Невидимият мост

„Животът е мост. Премини го, но не строй къща върху него“

Индийска поговорка

На всеки някога през живота си му се налага да прекоси някой мост, независимо дали това му харесва или не.

В случая колата ми с австрийски регистрационни номера преминава през разбития Дунав мост. Отсреща вече се виждат покривите, антените и комините на Русе. Родният ми град. Напоследък – и град на свободния дух, припомням си.

От години живея и работя в едно предградие на Виена в търсене на сносен живот за семейството си. Рядко си идвам у дома и обикновено поводът е тъжен. Така е и този път. Тате беше починал след дълга, унизителна и обречена борба с рака след като Фортуна окончателно отвърна лице от него в края на един отруден жизнен път.

Докато бавно прекосявам града с австрийското си лизингово возило, ме тресат противоречиви чувства. Огорчение и носталгия, радост и съжаление, ентусиазъм и апатия. Малката Виена ми се вижда още по-смалена, занемарена и тъжна. Мутробарокът в Русе отдавна е изместил барока, а псевдомодернизмът, архитектурните недоразумения, панелките и тоталният кич разказаха играта на останалото – и на модерна, и на неокласицизма, и на сецесиона, и на всичко. Днес голямата Виена, край която не по своя воля живея и работя, процъфтява, а родният ми град запада от ден на ден.

Тъгата ми е избила на повърхността още докато минавам по престарелия Дунав мост, но съм сигурен, че ще ме следва неотлъчно и ако река да прекося – ей така – заради идеята - и Дъговия, Гредовия или Сарайския мост – всичките те останки от отдавна минали времена, с неразбираема за днешните млади етимология на имената, стаили в настилките си все още тропота на стотици конски копита и паянтови каручки от древни времена. И всички те като че ли водят единствено от града към града, в един самодостатъчен, елиптичен цикъл на затваряне и пълна липса на перспектива.

Припомням си обаче, че днес Русе не е само град на мостове над реките, но и на мостове на дружбата и приятелството, на духовното единение и любовта, на помнене на минало и история, мостове към бъдещето и към обединението с Европа и света, напоследък и мостове на свободния дух, който се надяваме да ни отведе напред.

Точно тези мостове са ме отвели и мен в търсене на препитание далеч от дома и точно те ме връщат от време на време в Русе със стаена дълбоко в гърдите болка. Те ми помагат за това родния ми град да не остане едно празно мечтание за мен, а да бъде завинаги една неотменима и видима реалност, без която не мога там – навън, сред чуждите хора, реч, култура и манталитет.

Мостът, мисля си, не трябва да бъде просто едно безлично място – част от инфраструктурата,място, от което хвърляш панорамни погледи към ландшафта или си хвърляш боклука, място, от което скачаш с бънджи или просто скачаш, за да се самоубиеш зрелищно.

Мостът свързва, не разделя.

Такива са днес и мостовете, които съм прехвърлил през душата си, шофирайки из мъгливите есенни улици на родния си град, докато севернякът през Дунав откъм Румъния ме кара да потръпвам зиморничаво, но дали само от него. Мостовете в душата ми са невидими, но осезаеми и напълно реални за мен, точно като в онзи покъртителен роман на Джули Оринджър. Внимателно съм ги проектирал, градил и поддържал здрави през годините, за да мога винаги да мина без страх по тях, щом се почувствам сам, щом се почувствам изгубен, щом се почувствам изкоренен и изпълнен с неверие.

Мама ми отваря пътната врата на къщата, която откак се помня, старее с достойнство на самия край на „Александровска“, досами Халите, и за миг ме гледа мълчаливо. Изглежда ми още по-свита, сива и мъничка, откакто я видях за последно, а то беше едва преди шест месеца. Тогава се бях върнал за погребението на баба си. Днес се връщам за погребението на баща си. Чудя се няма ли да дойде момент, в който ще се върна по някой хубав повод – сватба, раждане или кръщене например. И за чие погребение ще се наложи да се завърна у дома следващия път.

- Здравей, мамо.- казвам и леко я целувам по челото.

Усещам уханието и на дом, на уют и топлина, на наскоро варено сладко от сливи и на печена баница, на онова неназовимо нещо, което всеки от нас къта дълбоко в душата си и което ни свързва завинаги с невидим мост с детството ни, с най-хубавите ни спомени и с нетленността на рода и майчината любов.

