Заглавие без разказ

"Някои стихотворение за без заглавия.

Това заглавие е без стихотворение.

Всичко е извън това."

                    Кенет Уайт "Снежната утрин в Монреал"

Болеше го ... болеше го ... БОЛЕШЕ ГО!

После болката изведнъж изчезна. 

Отшумя като последната вълна върху гладката повърхност на езерото, когато хвърлиш камък в средата му. Отиде си. Чувството беше тягостно: изведнъж се почувства празен. Всъщност вече и не можеше да чувства. Просто - празен.

Опита се да извика болката. Дори усети носталгия по нея: тя поне беше НЕЩО. Нещо, за което да се хванеш. Нещо реално ... Опита се да извика мъката, омразата, ревността, отвращението и ненавистта, огорчението, безнадеждоността и похотта ... Нищо!

Опита се просто ... да извика.

После се събуди. Ужаси се при мисълта, че може да не е сънувал. Че всичко може да е истина - празен. Божичко, дано е било сън, каза си, а после УСЕТИ, че е УСЕТИЛ ужаса си и се отпусна.

Отново чувстваше!

Отново можеше да чувства, да се страхува, обича и мрази; можеше да плаче и скимти, да крещи и стене - отново!

Тя лежеше присвита до него, както винаги с лице към стената и тихичко дишаше. Внезапно ИЗПИТА ненавист към нея - как само спи, самата невинност - виж ти ! - спи и сънува розови сънища, докато той СТРАДА и СЕ ТЕРЗАЕ в прегръдките на своя кошмар ... Кучка !

Ах, кучк ! А той така я ОБИЧАШЕ! Беше готов да разкъса сърцето си за нея, беше готов на всичко, а тя спи! Господи, що за съвест имаше тя, що за чувства?! ЧУВСТВАШЕ ли въобще?

Божичко, защо точно тя?! Нима не и бе дал всичко? Не я ли ОБИЧАШЕ по своему? ОБИЧАШЕ я, по дяволите!

Ах, кучка! Защо го направи? Защо? ...

Той се извъртя неспокойно в леглото и пружините му запротестираха, поскърцвайки, докато той се намести отново, а до себе си усещаше топлината на крехкото и, стройно тяло, което излъчваше секс дори в съня. Спейки до нея, той ЧУВСТВАШЕ , че дори и така не я притежава, тя му бягаше.

Заслуша се в себе си, доволен че отново направлява чувствата си. Да, ето - МРАЗИ я ... но и я ОБИЧА, кучката ! РЕВНОСТТА му бе като пълноводен поток, който отнасяше и последните крехки останки от здравия му разум и той се остави изцяло на удоволствието от нея. Лежеше до нея и я НЕНАВИЖДАШЕ, ОТВРАЩАВАШЕ СЕ, МРАЗЕШЕ я и я ЖЕЛАЕШЕ до смърт.

Той тихичко изскимтя, ей така - за проба. Прозвуча ... ГОРЕСТНО. Жалко, че нямаше кой да го чуе. Изскимтя наистина майсторски. Усмихна се в тъмното.

Изглежда цялата им проклета връзка беше такава. През цялото време ставаха разни неща, но всъщност нищо не се случваше. Това беше връзка, в която недомлъвките бяха повече от откровените разговори, всяка подарена роза с дълга дръжка, си беше просто поредната роза с прекалено дълга дръжка и внимателно почистени бодли, а изпълнените с любов погледи - досадно присвиване на късогледите му очи ...

Сякаш доловила мислите му, тя простена тихичко насън. Погледна я, но не я докосна, за да я успокои. Тя отново простена. Той се ухили, но щом му дойде на ум, че стенанията и са резултат на поредния и похотлив сън, в който ДРУГИЯ я обладаваше брутално и неколкократно, дарявайки я с поредица разтърсващи оргазми, усмивката застина на лицето му. Усети как слабините му се присвиха и потръпнаха, настръхна целият.

Винаги ли щеше да бъде така?

Малко ли му бяха неговите страхове, съмнения, комплекси и паранои, за да се товари и с нейните ? Нима той нямаше нужда от обич, внимание и ласки ? Нима не се съмняваше ? Не се ли чувстваше и той самотен ? ... Майка му му липсваше. Никоя друга жена не го разбираше, така както го бе разбирала тя. Дори и в безпаметните мигове на върховна наслада, които напоследък успяваше да си докара все по-трудно и по-трудно, той запазваше дистанция и анализираше, сравняваше и сякаш гледаше отстрани гърчещото се под него яло - в напразното си желание Чудото най-сетне да стане ... Чудото все така не ставаше. Майка му все така му липсваше. БЕШЕ САМ !

Дори и сега - лежейки в леглото, притиснал напрегнатото си тяло към нейното, усещайки извивката на гърдите и в прегръдките си, той беше сам. Нощта напредваше, не му се спеше.

Жадуваше да го дарят с обич. Жадуваше да каже някому "обичам те". Жадуваше близост и онова мечтано, неназовимо състояние на съпричастност и взаимен покой, до което никога не можеше да се докосне ...

Тя отвори очи в мрака и го погледна. Гледа го дълго. После той мълчаливо се пресегна и погали това, което бе останало от нея след съня. Докосна я, след това отново я докосна, докато тя не започна да стене - поне този път бе сигурен, че не сънува ДРУГИЯ.

Искаше да я обладае грубо и болезнено, да я чука до припадък, така както си представяше, че я чука той, но вместо това я люби дълго и нежно, влагайки в тази любовна война, ти -ри-ри-рам, всичката страст и желание, които никога нямаше да изпита истински - никога, никога вече, с никоя друга - и макар и да не изгориха света, така както навярно го правеше Мариус Куркински, накрая тя изкрещя от удоволствие, впивайки старателно лакираните си нокти в гърба му: "Да! Да! ДА!", докато той запази хладно мълчание, достигайки самотното си, мъчително освобождение, от което в устата му остана единствено лек металически привкус.

Отдръпна се от нея; бе все така тъмно и студено / в четири сутринта астрономическо време, кой знае защо се сети внезапно той и това му се видя по-важно от всичко останало /, навън октомврийският дъжд дълбаеше с ледени пръсти плътта на нощта. Чаршафите влудяващо се бяха усукали в краката му.

