете нещо на U2, примерно  With or without you. Ако ли не, пуснете си Doors , върши работа.

А аз ще отида да видя любимата си и сина си.

Те са моето бъдеще. Моето настояще, минало и всичко. Моето аз.

А вашето?...

Я го потърсете, а?

Хей!

 

23 август 2012 година

13,00 часа

Русе

 

P.S. Обичам ги. А вие кого обичате?

Петък вечер

Петък вечер.

Викам си, мамка му, стига вече бачкане. Адска жега е, половината от ония копелета – колегите ми, са на море, и съм се скъсал от работа. Време е да разпусна. Що ли не взема да отида на една дискотека, от години не съм ходил. Хем ще изпия едно-две, хем ще се разтоваря, хем може да забия някоя мадама, която чете Джойс в оригинал, хем ще изпраскам някой репортаж за вестника на тема как се забавлява днешния българин и ще изкарам някой лев, че да потуша донякъде петъчните си дискотечни харчове.

Умно момче си, пич, викам си, тръгвай!

И тръгнах.

Облякох си любимите черни джинси, коженото яке и тениската на U2 от оня концерт в Истанбул по-миналата година. Взех си телефона, цигарите, личната карта /за всеки случай, защото родната полиция ни пази!/, както и 50 кинта.

Все ще стигнат за няколко бързи питиета за лека нощ, реших.

Сбърках обаче.

Не стигнаха.

И родната полиция не пазеше.

Първото унижение преживях още на входа, когато две бичмета от фейс контрола ме изръсиха с 10 лева само за да вляза в клуба.

/Последното, разбира се, дойде в момента, в който стана време да си платя сметката и останалите 40 лева не стигнаха за две малки водки с портокалов сок/.

В клуба беше тъмно, смрадливо и задушно. Сред адската тъпканица вонеше на марихуана, тютюнев дим, разлети спиртни напитки, поне 50 вида парфюми и пот. От време на време пробягващите лъчи на лазерите и прожекторите пробягваха сред тълпата в дискотеката, от което положението само ставаше по-зле. Тесните светлинни лъчи разкриваха внезапно изникнали сред мрака бледи лица със зачервени очи и разрошени потни очи, лъснали от похот, дрога, алкохол и недоспиване, надпреварващи се в времето в опита си да им стане весело на всяка цена.

На дансинга дебел мургав мъж с писклив глас или дебела мургава жена с писклив глас виеше нещо като „Хвани ме де! Хвани ме полека! Събличай ме! Хвърляй всяка дреха!”, после продължи с дори по-големи дивотии „Че голям е всички знаят - много, много е голям. Че срамувам се да кажа - много, много ме е срам. Дръж го здраво, дръж го и недей го пуска!”. В дрезгавия марихуанено-алкохолен сумрак приличаше на кръстоска-мутант между Мерилин Менсън и Лейди Гага, но кой бях аз да отсъдя.

Наоколо хвърляха гюбеци тълпи от подрастващи дебили с мабоумни прически в стил Дейвид Бекъм от Илиянци, както и пълчища от недооформени още курвета с характерните вдигнати ръчички с пощръкващи пръсти и с дрес код, 

който с голям успех приравнява абитуриентките към чалга певиците, а чалга певиците – към магистралните евтини проститутки.

В единия край на клуба очевидно се провеждаше конкурс „Мис Силикон 2012”, нищо че напомпаните цици гърмят напоследък като фойерверки във всяка чалга кръчма по тези географски ширини.

До тях конкуренцията организираше конкурс „Мис Секси Дупе 2012”, а в журито имаше трима депутати, двамина кметове и петима бизнесмени, които си избираха овца за стадото.

По-нататък за конкурса „Мис Мокра Фланелка 2012” се бяха строили десетина крави от региона, доволни от факта, че в дупката има явно достатъчно на брой селяци, готови да ги издоят на място.

Конкурсът „Мис Губек 2012” беше сврян малко в дъното, но за сметка на това гюбеци хвърляха всички останали наоколо – от собственика на клуба, през бармана и сервитьорките, до посетителите, охраната и патрулиращите полицаи, тръгнали на рутинна проверка в района.

Лек смут във фестивалната конкурсна програма създаваха стадо от поркани и леко друсани студенти и футболисти, загубили поредния мач, които гонеха стресирано прасе сред присъстващите и надаваха бойни крясъци при всеки пропуск.