Тя ме прегръща безмълвно. Не плаче. Явно е изплакала сълзите си за тези 48 часа, които ми бяха нужни, за да се освободя от омразните си, високоплатени задължения в австрийската мултинационална фирма, да си взема временно сбогом със съпругата и дъщеричката си, да се приготвя път и да го пропътувам – от виенското предградие, през Дунав мост, до дома.

- Не искаш ли да се поразходиш из Русе, да видиш приятелите си? – пита мама, след като цялата ненужна сутня, сълзите и венците, роднините и беглите опечалени полунепознати, гробарите и буците пръст по ковчега на тате вече бяха отшумяли в едно изпълнено със скръб, тъпа болка и сухи сълзи минало.

- Не, мамо. Стига ми да видя теб. И да изпратя тате. - отвръщам.

И все пак излизам, мама е непреклонна. Сгушен във ватираното фирмено яке, обхождам улиците и площадите, градинките и парковете. Старателно избягвам гротескната грамада на МОЛ-а, кварталите с безумно ново строителство и търговските центрове. Подминавам и Лайното, на което традиционно се събират на кафе и лаф старите ми дружки. Скитам сам /тъй и не се обадих на „приятелите“, с които реално съм делил само маси по кръчми и купони/, обхождам брега на Дунав и Малката Виена, Парка на Младежта и Парка на Възрожденците, Речна гара, яхт клуба и паметника на Ангел Кънчев, качвам се до Левента и Телевизионната кула, отбивам се до Текето. Посядам за миг в сянката на Статуята на Свободата и се взирам в празните шадравани, затлачени от мъртви есенни листа.

Празно ми е обаче.

Празно ми е на душата.

Знам, че още не съм посетил всяко едно място, което трябва да посетя, затова.

И ето ме, връщам се на гробищата едва часове след погребението, целувам снимката на тате на пресния дървен кръст, преподреждам ненужно цветята, разпилени по гроба, паля нова свещичка – за себе си, за него, за всички нас.

Всеки сам трябва да прекоси и този мост, мостът на скръбта, самотния невидим мост, по който преминаваш, за да се сбогуваш завинаги с човека, който ти е дал живот. Най-самотният мост.

Прекосявам и него, а сърцето ми е натежало от сълзи. Сбогувайки се завинаги с тате, все едно си вземам последно сбогом и с Русе, с родината си, с целия си съзнателен живот досега, с надеждите и мечтите си.

Не се виждам с никого в родния си град, но се обаждам по телефона на неколцина, без които не мога. На момичето, чието сърце разбих, заминавайки в чужбина с друга жена, за да създам там семейство с много любов. На учителите си, които ми дадоха така много при старта на живота ми и които надали ще видя някога отново. На любимата си леля /за чието близко погребение, чувствам, че ще се върна следващия път/. На най-добрия си училищен приятел, който отдавна се е превърнал просто в един бегъл полунепознат.

Обикалям отново за последен път града. Не е същото. Никога не е същото, казвам си.

После часовете и оскъдните дни неусетно се изнизват и отново е време да се стягам за път, за да прекося в обратна посока Русе, Дунав мост, Европа и целия си безнадежден емигрантски живот, за да се завърна в съсредоточието на днешното си жалко съществуване в покрайнините на Виена, в корпоративните дебри на фирменото си израстване, в дома си под наем и колата на лизинг, в курсовете по немски език на жена ми и училището на детето.

- И да си дойдеш пак скоро, ей.- казва обичливо мама на сбогуване, застанала обичайно на прага на дома ни там, в края на „Александровска“, досами Халите. Пооправя ненужно ревера ми – Знаеш колко много те обичаме и те мислим всички.

- Да, мамо. - отвръщам и я целувам нежно по челото.

После си тръгвам за пореден път.

Вече съм спокоен обаче. Обуздал съм поне донякъде духовете в душата си.

Всичко беше предначертано.

Всичко беше ясно.

Толкова беше просто – след дълго скитане, в края на краищата най-сетне бях открил отново невидимия мост към самия себе си и към корените си.

Сега вече можех с леко сърце да се върна в чуждия си дом в чужбина, да работя, да живея, да планирам, да се грижа за семейството си.