Тя постепенно успокои дишането си, после доволно измърка и топлия и дъх го опари в тъмното:

- Обичаш ли ме, скъпи?

Той се надигна рязко на лакът. В гърдите му бушуваха неизказани чувства, сърцето му диво се блъскаше, главата му запулсира в подлудяващия ритъм на кръвта.

- Не! - радостно отвърна той и по вените му се разля облекчение, каквото не бе и подозирал, че може някога отново да изпита - Не! МРАЗЯ ТЕ, КУЧКО!

Извъртя се по корем, наляво, по-далеч от нея и щастлив, повтори, заровил пламнало лице във възглавницата:

- Мразя те ...

После заспа.

Тя остана занемяла, вперила невиждащи очи в мержелеещия се в измамната дрезгавина на утрото таван. Не плачеше.

Болеше я ... Болеше я ... БОЛЕШЕ Я!

После болката изведнъж изчезна ...

Още болка

                                               
"Нищо не трае вечно.
Винаги има място за още болка."
              Гюнтер Грас "Местна упойка"

      Тялото ми е малка , изтерзана бърлога, тресяща се в спазмите на алкохола. Не усещам ръцете си; пръстите ми са безчувствени, сякаш само допреди миг са стискали парче лед - когато вдигам чашата, очаквам всеки момент да падне на пода и да се разбие на милион искрящи късчета, но тя не пада.
      Вече пети ден стоя затворен в стаята си, пия. Всъщност, пия, повръщам, отново пия, за да прогоня гаденето и пак повръщам. От вчера отново виждам двуизмерно. Светът /заключаващ се в момента за мен в тези угнетяващи десетина квадратни метра на стаята ми/ е една черно-бяла... не - сивкава проекция, в която плувам, нереален и безплътен, колкото си искам. Дори музиката, която слушам, ми звучи моно, а слушам Доорс.
      Пия водка "No5".  Що за идиотско име?! Имам чувството, че съм изредил цялата номерация от едно до десет и то няколко пъти. След първите четиридесет и осем часа стигнах до гениалното откритие, че всъщност няма голямо значение какво точно пия. И водката, и уискито, и конякът от един момент нататък имат един и същ вкус. А и ефектът в крайна сметка си е все същият. Може би разликата е само в цената? Трябва да помисля върху това.
Тази сутрин към четири часа изпуших една цигара с “трева", която купих миналата седмица на тъпия купон в студентските общежития от един изрусен тип с обеца на носа. Голяма грешка. Освен че си докарах адска кашлица и повече от час останах вгледан в една и съща шибана точка в стената в очакване на ефекта, нищо интересно не се случи. Дори не изпитах онзи екзистенциален гърч да напиша някое откачено стихотворение, което казва всичко за живота и любовта, и заради което в крайна сметка явно съм роден. Или "тревата" беше лоша, или не са ми нужни подобни боклуци, за да стигна до себе си ... Пък и водката "No5" си върши чудесно работата.
      В крайна сметка в четири сутринта поне говорих с дядо си. Мъртъв е от повече от четири години, но въобще не можеш да му ги дадеш. Пък и той винаги е бил общителен човек.
      - Голяма грешка, момче - каза той - Това, за тревата.
      - Прав си , дядо - отвърнах и усетих доколко ми бе надебелял езика - Няма да се повтори.
     Той подпря суховатото си тяло на стената; лявото му рамо допираше точно точката върху нея, където щях да се вторачвам в близкия един час. Беше си както винаги все със същата черна барета, която сваляше от главата си само когато спи. Помня колко бях угнетен, когато го видях положен в ковчега - натъкмен в претенциозен черен костюм, какъвто никога нямаше да сложи приживе, смален от болестта, баретата я нямаше. Домъчня ми за него. Между пожълтелите си пръсти стискаше тънка свещ с мъждукащо пламъче, вместо обичайната евтина АРДА. Наведох се и го целунах по студеното чело, после  се разридах и избягах навън - далеч от лепкавия мирис на тамяна, писъците на оплаквачките и тъмния силует на Смъртта, която скучаеше, подпряна на ковчега.
      Повече не го видях.
      А ето - сега разговарях с него. Мамка и, и трева!
      - Нещо много си се замислил, момче - рече той и запали нова цигара от старата. Учудих се, че и там - на небето, продават от любимата му АРДА, но не се издадох. Не исках да го обидя.
      - Ами, замислил съм се. Пия.
      - Виждам - рече неодобрително - А друго правиш ли?
      - Е ... Нали знаеш - дипломирах се, поработвам от време на време, пиша ... Преди две седмици купиха един мой разказ в списание "Егоист".
     Дядо ми изсумтя. Не каза нищо. Разбирах го напълно - така и не    можа да ме види дипломиран, изтърва казармата ми, а и внучетата, за които така копнееше, не можа да дочака. Долу в мазето на старата къща, на хладно, беше заровил три бъчонки с отлежала гроздова - за сватбите на тримата си внуци. Ядец! Дядо от четири години е в гроба, а внуците му все така са си сами, залутани в житейски проблеми, безразборни полови контакти и несподелени любови - дали и тримата нямаше да се окажат латентни хомосексуалисти? Не знам.
       - Дядо - опитах се да сменя темата - Кажи ми нещо за себе си.
       - Веднъж... - рече той - Нямах още седем години, пасях кравите през нощта, на ливадите досами село. Доспа ми се, подложих един голям камък под главата си, завих се с кожухчето и заспах ...
      - И?
      - И като се събуждам заранта, гледам - това под главата ми се било камък, а конска глава. Оглозгана, побеляла от слънцето, в очните и кухини пъплеха червеи. Щях да се побъркам от страх.
      - Божичко! Избяга ли?
      - Не! - избелелите му очи гневно просветнаха изпод надвисналите вежди - Не, мамицата му! Отнесох си я в къщи и я побих на един кол от оградата, така че дядо ти Йордан да я гледа всеки ден и да се коси, че е изпратил едно седемгодишно дете да пасе нощем кравите в полето.
       - И спря ли да те изпраща?
       - Друг път! Прадядо ти не беше такъв човек. Изпрати ме отново още същата нощ, а главата я извари, лакира я и си я сложи над огнището в къщи, да му красяла  стаята.
      Обърках се:
       - И какъв е изводът в историята , дядо?
       - Няма извод. Пък и няма история… - рече той и изчезна.
       - Дядо! - изкрещях - Деденце! Чакай, върни се! Липсваш ми, дядо! Кажи нещо! Кажи ми смисъла!
      Той не се върна. И нищичко не ми каза. Днес, близо дванадесет часа след това, смисълът все още   ми се губи.
      Лежа гол в леденото си легло, отвън октомврийският дъжд бие в стъклото, треперя. Чудно. Никога не съм разбирал физиката си, психиката - въобще и не съм опитвал. Сигурно там е дори още по-голяма каша. Когато се докарам в подобно състояние, след водката и "тревата", най-логичната следваща стъпка е самоубийството. На мен самият обаче прекалено много ми допада това дружество с ограничена отговорност, наречено на мое име, чийто едноличен лидер и единствен член съм аз, за да се разделя толкова лесно с него. Освен това, навярно много боли. А аз съм страхливец.
      Паячета лазят по лицето ми… Глупости! Не са паячета и много добре го знам. Това са гнусните мисли, които ме връхлитат, когато съм зъл и похотлив -картини на неконсумиран грях, съмнения, жлъч, пораженство и омраза, и всички онези негативни, да не кажа гадни емоции, които кръжат на границата на подсъзнанието ми и на които не им е нужен Фроид, за да се измъкнат - гърчещи се, навън и да населят света ми с кошмари и видения, на фона на които, всяко едно интервю на Сашка Васева би изглеждало като квинтесенцията на съвременната философска мисъл.
      Колко ли е часът , по дяволите!? Часовникът ми е спрял преди трудно установим период от време и сега представлява една ненужна, зле конструирана вещ от метал, стъкло и пияни стрелки, която само предизвиква копнеж в слабините ми. Знам, че от пет денонощия не съм излизал от тук, защото броя изгревите /дано само не съм проспал някой/, но часът нещо ми убягва ...
      Всъщност , майната му и на часа! Нужен ми е дотолкова, доколкото да отмервам унизителното времетраене на очакването си. Стига ми да знам, че тя вече пети ден не ми се обажда - от онази злощастна нощ, когато за първи път в живота си си позволих да говоря това, което мисля. Значи ли това, че хората ме приемат и обичат, само когато ги лъжа и дали си струва? Трябва да помисля и над този проблем.
      Няма смисъл. Толкова усилено мисля, че чак е безсмислено. Понякога се улавям как мозъка ми скърца. Дали не е от водката или си е чисто и просто естествен природен феномен? Ха! Ако имам късмет, може и да пишат за мен в "ШОК":
       "СУИСИДЕН ПИСАТЕЛ СКЪРЦА С МОЗЪКА СИ !!! "
       От това би излязло страхотно заглавие. Нищо чудно вестникът след това така да вдигне тиража и цената си, че да не мога да си позволя да купя следващия брой, ха-ха ... Обаче, от друга страна, кой ли пък нормален човек чете "ШОК"? ...  Хм, май са доста. О, Господи!
      Не знам. Колкото повече мисля, толкова повече глупости  ми идват в главата, така че вече съм достигнал до фазата, в която всичко е на надглупостно ниво. Феерия.
      Дали пък да не ч убия? Може би като премахна причината, ще се отърва и от последствията?  Може дори да се влюбя отново... Обаче как? Нямам нужния инструментариум за едно елементарно убийство, мамка му! А ако тръгна да я душа с голи ръце, най-много накрая да я изчукам, доколкото се познавам.  А после? "Страхотни садо-мазо фантазии, скъпи!". О, не! Няма да стане. Може би все пак трябва да оставя нещата така, както са. Обичам мазохизма си. Какво ще правя без него?
      Не ми трябва "трева", за да говоря с дядо си.
      Не ми трябва любов, за да се чувствам зле.
      Не е нужно да я убивам, за да я имам.
      Пък и сега притежавам това, което ми дава сили да живея.
      Болка ...

