Бащата. Убиецът. Мъжът.

Главата, която беше набита на кол на оградата на местния полицейски участък, вече започваше да се вмирисва. От разкъсания врат – само разпарцаливени остатъци от кожа и мускули, стичащата се кръв се беше спекла по железните пречки на оградата и блестеше в матово на лъчите на залязващото слънце, привличайки рояци мухи.

Бащата седеше на тревата току под набитата на кола отрязана глава и пушеше цигара от цигара, подпрял удобно гърба си на напечената от късното следобедно слънце стена. От време на време любопитни съседи се навъртаха наоколо, а нечия чорлава глава се показваше за миг от някой близък прозорец и после изчезваше на фона на едно сякаш непрестанно, тревожно шушукане. Беше наминал и селският фелдшер, но като разбра, че вече няма с какво да помогне, се беше прибрал с облекчение у дома си, където го чакаше вярната бутилка гроздова, двойно преварена. Колкото и алогично да изглеждаше, макар и главата, и мъжът да бяха досами участъка, досега полицаи не се бяха мярнали наоколо, макар от убийството да бяха минали часове.

Мъжът пушеше под успокоителните лъчи на следобедното слънце и главата му беше празна. Все още мислеше за себе си като за баща, не като за убиец, макар да беше отнел човешки живот преди часове. Мислеше за себе си като за човек, потърсил правото си, не се смяташе за престъпник. Беше просто мъж, а ролята на мъжът от древни времена насам беше да защитава семейството си и честта му. При все това търпеливо очакваше появата на дългата ръка на закона в лицето на някой униформен полицай, защото осъзнаваше, че вече е от другата страна, беше убил, трябваше да си плати – така, както си беше платил и другия.

Опита се със замаяната си от шока, ужаса, мъката и адреналина глава да си представи какво е преживяло детето му, неговото малко момиченце, принцесата му. Видя като наяве слънчевия есенен следобед отпреди два дни. Видя двете си момиченца – едното на 5, другото на 7 годинки, играещи на детската площадка. Почти можа да чуе звънкия им смях, та можеше ли иначе, носеше го в сърцето си. Видя златистите коси на по-голямата и тъмните плитки на сестричката и. После във видението му се появи тъмна сянка. Сянката се клатушкаше някъде в периферията на въображаемото му зрително поле, наближаваше детската площадка, газейки с тежките си обувки през тревата. „Искате ли сладко шоколадче, мънички котенца?”, профъфли сянката и протегна сладкото лакомство към блесналите очички и протегнатите пръстчета на момиченцата. После сянката поведе за ръка каката /Боже, как звучеше само, та тя беше едва на 7, току що беше престъпила прага на 1-ви клас!/, и я подлъга да го последва в мрачната порутена бърлога, която наричаше свой дом. „Сега ще ти покажа едно ГОЛЯМО хубаво нещо, мъничко котенце. МНОГО ще ти хареса. Ама няма да казваме на мама и татко нали, хехехе?”, ломотеше сянката, докато водеше за ръчичката неговото русокосо съкровище по ронещите се стъпала на запуснатата къща към втория етаж... После изведнъж в главата на бащата блеснаха светкавици, писък заглуши мислите му и той изтърва цигарата и притисна конвулсивно юмруци към слепоочията си. Пищеше неговото момиче, принцесата му. В писъка и беше насъбран целия страх, целият ужас на света, тя пищеше невярващо, неразбиращо и умоляващо помощ и пощада, а отвъд писъците се чуваха само запъхтяното дишане на сянката и пиянският му, похотлив кикот...

Бащата отвори очи, болезнено присвити срещу падналото до хоризонта слънце и запали нова цигара с разтреперани ръце, по която още стоеше кръвта на убития. На забавен каданс в главата му се завъртя убийствената рулетка на последвалите изнасилването събития. Уплашените съседи, които първи донесоха новината. Неистовият плач на домашните му в къщи. Твърдата му решителност, която зачерви от кръв очите му и го доведе до шкафа, откъдето измъкна широкия кухненски нож. После – клаустрофобичните улици на селото, пусти, но и зорки от скритите зад пердетата на околните прозорци очи. Кръвта, туптяща като камбанен зов в слепоочията му. Треперещите ръце, които сами се успокоиха, щом решението беше взето. Домът на сянката. Сянката. Съседът му. Щом извергът отвори входната врата, бащата мълчаливо замахна с големия нож и прекъсна нишката на живота му отведнъж. Това обаче беше твърде малко за неговото момиченце, за неговата принцеса. Затова бащата седна на гърдите на изнасилвача и методично започна да забива блестящото острие в тялото, шията и лицето му, чак докато изтласкваната от раните кръв съвсем не намаля и почти престана да тече. Тогава бащата някак механично и делово, сякаш не беше той тук и сега, отряза главата на педофила с равномерните движения на майстор-колач, после я отнесе до участъка и я наби на един от острите метални шипове на оградата.

