Нощ/Ден

" - Откъде да започна, Ваше Величество? -
попита Белия заек.
- Започни от началото - отвърна кралят
рязко - продължи по-нататък, докато
стигнеш до края. Тогава спри. "
           Луис Карол "Алиса в страната на чудесата"

Стана светло.
Новороденото проплака и предпазливо заопипва Света с пробуждащите си се сетива. Страхуваше се. Чувстваше се беззащитно, голо и само. Пъпната връв вече му липсваше. Тук беше прекалено светло, прекалено шумно и май вече щеше да му се налага да се справя без чужда помощ. А и пространствата бяха огромни. Някой внезапно го потупа с груба длан по дупето /"мамо!", прииска му се да извика/, и сега вече то здравата се разрева, Божичко ...
... Божичко, каза си Бебето, гледайки с широко разтворени очи Света наоколо. Колко са стари, грозни и тромави. И си въобразяват, че знаят всичко. Мислят си, че са вечни. Вече са забравили откъде са излезли. Не им се връща ТАМ... Вземай си обратно тази тъпа дрънкалка, глупако! Да, да - на теб говоря – дядо. Виж го само как се прави на маймуна - май тук всички са откачени - не може ли да ми каже човешки какво иска?... То засмука палеца си и мислено пролази по стената, където се сви в ъгъла между ланшните паяжини и се вгледа с недоумение в грозните, стари, тромави хора под себе си, които се щураха като мравки из стаята, където ...
... където Детето се бе свило под масата, самичко. Гърмеше музика. Възрастните смешно подскачаха и се въртяха в безсмислен кръг под звуците и. Някои вече бяха пияни. То гледаше краката им изпод покривката, стиснало стара снимка на дядо си в ръце. Нощта напредваше. Краката наоколо ритмично потропваха. Хората се веселяха. Детето мислеше за дядо си. Никога, никога нямаше да го забрави. Вчера той си беше отишъл завинаги /"татко!", ридаеше безутешно маминка/, а днес тези тук играеха ли играеха ...

... играеха ли играеха, а Момчето се бе свило уплашено до стената и бе на крачка да се разплаче. Татко и маминка играеха любимата си игра - правеха си скандал. "Курва! - крещеше баща му и удряше с юмрук по масата /Това обаче не му стигна. Играта явно му се отдаваше/. "Курва! Върви, върни се при оня твоя нещастник!"… "Импотентен алкохолик! - уж спокойно отвръщаше маминка и методично трошеше на пода булчинския си сервиз - Бездарен писач! Мухльо!"... Играта им нямаше край. Беше безинтересна. Беше скучна. Обикновено го разплакваше. Когато порасне, никога няма да играе, реши Момчето и сви юмруци, никога, никога ...

... никога ли няма да порасна, простена мислено Юношата, свит в горещата влага на леглото си. Излезе потен на терасата и загледан в обвития в смог вечерен град, изпуши една от цигарите на баща си. Имаше отвратителен вкус! Всъщност, Юношата се чувстваше ужасно всеки път, когато правеше това /а и онова - лепкаво-блудкаво-соленото върху самотните си чаршафи/, но то му помагаше да се чувства и малко по-добре, малко по-зрял, малко по-мъж. Усещаше как с всеки изминал ден растеше, но и усещаше как с всяка нощ, изтъкана от копнежи, кошмари и полюции, загубва по нещо от себе си. Вече не помнеше деня, в който се беше родил. Забравяше как дори е изглеждал дядо му /а толкова, толкова го обичаше!/. Скандалите в къщи - "игра", все още с ненужен евфемизъм ги наричаше маминка - вече посребрена, състаряваща се пред очите му женица, отдавна не предизвикваха нищо друго в него, освен презрение и досада. Той захвърли недогорялата цигара. Мечтаеше за деня, в който щеше да се махне. Ох, кога щеше да стане войник!? Тогава всичко щеше да бъде по-различно, по-истинско и по-добро, да...
... да-да, каза си вцепенено Войникът и невярващо се взря във все още топлия труп пред себе си. Да, той е мъртъв. Той е мъртъв, по дяволите, и аз го убих! Не го мразя. Не сме във война - нали само си играем на войници в тази казарма? Дори не го познавам, а го убих. И то само защото глупакът е решил да прескочи точно тази ограда, която не трябва. Защо?! По е мъртъв и от пълнен шаран на фурна, а аз съм и въдичарят и главният готвач. АЗ СЪМ УБИЕЦ!... Войникът се сви до трупа в топлия августовски здрач и...
... и се взря критично в огледалото. Мдаа, беше един представителен Млад Мъж. Току що дипломиран юрист. Божичко, как да го повярваш?! Усмихна се криво. Пълен отличник, доктор на юридическите науки, дипломант на най-престижния университет... а днес бе първият му работен ден. Бяха го взели най-сетне на работа, след единадесет дълги, тягостни месеца без пукната пара в джоба... Барман в заведение за бърза закуска. Чудесно! Ама направо прекрасно! Въобще, наситен ден. Вчера бе погребал майка си, днес го приеха на работа, а довечера е на рожден ден с много музика. Страхотно...