Предутрин, преди да заспиш...

Писателят влезе в новия луксозен комплекс на стрелбището и се огледа, за да се ориентира в обстановката.
За пръв път влизаше тук.
Смяташе да е последен..
Всъщност той не беше никакъв писател. Просто сам себе си наричаше така. Вярно, беше написал три романа и няколко десетки разказа, но нито един публикуван. Харесваха ги приятелите и гаджетата му, но очевидно не и издателствата. Когато за трети пореден път отхвърлиха от един национален конкурс историята му, наречена “Там, където розите умират”, той тегли една майна на всичко и стана журналист. Загубена работа, както се оказа впоследствие, но поне му плащаха, за да пише. В последните 15-ина години се препитаваше от това. И без това нищо друго не можеше да прави, освен да натиска копчетата на компютъра.
Писателят още се оглеждаше из просторното климатизирано подземие, когато към него се приближи един от инструктурите.
Слава Богу, рече си той и пое протегнатата му ръка.

“Мило, чела ли си някога Даниел Стийл?
Не, не ми се смей.
И аз не бях.
До снощи.
Нямаше какво да чета и взех една от книгите и. Казва се “Сега и завинаги”.
Естествено!
Както и да е, в нея се разказва за едно семейство, което се разпада, след като мъжът е обвинен несправедливо в изнасилване.
Но не е това, което ме държа цяла нощ буден и ме кара дълго да гледам в тавана и да премислям всичко.
Проблемът е там, че семейството е от двама млади хора, които са от 6 (!?)години заедно. На пръв път живеят красив живот и се обичат, и всички им завиждат. Той е писател, който не успява да продаде книгите си. Тя има собствена къща (в която живеят  И ДВАМАТА), кола и печеливш бизнес. Печели много пари и го издържа, докато той пише. Той нищо не печели или почти. Постоянно излизат по хубави заведения, пътуват, ходят на скъпи концерти, кино и театър. Правят си скъпи подаръци. Тя със своите пари. Той – също с нейните... Купува и разкошни букети, подарява и бижута... С нейните пари...
И?
Накрая естествено всичко се пропуква. Той спорадично иска да започне някаква работа (бил е барман, сервитьор, учител, рекламен агент). Тя не му позволява “да си губи времето” за жълти стотинки. Той осъзнава, че живее едва ли не като жиголо, а писането му не върви. Тя осъзнава, че плаща всички сметки. Той започва почти да губи мъжката си потентност и се чувства ужасно зависим. Тя го обсебва все повече в желанието си за близост и се чувства ужасно зависима. Той започва да пие, изпаднал в безизходица. Тя започва да изстива към него, изпаднала в безизходица. Той търси разнообразие дугаде. Тя взема успокоителни и получава нервни кризи и припадъци.
После – когато той е в затвора и има най-голяма нужда от любовта и, тя решава, че е дотук и подава молба за развод. Къса писмата му, без да ги чете. Не отговаря на телефонните му обаждания. Не изслушва приятелите му. Не смее да го вижда. Знае, че пише и говори добре и ВЕЧЕ не и е до неговите обяснения в любов, клетви във вярност, молби, спомени, сълзи, напразни съвместни планове за бъдещето...
Той страда. Тя започва да излиза с други мъже. Животът му е съсипан. Тя обикаля курортите и нощните заведения. С кариерата му е свършено. Тя си купува нови дрехи, къща, кола и се радва на нов живот.
Когато се разделят, тя е точно на... 31 години (!?)...
Тук изникват три въпроса.
Познато ли ти е всичко това?
Обичали ли са се те и дали още се обичат?
Искаш ли да прочегеш книгата?