После седна на все още топлата от късното ноемврийско слънце трева долу, запали цигара и зачака носещия катарзис вой на полицейските коли.

Чака дълго.

Когато най-сетне полицаите пристигнаха и настръхнали от оръжие, стаени нерви, ужас и страх, го наобиколиха, бащата стана, протегна ръце към белезниците и каза с твърд, спокоен глас:

- Водете ми. Но не казвайте нищо на детето. Моля...

Вой

Кученцето скимтя, лая и ви като че ли през цялата тъмна, безлунна, безкрайна нощ.

В гласа му имаше нотки, които накараха космите по главата на вдовицата да се изправят, дори още преди да е изплавала съвсем от съня си. Тя лежеше в студеното си вдовишко легло в крайния квартал на града и се вслушваше със свито сърце във воя на малкото псе.

Виеше, виеше, виеше.

Тя познаваше този глас. Знаеше чие е малкото куче. Убеди се окончателно когато чу и писъците на Морския вълк.

Морския вълк беше едър, навъсен, саможив човек около 60-те. Говореше рядко, още по-рядко повишаваше глас, но и така всяваше респект в квартала. Сега обаче пищеше като момиче.

-         Моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ!- пишеше Морския вълк.

Вдовицата подскочи в леглото си и конвулсивно притисна към устата си свития на топка чаршаф, вслушвайки се във воя на кученцето и в писъците на господаря му.

Нощта се точеше, черна като мастило, безкрайна като скучен рефрен.

Вдовицата не издържа и посегна към телефона на нощното шкафче. Трябваше да извика помощ, трябваше да звънне в полицията...

Ръката и обаче замръзна за миг във въздуха, после се върна колебливо при другата в скута. Вдовицата конвулсивно сплете пръсти, а навън воят и писъците продължаваха ли, продължаваха...

...

Убиецът седеше разкрачен на пейката в малката беседка пред блока и систематично налагаше с юмруци в лицето и главата мъжа, който лежеше под него на земята. Ръцете му бяха окървавени до лактите, пръски кръв имаше и по светлата му риза, и по лицето му, изкривено от пиянска ярост. Малкото кученце на пребития все още се дърпаше неистово, закачено на нашийника, който жертвата стискаше неистово в ръка. Виеше като на умряло.

-         Млъкни, животно!- изрева убиецът на кученцето и отново удари с юмрук кървавата каша, която представляваше лицето на жертвата му.

...

Вдовицата не знаеше минути ли бяха минали или часове, когато най-сетне се престраши да напусне несигурната защита на леглото и да излезе на пръсти, боса до терасата. Надникна навън в раздираната от писъци и вой нощ. В първия момент не можа да различи нищо в дълбоките сенки долу, после видя силуетите в беседката, които се люшкаха в мрака като зловеща имитация на японски театър на сенките.

Бялото кученце подскачаше наоколо. Надвесена в тъмното фигура нанасяше удари в главата на друга, която лежеше на земята и риташе конвулсивно. Обувките на човека бяха излетели встрани и лежаха на земята, изпопадали в нелепи пози.

-         Моля те! Моля те! Пусни ме да стана и ще ти донеса пари! Моля те! – продължаваше да пищи Морския вълк, но другият продължаваше тежко да го пъхти, дишайки учестено при всеки нанесен юмрук като тенисист в тежък мач на корта при силен удар по топката.

„Туп-туп-туп”, чуваха се в мрака тежките удари на юмруците на убиеца.

„Аааау-аааау-аааау”, пригласяше воят на кученцето.

„Моля те-моля те-моля те”, пищеше Морския вълк.

Вдовицата надзърна несмело над перилата и в този миг и се стори, че от небето падат светулки като звезди. Покрай главата и от време на време прелетяваше искрящо в огнено червено пламъче и се разбиваше долу на земята. После вдовицата изведнъж прозря, че далеч не е единственият безмълвен свидетел на побоя. По горните тераси мъжете от блока очевидно също наблюдаваха сцената в беседката и пушеха, облегнати боси по бельо, на перилата, после хвърляха фасовете си на цимента.

...

Пред блока се оживи едва когато в далечината се зачуха полицейски сирени и две патрулни коли влетяха на паркинга, осветявайки с призрачните светлини на въртящите се буркани беседката и грозната сцена, която се разиграваше в нея. Сега силуетите на убиец и жертва се откроиха ярко, като изрязани. За учудване на вдовицата кръвта не беше яркочервена, а черна. Дори кученцето беше опръскано цялото с мастилено черните петна от кръвта на стопанина си.

Когато униформените наскачаха с извадени пистолети от патрулните коли и се завтекоха към него, убиецът най-сетне престана да удря Морския вълк и тежко се изправи, така както си беше разкрачен над тялото му.

-         Какво правиш, бе изрод? Убил си човека!- изкрещя едно от ченгетата.

-         А, нищо му няма, господин полицай. Пийнахме тук и се поумори, та легна да си почине. Нищо му няма. Ей сега ще стане.- отвърна невъзмутимо убиеца и посочи с кървава ръка тялото на Морския вълк, лежащо в постепенно разширяваща се локва от собствената му кръв.

После нещата се развиха бързо, като но филм. Дойдоха още коли и още полицаи. След тях пристигна и линейката /”Нищо не може да се направи. Късно е за спешна първа помощ. Човекът е мъртъв. Карайте го в патологията”/. Ченгетата закопчаха убиеца и го откараха нанякъде с патрулната кола. Линейката пък откара в друга посока трупа на морския вълк.

На сутринта дойдоха журналистите. Газеха в кръвта, прескачаха полицейските заграждения, снимаха навсякъде, задаваха въпроси.

За вдовицата нощта и денят след нея минаха като насън, а в ушите и все така продължаваха да звучат воят на кученцето и писъците на господаря му, давещ се в собствената си кръв.

Знаеше, че още дълго време няма да се отърси от екота им.

Знаеше, че още дълго време няма да може да спи спокойно нощем.

Знаеше, че докрай в сърцето и ще остане загнезден страхът и ще умира от страх по малко всеки път щом излезеше на улицата, всеки път щом някой позвънеше на входната и врата, всеки път щом чуе странен шум в нощта, всеки път щом някъде някога нечие куче залае.

Знаеше също така и че днес Морския вълк може би щеше да бъде жив ако в онази нощ поне един от тях беше вдигнал телефона и беше промълвил в слушалката просто едно „Помощ!”.

Знаеше го.

И и идваше да завие и самата тя.

Знаеше обаче и че това ще е напразно...

Камен Петров

Няма умирачка

Животът прилича на зъб

Изобщо не мислиш за него

 Доволен си – дъвчеш добре

Но внезапно той се разваля

Боли те но щом ти е нужен

За него се грижиш

Но за да бъдеш съвсем излекуван

Трябва да го изтръгнат от теб

                                               Борис Виан

Реших, че всичко е ужасно тъпо.

Не виждах вече смисъл в нищо.

Дълги години се мъчих, а край мен труповете валяха като в екшън със Силвестър Сталоун, а не беше на кино и не беше война, просто каквито и да ги вършеха, хората в един момент си измираха като мухи и това си беше.

Животът очевидно беше просто една малуомна прелюдия към смъртта.

А живот отвъд смъртта и без това нямаше.

Така че работата беше ясна. Нямаше смисъл да живея, ерго – за целта първо беше нужно да умра. Понеже съм ерудит обаче и сложно устроен интелектуалец с куп емоционални проблеми, подобно онова копеле Уди Алън, дори умирачката се оказа трудно начинание за безволево и мързеливо копеле като мен.

Номер ми изиграха най-вече баналните реалии на съвремието, тъпото ми чувство за хумор и скъпотията.

Първо на първо, страх ме е от високо и то ужасно, така че автоматично от списъка за щастливо избавление с летален край, свързано с всякакво скачане от сгради, мостове, кранове, самолети и прочее нещо, по-високи от скута на жена ми, просто отпадаха по подразбиране.