И да знам, че той – мостът, макар и невидим, е завинаги някъде зад мен. Стабилен, с бетонни основи, изграден с много вяра, надежди и любов.

И че никой няма да го изгори зад гърба ми, докато го пазя дълбоко вътре в себе си. В сърцето, в душата и в цялата си същност.

Мост

Погледнах го.
С едно око, като папагал.
Щото иначе не ми стиска – имам страх от високо май.
Мост като мост. Нито е особено красив, нито е особено голям, нито реката под него е река като река. Просто едно инженерно съоръжение, струпано надве-натри от строителни войски навремето, за да могат хора, пътища и автомобили да преминават по някакъв начин от единия бряг на реката до другия и обратно.
Мост.
Нямам какво повече да кажа за грозотията, скалъпена от каменни блокове, стомана и бетон над реката, освен простия, но емблематичен /за кого ли?/ факт, че точно този мост ще постави край на земните ми дни, тъй както утробата на мама е дала началото преди трудно установим период от време, долу горе 43 години оттогава, мисля, поне тате така разправяше,  докато беше още жив, пък и мама го повтаря и до сега.
Главата ми е празна, точно като джоба ми, тъй че вътре се въргалят само едни ръждясали шизоидни полумисли като тази например, че – олеле, слава Богу, че това не е Моста на Дружбата край Русе, пардон, Дунав мост, щото ако скоча, най-много да се удавя – шансовете да уцеля някой шлеп са нула с този мъртъв бизнес и потунало на дъното корабоплаване, ама карай, кво да се прави….
Седя си така на неудобния метален парапет на моста, краката ми се полюшват над бездната отдолу, а там изобщо не се плацика Реката на Живота, а някакво вмирисано токсично блато,  вятърът свири в обеците на ушите ми, предизвиква тръпки по бедрата и гърба ми, завира кичури коса в сините ми очи и ги кара да сълзят. Задникът ми вече е изтръпнал, а вися на моста едва от около два-три часа, кой ли ти ги брои, пък и има ли изобщо значение, мисля си.
Мисля аз, но май нищо не измислям.
Скапана работа!
Днес е поредният ми рожден ден. Поредната самотна церемония, която отдавна нищо за никого не значи, на никого не му пука, на мен самият ми е скучно и празно. Поредната дата от календара, цифра в статистиката, духната свещичка, махмурлук утре, малоумни подаръци, тъпи гости, хвърлени на вятъра пари и нерви, просто остаряваш, това е положението брат. Катафалката чака някъде.
Решил съм обаче, че всичко това е дотук.
Зрял човек съм, днес ставам на 43, хайде да не презряваме, а… Щото нали, току що сме се вмирисали приживе – в прекия и преносен смисъл…
Хвърлям едно око надолу към пропастта, която зее далеч-далеч между краката ми, леко разкрачени и доста треперещи, обаче не виждам някак си бъдещето. Тоест – бъдещия скок, бъдещия си писък, бъдещата смърт. За бъдещият живот след смъртта да не говорим.
Решил съм да скоча, но някак си не съвсем или поне не изцяло.
Бившият ми вече психоаналитик в крайна сметка вдигна ръце от мен /след като систематично и с демонска наслада смучеше от изтънялата ми банкова сметка по 45 кинта на час на сеанс в течение на три дълги, протяжни, безсмислени от гледна точка на успешната психиатрична практика години/, по простата причина, че съм един завършен шизофреник.
Раздвоение на личността като по учебник.
Вярно, викам си сега, прав е бил човекът.
Днес една част от мен отчаяно иска да скочи и да сложи край на всички лъжи, на целия този блъф, наречен живот, на безсмисленото броене на годините, на всеки пореден рожден ден, на поредицата разочарования, фалстартове и житейски катастрофи, на всичко…
Другата обаче се стиска здраво за парапета на моста, вкопчила се е в това копеле живота и във всичките останали лайна, и не ще да скача, мамка и, не и се умира, живее и се, ще и се още да цампурка в помията и да я газят с подковани обуща, кой знае защо...
„Хей, пич, скачай, скапаняко, какво чакаш още, кризата да се задълбочи, да се парализираш или да откачиш, инсулт да отнесе майка ти или цунами – апартамента, в който се ръсиш здраво всеки божи месец с наем. Скачай, мамка ти, копелдако! Заеби всичко! Забрави всичко! Преоткрий СМИСЪЛА!!!”
Така крещи в и без това пищящите ми от хипертонията уши моето суисидно, но в същото време и безсмъртно „АЗ” навръх рождения ми ден, а най-гадното е, че прекрасно знам как в този момент моята любима приготвя у дома празничната вечеря с любов, докато /както винаги/ страхотния и подарък ме очаква грижливо скрит до завръщането ми.