От мощните тонколони, тлъст чалга Диджей, дегизиран като рапър, пускаше очевидно олдскул чалга парчета, така че в смрадливия полумрак от време на време сред ритмичните гюбекчийски дръммашини се дочуваха фрази като „Аз съм волна пеперуда и летя от цвят на цвят…”, „Ббял мерцедес ме преследва в живота…”,  „Дърт козел млада върба лющеше…”, „Тигре-тигре, имаш ли пари…” и прочее несекващи бисери на съвременното кръчмарско народно творчество.

Някакъв плешив дангалак с балерина под мишница, тъмни цайси, 11 бодигарда и ТВ-екип, зорко следящ за всеки негов жест, влезе за миг, огледа неодобрително купона и си излезе, преди някоя патка от публиката да каже „седем-осем” и да падне, а на задника на марковите му кожени гащи проблесна пришит фосфоресциращ надпис „Добрите момчета отиват в Рая, лошите – където си искат”.

На маса в ъгъла седяха осем спинозни венозни коматозни наркомана. Седем от тях въртяха спринцовка с хероин и се боцкаха подред един по един. 

Осмият обаче явно беше вече умрял и беше успял да се мумифицира, но на никого не му прави впечатление.

На входа десетина бодигарда и тумба пияни и понадрусани с амфетамини и трева посетители заформяха седмото поред меле за днес, а вечерта едва започваше. Ченгета на смяна се бяха подпрели удобно на бар столчетата и залагаха за тоя и оня с пълна уста.

В другия край на дискотеката двама баровци с бели пътъчки, бели панталонки и шарени ризки, разгърдени до пъпа, за да им се видят по-добре златните ланци, изнасилваха без особен ентусиазъм, дори доста рутинно, ученичка, която приличаше на леля си – ако, разбира се, леля и, беше пропяла чалга в една по-ранна възраст.

Наоколо щъкаха работливи барманчета и сервитьорки, и продаваха 12-годишно уиски, шарени коктейли, кокаин, трева, разноцветни хапчета и добро настроение, които утре щяха да преминат в махмурлук или да закарат реципиентите за дезинтоксикация в клиниката в Суходол, а там джакузи и СПА нямаше.

Силиконови бомби се вееха навсякъде, направо да ни завади Силиконовата долина в Калифорния, мадъ факъ, барабар с Доли Партън и Памела Андерсън – Лий.

Скъпият алкохол-менте и евтините курви-менте завършваха подобаващо картинката.

Край тях по баровете със скумчаещи физиономии висяха обичайните пеперуди, плеймейтки, миски, моделки, мутреси и златотърсачки, а чичко-паричковци, фермери и милионери търсеха съпруги, под зоркия поглед на Биг Брадър от системите за видеонаблюдение.

Поставените по масите телефони очевидно бяха по-скъпи от гарсониерката ми в квартал „Младост”, а същото май важеше и за 24-каратовите запалки и баровските цигари, тъй

че тихомълком прибрах старата си „Нокия”, евтините си „Карелия” и кибрита, и се направих, че ме няма.

Очевидно обаче бях закъснял, защото седмото за нощта меле беше привършило, а бодигардовете, останали без забавление за момента, ме набелязаха и учтиво ме изхвърлиха навън, което ми костваше само насинено око и поразклатен зъб, нищо повече, както разбира се и унизителния факт, че с 40 кризисни български лева не можах да си платя двете малки български водки-менте и портокаловия сок, в който нямаше портокал и не беше никакъв сок.

Прибрах се пеша, тъй като пари за такси нямах.

Изпих за успокояване на нервите една бира на крак до хладилника, после седнах на компютъра да си напиша материала за утре.

Е, репортаж не написах.

Сърце не ми даваше просто.

Изпрасках обаче ей това злостно стихотворение:

Когато изляза в петък вечер

Гладен съм.

И искам още.

А менюто

     менюто ми е толкова бедно:

оглозгани емоции

чувства /ударени в кантара/

сълзи /разредени със вода/

обич,

           омраза,

                          съчувствие -

по шепа.

Истини -

в коктейл 1/1 -

с лъжи.

И накрая ме удрят в сметката.

Защо,

по дяволите,

стоя все още

в този ресторант?!

