Ох!
Всичките
кокали ме болят тъй, все едно аз съм
носила ковчега, а не братовчедите на
Стоян от града. Сама. Не съм, обаче.
Работата е там, че носих НЕГО, на гръб,
цял живот, до днес. И – сама, вярно си е.
Сама съм се родила, сама ще си умра.
Не е шега
това нещо. Сега като се замисля – петдесет
и кусур години са това. Голямо теглило,
голяма любов, голяма пукница, голямо
нещо. Ама и на това днес му се видя края,
Цано, Цанооо. Братовчедите го домъкнаха
от дома до гробището, попът го опя,
пуснаха го в трапа. Дотук.
Ама ме болят,
пак ме наболяват, костите де. Гърбът,
вратът, кръстът, бедрата ме болят. Сърцето
и душата, верицата му. Цял живот на гръб
го носих и ей ме на – сам-самичка се
тътря от гробищата към дома, няма кой
да ме утеши, няма кой да ме поздрави,
няма кой дума да ми каже.
Вярно, малката
ми сестра Мара още е жива – Бог да я пази
– тази зима чукна 72 лазарника, ама това
хич не ми е от помощ, хич не ме грее. Тя
си върти къщата, аз моята – криво ляво,
доколкото мога още, а то не е хич много,
отдавна вече.
Старците
като моичкия умират един през друг.
Селото ни умира с тях. Помня когато се
заженихме с покойния Стоян, селото беше
голямо, процъфтяваше, земите наоколо –
богати, Дунава – пълноводен и пълен с
риба, селяните – заможни. Имаше и делници,
и празници, и работа, и веселба. Сега
няма нищо. Пустош. От над 200 къщи в трите
махали, сега я има, я няма десетина къщи
с живи хора в тях. Все старци като мен.
Все самотни. Децата до едно се запиляха
де в столицата, де в чужбина. Някои пращат
от време на време по някой лев, някои –
не. Спряха да се прибират дори за да си
погребат своите хора, старите, родителите
си. Селото опустя. Дори кучешки лай не
се чува вече, че то и добитъкът го няма
отдавна – кой да се грижи за него с
немощните си старчески ръце, с какво да
го храниш в този недоимък. Ако някой
може, аз вече не насмогвам. Баба Цана
беше дотук.
Остарях,
животът ми тъй си мина и замина. Едно ми
е останало и то наближава, усещам го с
всяка една от старите си, болнави,
изстрадали кости. Утре ще се гътна и ще
си отида като този моичкия днес, а няма
кой да ме изпрати, кой да ме измие, да ми
облече новите дрехи, да ме положи в
ковчега и гроба и да ме оплаче. Вярно,
викат, че смъртта е занимание самотно,
ама това е най-страшната от всички
смърти. Най-страшната...
Селата край
Дунава, дето ги наобикалям като поп в
енорията, са бедни, обезлюдени, там
живеят отдавна вече само старци. Хорицата
са на възраст и са притиснати
от самота, бедност,
болести и неволи.
Толкова са смачкани
и отчаяни от живота, че не знаят на кой
свят са. „Поп Пейо,
немойм повече, отче, то вече не се трае!“,
викат ми понякога, срещнем ли се нейде
из тесните улички или на мегдана. Някои
чакат смъртта като спасение, а мнозина
се боят, че ще си отидат в забрава, без
близки, които да ги изпратят достойно.
Тази самотни
старци обитават
грохнали като тях къщи, свидетели
на едни по-добри времена. В тях
вечер едва мъждука по една електрическа
крушка,
съседи почти няма,
домовете наоколо от години са празни,
рушат се – дори и обитаваните все още.
Ей я на
например баба Цана от Кокичево. В селото
са останали едва десетина възрастни
хора като нея. Мъжът и Стоян се спомина
тези дни и я остави съвсем самичка, макар
да има по-малка сестра в другата махала.