„Не мога, не искам, не смея! Живее ми се! Имам страх от високо. Акрофобия му викат, копеле неграмотно самоубийствено такова. Искам у дома, искам при мама, искам при моето любимо момиче, искам да си хапна празничната вечеря и да изпия празнична чаша червено вино. Искам си подаръка! Искам си ЖИВОТА!!!”
Това е отговорът на  другото ми „АЗ” – онова, дето го е бъз от високо и винаги търси апартаменти под наем на нисък етаж. Онази моя половина, която е готова да съпреживее още 100 мои рождени дни, нищо, че тогава ще съм сляп, глух, сакат, парализиран, импотентен, имбецилен – едно дебилно куко, от което света и близките му копнеят безболезнено да се освободят, лека му пръст, лека му пръст…
Водя си ги тези разговори на върха на моста и няма торта, нито подаръци, нито свещичка, пък и какви ли свещички изобщо да има с този вятър на тази височина – ще я отвее заедно с мечтите, спомените и с празничните ми пожелания, нищо че отдавна вече нямам май такива.
Какво ли да си пожелая, викам си. Вечен мир, равенство и безплатни карти за транспорт за пенсионерите ли? Аз да не съм Мис България, мамка му?!
За какво да мечтая, след като днес всяка мечта е просто мъртвородена, смачкали са я с валяка на Битийността, Кризата и Простащината.
Какво да помня, щом повечето спомени са скръбни и навяват мирис на трупове, на мъртви мечти и желания, на пропиляна на вятъра семенна течност, сълзи, пот и кръв, които никой не е искал, за които никой не е мечтал, и които никой не помни.
Мостът, реката, пропастта.
Там ми е мястото, мисля си.
Насилвам се – волята си, мускулите си, крехките си от ужас, страх и отчаяние кости, но нищо не става.
Не скачам.
Не падам.
Дори не се опитвам да реализирам един отдавна платен бънджи скок, нищо че няма ластично въже и публика наоколо, нито инструктор или лекар.
Онова мое атавистично „АЗ”, дето се е закачило за живота като репей за козината на златистия ми ритривър Флет, не дава, копелето.
Дори усещам как е запушило устата на едноячния си близнак – другото ми, суисидно „АЗ”, песимистичното, критично настроено, заядливо копеле, което копнее да види размазаното ми на брега на реката тяло с потръпващи крака и разпръснати по глухарчетата вътрешности.
Иска да избяга и да отиде на купона за тъпия ми рожден ден който са спретнали приятелите ми /макар и да не са дори четирима, както пееше навремето един набеден поп певец/, за да могат да носят ковчега ми в ОНЯ момент, към ОНОВА място, от което – казват – връщане нямало, амин.
Часовникът на дясната ми китка цъка, отброява секундите, минутите и часовете на изтичащия ми бавно пореден рожден ден и ми припомня за баща ми, покойния, той ме научи да го нося там, а не като нормалните мъже, по простата причина, че приживе беше професионален шофьор /”Така го пазиш да не се удря постоянно в страничното стъкло и да се счупи, докато шофираш, синко”, обясняваше ми той/.
Това обаче е само дълбоко вътре закодирано, в развинтеното ми болно въображение, заради огромната дупка, която оставиха в сърцето ми баща ми и рака, заплетени в една странна, зловеща, вечна комбина. Татко никога не ми казваше „синко”. Плюс това отдавна вече не беше професионален шофьор, а часовникът е погребан заедно с тялото му в гроба и вече не тиктака. Нито се отдава от поколение на поколение. Това май става само в холивудските филми.
Аз обаче имам син.
Моето момиче, моята любима, чака дете.
Ще ми се те двамата да ме виждат още известно време поне, да се навъртам край тях, да ги обичам, напътствам, да им досаждам с бащината си любов и ревност, да ги пазя. Да съм донякъде здрав, колкото може красив, приемливо успял, прилично умен – не просто стара снимка, избледняващ спомен, изкривена представа, скрита под надгробната плоча.
Ставам с натежали крака от парапета на моста, а той – имайте предвид – далеч не е мостът на въздишките или моста на влюбените.
С разлюляна походка се отдалечавам от реката, от инженерното съоръжение, от пропастта.
Връщам се – искам или не – към живота.
Решил съм все пак да присъствам и на този купон за собствения ми рожден ден, режисиран от някой друг.
Ще прекося за пореден път Моста между Двата Свята.
Ще приема Даровете, каквито и да са те.
Ще изпия Чашата, дори да е горчива.
Ще се усмихвам, ще съм наоколо, ще живея.
Пък и 44 според някои източни философии не било чак толкова лошо число.
Ще видим…

