ПЪТЕПИС - Вода газим, жадни ходим

Не съм оттук и съм за малко, но честно ви казвам – едва не изпуках от жажда и дехидратация тези дни.

Дойдох в Русе колкото по служебна линия /пиша пътепис за известно столично списание/, така и по лични причини /исках най-сетне да го видя този прословут град – най-европейския у нас, казват, Малката Виена, Европейска столица на културата и прочее/.

Да, ама май сбърках, че дойдох през август.

/Местните казват, че ако в страната е студено, в Русе е най-студено, а ако у нас е горещо, в Русе е най-горещо/

/Местните казват още, че през август на плочките на площада по обед можеш да си изпържиш две яйза на очи, стой, та гледай/

Е, прави са хората, поне за горещините. За яйцата не знам, не се пробвах.

Та, жега някаква непоносима ме нагази още на гарата – има-няма към 45 градуса на сянка, може и повече да беше.

И комари. Много комари. Всякакви комари. На пълчища.

Вдигат ти филията хляб направо от масата и беж към румънско.

Но, комарите са една друга тема, говорим си за водата и жаждата сега.

Обикалях аз първия ден Русе, носен на крилете на все още неувяхналия си под палещите лъчи на слънцето ентусиазъм, щраках като луд с двата фотоапарата, че и с мобилния телефон, драсках си записки в тефтерчето, разговарях с местните.

В един момент обаче взех да каталясвам.

Жаден съм!

Потен съм.

Жега е.

Искам вода и прохлада!

Русе е най-големият ни град по поречието на великата река Дунав и воден от професионално любопитство и от чисто себичния копнеж да се топла във водите му въпреки забраната на местния кмет /нали знаете – „Тих бял Дунав се вълнува, вечело шуми, бум!”/, се заспусках към кея. Спусках се дълго и разгорещено, като по пътя от центъра дотам успях да си разбия новите маратонки по дупките на улиците и разбитите точки на тротоарите.

Както и да е, викам си, ще си възстановя щетите от командировъчните, дай да стигна само до брега и да се цамбурна в живителната хладинка на великата река. Пък после ще се налоча от бистройструйните чешмички по кея, а може и да ударя една леденостудена биричка в някой бийч бар на плажа.

Е, стигнах.

Реката обаче не се оказа живителна, а кална и почти пресъхнала, водата имаше виолетово-кафеникаво-лайнян цвят, на места клонящ към черното.

Чешмички на кея, вярно, имаше, ама там където още бяха останали читави /разбирай – неразбити/, бяха по-сухи от най-сухото мартини, което бях пил в живота си.

Разминах се и с биричката, защото се оказа, че край реката има само едно-единствено мижаво капанче, и то затворено.

Плажът го наричаха Конския плаж и там на попуканата тиня, останала след оттеглилата се заради маловодието река, лежаха дузина бабички и правеха нещо като слънчеви бани или може би кални...

Омерзен, жаден и потен, но не и обезсърчен, закатерих баира нагоре към центъра, като по пътя напразно се озъртах насред канската августовска жега за поне една-единствена бликаща чешмичка.

Нали съм столичанин в повече, загубих се, и вместо на градския площад, се намерих в Парка на Младежта. Отдалеч съзрях чешмичка, пред която се виеше дълга опашка изнурени като мен люде, дори ми се стори, че дочух ромона и. Наредих се светкавично на опашката и половин час по-късно се докопах до единствения чучур. Пих дълго и напоително, чак докато редящия се след мен изнервен чичка не взе да ме ръга в кръста с бастуна си.

Тръгнах по „Александровска” към центъра – по пътя ни чешма, ни дявол, ни нищо, само руините на прастари чешмички, тип „рибка”, жадни и пресъхнали като мен самия в августовския пек.

Как да е, на централния площад ме чакаше приятна изненада – цели две чешми, батко, в двата края на площада, хем двойни – една висока – за нормалните хора, друга ниска – за децата и бездомните кучета, а те тук бяла в излишък. Кучетата имам предвид, не децата.

Потеглих нататък по „Александровска”, щракайки руините на старинните сгради, и пак същото – няма чешма, няма водица, няма чудо.

Добрах се как да е до площад „Батемберг”, гледам градинка, в далечния край шадраванче. Викам си, брат, най-сетне ще се пие водичка в тази жега!

Да, ама не. В цялата градинка една чешма не намерих, а шадраванът се оказа неработещ и леко заблатен.

Гледам една бабичка, местна като гледам, аристократично нагиздена, и тя се кандилка като мен пресъхнала и потна в жегата.

-         Госпожо.- викам и галантно като в доброто старо време отпреди 9-ти септември 1944 година – Къде мога да намеря чешма в този тъй красив и аристократичен град.

-         Ами има една в Парка на Младежта, две на площад „Свобода” и една пред центарала на ВиК. Наздраве!- вика бабата и цупур-цупур с бастунчето, засили се да се прибира явно у дома на хладно, дето водата чеше в мивката, както си му е реда.