... страхотно, миличка! - простена Мъжът и тя с удвоена охота се залови за работа, докато той отново се загледа с досада в тавана... Няма ли най-сетне да свършва, Божичко, колко ли още проклети минути! Десет? Двадесет? По дяволите, как се набутах в това идиотско положение?! Замисли се без болка за тазсутрешния скандал с жена си и присви устни. "Курва! - крещеше той, блъскайки с юмрук по масата - Курва! Върни се при оня твоя нещастник, както там се казваше!"… "Импотентен лигльо! - отвръщаше му безстрастно тя и трошеше булчинския си сервиз в пода - Бездарно адвокатче! Мухльо!"... А бяха толкова влюбени двамата, имаха такива големи планове за...
... за вечерта, а беше още далеч, мамка и! Зрелият Мъж внезапно скочи от бюрото и откъсна от кабела звънящия безспирно телефон. Мразеше това копеле! И бюрото си мразеше, и проклетия си кабинет, и въобще цялата си престижна, скъпо платена, идиотска професия - от зори до мрак, от осем до пет, ден след ден, всеки месец /двадесет дни платена отпуска/, всяка проклета година - до края на живота си. Грабна телефона и с гневни крачки влезе в стаята на секретарката, където тя /облакътена на СВОЕТО бюро, което сигурно също мразеше/, пушеше без удоволствие цигара и изпълваше въздуха с миризмата на мигрената си и с натрапчивия си евтин парфюм. Зрелият мъж отвори прозореца, изхвърли телефона навън, после се обърна към бюрото и. "И теб мразя, кучко!" - изкрещя той и се върна все пак в офиса, където за днес го очакваше  още доста работа...
... работа, работа - мдаа, каза си умислено Възрастният Човек. Цял живот блъскаш и докъде я докарваш? Доникъде. Децата се пръснаха. Загубих интерес към всеки и всичко. Внукът ме гледа сякаш съм маймуна, всеки път, щом му донеса дрънкалка, а щом умра, на третия ден ще ме забрави. Започнах да остарявам... Оох! Сещам се отново за лицето на дядо си. Толкова бе измъчен, бедният, толкова изстрада... И къде отидоха всички?! Дядо, баба, маминка, тате... Че и жена ми, Бог да я прости. Къде?! Защо, Господи, ЗАЩО?! Приплака му се, както когато беше Дете и...
... и Старецът наистина се разрида. Това беше краят - усещаше го. Той напрегна за последно умиращите си сетива. Светът изсивяваше. Беше го страх. Чувстваше се беззащитен, гол и сам. Пространствата се свиваха... Опита се да се взре ТАМ - ОТВЪД, със слепите си старчески очи, но очевидно никой не го очакваше.       “Мамо…”, прошепна Старецът, а сълзите докрай се стичаха по бузите му, в очакване някой нежно да ги приласкае с устни.
После стана тъмно...

Камен Петров

Старец на прозореца

Прозорецът на стареца не беше нищо особено, но поне според клишето беше неговия собствен прозорец към света. Именно заради това през наплютите от мухите и набраздени от следите от отдавна отминали валежи стъкла, старецът виждаше само това, което бе останало за виждане за такива като него. А именно – малкото опушено ъглово площадче с неработещия часовник, две-три гладни улични котки, изронените фасади на запуснатите сгради наоколо, пиацата, на която никога не чакаха таксита. И още – вдовицата от къщата отсреща, която не беше достатъчно млада, за да прилапа някой нов хубавец, нито достатъчно стара, за да се примири с това. Пицарията без клиентела отдолу, западналият магазин за плодове и зеленчуци, просякът с чуканчета вместо крака. Толкова.

Това беше светът на стареца.

Той беше стар и немощен, откакто се помнеше живееше сам. Един път седмично идваше една жена да му почисти и сготви, самата тя стара и недъгава почти колкото него, но старецът не усети да изпитва някакъв мерак към нея, ама никога.

Дали защото беше трудноподвижен, дали от отдавна стаена алиенация, старецът не беше излизал от дома си от години. Патериците му стояха в ъгъла на стаята и събираха прах и паяжините на дълголетни паяци-домошари по волята на съдбата като него. Страх го беше да използва патериците, страх го беше от света навън, у дома се чувстваше защитен.

Старецът, освен че не можеше да ходи, беше и ням, по-отдавна, отколкото можеше да помни. Това като никога не бе някаква негова поредна прищавка, а последица от едва излекуван рак на гърлото, от който почти не беше починал. Виж, слухът му още го държеше, за жалост понякога, даваше си сметка и той самият.

Днес старецът живееше самичък само в просторната кухня на апартамента, превърната в спалня и дневна едновременно. Беше подредил малкото си мебели така, че да се придвижва от едно място до друго, опирайки се в тях, без да има нужда от чужда помощ или от патериците – точно като рак в мрачното си и самотно убежище.

Иначе апартаментът беше голям за него, дори направо огромен, макар внуците му да не мислеха така и дори да не му бяха хвърлили мерак, не го беше описал дори в и без това твърде постното си завещание. По цели дни прекарваше в креслото пред телевизора в дневната-спалня-кухня-трапезария, макар повече да слушаше, отколкото да гледаше, защото тъй или инак недовиждаше, чак докато не му се схванеха всичките кокали и не го хванеше съклета.

Беше пролетен ден, топъл и благоуханен, когато старецът чу скандалът пред прозореца си. Той се затътри дотам и присви късогледи очи към тротоара отсреща, където се караха и очевидно се биеха мъж и жена. „Курва!“ - крещеше мъжът и налагаше жената по тялото и незащитената глава - „Мръсница! Проститутка“. „Моля те! Моля те! Моля те!“, беше единственият отговор, после жената падна на окървавения тротоар и застина безжизнена на студените плочки, а мъжът гузно побягна.

Старецът напрегна мъртвите си гласни струни, за да извика за помощ. Замахна неволно в безсмислен опит да спре насилника. Почти се засили през претъпканата от мебели стая, за да излезе на улицата и да помогне на пострадалата.

Не можа. Разбира се.

Остана ням и безпомощен в рамката на зеещия към нищото прозорец.

Когато най-сетне осъзна, че се е превърнал просто в една непотребна вещ втора ръка, от която никой няма нужда и с която никой не се съобразява отдавна вече, старецът изведнъж се прекърши.

Разбра колко е безсилен да помогне или да извика помощ.

Разбра, че отдавна вече го няма за света.

Сълзи потекоха от очите му.

Той се дотътри безволево до клеслото и се отпусна в него.

Отсреща телевизорът отново нещо бръмчеше и светеше, и старецът остана с вперени в екрана невиждащи по старчески сълзливи, воднистносиви очи, а ръката му, подпряна на страничната облекалка на креслото, потрепваше ли потрепваше, чак докато най-сетне ударът не му донесе така отдавна чаканото и бленувано избавление от неволите хорски и всички човешки злини на света.

Камен Петров