П.П. Нищо не си измислям.”

Всичко между тях започна някак ненадейно. Той беше репортер в един провинциален вестник, тя – дясната ръка на шефа. В един момент Писателят се улови, че започва да вижда в нея не само “човекът на Шефа”, а и младото, свежо и красиво момиче край себе, което на всичко отгоре очевидно бе и по-умно от него.
По това време Писателят беше в една от поредните кризи в живота си. Може би най-тежката. Беше на Христовата връзка – само по себе си достатъчна причина да се скапеш. Освен това краткотрайният му брак се разпадаше, а вестникът, в който работеше, явно отиваше към фалит. Писателят беше започнал да усеща, че започва да пие все повече. Пушеше по 4 кутии цигари на ден. Писането не му вървеше. Работата му беше скучна. Пари нямаше.
Само една нова връзка ми липсва сега, рече си мрачно Писателят.
Както винаги през своя кратък, скапан живот, той грешеше.

“Болката в сухите ти очи
Сълзите в мокрите ти очи
Когато понякога ме удряше или ми късаше герданчетата
Чаят вечер, който ни приготвяше преди лягане
Редките моменти, когато пиехме кафе заедно сутрин
Бутилката вино на нощния октомврийски плаж
Стъпалата пред онзи денонощен магазин на гарата
Ти в редакцията – в началото
Любовта ти
Грижите ти
Припадъците ти, когато се побърквах от страх, любов и ужас за теб
Когато сутрин ме целуваше за “чао”, докато спях
Многото пъти, през които се чувахме всеки ден, макар да сме се видели преди малко
Когато често ме вземаше за обяд край морето по време на работа
Вечерите, когато те виждах отново
Студените душове сутрин у нас – нямах топла вода
Двете ни нещастни тавански квартири (обичам ги)
Камчия, Ахтопол, Созопол, Аркутино, Лозенец, Синеморец, Шкорпиловци
Новите Години по планините (по които иначе и двамата не си падаме)
Будапеща, Букурещ, Виена, Барселона
Панорамата
Песните, които ни свързваха
Книгите, които ни свързваха
Филмите, които ни свързваха
Това, че ВИНАГИ имахме какво да си говорим
Това, че ни беше ДОБРЕ, дори когато мълчахме
Любовта ни, докато още се любехме
Тико-то
Нощта на 3-ти срещу 4-ти април през ОНАЗИ година на вълнолома
Именният ти ден
Грозният, скапан телефон, който ти подарих за рожденния ден
ВСИЧКО, което ти си ми подарила
Нещастните опити да имаме дете
Времето, през което оправяхме апартамента, за да живеем в него... заедно...
Хубавите вечери в хубави ресторанти
Хубавите вечери в скапани ресторанти
Хубавите вечери в къщи
Лошите вечери в къщи
Безсмислената ревност
Как некадърно миех чиниите
Колко много неща готвеше ти
Как аз заради теб се учех да готвя
Как почти ме направи вегетарианец
Как незнайно защо се скрихме от всички – само ти и аз
Митко Воев
Васо Гюров
Колко беше щастлива като кръстница
Пътуването до София нелегално за урната на дядо ти
ВСИЧКИТЕ ни пътувания тогава
Балчик
Пряспата, в която затънахме
Дъгата над Дълбока
Когато толкова-толкова отдавна те прибрах от оная пейка зад театъра полуприпаднала
Колко мечти ми изпълни
Как те “пусках” в конкурса за сценарии, защото вече бях много стар за него
Старанията ти да водя по-здравословен начин на живот
Пъзелите, играта на думи, играта на карти (все губех – има снимка!)
Как ми подари камера и фотоапарат, а мен ме няма никъде, освен в огледалото, защото все аз снимах
Мента с мляко на плажа (забранено!)
Летните ми сандвичи, досадна работа, но ги правех заради теб, с любов
Твоите разкошни дробчета, гадна за теб работа, но ги правеше с любов
Как носех разкошната Глейдис на ръце по онези стъпала, милата
Как още в началото счупих походното легло на майка ти
Това, че ми позволи да прекарам тази последна безсмислена Нова Година с теб
Самотната ми последна Коледа, Свети Валентин, Осми март,, а сега и рожденният ми ден.... Цветница... и....
Онзи път на паметника над Английската гимназия, когато се връщахме отнякъде
Мезонетът в “Двата петела”
Гробът на баща ти
Доверието на майка ти
Рибената чорба на Морска гара, която отдавна я няма
Търпението ти, което все пак се изчерпа
Любовта ти, която все пак се изчерпа
Ти”

Тя беше необичайно момиче. Не и като тези, които познаваше. Беше едва на 25. Беше красива и умна, горда и самостоятелна, великодушна и обсебваща... С други думи, в един момент тя реши и си го взе.
Въпреки първоначалното си объркване, колебание и несигурност (та аз още съм женен, имам дете, почти не се познаваме), Писателят постепенно разбра, че няма нищо против. Нещо повече – той се влюбваше постепенно в нея – ден след ден, нощ след нощ, усмивка след усмивка. Разбра, че е влюбен, а по-късно разбра, че я обича. Искаше да прекара остатъка от живота си с нея. Това първо го учуди, а после го изплаши. През живота си винаги бе бил единак, дори когато по някакво странно стечение на обстоятелствата се ожени, макар да не вярваше в брака.
Започнаха да се виждат все по-често. Отначало тайно, после – все по-явно. Вечерни разходки по плажа, споделена бутилка вино на лунна светлина край морето, вечери в крайбрежните капанчета, дълги изпълнени с копнеж телефонни разговори.
После една нощ, пред един денонощен магазин на гаровия площад, тя изненадващо каза: “Искам да дойда да спя с теб. Просто да ме прегърнеш и да заспим. Нищо повече”.
Писателят седна на стъпалата пред магазина, замълча за един дълъг миг и после рече: “Добре...”