Второ, заради скапаната си професия, имах и скапан стомах, много нервен. Поради тази причина отравянето също отиде на кино – дори и с кураре… или караоке… а може би укулеле… майната му, и без това няма значение.

Свръхдоза, автомобилни газове в затворен гараж, отровен паяк тип „тарантула”, нает от мен за мен наемен убиец, какво ли не премислих.

В гроба сигурно беше тъмно, влажно и мърдаха всякакви гадове, които искат да те ръфат, а в крематориума пари, размишлявах.

Няма какво да се лъжем, принципно имах ужасен страх от всякаква болка. Изобщо не можех да си представя да си прережа вените, да си пръсна черепа с пистолет, да се удавя в някой замърсен с фекалии и леденостуден водоем – убежище на пиявици, да се хвърля под влак, който ще ме разкъса надве, разбира се съгласно редовното закъснение в разписанието си или пък да си завържа нещо дълго, бодливо и твърдо на врата и да се окача на него на полилея в хола, докато смъртта ни раздели.

Гадно ми звучаха всички възможни сценарии и това си беше..

Опитах се да туширам всичко това на съзнателно, подсъзнателно и национално ниво, като се замислих за разни любими пичове, които са си отишли по един или друг начин през годините, отдавна са се разложили във физическия смисъл на думата, но продължават да живеят в душата, сърцето и спомените ми, о-йе…

Не помогна, даже напротив.

Тръгнах от тате, бог да го прости, но ракът определено не беше моята диагноза.

Опитах с Фреди Меркюри, но хайде сега, моля – мека китка, СПИН, гей, би?! Няма как да стане!

Хемингуей, виж, е бил твърдо копеле, добре ги е обръщал жените, бутилките, романите и дивеча, но ни можех да си представя да си завра дулото на пушка в устата и да дръпна спусъка.

Същото се отнасяше и за оня пич Кърт Кобейн от Nirvana.

За Майкъл Хътчинс от INXS и колана на дръжката на хотелската врата просто не ми се и мислеше.

Карах така известно време, после се отказах, защото добих усещането, че съм на път да стана безсмъртен.

Толкова се уплаших, отвратих и се сдухах, честно.

Да умреш е едно, а да мислиш за смъртта – съвсем друго. Трето и четвърто е да го направих, но мисля, че Николай Хайтов друго е имал предвид… Бог да го прости и него…

То смъртта и без това си е сдухващо нещо, а според Рей Бредбъри – и занимание самотно, но в моя случай направо се превръщаше в невъзможен казус това, умирачката. Като оставим настрана всичко друго, всичките ми фобии, социални наслоения, семейни задължения, страха и притеснението, стигаше ми само да се сетя колко са скъпи днес оръжията в сивия сектор на пазара у нас и как се точат бюрократичните процедури по узаконяването им. Дори да вземех решение изходът да е отрова, то за легална такава трябваше рецепта, а за нелегална – пари, които нямах. Не можех да си позволя такса в законно стрелбище за да се гръмна или наемане на яхта за да се удавя. Гнус ме беше от червеите, които после щяха да ме гризат в гроба, но и ме беше страх от изгарянията в крематориума. Да не говорим за това какво ще каже мама, като разбере и че има голям шанс да ме изостави гаджето…

Както казах, аз съм сложна личност. Ерудит, интелектуалец и мислител.

Сега, докато още съм жив, не знам точно какво съм.

Околните си имат свое мнение, което в повечето случаи е доста поляризирано, но като цяло ми лази доста по нервите.

Като умра обаче, нещата като че ли ставаха дори още по-сложни.

Веднага си представих някоя от многобройните, влюбени до болка в мен, кахърни поетеси, последователки на Петя Дубарова, които щяха да нашаткат на мига по няколко поеми за смъртта ми, в които щеше да се говори за „мъртви улици /пусти улици/, мъртва точка /застой/, мъртъв час /следобедно време за почивка/, мъртъв език /известен само по писмени паметници, който не се използва като говорим/, мъртво вълнение /което се появява при безветрие/, мъртва тишина /пълна тишина/, мъртъв сезон /период на застой/, мъртва кост /твърд израстък, най-често по главата и краката/, мъртва душа /питайте Гогол/…

Това беше отвсякъде в пъти по-зле дори от тъпата сентенция „за мъртвите или добро, или нищо”.