Влакче на ужасите насред кризата

(Репортаж за “Дейли мирър”, юни 2084 година)

“Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Добре дошли в най-голямото, реалистично и невъобразимо влакче на ужасите в света! Добре дошли в нашия атракцион! В идните седем дни на гостуването си вие ще видите уникални неща, които няма да забравите никога...” Високоговорителите, монтирани в четирите ъгъла на луксозния вагон на влакчето най-сетне замълчаха и човек вече можеше да остане насаме с мислите си. Настаних се удобно на ергономичното кресло и се загледах в нерадостната картинка отвън, докато стюардът поставяше на масичката пред мен блюдо с апетитни хапки и чаша добре изстудено шампанско. Казвам се Джейсън Мастерсън, на 42 години, от Манчестър. Работя като кореспондент на свободна практика към вестник “Дейли мирър” и едно-две географски списания. Вярно, че от това милионер нямаше да стана, но си струваше заради пътуванията по цял свят и добрите командировъчни. Освен това журналистическата карта ми отваряше много врати, а и яденето, пиенето и жените си ги биваше. Току що бях пристигнал в наистина най-големия атракцион на века – Влакчето на ужасите, наричано до скоро България. Простираше се на площ от 111 000 кв.км., имаше близо 12 милиона статисти, разделени на три основни етнически групи – българи, цигани и турци. Други 3 милиона бяха емигрирали на Запад в последните 50 години, където страната усилено бе изнасяла мозъци и обслужващ персонал – келнери, проститутки, просяци, джебчии, сводници.  Маршрутът минаваше през двата големи мегаполиса София/Пловдив и Варна/Бургас, през няколко планински вериги, едно море, множество реки е стотици изоставени селца и градчета, както и през лагерите на номадите-рокери, разбира се. Струваше си парите, определено. Гледката през прозореца обаче поне за в момента – половин час след преминаването на границата през основната река на атракциона – Дунав, не беше нещо особено. Руини на малки градчета и селца, запустели ниви и изсечени гори, безрадостно небе над безрадостна земя, изоставения преди 30 години силует на доскорошния четвърти по големина град в страната - Русе. Очаквах скоро някаква тръпка, за да си изкарам все пак парите от вестника. “Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Вдясно от нас остават руините на Русе – доскоро четвъртия по големина град в бившата страна България, люлка на европейската цивилизация тук, средище на будни интелектуалци и индустриалци... В момента е забележителност единствено благодарение на остров Белене, където са заточени и изолирани по политически причини цигани, турци, евреи, арменци, хомосексуалисти и спинозни... След час ще минем с нашето Влакче на ужасите транзит през острова... Моля, следвайте инструкциите за безопасност! Никакви контакти със заточените! Никаква храна, подхвърляна от купетата! Никакви снимки!...” Русе. Помнех това име от учебниците по история, а и бях намерил някои интересни факти за него в интернет. Градът отдавна бе напуснат от жителите си, подгонени от азотните обгазявания от страна на ограмните фабрики по брега на Дунава на територията на съседна Румъния, от глада и безработицата. Това всъщност беше съдбата на всички по-малки градчета и селца, които замирали и се преливали постепенно в по-големите градове, докато днес – през 2084 година, в атракциона бяха останали само двата основни мегаполиса – София/Пловдив и Варна/Бургас. Останалото бе пущинак, пресечен от блестящата двойна линия на релсите на Влакчето на ужасите, осеян с високите вишки на въоръжената охрана по трасето. Само в по-отдалечените пущинаци се издигаха импровизираните лагери на номадите-рокери, които отказваха да се включат в играта и участваха в нея по свои правила...

В този момент се чуха изстрели и откъм близката борова гора към нас стремглаво се втурнаха с невероятен лев стотина лъскави мотоциклета, окичени по невъзможен начин с животински кожи, опашки и рога, с шипове и вериги, с блестящи капси и кожени седла. Възседналите ги мъже стискаха в ръце автоматично оръжие, с което ожесточено стреляха по Влакчето на ужасите. На часа обаче им отвърна убийственият огън на тежко въоръжената охрана, наредена пред 5 километра по вишките край трасето. Оставяйки няколко десетки трупа и димящи развалини от мотоциклети, останките от бандата се изплъзнаха от стрелбата и отново се скриха в покрайнините на горичката. Сякаш напук на всичко, гостите на атракциона спокойно си пиеха питиетата и наблюдаваха схватката през прозорците на купето. Влакчето на ужасите естествено беше блиндирано и рокерите-номади го знаеха, но това не пречеше да го нападат ожесточено всеки път, когато им се отдадеше възможност, за радост на туристите. Само час по-късно композицията профуча по стоманения мост, който щеше да ни отведе до резервата, наречен Белене. Мизерия, злост, нищета, смърт... Въобще грозна картинка. Хората следяха Влакчето на ужасите с изпълнени с омраза погледи. Неколцина ни паказаха среден пръст. Други хвърляха камъни по нас. Очевидно живееха основно в изградени от пръст и тръстика колиби. Пред някои от тях горяха огньове. Хората се раждаха, живееха и умираха на голата пръст. Ужасно! Почувствах се по-добре, когато отново се върнахме на отсамната страна на моста. Поръчах си един двоен джин тоник и се отпуснах назад. Влакът отново прелиташе през безлюдни поля, осеяни тук-там с колибите и караваните на рокерите-номади...  На следващия ден високоговорителите жизнерадостно обявиха: “Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Приближаваме мегаполиса Варна/Бургас... Бившата морска столица на бившата държава България... В него живеят близо 5 милиона от статистите ни. Той се простира по 350-километровата брегова ивица на атракциона... Основното препитание са риболовът, проституцията, пласирането на дрога и продажбата на органи...” В далечината видяхме грамада от бетонни сгради, метални скелета и настръхнала гора от телевизионни и сателитни антени. Влакчето на ужасите с грохот прелетя между тях. Загледах се през блиндираното стъкло в тътена на мегаполиса, който беше буквално осезаем – на всяко кръстовище проточили се с километри автомобилни задръствания, амбулантни продавачи по ъглите на претъпканите с народ тротоари, проститутки край тъмните входове, ослепителни неонови надписи на бардаци, казина и клиники за купуване на органи, гмеж и сивота. И над всичко това властваше негово величество Смогът, който покриваше огромния град с отровния си плащ. Сега вече не се чудех защо на рекламните каталози всички жители на мегаполиса бяха с маски. В града станахме свидетели на преврат, масов разстрел на стачкуващи студенти, взрив в кола-бомба, няколко верижни катастрофи, паднал самолет. Не беше нещо особено... Ден пети. Бяхме оставили мегаполиса Варна/Бургас зад гърба си и бяхме прекосили на зиг-заг буквално целия огромен атракцион. Не спряхме никъде. Тук имаше строги правила за безопасност. Хранехме се, спяхме и се забавлявахме в луксозните помещения на Влакчето на ужасите. През блиндираните му прозорци видяхме бедуините в Родопите и Пирин, рокерите-номади ни нападаха (все така безуспешно) още три път, минахме през още няколко планини и реки, пресякохме десетки мизерни селка или по-скоро паланки...