Баба Цана е на 78, носи всички болести,
дето се сетите, отгледала е пет деца
/едно и умряло след раждането още/, а
днес няма кой една дума да и каже. В
селото трудно се
снабдяват дори с
хляб – магазин няма
и им носят неща от първа необходимост
един път седмично с микробус. Зимно
време старците едва
успяват да излязат на двора за наръч
дърва и точно
през скованите от мраз и сняг месеци
най-много баби и дядовци се преселват
на оня свят. Понякога роднините и
съселяните им разбират, че вече ги няма
дни и седмици по-късно. Случвало
се е да намираме в
ледените домове мумифицирани до
неузнаваемост или разкъсани от животни
трупове. Затова с
кмета всяка сутрин обикаляме пустите
улици и като видим, че някъде комина не
пуши, знаем, че там се е случило нещо
лошо и бягаме да проверим живи ли са,
здрави ли са нашите хора. Тъй открихме
един старец – зимната фъртуна беше
изпотрошила стъклата на прозорците,
вътре беше лед. Печката явно не беше
палена с дни и човека береше душа, скушен
под няколко юргана и черги. Един друг
път пък открихме една баба, още жива,
ама червеите вече пъплеха по нея. Ужас
някакъв нечовешки! Децата и внуците им
живеят надалеч и обикновено погребваме
самотните нещастници за сметка на
общината, Бог да ги прости горкичките.
Тъй сторихме и с дядо Стоян, защото след
всичкото блъскане през всичките тези
години, баба Цана няма ни един скътан
лев и едва свързва двата края с никаквата
си мижава пенсийка, макар да не се е
оплакала и веднъж в тоя живот.
Мина се, не
мина седмица, откак положихме в земята
Стоян, налегнаха ме лоши мисли. Рекох
си – Цано, тя твоята се е свършила, видя
се тя, ами помисли като как да сториш
тъй, че да си идеш достойно от тази грешна
земя. Утре ще се гътнеш и повече няма да
станеш и няма кой да те изпрати подобаващо.
Малката ми сестра Мара и тя болнава,
кекава, с един крак в гроба, на нея ли
баш да разчитам или тя на мене? Децата
всичките /живите де/, се пръснаха като
пилци по белия свят, никой няма да се
върне, че да ме заровят както се полага,
да ме оплачат, да ме изпратят на оня свят
според божията повеля. Затуй, рекох си,
ще взема нещата в свои ръце, сама ще се
погрижа за тленното си тяло и за
безсмъртната си душа. Трябва да си
готова, Цано, като ти дойде времето. Оная
с косата не бива да те изненада, че
премного лоши изненади си имала през
този пусти живот – като тръгнеш от
ненавременната смърт на първородното
ти, като минеш през този злощастен брак
със Стоян покойника, две войни си
преживяла, няколко правителства, и във
фашизъм, и в комунизъм, и в демокрация
изкрета някак, ама сега вече няма
накъде...
Като селски
поп в последните години работата ми не
е никак весела. Нали знаете, в Обреди си
имат отдел „Тъжни и весели ритуали“.
Е, при мен весели няма. Няма кръщенета,
годявки, сватби, именни дни, освещаване
на офиси или нови къщи. Има само погребения.
Има панихиди, опела, 40-дни, годишнини от
смъртта. Ей такива работи.
Енориаршите
ми са все хора на възраст, една шепа са
и се топят от ден на ден. От самота и
немотия старците взеха направо да
превъртат. Почнаха, докато са
още на крака и имат по нещо скътано,
да си спретват още
приживе помени с
угощение с все още
живите си набори от селцето.
За този странен траурен
ритуал старците обикновено избират
християнски или личен празник – най-често
Задушница или рождения си ден.
. Както си му е редът, кандидатите за
отвъдното колят овца или кокошка, правят
курбан чорба, месят хляб, точат
винце и ракийка, редят
трапеза. Някои
даже
подреждат край масите дрехите и вещите,
с които трябва да ги изпратят към оня
свят. Всичко си върви като на истински
помен. Само дето няма покойник.
В началото бях като втрещен, дяволска
работа е това, поп Пейо, виках си, ама с
времето свикнах. То с всичко се свиква
на тоя свят, няма накъде. Ходя по къщята
по тези небогуугодни панихиди, прекаждам
масата както иначе
си му е редът, давам
причастие с хляб и вино,
и чета
молитва, но не за гроб и не споменавам
име...