Готови бяха за някое литературно списание, за поетичен конкурс или за поредната творческа деменция.

Това обаче не правеше мен самия готов за моргата.

Никак даже.

Мъртво родена работа, ако мога да си позволя тази фриволност на изказа, бих казал…

От друга страна отдавна вече ми беше писнало наистина. Искам да умра, да се изпаря, да гушна букета, да ритна ритнеш камбаната, да прегърна босилека, да вирна краката, да опъна петалата, да хвърля топа. Копнеех да пукясам, да пукна, да се гътна, да гибердясам, да загина, да погина и да се погубя млад, да се преселя във Вечните ловни полета, в Рая, във Вечността, в един по-добър Свят, на Оня Свят, мамка му!

Обаче все не намирах начина.

Бях просто… нежив…

Нито жив с живите, нито мъртъв с мъртвите.

Ни жив, ни умрял

Плюх си на разчетения до стотинка ежемесечен бюджет и на задълженията си към мобилния оператор, и набрах телефона на моята приятелка Кетрин от Сидни, Австралия. Друг манталитет, друг жизнен опит, друга култура, викам си, все ще измисли нещо. Плюс това ми беше задължена, ирландско-австралийската крава, след като и бях помогнал в социалната адаптация в родната БГ-действителност след един концерт на Rolling Stones в съседен Букурещ. Кетрин от Австралия обаче, която дори не беше кореняк бушмен, а тъп пришълец – потомък на орлански католжници, просто ми изреди гъгниво по телефона с 68 импулса в минута: „kick the bucket, bite the dust, buy the farm, cash in one's chips, croak, go belly up, go to the wall, go west, meet one's maker, shove off…”

Thank you very mutch, bitch!

Много ми помогна, направо.

След като проверих онлайн колко ми е коствал разговора с Австралия /24,78 кинта, нито повече, нито по-малко/ и след продължително ровене в интернет речници и справочници, най-смисленото, до което се докопах беше идиотския идиом „Kick the bucket (Да ритнеш кофата)”. Как да не се досетя, че означавало „Да умреш. Намек за кофата, като често използвано място за стъпване на обесвания по време на линч. Друго обяснение е наименованието на дървото, за което се връзва прасето при клане (buque). По време на клането агонизиращото прасе го рита със задните си крака”. Баси дърварката! Лика-прилика са си с Дънди Крокодила, добре че го спряха тоя тъпия филм откъм продължения още през 80-те.

Очевидно беше, че разговорите с духовете на любими покойници, с разни авери от по света и у нас и с вътрешното ми „аз", доникъде нямаше да ми помогнат.

Знаех, разбира се, освен това, популярния сред юзърите напоследък онлайн списък „76 тъпи начина да умреш”. Няма да го цитирам целия, защото някои от тях наистина са тъпи, а и високо ценя оставащото ми на този свят време. Затова и ето ви представителна извадка от него, дано ви бъде полезна - да си прережеш вена с хартия, да се задавиш с кактус, да паднеш от самолет и да умреш във въздуха заради самозапалване, да ти се забие летяща птица в корема, да ти влезе скакалец в тялото и да стигне до мозъка, да се удавиш в писоар, да си заковеш ръката с пирон и да умреш от глад, да си глътнеш зъб и да ти разкъса стомаха, да се запалиш с лупа, да те ударят с бумеранг в сънната артерия, за те рециклират, да те уцелят с дартс в аортата, да те блъсне самолет докато се спускаш с парашут, да си сложиш ръждясал пиърсинг, да се удавиш в киша…

Той дори и от птичи поглед погледнато също не водеше до нищо конструктивно и реално, като всяко друго нещо, намерено в интернет.

И така…

В крайна сметка реших, че май се отказвам от цялата тази дивотия. Да мре, който иска. Аз нямам нито пари, нито време, нито въображение, за да умра истински. Затова само ще изпадна в крайна форма на мимикрия. Ще изпуля очи, ще посинея, ще пусна малко пяна между зъбите и изплезения си, подпухнал език, дори ще се насиля да мириша както се полага.

Това е положението

Просто ще се правя на мъртъв

И без това все едно живеем в морга.

При това зле почистена.

И само симулираме живот…

Камен Петров