“От 3 дни имам кръвоизлив в окото.
Може би защото от 6 месеца практически не спя.
Мисля, мисля, мисля, мисля.
Сънувам наяве.
Спомням си.
Чувствам.
Денонощно ми е набита една скапана песен в главата и ми се струва, че полудявам. Няма да ти кажа коя.
Това обаче е само кръвоизлив в окото.
Сигурно не е толкова голям като този в мозъка ми.
По-лошото е, че сърцето ми кърви.
А ти тази кръв не я виждаш.
Не е червено скъпо вино, просто кръв.
Моята кръв си е това.А кървя, защото те обичам.
Днес се опитах да ти купя слънчоглед.
Не било сезона.
Питах за фрезии.
Не било сезона.
Тъп човек съм аз, това е положението.
Дори и от цветя не разбирам, камо ли от жени.
В крайна сметка ти подарих червена роза, която не мирише, но това е типично за мен – във всеки случай прекрасно отразява чувствата ми.
Всички мъже са такива, каза продавачката.
Утеши ме направо.
А подаръка си – колкото и да е тъп и евтин и тривиален – не посмях да ти го дам лично. Нямаше да мога да понеса това отношение, тоест липсата му от твоя страна, отново.
Не съм свикнал.
Разглезила си ме.
Свикнал съм да ме обичаш.
И да не мога без теб.
И 2 часа днес все се обръщах, честно.
Все се молих да ме догониш.
Взеха ме за побъркан.
Накрая обаче ми писна.
И най-сетне разбрах.
Не ми стана празнично.
Не ми стана хубаво.
Стана ми мъчно.
Ти днес наистина ме пречупи.
6 месеца и 6 години ми коства това.
Надявам се пък аз да не съм пречупил теб.
Защото ти не го заслужаваш.
Наистина.
Ти си най-красивото нещо в живота ми – досега и завинаги.
Дано никога не узнаеш какво е пустота.”

За Писателя започнаха няколко откачени месеца.
За нея също.
По това време той живееше в “строежа” на новия си апартамент, закупен с кредити, а почти бившата му жена и детето – при родителите и. Тя започва да идва вечер при него и преспиваха там. Носеше неизменно китайска или италианска храна, бутилка хубаво вино, СЕБЕ СИ. Рано сутрин се измъкваше изпод завивките, целуваше го по челото, после вземаше леден душ в недовършената баня и хукваше на работа. В редакцията на вестника се виждаха често, след края на работния ден – пак, нощем – отново. Започнаха да пътуват безумно с малката и служебна кола във всеки един свободен миг – бил той час, ден или уикенд. Обиколиха крайбрежието на север и юг, пътуваха до столицата, бяха ЗАЕДНО.
Докато в една прекрасна априлска нощ той отвори очи в брачното ложе с нея в прегръдките си, а над тях стоеше и плачеше безмълвно доскоро почти, а явно отсега - бившата му съпруга.

“Снощи лежах в тъмното и си мислех кога за пръв път разбрах истински, че те обичам. Не че те харесвам, не че искам да правя секс с теб, не че съм влюбен.
А че те обичам.
Противно на очакванията ми, не се оказа първия път, когато те видях. Нито когато започнахме да се срещаме по-често и дори да излизаме заедно. Нито оня път на стъпалата посред нощ пред денонощния магазин на гарата. Нито когато започнахме да спим заедно.
Естествено първо много те харесах. Започна да ми става ужасно приятно да бъда с теб. Бях объркан, после поуплашен. Липсваше ми, когато не си до мен. Започнах да се влюбвам.
Първият път обаче, когато НАИСТИНА разбрах, че адски много те обичам, че не мога без теб и мечтая да изградим една истинска, силна, дълбока връзка, беше в онзи нещастен, идиотски период, в който кой знае защо реших, че трябва да направя последен глупав опит да спася пропадналия си брак в името на детето, и се върнах – слава богу – за кратко в апартамента – при нея.
Тогава седмици наред буквално се побърках да те търся “случайно”. Озъртах се по улиците и кръстовищата, за да зърна някъде любимата ти светлокоса глава. Следях не минава ли наблизо колата ти. Взирах се в мрака на заведенията, в които ходех или на концертите, където бях. Постоянно се припознавах в теб и ми се привиждаше. Но все се озъртах.
От 6 месеца без 1 ден отново правя това...”

Писателят се почувства внезапно свободен да вземе в ръце живота и любовта си. В първите дни спеше на дивана в редакцията, тайно в недовършения си апартамент, при приятели, при родителите си в един крае квартал.
После – щастливи като малки деца – наеха първата си съвместна квартира в стария квартал на града близо до морето – малка таванска стаичка, където в банята се влизаше през гардероба, а всяка неделя сутрин ги будеше оглушителния екот от камбаните на близката църква.
Няколко месеца по-късно наеха тристайна мансарда в центъра, където изкараха може би най-щастливата година от съвместния си живот. Мебелираха я заедно и с нескрит ентусиазъм с подръчни средства – шкафове от старата квартира, диван от приятел, телевизор от друг.
Пътешествията им станаха по-дълги – седмица в този курорт, седмица в друг.
После решиха да се преместят в просторния и, ремонтиран апартамент в центъра, просто защото хонорарите му все повече закъсняваха, а наемът растеше.