Мегаполисът София/Пловдив не се различаваше особено от крайморския си събрат. Само дето беше по-голям и вместо по остта север-юг, беше разположен в посока изток-запад. Тук преди 50 години е била столицата на държавата. Не и личеше. Отново смог, болести, глад мизерия. И тук – проститутки, сводници, джебчии, гангстери и ходещи донори на органи. “Правителството” представляваше върхушката на местните гангстерски банди, които държаха открито хазарта, проституцията, наркопазара и... всичко останало. В огромния град живееха над 6 милиона статисти. Тесничко им беше. Нашето Влакче на ужасите обаче прелиташе по високоскоростните си релси високо над околната гмеж, в самото сърце на смога. Тук видяхме политическо убийство, раждане на улицата, престрелка между враждуващи банди, изнасилване, обир на банка. Тъпо... Ден седми. Отново на границата. Пресичаме Дунав по огромен железобетонен мост, носещ древното (и тривиално, бих казал) име “Дунав мост”. От другата страна на границата на атракциона ще бъдем прехвърлени от Влакчето на ужасите в традиционен комфортен трансконтинентален влак, с който ще се приберем в къщи. Отново сме в цивилизацията! Дори небето като че ли свети още по-небесно синьо. Няма смог... Прибирам лаптопа в хромирания калъф. Посягам към първото за деня уиски. Влакът успокоително шепти, носещ се върху въздушната си възгламните на 30 сантиметра от земята. Завършваше поредното пътуване и поредния репортаж. Чаках с нетърпение да получа хонорара си, за да изкарам един приятен, макар и краткотраен отдих в любимото си голф игрише в Ню Хемпшиър. А после – отново на път.

Камен Петров

Суша

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”

Устните ми са изпръхнали и напукани като земята, осеяна с посърналите трупове на повехнал царевичак и слънчогледи, отвърнали лица от слънцето.

Суша е.

И жега.

От месеци не е капнала капка дъжд да отмие срама ни, прахта и стъпките на случайни минувачи от улиците, а слънцето немилостиво пече. Пресъхнали са морето, реки, езера, ручеи и потоци, чешмички, фонтани и шадравани. Дори сухия фонтан в 10-милионния стар-нов център на града вече е наистина сух и туристите прибират фотоапаратите.

Устните ми са нацепени, нецелунати и сухи. От тях по лицето ми се стичат струйки димяща кръв, която цвърчи и се изпарява, надявайки ми сюрреалистична карнавална маска, в която самият аз не мога да се позная.

Прибирам се с пресъхнала уста и изсушен мозък след поредния безплоден работен ден у дома и се спъвам в малко трупче. Някой от ония авто педали е сгазил домашната ми котка пред входната врата. Станало е отдавна, защото вече се е изсушила като чироз, мумифирицала се е така, че не и трябва препаратор, за да си я оказа в хола над камината. Прекрачвам мумифирицарана си котка /в древния Египет тя щеше да е обект на преклонение/ и влизам у дома.

Ежедневието е празно – едно такова сиво, прашно и потънало в маранята на скуката. Блъскаш си ежедневно главата със сухари в полицейски, военни и митнически униформи или със сухари, удобно вдървени зад чиновническите си бюра.

Сухата статистика сочи, че заради кризата и жегата и провинциалния дух, който някак ни крепи живи, отдавна в този град са пресъхнали паричните потоци. По непометените му улици се валят сухи есенни листа, останали още от миналия октомври. Пресушените дамаджани с вино са една от отличителните черти на жителите му – хора, за които от години казват, че дори да нямат работа, по цял ден пълнят кръчмите в центъра – и май е вярно. Емоциите наоколо са сухи цветя в празна ваза. Хората си разменят сухи думи, оформени в протяжни съподчинени изречения. От време на време избухва кратък сух смях, най-често сардоничен и обиден за околните.

Пресъхнали кладенци се мержелеят в маранята – и петролни, и газови, и питейни такива, последните подвластни на Басейнова дирекция, разбира се.

Вървиш по пустите провинциални улици, край които мълчаливо се ронят фасадите на старите аристократични сгради, припукващи в сухата жега и ронят отдавна изсъхнала настилка по напечения асфалт, така че като ходиш, под стъпките ти сякаш хрущят пясъците на пустинята Сахара – пусто е и горещо и няма оазиси. Унесен в мислите си, в рехавата сянка на стар орех в центъра на града се сблъскваш с известен от години клошар, известен най-вече с това, че е клошар от години.

-         Голяма суша, а, приятел?- вика клошарят с надеждата, че ще му пусна в ръката някой лев, и потрива палец и показалец в древния жест – Имаш ли нещо сухо за Бог да прости?

-         Направо като Сухиндол или Суходол, хахаха.- допълва с изкривено чувство за хумор, забелязал безмълвния отказ в сухите ми очи, колкото да ми позволи да си припомня, че настоящият клошар е бивш филолог с магистратура и 30 години стаж като преподавател в едно от бившите улитни училища в града.