Амбицирах се аз. Викам си, няма сега да хукна на търся централата на ВиК в тази Геена огнена, ами ще се върна на централния площад, там скивах цели пет шадравана, хем единия сух – очевидно вдигнат като копия на онзи в Бургас. Ще се изкъпя!

Върнах се аз, ама шадраваните заети – дори сухия. Вътре няма място от бездомни и домашни кучета, мургави и бледолики деца, гларуси и гълъби, дори една змия видях. С една дума, само мен ме няма вътре, пък и догнуся ме малко, признавам си, въпреки жегата. На всичкото отгоре наоколо обикалят едни строги чичковци на колелета и в тъмни униформи с надпис КООРС на тях, дебнат да ти тряснат фиша при първа издънка.

Гледам там едно маце по къси дънки, джапанки и розово горнище на бански. Брей, викам си, мадамата е тръгнала на байсейн, та хайде и аз. Мацето го забра един огромен лъскав джип 4х4 с един неприятно изглеждащ чичка вътре, а четири от петте басейна в Русе се оказаха или в покрайнините, или направо извън града. Петият и той бил извън града, под хижа „Приста”, а и на всичкото отгоре миналото лято го засипали, щото бил и незаконен.

Допя ми се внезапно някак си на мен, ей тъй отвътре ми дойде, я „Жалба за дъжд”, я „Прелетяла пеперуда”, ама не запях, пък то и гърлото ми пресъхнало.

Седнах на една пейка в сянката на Статуята на Свободата, в градинка, която местните я обиждаха на „лайно” и се зачудих да не би някой силен човек от тукашните големци да няма фабрика за бира и фабрика за минерална вода, че не правят чешмички, да върви оборотът по барчетата един вид. Работеща имам предвид. Чешмичка. Дори от БЧК не раздаваха безплатна минерална вода на хората в центъра, както го правеха в София, Варна и Бургас, пък в Русе жегата е жега, не се шегува.

На всичкото отгоре дините, пъпешите, доматите и краставиците и те поскъпват /особоне на Американското пазарче/, и не разхлаждат истински, сладоледът струва майка си и баща си, а бирата си я пием у дома в 2,5 литрови пластмасови бутилки, щото заплатите и командировъчните не стигат да утолиш жаждата си.

Унесен в тези безрадостни мисли, не усетих как съм станал от пейката и съм се тръшнал на една маса в едно от барчетата на „Лайното”.

Поръчах си мартини. Мнооого сухо, разбира се, сухо като всички чешмички в този европейски град, като река Дунав лете, като басейните и шадраваните му зиме.

Пия си мартинито сухо и с много лед и си викам, брат, и това доживях да видя наживо, дето още бабите и дядавците ни са го казвали – „Вода газим, жадни ходим”...

И – наздраве, де!

Все пак...

Камен Петров

Снимки авторът

Суша

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”

Устните ми са изпръхнали и напукани като земята, осеяна с посърналите трупове на повехнал царевичак и слънчогледи, отвърнали лица от слънцето.

Суша е.

И жега.

От месеци не е капнала капка дъжд да отмие срама ни, прахта и стъпките на случайни минувачи от улиците, а слънцето немилостиво пече. Пресъхнали са морето, реки, езера, ручеи и потоци, чешмички, фонтани и шадравани. Дори сухия фонтан в 10-милионния стар-нов център на града вече е наистина сух и туристите прибират фотоапаратите.

Устните ми са нацепени, нецелунати и сухи. От тях по лицето ми се стичат струйки димяща кръв, която цвърчи и се изпарява, надявайки ми сюрреалистична карнавална маска, в която самият аз не мога да се позная.

Прибирам се с пресъхнала уста и изсушен мозък след поредния безплоден работен ден у дома и се спъвам в малко трупче. Някой от ония авто педали е сгазил домашната ми котка пред входната врата. Станало е отдавна, защото вече се е изсушила като чироз, мумифирицала се е така, че не и трябва препаратор, за да си я оказа в хола над камината. Прекрачвам мумифирицарана си котка /в древния Египет тя щеше да е обект на преклонение/ и влизам у дома.

Ежедневието е празно – едно такова сиво, прашно и потънало в маранята на скуката. Блъскаш си ежедневно главата със сухари в полицейски, военни и митнически униформи или със сухари, удобно вдървени зад чиновническите си бюра.

Сухата статистика сочи, че заради кризата и жегата и провинциалния дух, който някак ни крепи живи, отдавна в този град са пресъхнали паричните потоци. По непометените му улици се валят сухи есенни листа, останали още от миналия октомври. Пресушените дамаджани с вино са една от отличителните черти на жителите му – хора, за които от години казват, че дори да нямат работа, по цял ден пълнят кръчмите в центъра – и май е вярно. Емоциите наоколо са сухи цветя в празна ваза. Хората си разменят сухи думи, оформени в протяжни съподчинени изречения. От време на време избухва кратък сух смях, най-често сардоничен и обиден за околните.

Пресъхнали кладенци се мержелеят в маранята – и петролни, и газови, и питейни такива, последните подвластни на Басейнова дирекция, разбира се.