“Отново се замислих за всичко след разговора ни отпреди малко.
Осъзнах, че и двамата си имаме по един лайтмотив, който СЯКАШ н оправдава пред самите себе си за това, което ни се случи.
От 6 месеца аз повтарям “Обичам те! Ужасно ми липсваш! Не съм щастлив! Самотен и объркан съм без теб! Ще спра да пия! Ще си намеря работа, която ми е интересна! Ще спра цигарите! Ще спортувам и ще вляза във форма... Заради теб... Извинявам се за всичко...”
От 6 месеца ти повтаряш “Обичам те! Понякога много ми липсваш! Тъжно ми е! Не съм щастлива! Но - Изморих се! Ти няма да се промениш! Никога няма да се научиш да ме разбираш! Трябва да се погрижа за здравето си...”
Всеки обаче като че ли говори и мисли повече за себе си, не за ДВАМА НИ.
А 6 години бяхме едно цяло.
Въпреки това... Ти твърдиш, че не те разбирам. Аз твърдя, че ти не ме разбираш. А не си обясняваме ВСИЧКО.
Замисли си колко общо въпреки това има в думите ни – обич, тъга, липса, нещастност...
Защо да не направим нещо заедно, ако НЕЩО все пак е останало помежду ни?!
Можеш да започнем всичко отначало.
На чисто.
След тези ужасни 6 месеца насаме със себе си... и с други хора.
Да се опитаме да преоткрием другия без много резерви, които са се натрупали през всичките тези години.
Бихме могли да започнем да се виждаме, не да се отбягваме (ти – “Депресираш ме”, аз – “Разстройвам се”). Да се виждаме като едни нови хора, които в един момент могат и да си допаднат. И да започнат да се виждат по-често и често. Ако го искат и им е приятно разбира се. Можем да се срещаме на кафе или на някакъв кратък обяд край морето. Да отидем на ресторант, на клуб, кино, театър или концерт. На разходка с кола. На плаж. На гости. Да посетим всичките си любими места. Да открием нови. Наши.
Говоря ти за изграждане на свободна връзка. За начало. Като нашето преди. Ти ще си живееш в апартамента, аз – в някоя квартира, след като започна работа. Няма да се мъчим да насилваме нищо, както го сторихме след твоето решение навремето да дойда да живея с теб в апартамента ти – с толкова желание и обич го превърна в наше уютно гнездо, после не искаше да се прибираш в него.
Просто ще се срещаме.
Ако нищо не се получи, значи явно това е. Така е било писано.
Ако не...
Можем поне да опитаме.
Мисля, че си дължим това, заради всичко, което сме преживели заедно.
А не да крием като щрауси главите си в пясъка и да страдаме и всеки да избягва стоически другия.
Пролет е, за Бога, после идва твоето лято...
Куелю пише, че няма минало и бъдеще, а само настояще...
А?”

И така, вече бяха почти семейство, реши Писателят. Бяха ИСТИНСКА ДВОЙКА. Живееха в хубав апартамент, имаха си цветя на терасата, куче, котка, игуана, папагали и дори костенурки. Истинска менажерия. Започнаха да отделят пари – по-скоро тя – един път за плазмен телевизор, друг път – за климатик, уредба, картина-две. Пътуванията продължаваха – Виена, Букурещ, Будапеща, Барселона...
Писателят се опитваше да пише и все се заканваше, че ще се учи да рисува с маслени бои, но не му вървеше – въпреки новия компютър и статив, които естествено тя му подари. Сменяше работа след работа – година тук, две – там, някои по-добре платени, някои – не. Между две работни места обаче започваха да зейват все-по-дълги периоди без работа, докато нейната заплата скачаше в пъти и кариерата и вървеше нагоре. Спокойно, мило, казваше тя, стой си у дома и пиши. Писателят опитваше, но писането не му вървеше. Все още не беше започнал да рисува.

“Добро утро, добър ден, добър вечер, здравей!

Постоянно мисля за теб и много, адски много ми липсваш. Чувствам се така самотен без теб. Искам да се върна при теб. Искам си живота обратно. Защото те обичам, обичам те и те обичам.
Толкова време вече мислите и чувствата ми, сънищата и мечтите ми се преплитат и преповтарят и няма измъкване от тях. Ти опитвала ли си някога да не мислиш – не за нещо определено, а по принцип, ей така. Просто – да не мислиш. При мен не се получава. Стискам очи в тъмното в 3 сутринта и се опитвам ДА НЕ МИСЛЯ... но не става. И отново всичко се повтаря – всеки ден и всяка нощ.
Искам да наваксам всичко това, което преди съм пропуснал да направя по най-добрия начин,  всичко в което съм сгрешил, всичко което не съм направил, а е трябвало, всичко което не е трябвало да правя, а съм го сторил.
Знаеш ли какво означава да живееш денонощно с всичко това и да го осъзнаваш до болка, а никой да не ти дава шанс да го промениш.
Ужасно е.
Дай ми някакъв шанс.
Покажи ми, че можеш да повярваш, че в мен е останало нещо, от човека, когото обичаше.
Покажи ми, че и в теб е останало нещо от тази обич, която за мен означаваше всичко на света.
Накарай ме да се почувствам човек отново.
Защото имам нужда да обичам и да бъда обичан.
Искам с теб!”

Писателят започна да пие. Всъщност не беше започнал, защото правеше това под една или друга форма от 20 години насам. Сега обаче пиеше професионално. Пиеше на работа, пиеше у дома, пиеше с приятели, пиеше по барчета, на плажа, в колата или докато се опитва безуспешно да пише. Изпадна в дълбока депресия. Сексуалният им живот замря. Тя започна да не иска да се прибира в собствения си дом, а той започна почти да не излиза навън. Стана асоциален и апатичен. Стана саркастичен и груб. Понякога учудваше дори и себе си. Чатеше в интернет с непознати, сърфираше из сайтовете, гледаше по телевизията Animal planet и лъжеше сам себе си, че всичко е временно, че всичко си е по старому.
По навик, изграден през тези шест години, тя продължаваше да се грижи за него. Правеше му великолепни подаръци, водеше го по почивки, концерти и вечери, следеше здравословното му състояние, а Бог му беше свидетел, че имаше защо. В един миг бе здрав, работоспособен и строен, а в следващия се оказа, че има болнисърце и черен дроб, диоптърът му се качва, холестеролът е зле, за зъбите не искаше дори и да мисли. Не беше вече на 33. Всъщност наближаваше 40.
Писателят продължи мрачно да пие.