Отминавам го без думи в жегата, потънал в собствените ми мисли, които се блъскат из гънките на мозъка ми като пощурели пчели в изоставен пчелен кошер. Сухиндол и Суходол, Сухиндол и Суходол, повтарям си без глас. Виното и клиниката за алкохолици, причината и следствието, началото и края, кръговратът на вселената за всички ни в крайна сметка. Поне просякът-филолог не си даваше труда да го прикрие като повечето от нас и дори в момента, когато ми демонстрираше малката си игра на думи, подаващата се от джоба на палтото му бутилка го издаваше, смигайки право в очите ми с полупразното си /или може би полупълно/ гърло.

Клошарят, жегата и безпътицата ме подтикват неволно да си мисля за сухо бяло вино с лед и лимон, ледено сухо мартини, сух лед и сух таратор. Суходол и АА не са далеч, човече, опомням се обаче навреме и се отправям към Голямата река.

Голямата река обаче в момента е Пресъхналата река. Реката е жадна, а устните и са напукани и болят като моите. Прегазвам реката, която вече не е река, а самотен нажежен каньон, осеян с наноси и попукана спечена тиня, с  мумифицираните трупове на птици, риби и раци, а водата и е само една мътна топла вада, в която няма да се зароди живот, поне не в близките 1 милиард години. Прецапвам прочее вадата, животинските останки и спечената тиня до отсрещна Румъния, зорко озъртайки се със сухите си очи за случайно преминаващи митничари, граничари или Бог знае какво, колкото само да открия, че и там жегата, сушата, блокадата на Шенген и евроизолацията са оставили своя безнадежден траен отпечатък.

Така че връщам се обратно в буренясалия от ненужни спомени и закърнели надежди град отсам Пресъхнала река /реката е жадна!/, чудя се какво да правя със живота си в тази жега, която е изсушила мозъците, емоциите, амбициите, плановете, мечтите, бъдещето на хората – мумифицирани понятия в пирамидата на Времето.

Решавам, че след като няма никакъв смисъл в нищо, най-логично е да се самоубия. Качвам се на моста, който не излъчва никаква дружба, а само къртеща плочките за 10 милиона жега, перилата му парят, скелетът му трепти в унисон със стъпките ми и с вибрациите на прелитащите климатизирани автомобили. Установявам обаче /логично!/, че всъщност не мога да се удавя, просто няма как – жега е и суша, в реката няма вода, само затънали в изпечената тиня шлепове и влекачи, а и никак не ми се иска да се размажа далеч нейде долу в пресъхналото корито на Голямата река, Пресъхналата река.

Тръгвам все пак по протежение на така недружелюбния Мост на Дружбата към Румъния. Не може да е чак толкова зле като тук, решавам. На края на моста обаче ме пресреща разпасан румънски митничар. И той потрива похотливо палец и показалец подобно на градския клошар-филолог, и от неговия джоб се подава същата бутилка, макар надписът и да е на латиница, не на кирилица.

-         Две евро, домнуле!- вика мамалигаринът и се уригва на ракия и чесън в лицето ми – Такса! Такса!

За да съм в унисон с експеранто-пантомимата му, правя от своя страна един също така характерен и разпознаваем навсякъде по земното кълбо международен знак с пръстите си, но – може би защото съм ужасно уморен – използвам вместо два само един – а именно средния.

И знам, че не го показвам само на това копеле – митничаря, а на целия проклет Свят, на Живота, на миналото и Бъдещето, на Всичко.

Обръщам се бавно /все пак 46,6 градуса по Целзий на сянка е/ и бавно поемам обратно по дългия недружелюбен мост, в чийто отсрещен край все така ме чакат дълбокия провинциализъм, сковаващата скука, сахарската жега, ронещите се аристократични сгради, убийствената рутина на ежедневието, сушата, залезът на парещото слънце.

Мостът глухо кънти и се съпротивлява на стъпките ми. Страхувам се, че всеки момент от лицето ми ще се отронят горещите капки кръв от напуканите ми устни и солените сълзи от сухите ми очи, и ще затрополят по асфалта.

Сълзите ми обаче отдавна вече също са пресъхнали.

Кръвта ми спи.

Таке че – сухо е…

Камен Петров