Камен Петров

Hot dog’s Rousse style

Наистина, честно, скъпи приятели и съседи, напоследък май метеорологията в Русе не е това, което би трябвало да бъде. Вярно, не е кучешки студ и не валят кучета и котки, но за сметка на това е наистина кучешка, нечовешка, унижаваща човешкото достойнство, както и напълно размазваща мозъка августовска жега. Подвластни на жегата очевидно са и псетата в града – както домашните елитни породисти гадове, така и уличните помияри. Първите дремят по цял ден, проснати под струята на климатика, завряни в най-далечния, тъмен, влажен и хладен ъгъл на банята, или долепили гръб до вратата на хладилника, евентуално до входната врата. Вторите обаче са се натръшкали навсякъде в постапокалиптичното августовско безморско и безбасейнесто Русе, където горещината на сянка заковава термометъра на 45-46 градуса по Целзий и спасение не дебне отникъде. Нито пък прохлада, повей, хладна сянка, весели чучури на чешми и шадравани. Но няма какво да се обясняваме, русенските кучета знаят много добре всичко това. Hot dog’s Rousse style, както често се изразяват американските туристи в най-аристократичния и европейски град на държавата, а те според Националния статистически институт, за второто тримесечие на 2012 година в Русе са точно… 1 /един/ и то гастарбайтер от Алабама, че и негър. Не отседнал в „Рига”, бил на палатка, янки скапано. Но – да се върнем към смазаните от кризата, лошата храна, човешкото неодобрение и канската жега русенски кучета. Ами ето ги…

Суша

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”

Устните ми са изпръхнали и напукани като земята, осеяна с посърналите трупове на повехнал царевичак и слънчогледи, отвърнали лица от слънцето.

Суша е.

И жега.

От месеци не е капнала капка дъжд да отмие срама ни, прахта и стъпките на случайни минувачи от улиците, а слънцето немилостиво пече. Пресъхнали са морето, реки, езера, ручеи и потоци, чешмички, фонтани и шадравани. Дори сухия фонтан в 10-милионния стар-нов център на града вече е наистина сух и туристите прибират фотоапаратите.

Устните ми са нацепени, нецелунати и сухи. От тях по лицето ми се стичат струйки димяща кръв, която цвърчи и се изпарява, надявайки ми сюрреалистична карнавална маска, в която самият аз не мога да се позная.

Прибирам се с пресъхнала уста и изсушен мозък след поредния безплоден работен ден у дома и се спъвам в малко трупче. Някой от ония авто педали е сгазил домашната ми котка пред входната врата. Станало е отдавна, защото вече се е изсушила като чироз, мумифирицала се е така, че не и трябва препаратор, за да си я оказа в хола над камината. Прекрачвам мумифирицарана си котка /в древния Египет тя щеше да е обект на преклонение/ и влизам у дома.

Ежедневието е празно – едно такова сиво, прашно и потънало в маранята на скуката. Блъскаш си ежедневно главата със сухари в полицейски, военни и митнически униформи или със сухари, удобно вдървени зад чиновническите си бюра.

Сухата статистика сочи, че заради кризата и жегата и провинциалния дух, който някак ни крепи живи, отдавна в този град са пресъхнали паричните потоци. По непометените му улици се валят сухи есенни листа, останали още от миналия октомври. Пресушените дамаджани с вино са една от отличителните черти на жителите му – хора, за които от години казват, че дори да нямат работа, по цял ден пълнят кръчмите в центъра – и май е вярно. Емоциите наоколо са сухи цветя в празна ваза. Хората си разменят сухи думи, оформени в протяжни съподчинени изречения. От време на време избухва кратък сух смях, най-често сардоничен и обиден за околните.

Пресъхнали кладенци се мержелеят в маранята – и петролни, и газови, и питейни такива, последните подвластни на Басейнова дирекция, разбира се.

Вървиш по пустите провинциални улици, край които мълчаливо се ронят фасадите на старите аристократични сгради, припукващи в сухата жега и ронят отдавна изсъхнала настилка по напечения асфалт, така че като ходиш, под стъпките ти сякаш хрущят пясъците на пустинята Сахара – пусто е и горещо и няма оазиси. Унесен в мислите си, в рехавата сянка на стар орех в центъра на града се сблъскваш с известен от години клошар, известен най-вече с това, че е клошар от години.

-         Голяма суша, а, приятел?- вика клошарят с надеждата, че ще му пусна в ръката някой лев, и потрива палец и показалец в древния жест – Имаш ли нещо сухо за Бог да прости?

-         Направо като Сухиндол или Суходол, хахаха.- допълва с изкривено чувство за хумор, забелязал безмълвния отказ в сухите ми очи, колкото да ми позволи да си припомня, че настоящият клошар е бивш филолог с магистратура и 30 години стаж като преподавател в едно от бившите улитни училища в града.

Отминавам го без думи в жегата, потънал в собствените ми мисли, които се блъскат из гънките на мозъка ми като пощурели пчели в изоставен пчелен кошер. Сухиндол и Суходол, Сухиндол и Суходол, повтарям си без глас. Виното и клиниката за алкохолици, причината и следствието, началото и края, кръговратът на вселената за всички ни в крайна сметка. Поне просякът-филолог не си даваше труда да го прикрие като повечето от нас и дори в момента, когато ми демонстрираше малката си игра на думи, подаващата се от джоба на палтото му бутилка го издаваше, смигайки право в очите ми с полупразното си /или може би полупълно/ гърло.

Клошарят, жегата и безпътицата ме подтикват неволно да си мисля за сухо бяло вино с лед и лимон, ледено сухо мартини, сух лед и сух таратор. Суходол и АА не са далеч, човече, опомням се обаче навреме и се отправям към Голямата река.

Голямата река обаче в момента е Пресъхналата река. Реката е жадна, а устните и са напукани и болят като моите. Прегазвам реката, която вече не е река, а самотен нажежен каньон, осеян с наноси и попукана спечена тиня, с  мумифицираните трупове на птици, риби и раци, а водата и е само една мътна топла вада, в която няма да се зароди живот, поне не в близките 1 милиард години. Прецапвам прочее вадата, животинските останки и спечената тиня до отсрещна Румъния, зорко озъртайки се със сухите си очи за случайно преминаващи митничари, граничари или Бог знае какво, колкото само да открия, че и там жегата, сушата, блокадата на Шенген и евроизолацията са оставили своя безнадежден траен отпечатък.

Така че връщам се обратно в буренясалия от ненужни спомени и закърнели надежди град отсам Пресъхнала река /реката е жадна!/, чудя се какво да правя със живота си в тази жега, която е изсушила мозъците, емоциите, амбициите, плановете, мечтите, бъдещето на хората – мумифицирани понятия в пирамидата на Времето.

Решавам, че след като няма никакъв смисъл в нищо, най-логично е да се самоубия. Качвам се на моста, който не излъчва никаква дружба, а само къртеща плочките за 10 милиона жега, перилата му парят, скелетът му трепти в унисон със стъпките ми и с вибрациите на прелитащите климатизирани автомобили. Установявам обаче /логично!/, че всъщност не мога да се удавя, просто няма как – жега е и суша, в реката няма вода, само затънали в изпечената тиня шлепове и влекачи, а и никак не ми се иска да се размажа далеч нейде долу в пресъхналото корито на Голямата река, Пресъхналата река.

Тръгвам все пак по протежение на така недружелюбния Мост на Дружбата към Румъния. Не може да е чак толкова зле като тук, решавам. На края на моста обаче ме пресреща разпасан румънски митничар. И той потрива похотливо палец и показалец подобно на градския клошар-филолог, и от неговия джоб се подава същата бутилка, макар надписът и да е на латиница, не на кирилица.

-         Две евро, домнуле!- вика мамалигаринът и се уригва на ракия и чесън в лицето ми – Такса! Такса!

За да съм в унисон с експеранто-пантомимата му, правя от своя страна един също така характерен и разпознаваем навсякъде по земното кълбо международен знак с пръстите си, но – може би защото съм ужасно уморен – използвам вместо два само един – а именно средния.

И знам, че не го показвам само на това копеле – митничаря, а на целия проклет Свят, на Живота, на миналото и Бъдещето, на Всичко.

Обръщам се бавно /все пак 46,6 градуса по Целзий на сянка е/ и бавно поемам обратно по дългия недружелюбен мост, в чийто отсрещен край все така ме чакат дълбокия провинциализъм, сковаващата скука, сахарската жега, ронещите се аристократични сгради, убийствената рутина на ежедневието, сушата, залезът на парещото слънце.

Мостът глухо кънти и се съпротивлява на стъпките ми. Страхувам се, че всеки момент от лицето ми ще се отронят горещите капки кръв от напуканите ми устни и солените сълзи от сухите ми очи, и ще затрополят по асфалта.

Сълзите ми обаче отдавна вече също са пресъхнали.

Кръвта ми спи.

Таке че – сухо е…

Камен Петров

Трафик

„Състоянието и организацията на транспортната система на града и страната е кризисно и се дължи на лошо управление. Доказателства за това са: зле организираният трафик, растящият брой на зоните с постоянни задръствания в града, нередовните превозни средства на градския транспорт, претъпканите маршрутки, липсата на свободни тротоарни пространства за нормално придвижване на пешеходците, почти пълната липса на инфраструктура за придвижване с велосипед, липсата на таксиметрови стоянки. Придвижването по този начин не отговаря нито на световните, нито на европейските стандарти за добре управлявана транспортна система…”

                       Из бюлетина на радио „Свободна Страна”

-         Пичове, работата е мамата си трака. Този град има, да кажем 1 милион население, а страната чат-пат около 7 милиона. В същото време таратайките по улиците на града са около 3 милиона, а на страната – 12 милиона и човек не може да мине спокойно с Правителствения кортеж, без да сгази някого, мамка му... Кво прайм сега?- рече Генералът, който беше събрал целия Министерски съвет в просторния си кабинет с изглед към планината.

По стар партиен навик, Министерски съвет се сви до един по махагоновите кресла и в кабинета настана неловка тишина. Министрите кротко си смучеха дванадесетгодишното уиски, някоя димяха с хаванските си пури, Полицай №1 на Републиката нервно подрънкваше с масивните си златни пръстени и без нужда се почесваше по плешивата глава. Всички до един обаче разсеяно зяпаха през панорамния прозорец край едроглавия силует на Генерала към планината, която седмица след горския пожар още досадно димеше.

-         Какво прайм, викам, пичове?!- опита се нервозно Генералът да надвика поредния протест на еколози, който беше задръстил централните булеварди и подстъпите към Парламента и Министерски съвет. Този път за разнообразие протестираха срещу горския пожар отсреща /след протестите срещу ски лифтовете, изсичането на горите, застрояването на крайбрежието, цените на горивата, цените на тока, цените на водата, цените на парното и какво ли още не, мамицата им, рече си с омерзение Генералът/.

Секси секретарката на Генерала, бивша миска и бивша Министърка на Земята, по таен знак, послушно прочете предварително подготвената статистика:

„България е на 37-мо място в света по брой на автомобили, сочат данни на ДАНС… пардон - на ООН. Класирането на страните е съставено по броя на автомобилите на хиляда души от населението.
САЩ са на първо място в света. На хиляда американци се падат средно по 765 коли. Второто място е за Люксембург, където количеството автомобили е 686 на хиляда души, а на хиляда българи се падат по 239 автомобила. Това обобщават данните от класацията на ДАНС… ъъъ – на ООН”… 

-         Евала, мойто момиче!- похвали я щедро Генерала и я тупна по малкото задниче.

-         Да секвестираме личните автомобили на сганта.- предложи несмело Министърът на пропагандата.

-         Аз предлагам, другарю Генерал, да утроим цените на бензина, на дизела, на метана, както и винетките на колите нов внос и на новите такива.- потри ръце Министърът на икономическите далавери.

-         Да въведем военно положение.- с надежда вметна Министърът на войната, който поради редица международни договори и споразумения отдавна вече нямаше войска, която да командва и за целта употребяваш жена си.

-         ДААС, ГДБАТ и НСБАТ…- мрачно процеди от мястото си в ъгъла Полицай №1 на Републиката и Министър на Полицейските щурмоваци, откъдето тайно наблюдаваше на заседанията всички останали.

При смразяващия звук на гласа му всички останали нервно подскочиха и застанаха нащрек.

-         За кво ти е думата, пич?- навъсено запита Генералът.

-         Да създадем Държавна агенция Автомобилна сигурност, Главна дирекция за борба с автомобилния трафик и Национална служба за борба с автомобилния трафик.- поясни иронично Министърът на Полицейските щурмоваци – Така с един удар ще ги размажем гадовете.

Месестото лице на Генерала грейна:

-         А така! Евала, пич! Така те искам! Затова съм ти мушнал силовото министерство, знаеш… Хм… Трябва да я избистрим тая концепцийка ние… Иначе има хляб в нея… Само Европа да я одобри, де… Иначе ще действаш отсега по новата система. Искам пет перманентно свободни паркоместа пред вилата в полите на планината /ти знаеш къде/, както и никакъв трафик до училищата на децата, до Министерски съвет и до банката на жената – няма да дишаме мръсен въздух като някакви простаци, я, ХОХОХОХО… А, и от утре целият Министерски съвет на работа с велосипеди ви искам, ХОХОХОХОХООООО… Майтап бе, Уили, джиткайте си там лимузинките и джиповете, нема проблеми…

………..

Колите по навик пълзяха в грозен сив трафик. Над тях  плътно висяха сивкави изпарения от автомобилния трафик, в които колабираха гларуси, врабчета, гълъби и ниско летящи откъм планината парапланеристи. Светофарите до един светеха червено, регулировчиците по стар навик бяха до един пияни или махмурлии, шофьори на маршрутки се опитваха да минат напряко през тълпата досадни пешеходци по тротоарите, на две-три места из задръстванията ставаха хубави масови сбивания, придружени с обичайните псувни.

Ако човек обаче се загледаше малко по-внимателно, щеше веднага да забележи огромна разлика в трафика в сравнение с преди.

Просто вече в сила в Града и Държавата бяха влезли новите структури на ДААС, ГДБАТ и НСБАТ.

Иначе казано на човешки език, а не на ченгеджийско-шпионски: Държавната агенция Автомобилна сигурност, Главната дирекция за борба с автомобилния трафик и Националната служба за борба с автомобилния трафик…

В сила беше влязла и прокламацията на Генерала, излъчена пряко от трите проправитествени национални телевизии, с която той по обичайния си безпардонен начин обяви въвеждане на военно положение. Генералът обясни на ошашавеният народ още, че да се облекчи трафика, на гражданите се забранява да пътуват по един в лек автомобил /защото иначе следват санкции/, както и колите на градския транспорт да потеглят от спирките, без да са  се напълнили до крайния си капацитет /иначе следват санкции/…

И сега по улици, булеварди, мостове и кръстовища сновяха маскирани тежковъоръжени полицейски патрули и спец части. Градът /а и всички градове в Държавата, както и прословутите Магистрали/, бяха разделени на квадранти, райони, сини, зелени и пембени зони. На оживените кръстовища бяха застлани напреки на платното метални вериги с шипове  и бяха издигнати блиндирани КПП с видеонаблюдение, паралитичен газ и картечници, а на всеки ъгъл винаги се навъртаха патрулни коли, БТР и камионетки с наказателни отряди, готови да санкционират нарушителите.

От време на време патрулите засичаха нарушител, позволил си да пътува сам в собствената си кола, така че го разстрелваха още на място и репатрираха автомобила в полза на Държавата, за да не губят време.

Имаше и отделни случаи на откачили заради ситуацията автобусни шофьори, които не успяваха да напълнят докрай колите си с пътници, желаещи да се лашкат с часове в тях из уличните дупки и задръстванията.

Високо над тях се люлееше с повеите на токсичния бриз модерната алтернатива на Прословутото Метро. Вместо масово репатрираните в полза на Държавата трамваи и тролеи, с европари високо над пътното платно, между сградите, усилено се прокарваха кабинкови лифтове тип „въздушна железница” /демонтирани наскоро за целта директно от планината, която още тлееше/.

Край тях, натирените заради наглите си масови протести по улиците и площадите еколозите лазеха по опънати въжета над улиците и колите от сграда на сграда на път за работното си място, за дома, до магазина, на лекции или за пикник сред природата – само че за предпочитане нейде зад граница…

Камен Петров

България 2012

Пътят на сълзите

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Мятам се в просъница в нощта и сънувам сълзи.

Бременна съм в седмия месец. Леглото ми е вечно неудобно. Гладна съм. Вероятно приличам на слон ала нервите ми далеч не са слонски. Всеки звук е изпитание за крехката ми просъница, а звукът на капките е наистина точно като китайско мъчение, което пробива скали, психики  и воли, цели цивилизации. А капе сякаш цяла вечност. Нощ след нощ. От години, столетия и епохи, и няма край.