“Знаеш ли, много обичам Френсис Скот Фитцжералд. Бил е гениален писач, алкохолик и шизофреник, слаба личност, влюбен до последно до лудост в една по-луда от него ужасно красива жена. Умрял на 40 заради алкохола, в плен на демоните си. В противен случай вероятно е щял да свърши в психиатрията. Той ме научи да чувствам винаги това, което той нарича “онази дълга, тъмна нощ в душата, когато сякаш е винаги 3 часа сутринта”. Красиво, нали? И много точно.
Реймънд Чандлър пък има една интересна дефиниция за пиенето. “Алкохолът е като любовта, казва той. Първата целувка е вълшебна, втората – интимна, а третата – просто така. След което просто събличаш момичето”. Едно колкото спорно, толкова и точно определение. Що се отнася до алкохола – така е. Що се отнася до любовта, все си мисля, че той има предвид случаен секс, а не ЛЮБОВ. Естествено и Чандлър е бил алкохолик. Умрял е в мизерия, а е един от най-продаваните американски писатели изобщо.
Замислих се какво е за мен сега алкохолът и какво любовта.
Алкохолът на 20 е купон, бунтарство, експеримент, средство да си разпалиш кръвта.
Алкохолът на 30 е да пишеш среднощ на машината пред чаша коняк или червено вино с цигара в уста непреходни произведения на литературата.
Алкохолът на 40 е да пребориш стреса, депресията, рутината, безнадеждността, отчаянието, края на любовта и живота.
Любовта на 20 е безразборно търсене и себедоказване.
Любовта на 30 е плавен преход към моногамия и по-стабилни дълги връзки.
Любовта на 40... Вече знам. Искам с теб!”

Някъде по това време – 6 години по-късно – дойде и краят. Писателят не разбра как стана. Беше се откъснал от света и беше потънал в себе си. Ти си егоист и не знаеш как да обичаш, казваше понякога с тъга тя и беше разбира се права. Очите и ставаха все по-тъжни, разговорите им – все по-еднообразни и вяли, секс нямаше отдавна. Не и в истинския смисъл на думата.
Една мразовита петъчна вечер тя – след като бе прочела в компютъра му (който му бе подарила за да ТВОРИ), разговора му с някакво момиче, не издържа.
Върви си, каза му и той си тръгна. Може би я разбираше, а може би не. Изведнъж се почувства сам и изоставен. Почувства се объркан – дотолкова бе свикнал да се осланя на любовта и, на грижите и, на любимото и присъствие в живота си. Почувства се стар, болен и уморен – един позастаряващ некадърен писател и журналист, без надежди, без работа, без бъдеще, без любов.
Реши да се промени.
Реши да и се себедокаже.
Реши да я върне в живота си.
Оказа се, че вече е късно...

“Пак молба.
Но ме разбери, защото съм свикнал на теб да разчитам, не на друг.
Не ми се вярва, но един ден сигурно ще умра.
Някои от бабите ми и дядовците, пък и татко взеха, че наистина умряха.
Пък знам и че да е утре или през 2089-та, на теб мога да разчитам.
Помогни ми да изглежда добре цялата гадост.
Ако можеш, ме кремирай – като дядо ти.
Не искам да ме гризат гнусни червеи.
Облечи ми някои черни джинси и тениска, само да не е костюм и от ония обувки за погребения с хартиените подметки.
Направи нещата прости и да няма хора, нито некролози и всички дивотии.
Ако искаш – пусни ми малко музика – примерно The Cure “Close to me” – така винаги ще се сещам за теб. Знаеш, че мога да изреждам до безкрай, ама на хората ще им доскучае, хахаха – Ако искаш си затананикай “Тъмна земя” на Митко, защото я обичам, но тихо, че ще те помислят за хахо. А и Митко вече никой май не го помни освен мен и теб и може би дрогирания му брат като се опитва да направи поредния тъпанарски концерт... By the way… Или по-скоро както ти обичаш да казваш, а аз никога не мога да го произнеса – “whatever”, хахаха, само така мога.
В компютъра ще ти оставя снимки, писма, разказите, романите си и поезията – всичко, за което се сетя.
В СД-то има диск, където са ми всичките ръкописи и повечето ни снимки – вземи ги, моля те, и направи така, че един ден Давид да разбере, че татко му не е бил просто един бездарен писач за скапани провинциални вестици. Изнуди шефа си и ги издай, хаха, но първо сборник с разкази, който да се казва “Иглените хора”.
И ме целуни, преди да ме погребеш.
Поне по челото.
И най-малкото веднъж.

П.П. Напиши ако може нещо от това на урната. Тези думи означават много за мен. Надявам се гробарят да не вземе скъпо за тази приумица, хахаха.

Животът прилича на зъб
Изобщо не мислиш за него
Доволен си – дъвчеш добре
Но внезапно той се разваля
Боли те но щом ти е нужен
За него се грижиш
Но за да бъдеш съвсем излекуван
Трябва да го изтръгнат от теб.

Борис Виан

И това ще мине...

Неизвестен автор

Родих се старец,
Ще умра млад.

Неизвестен автор”

Писателят хвърли едно око на безкрайната тясна галерия пред себе си, в чийто далечен край пред късогледите му очи се мержелееше мишената, после погледна пистолета. “Валтер Р22”. Компактен и удобен за ежедневна употреба, лесно се прикрива, беше се пошегувал зловещо инструктурът от стрелбището. Тегло 480 грама. Лостовете за предпазителя и пълнителя са изнесени и от двете страни, така че можеш да стреляш и с  двете ръце. Има регулируем мерник и мушка с бели точки за по-прецизно прицелване на тъмно. Притежава 10-заряден пълнител.
Брей, рече си Писателят, после изпъна ръка и изпразни целия пълнител по мишената. Хареса му.
-       Може ли още веднъж?- запита той и инструктурът му подаде с готовност нов пълнител.
10 куршума, по 96 стотинки всеки. Плюс таксата от 20 лева.
Писателят критично се взря в късото масивно дуло.
Прекалено е широко, реши той, направо ще ми разчекне устата.
После отмести встрани предпазните слушалки, допря пистолета до главата си и си пръсна мозъка.

Камен Петров

Студ

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

Ела със мен

в моята ледена стая

и там до теб

студено аз ще мечтая.

Леден, леден, леден

е и моят ден.

В ледове потъва

слънцето във мен.

                   Нова Генерация, „Ледове”

Кучи студ е стегнал Света и става все по-студено.

Мръзна, сам сред потните тела на хора като доменни пещи.

Паля камината, навличам се като клошар с всичко намерено от гардероба, наливам се с греяно вино и горещи грогове, но нищо не помага.

Студът в мен е стегнал света така, както гладът стяга стомаха, страхът – гърлото, ревността – сърцето.

Студено ми е, но съм гладен.

Гладен съм за нови емоции, за повече сензитивност, за отворени възприятия /без помощнта на дрога и алкохол/, за интересни места и позитивни нови хора. Гладен съм за знания /и Познание/, за любов, за пътешествия, за творчески успехи и някаква надежда, все пак. Студът обаче се е вмъкнал някак си в устната ми кухина измежду тракащите ми зъби и обледения език, пропълзял е надолу по хранопровода ми и се е свил в къркорещия ми стомах, прояден от малките, кръвопускащи кратерчета на язвата и от твърде интересните – ако се погледнат под микроскоп – метастази на този стар, верен до гроб приятел рака. Студът на отчуждението и фрустрацията стяга стомаха ми в ледена хватка, но спасение не дебне отвсякъде. Все още съм гладен. Гладен съм! И искам още… Една топла пилешка супа за душата не достига да утоли глад като моя. Топлите думи на близки хора за просто предястие в менюто на недохранената ми алиенация. Пиперливите люти чушлета на поредния ебаващ майка ми таксиджия само раздразват извечния ми апетит. Опитвам още с: горещи новини от праймтайма на телевизията, горещи южни ритми с кючеците в „Син Сити”, горещи лесни мадами по плажовете на презастроеното Черноморие, горещи клюки за горещи плеймейтки по „Горещо”, горещи кюфтенца с лютив мексикански сос и горещ гулаш, горещи душове и горещи пози с любимата, горещи спорове на работата и горещи скандали у дома, горещи вееечериии в бургаски нощиии, горещия ветер на оня архаичен любимец на мама – Любиша Самарджич, горещата грейка за крака на дядо Стоян..

Гладът обаче все така стяга стомаха ми, захапал го е студът.

Студено ми е, но искам да изкрещя.

Гърлото ми се гърчи в безсловесни спазми, сковано от студ. Иска да мълви, да шепне, да моли, да стене, да разговаря, да пита и отговаря, да вие и да крещи, но… не може. Сковано е, защото хиляди кофти хора го карат ежедневно да преглъща хиляди кофти неща. Гърлото ми е като септична яма, през която изливат дълбоко в недрата ми цялата помия на света. Страхът го сковава, помията се процежда, сякаш ми я наливат с фуния в устата, насила.

Гърлото ми е сковано от страх пред неизбежното, пред простащината и еснафщината, пред глада, бедността и безизходицата, пред ТВ кадрите с избивани тюленчета на полюса, загиващи гори в Амазония, свлачища край Варна и нови небостъргачи на плажа край Бургас. Гърчи се от страх от престъпници и политици, от пишман журналисти и пишман футболисти, от кючекчийки със силиконови цици и недоучени таксиджии-биячи, от помияри и клошари, от монополистите в енергетиката и монополистите в държавния апарат. Искам да се уригна, да го повърна обратно всичко това, но… няма как. Гърлото ми е сковано от страх, студът го е вкаменил завинаги – от мрак до зори от Силистра до Видин, от люлка до гроб.

Студено ми е, а толкова искам да обичам.

Но как, щом сърцето ми е сковано от студа, тъй както го сковава и ревността?! Ревнувам любимата си от всекиго и от всички, от миналото, бъдещето и настоящето, а най-вече от самия себе си – неандерталецът, осмелил се да я оскверни с любовта и неверието си и да посее отровното си семе в утробата и, за да дадат двамата нов живот на едно невинно същество, което ще живее в бъдещето, всяващо страх. Ревнувам европейците заради Шенген, както и американците, че са извън него. Ревнувам мама от духа на тате. Ревнувам успеха на другите, подминавайки своя собствен. Ревнувам копелетата от Нова Зеландия за вечното лято и сибирягите от Сибир – за снега, белите мечки, а и много носят на водка. Ревнувам Ал Пачино заради „Усещане за жена”, U2 – за Sweetest thing, Джон Стайнбек – за „Тортила Флет”, Салвадор Дали – за „Изкушението на Свети Антоний”, неандерталците – за Каменната ера, викторианците – за Викторианската епоха, класиците – за класицизма, романтиците – за романтизма, Жан Пол Сартр – за екзистенциализма и Богомил Райнов – за песимизма…

Сърцето ми е вледенено, обладано от студа. В него е останало само мъъъничко място за малко любов, за шепа любими хора и за духовете на други, които вече са си отишли, за някой и друг прекрасен спомен, за две-три стаени надежди, за някой непубликуван никога стих, за видени вълшебни места, за малко родолюбие, малко човечност, малко жал и малко носталгия, за малко мечти и малко самота…

Лежа пред бумтящата камина. Прегърнал съм здраво моето момиче, а косите и ухаят на живот, топли, в лицето ми. Отпивам от чашата каберне-совиньон, в краката ми кучето се е свило доверчиво пред огъня, тихо прескимтява и потръпва с лапи. Вероятно гони зайци в снега, макар никога през живота си да не е виждало заек и да не знае що е сняг. Горе, на лавицата на камината, между бюста на Жан Пол Сартр и картина на Рене Магрит, дреме – нащрек и в дрямката си, котаракът, и се взира с вътрешното си око на мъдър саблезъб тигър отвъд пламъците на огнището, отвъд уюта на стаята в нощта, отвъд любовта ми, която обгръща моето момиче като меко ръчно тъкано одеало в съня, отвъд замъгления от дъха ни и от нашепвани любовни думи прозорец, отвъд Снежната Царица, Южния и Северния полюс, снежните човеци и боя със снежни топки, отвъд ВСИЧКО, отвъд ПРОСТРАНСТВОТО и ВРЕМЕТО… Дреме, преде и прониква дълбоко сред леда на сърцето ми, съзира безпогрешно в него снежната буря, виещия откъм Дунава северен вятър, леда по аортите ми и кишата по вените, сталактитите в клапите и сталагмитите от неизплаканите ми сълзи, които – в един прекрасен миг, в който ще престана да бъда вече АЗ, но никога няма да стана НЕЩО ДРУГО, ще се слеят в един прекрасен, вечен сталактон… заради студа.

Студено ми е…

Камен Петров