Вървиш по пустите провинциални улици, край които мълчаливо се ронят фасадите на старите аристократични сгради, припукващи в сухата жега и ронят отдавна изсъхнала настилка по напечения асфалт, така че като ходиш, под стъпките ти сякаш хрущят пясъците на пустинята Сахара – пусто е и горещо и няма оазиси. Унесен в мислите си, в рехавата сянка на стар орех в центъра на града се сблъскваш с известен от години клошар, известен най-вече с това, че е клошар от години.

-         Голяма суша, а, приятел?- вика клошарят с надеждата, че ще му пусна в ръката някой лев, и потрива палец и показалец в древния жест – Имаш ли нещо сухо за Бог да прости?

-         Направо като Сухиндол или Суходол, хахаха.- допълва с изкривено чувство за хумор, забелязал безмълвния отказ в сухите ми очи, колкото да ми позволи да си припомня, че настоящият клошар е бивш филолог с магистратура и 30 години стаж като преподавател в едно от бившите улитни училища в града.

Отминавам го без думи в жегата, потънал в собствените ми мисли, които се блъскат из гънките на мозъка ми като пощурели пчели в изоставен пчелен кошер. Сухиндол и Суходол, Сухиндол и Суходол, повтарям си без глас. Виното и клиниката за алкохолици, причината и следствието, началото и края, кръговратът на вселената за всички ни в крайна сметка. Поне просякът-филолог не си даваше труда да го прикрие като повечето от нас и дори в момента, когато ми демонстрираше малката си игра на думи, подаващата се от джоба на палтото му бутилка го издаваше, смигайки право в очите ми с полупразното си /или може би полупълно/ гърло.

Клошарят, жегата и безпътицата ме подтикват неволно да си мисля за сухо бяло вино с лед и лимон, ледено сухо мартини, сух лед и сух таратор. Суходол и АА не са далеч, човече, опомням се обаче навреме и се отправям към Голямата река.

Голямата река обаче в момента е Пресъхналата река. Реката е жадна, а устните и са напукани и болят като моите. Прегазвам реката, която вече не е река, а самотен нажежен каньон, осеян с наноси и попукана спечена тиня, с  мумифицираните трупове на птици, риби и раци, а водата и е само една мътна топла вада, в която няма да се зароди живот, поне не в близките 1 милиард години. Прецапвам прочее вадата, животинските останки и спечената тиня до отсрещна Румъния, зорко озъртайки се със сухите си очи за случайно преминаващи митничари, граничари или Бог знае какво, колкото само да открия, че и там жегата, сушата, блокадата на Шенген и евроизолацията са оставили своя безнадежден траен отпечатък.

Така че връщам се обратно в буренясалия от ненужни спомени и закърнели надежди град отсам Пресъхнала река /реката е жадна!/, чудя се какво да правя със живота си в тази жега, която е изсушила мозъците, емоциите, амбициите, плановете, мечтите, бъдещето на хората – мумифицирани понятия в пирамидата на Времето.

Решавам, че след като няма никакъв смисъл в нищо, най-логично е да се самоубия. Качвам се на моста, който не излъчва никаква дружба, а само къртеща плочките за 10 милиона жега, перилата му парят, скелетът му трепти в унисон със стъпките ми и с вибрациите на прелитащите климатизирани автомобили. Установявам обаче /логично!/, че всъщност не мога да се удавя, просто няма как – жега е и суша, в реката няма вода, само затънали в изпечената тиня шлепове и влекачи, а и никак не ми се иска да се размажа далеч нейде долу в пресъхналото корито на Голямата река, Пресъхналата река.

Тръгвам все пак по протежение на така недружелюбния Мост на Дружбата към Румъния. Не може да е чак толкова зле като тук, решавам. На края на моста обаче ме пресреща разпасан румънски митничар. И той потрива похотливо палец и показалец подобно на градския клошар-филолог, и от неговия джоб се подава същата бутилка, макар надписът и да е на латиница, не на кирилица.

-         Две евро, домнуле!- вика мамалигаринът и се уригва на ракия и чесън в лицето ми – Такса! Такса!

За да съм в унисон с експеранто-пантомимата му, правя от своя страна един също така характерен и разпознаваем навсякъде по земното кълбо международен знак с пръстите си, но – може би защото съм ужасно уморен – използвам вместо два само един – а именно средния.

И знам, че не го показвам само на това копеле – митничаря, а на целия проклет Свят, на Живота, на миналото и Бъдещето, на Всичко.

Обръщам се бавно /все пак 46,6 градуса по Целзий на сянка е/ и бавно поемам обратно по дългия недружелюбен мост, в чийто отсрещен край все така ме чакат дълбокия провинциализъм, сковаващата скука, сахарската жега, ронещите се аристократични сгради, убийствената рутина на ежедневието, сушата, залезът на парещото слънце.

Мостът глухо кънти и се съпротивлява на стъпките ми. Страхувам се, че всеки момент от лицето ми ще се отронят горещите капки кръв от напуканите ми устни и солените сълзи от сухите ми очи, и ще затрополят по асфалта.

Сълзите ми обаче отдавна вече също са пресъхнали.

Кръвта ми спи.

Таке че – сухо е…

Камен Петров