Вътрешен дизайн

Вече мразя до смърт вътрешния дизайн. Тогава обаче още не.
Новата колона в дневния тракт беше направо супер. Изненадата - тотална.
Тя стоеше насред стаята - стените прясно боядисани в бяло, бар плотът - лилав, колоните разделяха помещението на три части - кухня, дневна и трапезария, от което изглеждаше още по-чисто, просторно и многофункционално.
• Обичам те, бебе!-прошепна тя така, както го правеше навремето и обви ръце около шията ми.
Само дето не ми направи свирка пред майсторите.
Колоната наистина си струваше парите.
Освен това навярно щеше да спаси семейството ми.
Погледнах я. Тя не помръдна. Щях да се учудя ако беше.
Не и в този момент.
Много пари и нерви ми струваше, мамка и и колона!
Дните минаваха неусетно като сън. Седмиците се преливаха в месеци. Дори и неочакваното изчезване на майка и не можеше да помрачи напълно радостта и от живота, от младото и семейство, от новата и къща. Залисваше се в обзавеждане и гледането на малкия, а той беше истинско съкровище. Кроеше планове за бъдещето. Живееше за днес и утре. Миналото постепенно избледняваше и оставаше назад, а заедно с него си отиваше и призракът на проклетата и майка.
Какво стана? Къде изчезна? Защо? Такива въпроси си задаваше понякога тя в изблик на закъснели чувства, но постепенно нещата си идваха на място. Животът продължаваше. Апартаментът от ден на ден добиваше вид. Нещата между тях като че ли вече вървяха добре. Най-сетне.
Е, това беше всичко, което исках.
Дори и с цената на една нова и... излишна колона.
Тя обаче не го знаеше. Имам предвид това, че колоната НАИСТИНА беше излишна.  Ако майка и беше все още сред нас, щеше сто на сто да ми го натяква по десет пъти на ден до края на живота ми. Тя обаче не беше тук. Беше изчезнала внезапно и необяснимо \за мнозина\ в един прекрасен ден в средата на септември и остави околните със зяпнали уста.
\Някой лош човек е злоупотребил с нея, смяташе тъстът ми, който с огромно задоволство се възползва от случая и напълно легализира досегашното си полуявно пиянство след изчезването на благоверната си, от което явно му олекна. Може да е заминала за Щатите и по-късно да ни се обади, лековерно смяташе жена ми, но тя е блондинка до мозъка на костите си, така че не се брои. Сигурно са я отвлекли извънземните, предположи съседката от горния етаж, чийто съпруг беше екстрасенс. Балдъзата ми смяташе, че майка и е станала лесбийка, жената на нашия приятел - капитана, че са я продали за проститутка в Анталия, майка ми - че съзнателно са я замонашила, полицията - че е избягала от семейството си, а аз… е, аз нищо не предполагах…\
Версиите бяха повече от бъбречните кризи на любовницата ми, но така или иначе един ден истината, мамка и, все пак изплува наяве - и то по начин, който въобще и не очаквах.
Вътрешният дизайн и повишението ми в службата, което удвои доходите ми, прецакаха всичко. Един ден се прибрах и в къщи заварих стадо майстори, които мереха нещо, изучаваха с пресметливи погледи стени, пространства и ъгли, и драскаха нещо с дълбокомислен вид в дебелите си омазнени тефтери.
Тя се хвърли на врата ми. Изписаното на лицето и телешко щастие обаче ми навя мрачни предчувствия. Това изражение обикновено предшестваше съдбовните думи: "Бебче, имам идея...".
- Бебче, имам идея! Реших най-сетне да направим новата кухня. Ще махнем двете колони и ще разшиим всичко.- измяука тя, а на мен ми се подкосиха краката.
Колоната! Да я махнем?! Божичко!
• Скъпа…- рекох аз с гласец, който - надявах се, ще я предразположи към анален секс и ще убие
в зародиш поредния и типичен за расова блондинка безплоден ентусиазъм - Скъпа, колоната е толкова красива, стилна и … ъъъ - яка.
• О, не!- възкликна жена ми - блондинката, и ми пусна език - Сега ще стане още ПО-ЯКО!
Е, стана по-яко. Стана дори нещо повече. Стана… гадно…
Секунда по-късно ония копелета - бригадата бекяри от Кубрат, Разградско \които живеехе в тъпата Варна под наем по тавански стаи два на два метра и се къпеха на топлата вода на хлажа\, вече бяха бутнали новата ми новеничка колана на земята.
Жена ми видя първо скелета. После обаче видя и скапаната гривна, която самият аз бях подарил в момент на неприсъщ за взаимоотношенията ни ентусиазъм на “любимата си тъща”. След което припадна. Докерите обаче \тяхната мама кубратско-разградска\ явно веднага чатнаха за какво става дума и се метнаха като бригада спецченгета върху мен. После… е, после дойдоха истинските ченгета. А и съдът не се затрудни. Струва ми се дори, че след този дребен инцидент дори и жена ми не ме обича особено… въпреки наличието на онова неопровержимо доказателство за противното -сина ни…
Това е, господа и дами съдебни заседатели. Убих я докато спеше. Убеден бях, че е съсипала семейството ми. Първо ми пробута дъщеря си. После ме накара да се оженя за нея. Вися денонощно у дома след като жена ми роди. Убеди ме, че имам достатъчно пари, за да престана да живея на свободен наем и да си купя собствен апартамент. След това ни прибра заедно с жена ми и детето в апартамента си в оня скапан краен квартал, уж докато си оправим къщата…
Щом като ми ядете от медеца, ще ми опитате и жилото, беше обичайната и реплика.
Е, логично се озова в оная колона, бих казал. Пък и колоната си я биваше, наистина. Жалко, че жена ми - като отчаяна и изпразнена след раждането от съдържание жена - реши в оня съдбовен ден, да се отдаде на новата си страст вътрешния дизайн. Това е тя жена ми - блондинката. Преди това се развличаше с търсене на богати дебели застаряваши чичковци по чатовете в интернет и… попадна на мен. Хак и е …
Та, това е. От цялата работа като че ли спечели единствено тъста ми. Докато стоя в самотната си килия и гледам с интерес по телевизора поредните дебати за и против смъртното наказание - естествено с неизменното участие на онова копеле Карбовски, си мисля, че тъстът наистина излезе късметлия... е, с малко помощ от приятели, разбира се. Тоест - от мен. Човекът за пръв път от 30 години се виждаше наистина свободен… макар да нямаше и най-малката престава какво да прави с тая проклета свобода… Все пак проклетата колона му дойде дюшеш. Както се - казва - с един куршум удари два заека. Хем се оттърва от доживотния чехъл, хем се оттърва от мен - зетят. А и апартаментчето остана за него. Толкова, ама толкова го искаше този апартамент. Халал да му е, както казват братятя турци. Да се оправя с течовете, кривите стени, тъпите съседи и акт 16.
Е, все пак не му завиждах. Не завиждам и на себе си. В най-добрия случай ще изгния в пандиза. Плюс това мразя тъпото парче Карбовски!
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
Защо не викате с мен, бе копелета?!
Та аз просто се занимавах с малко вътрешен дизайн.
Кво толкова