Вой

Кученцето скимтя, лая и ви като че ли през цялата тъмна, безлунна, безкрайна нощ.

В гласа му имаше нотки, които накараха космите по главата на вдовицата да се изправят, дори още преди да е изплавала съвсем от съня си. Тя лежеше в студеното си вдовишко легло в крайния квартал на града и се вслушваше със свито сърце във воя на малкото псе.

Виеше, виеше, виеше.

Тя познаваше този глас. Знаеше чие е малкото куче. Убеди се окончателно когато чу и писъците на Морския вълк.

Морския вълк беше едър, навъсен, саможив човек около 60-те. Говореше рядко, още по-рядко повишаваше глас, но и така всяваше респект в квартала. Сега обаче пищеше като момиче.

-         Моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ!- пишеше Морския вълк.

Вдовицата подскочи в леглото си и конвулсивно притисна към устата си свития на топка чаршаф, вслушвайки се във воя на кученцето и в писъците на господаря му.

Нощта се точеше, черна като мастило, безкрайна като скучен рефрен.

Вдовицата не издържа и посегна към телефона на нощното шкафче. Трябваше да извика помощ, трябваше да звънне в полицията...

Ръката и обаче замръзна за миг във въздуха, после се върна колебливо при другата в скута. Вдовицата конвулсивно сплете пръсти, а навън воят и писъците продължаваха ли, продължаваха...

...

Убиецът седеше разкрачен на пейката в малката беседка пред блока и систематично налагаше с юмруци в лицето и главата мъжа, който лежеше под него на земята. Ръцете му бяха окървавени до лактите, пръски кръв имаше и по светлата му риза, и по лицето му, изкривено от пиянска ярост. Малкото кученце на пребития все още се дърпаше неистово, закачено на нашийника, който жертвата стискаше неистово в ръка. Виеше като на умряло.

-         Млъкни, животно!- изрева убиецът на кученцето и отново удари с юмрук кървавата каша, която представляваше лицето на жертвата му.

...

Вдовицата не знаеше минути ли бяха минали или часове, когато най-сетне се престраши да напусне несигурната защита на леглото и да излезе на пръсти, боса до терасата. Надникна навън в раздираната от писъци и вой нощ. В първия момент не можа да различи нищо в дълбоките сенки долу, после видя силуетите в беседката, които се люшкаха в мрака като зловеща имитация на японски театър на сенките.

Бялото кученце подскачаше наоколо. Надвесена в тъмното фигура нанасяше удари в главата на друга, която лежеше на земята и риташе конвулсивно. Обувките на човека бяха излетели встрани и лежаха на земята, изпопадали в нелепи пози.

-         Моля те! Моля те! Пусни ме да стана и ще ти донеса пари! Моля те! – продължаваше да пищи Морския вълк, но другият продължаваше тежко да го пъхти, дишайки учестено при всеки нанесен юмрук като тенисист в тежък мач на корта при силен удар по топката.

„Туп-туп-туп”, чуваха се в мрака тежките удари на юмруците на убиеца.

„Аааау-аааау-аааау”, пригласяше воят на кученцето.

„Моля те-моля те-моля те”, пищеше Морския вълк.

Вдовицата надзърна несмело над перилата и в този миг и се стори, че от небето падат светулки като звезди. Покрай главата и от време на време прелетяваше искрящо в огнено червено пламъче и се разбиваше долу на земята. После вдовицата изведнъж прозря, че далеч не е единственият безмълвен свидетел на побоя. По горните тераси мъжете от блока очевидно също наблюдаваха сцената в беседката и пушеха, облегнати боси по бельо, на перилата, после хвърляха фасовете си на цимента.

...

Пред блока се оживи едва когато в далечината се зачуха полицейски сирени и две патрулни коли влетяха на паркинга, осветявайки с призрачните светлини на въртящите се буркани беседката и грозната сцена, която се разиграваше в нея. Сега силуетите на убиец и жертва се откроиха ярко, като изрязани. За учудване на вдовицата кръвта не беше яркочервена, а черна. Дори кученцето беше опръскано цялото с мастилено черните петна от кръвта на стопанина си.

Когато униформените наскачаха с извадени пистолети от патрулните коли и се завтекоха към него, убиецът най-сетне престана да удря Морския вълк и тежко се изправи, така както си беше разкрачен над тялото му.

-         Какво правиш, бе изрод? Убил си човека!- изкрещя едно от ченгетата.

-         А, нищо му няма, господин полицай. Пийнахме тук и се поумори, та легна да си почине. Нищо му няма. Ей сега ще стане.- отвърна невъзмутимо убиеца и посочи с кървава ръка тялото на Морския вълк, лежащо в постепенно разширяваща се локва от собствената му кръв.

После нещата се развиха бързо, като но филм. Дойдоха още коли и още полицаи. След тях пристигна и линейката /”Нищо не може да се направи. Късно е за спешна първа помощ. Човекът е мъртъв. Карайте го в патологията”/. Ченгетата закопчаха убиеца и го откараха нанякъде с патрулната кола. Линейката пък откара в друга посока трупа на морския вълк.

На сутринта дойдоха журналистите. Газеха в кръвта, прескачаха полицейските заграждения, снимаха навсякъде, задаваха въпроси.

За вдовицата нощта и денят след нея минаха като насън, а в ушите и все така продължаваха да звучат воят на кученцето и писъците на господаря му, давещ се в собствената си кръв.

Знаеше, че още дълго време няма да се отърси от екота им.

Знаеше, че още дълго време няма да може да спи спокойно нощем.

Знаеше, че докрай в сърцето и ще остане загнезден страхът и ще умира от страх по малко всеки път щом излезеше на улицата, всеки път щом някой позвънеше на входната и врата, всеки път щом чуе странен шум в нощта, всеки път щом някъде някога нечие куче залае.

Знаеше също така и че днес Морския вълк може би щеше да бъде жив ако в онази нощ поне един от тях беше вдигнал телефона и беше промълвил в слушалката просто едно „Помощ!”.

Знаеше го.

И и идваше да завие и самата тя.

Знаеше обаче и че това ще е напразно...

Камен Петров