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Сръчквам с лакът в ребрата любимия си, който спи, удобно сгушен в мен:

- Пак не си затегнал кранчето на топлата вода… Спри го, моля те – ще полудея…- шепна.

Той става, полубуден, залита към чешмата, затяга крана, после се сгушва в същата ембрионална поза до мен, досущ копие на сина си, който като по чудо кротува в корема ми предутрин. Може би е жаден, а може би не, но е прекалено сънен, за да отпие от поредната чаша вода, която изветрява на пода на леглото като всяка една друга нощ. Заспивам с все същия неспокоен потен сън и отново сънувам сълзите.

Кап-кап-кап…

Кап-кап.кап…

Кап-кап-кап…

Капят ли капят сълзите на водата, но някак си /дори и насън/ знам, че това всъщност не е просто плачът на нашата кухненска чешма, нито на някоя друга. Плаче нещо по-голямо, важно и изначално от моята кухня, от моето домакинство, от животът ми. Това са сълзите на Природата, която обезчестяваме като серийни изнасилвачи ден след ден, година след година, откакто свят светува. Това са сълзите на Световния океан, които изтичат през чучурите на кухните и баните ни, в тоалетната чиния и бидето, във ваните на снобите и в легена с гореща вода за напарване на старците, в автомивките и пръскачките на моравите ни, в шадраваните пред кметството и във всеки басейн насред августовските жеги, в кубчетата лед в бърбъна на някой баровец и в грейката върху измъчените от подаграта крака на дядо ми, в сутрешния ми душ и вечерното миене на зъбите, в чашата ми кафе и в пяната на бирата на съпруга ми…

Световният океан се вълнува могъщо с всяка следваща фаза на луната и също тихо плаче, а сълзите му дълбаят Апокалипсиса по лицето на Земята…

Кап-кап-кап…

Кап-кап.кап…

Кап-кап-кап…

И засънувам сън, люшкана в неспокойната люлка на океана. В съня ми /юни 2012 година, среднощ е/ плаче всяка локвичка и всяка неотводнена канавка в града. Плачат капчуците под стряхата ми и бойлерът в банята, с всичките му течове и конденза. Виждам как плачат ручеи и потоци, езера и язовири, реки и водопади и морета, Океанът плаче… Виждам сълзите по лицата на айсбергите на Северния полюс, виждам да плачат норвежките фиорди и гейзерите в Исландия, виждам да плачат дъждът и топящия се сняг и мъглата и градушката и суграшчицата и росата. Океанът плаче…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

В съня си, разкъсван от сълзите на водата, не съм просто една жена, а част от огромен, необятен, необясним жив организъм. Аз съм част от цялото и то е в мен, тъй както детето ми, което в момента плува в околоплодните води, е част от моя организъм. Само че моят сън е кошмар – нали съм бременна, бъдеща майка, скоро ще родя, страх ме е за бъдещето. Затова в съня си/кошмар виждам пясъците на Сахара насред Сентръл парк в Ню Йорк. Виждам река Дунав като пясъчна пързалка – от извора си при Щварцвалд до Делтата си при пресъхналото отдавна Черно море. Виждам мъртви пингвини върху цвъртящи айсберги, Амазония без гори, риби с хриптящи хриле, подскачащи по тинята, майки без кърма и деца без сълзи, камили, на които вече не им достигат 4 стомаха, виждам нечовешки и нечуван „сух” полицейски воден режим и търговци на черно на новото злато – водата, която струва чашка за един човешки живот на битака, продадена под масата.

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Слушам в просъница плача на водата, въртя се неспокойно в подгизналото от потта ми легло /потта ми капе!/, плача насън и аз заедно с Природата, с Океана, със Земята и със Света, и се мятам ли мятам като риба на сухо. Мятам се, мятам се, мятам се… На сухо…

Знам, че сълзите – капка по капка, винаги тръгват от сърцето на нещата, от недрата на Земята, от естеството на нещата, за да излязат навън и да попият – в пясъка, в Космоса, в отводнителния канал, в носната кърпа, в прегръдките и целувките на някой друг…

Някой, мисля си, сънувайки, трябва да избърше най-сетне тези сълзи, някой трябва да ги спре и да подсуши лицето на Планетата, а този някой – струва ми сме всички ние, хората, заради които Планетата плаче…

Защото аз не съм мечтала да летя.

Мечтая да плувам.

И то да има къде.

Светла Колева