Дойде ми и
на мен времето, потегнах чеиза, дето не
е чеиз, ами е за погребение стегнат,
наредих трапезата с каквото дал Бог и
повиках поп Пейо за панихидата. Настаних
се в чамовия ковчег, сестра ми запали
свещите и преля с винце, после коленичи
край мен, гледам – съвсем истински сълзи
лее, завалията, сякаш наистина ще ме
погребва. Като влезе попа, гледам го, че
се шашардиса. Не му е за пръв път, знам,
ама мен си ме обича май, тъй мисля понякога
в дългите, самотни зимни вечери. Както
и да е, дойде попът, макар и да беше видно,
че е разстроен, извади кандилото, запали
свещ и я сложи в ръцете
на „покойницата”, тоест
в моите, и чак тогава видя,
че още съм
жива, мърдам
демек. Помислих, че съвсем ще пощръклее
човекът, ама поп Пеьо се взе в ръце,
свърши си работата, както си му е редът.
Като приключи обаче, сестра ми, дето до
този момент ме жалеше отстрани, се
изправи с бастунката и рече: „Како,
ставай, да лягам аз!”.
Ей Богу,
претръпнал бях вече на тези неестествени
неща, ама тази работа с баба Цана и сестра
и, нанагорно ми дойде, вярно е. Знам я
държелива старица, целият и живот знам
– и мъжът и пияницата, и смъртта на
първородното и още като пелеваче, и
децата им, дето се запиляха от село и
повече не се вяснаха, и всичките и
болежки, неволи, нямането и надеждите,
дето последни умирали, казват. Не съм
прост човек, начетен съм. Знам, че панихиди
наживо са се правили
още в стари времена, не
са ново явление и
коренът им е в далечното минало, ама
това днес здрави и прави хора, с които
всеки ден се разминаваш по улиците и в
черквата, да се опяват приживе, само
защото животът и скотията и тази
държава-мащеха, са ги притиснали до
немай къде, това не мога да го приема.
Знам, че ритуал, наречен
„помана на живо”, съществува от векове
в част от крайдунавските села,
че е част от традициите и живота по тези
места. И днес – като тогава - хората,
които символично се изпращат на оня
свят, седят на отделна маса от гостите
и мълчат през цялото време,
като призраци са направо, настръхвам.
Настръхнах и когато
ме викнаха за панахидата на баба Цана
и на сестра и. Имало е за какво...
Как да е, поп
Пейо свърши работата, направи панахидата
като по книга. Опя първо мен, после в
ковчега легна и сестра ми /„Како, ставай,
да лягам аз!”, вика завалията, чак ме
досмеша, ама то за смях ли е/. Опя я и нея
попът, отказа да вземе някой лев, дето
го бяхме скътали от години тъкмо за тая
работа, отказа и да се почерпи, и развя
расо навън, ядосан беше явно.
Загасих след
него свещите да не стават зян, запуших
бутилките с вино и ракия, и захлупих
недокоснатите гозби. Гледам сестра ми
не се надига да помогне поне. „Хайде,
ставай Маро, попът замина, дай да похапнем
за Бог да прости и да лягаме, че навън
вече мръква“, викам на сестра си, ама
Мара не помръдва.
Надвесих се над
ковчега и гледам – горкичката наистина
сдала Богу дух, тъй както я опявал попа
уж наужким, както си му е реда всъщност,
както си се прави по белия свят. Лежи
бяла-бяла, че чак жълта, в скръстените
и ръце още мъждука свещ.
Оттърва се. И тя
ме изпревари, Господ да я убие, викам
си.
Мъжът ми Стоян,
комшиите, наборите, всички си заминаха
един по един, сега и тя. „На кого ме
оставяш Мароооо?!“, проплаках, ама очите
ми сухи, виждам. Приседнах на стола до
прозореца, навън зимният ден гаснеше,
падаше сумрак, пак запрехвърча сняг.
Седя и се
виждам сякаш отстрани и сякаш насън –
още съм млада, права и здрава и румена,
сестра ми тича край мен, насреща ми иде
Стоян, още левент и не се беше пропил,
мъртвото ми новородено не беше още
мъртво, мама и тате – живи и те, селото
пълно, небето синьо, животът пред нас,
днешното минало още е тогавашно бъдеще.
Седя си на
стола, навън мръква, а всички тези
призраци изпълзяха из комина, през
прозорците, изпод вратата, изпод чергите,
отвсякъде, заобиколиха ме и кръжат ли,
кръжат като караконджули, а аз седя –
съвсем сама на тоя свят, както цял живот
е било, макар и да съм живяла уж все сред
свои, още ще тегля хомота.
Докато и на
мен ми дойде времето.
Тогава вече ще
се оттърва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар