Ремонт на Варна за милиони разцепи града на две

Дългоочакваните мащабни ремонтни дейности във Варна, които до момента глътнаха милиони, разцепи морската столица на две. Както буквално, разделяйки южната от северната част с чудовищни ежедневни задръствания по ремонтирания булевард „Левски“ и новите му прилежащи кръгови кръстовища, така и чисто емпирично, водейки до множество спорове в публичното пространство, обвинения към администрация, проектанти и изпълнители на инфраструктурния проект.

В последните месеци целият град прилича на една огромна строителна площадка, огласяна от хилядите клаксони на изнервените шофьори в задръстванията и рева на тежката строителна техника заради ремонтните работи, по-известни като „Пробива на бул. „Левски.

Строителството и ремонтът блокираха десетки места в града бул. „Левски – от ул. „Подвис“ до ул. „Девня" и от ул. "Подвис" до бул."8-ми Приморски полк", кръговите кръстовища с бул. „Владислав Варненчик“ и с бул. „Сливница“. Ремонтните дейности минаха и през бул. „Съборни“, ул. „Георги Бенковски”, ул. „Прилеп“, ул. „Кракра“, ул. „Мир“, ул. „Царевец“, ул. „Дубровник“, ул. „Баба Тонка“, бул. „Народни будители“ в квартал Аспарухово...

И още и още и още.

Ремонтът на булевард „Левски“ обаче безспорно е този, който трайно разбуни духовете в града.

Това, което се прави, в крайна сметка е разбира се похвално и Варна от много дълго време чака, за да се решат огромните и инфраструктурни проблеми, проблемите с трафика, паркоместата, обходните маршрути и бързия достъп, но на каква цена, питат се мнозина варненци.

Очевидно на голяма.

Нов градски фолклор в задръстванията

Огромните задръствания, които от дълго време насам мъчат жителите на морската столица, променените маршрути на градския транспорт, безкрайните тапи на възлови кръстовища, изхабените, нерви, време и бензин в задръстванията родиха нов градски фолклор във Варна и то с бързината на епидемия.

Традиционно Фейсбук стана неформалната платформа на всеобщото недоволство и в него се нароиха безброй публикации и цели нови групи, в които хората взаимно си помагат с информация за затворени участъци, наличие на тапи на дадени места, новото разписание на автобусите и още какво ли не, пряко свързано със ситуацията.

Родиха се и куп сентенции, вицове, крилати фрази и откровени проклятия, както и множество снимки, видео кадри, фотомонтажи, колажи, шаржове и карикатури, показващи строителния хаос в града.

Не бяха рядкост изрази като „блокирана Варна“, „прецакан сезон“, „строителен туризъм“, „хората да си носят храна в колите, нещо за четене и малък телевизор“ или дори вицът, който далеч не изглежда като виц: „Варна е едно огромно задръстване, край което са построени тук-там блокове, да има къде да спят хората... ако стигнат до тях“...

Според потърпевши в мрежата, варненци са се сдобили с плавателен канал вместо с нов булевард и дори организираха импровизирани регати на името на фирмата-изпълнител на проекта - „Хидрострой“.

Новото – оказа се наклонено и елипсовидно – кръгово кръстовище с булевард „Цар Освободител“, веднага бе наречено ледена пързалка, влакче на ужасите и писта, най-вече заради очевадната липса на видимост на кръстовището, наклона, денивелацията и неправилната си форма.

Шофьорите масово провидяха тапи и задръствания навсякъде в града, които няма да се отпушат дори след края на ремонта.

Шегобийци пък направо разделиха града на Северна Варна и Южна Варна, разположени от двете страни на прословутата непреодолима тапа около „пробива на бул. „Левски“.

Ремонтът разцепи града на две

Проектът за реконструкцията, модернизацията и удължаването на възловия булевард „Левски“ във Варна, според критиците му е морално закъснял и е на цели 50 години.

Хората, особено живеещите в околните квартали „Левски“, „Цветен квартал“ и „Чайка“, се оплакват, че нямат нужда от магистрала, по която през кварталите им да профучава транзитния трафик с 80 километра в час, а от нормален достъп, повече парко места, повече зеленина.

Факт е, че благодарение на масовите задръствания, се регистрират и масови закъснения за работа, училище или детската градина, блокирани линейки и пожарни коли, неспазващи графиците си коли за зареждане на търговски обекти, опасност при пожар, престъпление, смъртни случаи, множество катастрофи и нарушения, скандали на пътя, масово нарушаване на правилата и неспазване на знаци и маркировка.

Варненци очаквано се разделиха по казуса и на шофьори, пешеходци и велосипедисти. Всеки от тях е прав, разбира се, особено ако не забравя, че в един момент е шофьор, в другия е велосипедист, а в третия е пешеходец, и че всеки от тях е малко или много равноправен участник в уличното движение. Особен привкус към всичко това добавиха и мотоциклетистите, като между тях и редовите шофьори на автомобили се разменят не една или две клетви и обиди като например „донори“ или „калпави шофьори“.

На другия полюс срещу недоволните от положение, се нароиха варненци, които успокояват съгражданите си, че на фона на ставащото в някои други градове-мегаполиси по света, това във Варна е нищо. И нарочиха недоволните си съграждани за вечни мрънкалници и критикари.

Факт обаче, който не успокоява никой от живеещите в морската столица, чието ежедневие от седмици е максимално затруднено с изкопи, задръствания, шум и замърсяване.

В същото време управници, браншовици и изпълнители дадоха също своя глас в масовата истерия около мащабните ремонти във Варна.

„Основните платна за движение по бул “Левски” ще са отворени в края на април“, обеща пред медиите наскоро Николай Пашов - изпълнителен директор на фирма “Хидрострой”.

Припомняме обаче, че фирмата е масово критикувана заради огромните суми, които се вливат в нея от бюджета на Община Варна, заради казвани под сурдинка обвинения за монополно отношение на пазара на строително-ремонтните дейности в града и заради некачествено според мнозина изпълнение на много от обектите на фирмата.

"По отношение на транспортната схема и свързаните с това други решения, смятам, че с пускането на булеварда ще настъпят преразпределения в трафика, които да огледаме и на следващата сесия да обсъдим новата транспортна схема и да вземем решение в тази посока", каза кметът Иван Портних на заседание на Общинския съвет.

„Новият бул. "Левски" съвсем скоро ще реши проблема не само със задръстванията, но и с наводненията след всеки обилен дъжд във Варна“, коментира пред медии инж. Недялко Иванов от фирма "Трафик холдинг“, ръководител на екипа, автор на проекта за новия бул. "Левски".

Според председателя на Камарата на архитектите в България Борислав Игнатов, реконструкцията на бул. "Левски" е била извършена по проект от 80-те години, който няма нищо общо със състоянието на инфраструктурата във Варна днес. Той каза още в национален ефир:

"Искам да попитам министър-председателя и кмета на Варна те с дефектни милиони ли плащат, та приемат дефектни ремонти, извършени с тях?"...

Варненци – ремонтът е калпав и скъп

Каквито и противоречия да съществуват между отделните хора, групи и общности във Варна обаче, хората като че ли са единодушни в едно – ремонтът е калпав и извършен през пръсти, усвоени са едни големи пари, а има смехотворни крайни резултати.

Според едни - 80 милиона лева, според други – над 115 милиона, като предстои цифрата да се покачва, но точна сума досега така и не беше дадена на обществеността и медиите.

Според Камарата на архитектите в България до момента бюджетът на реконструкцията на бул. "Васил Левски" вече е надхвърлил предварително планираните средства и е достигнал 113 млн. лв. като може да нарасне.

Проектът трябва да бъде завършен ударно и предизборно според мнозина, както и ще стане в края на април непосредствено преди евроизборите.

За варненци и гостите на морската столица пък ще останат феномени като неадекватното наклонено елипсовидно кръгово на булевард „Цар Освободител“, недолюбваните от никой пасарелките по булевард „Левски“, липсата на бус ленти на места, неадекватните велоалеи, много от които водещи доникъде, некачествените асфалт, тротоари и бордюри, „изяденият“ при строително-ремонтните дейности стадион „Спартак“, очевидно липсващата зеленина...

Дори с просто око е видно огромното отклонение между крайния резултат от мащабната и скъпа строително-ремонтна дейност в града и помпозно представените пред медиите преди време визуализации на това как би трябвало да изглежда проекта. Те бяха постнати в профила на варненския кмет още през декември 2017 година.

Днес варненци постват на свой ред във Фейсбук и техните снимки някак си не приличат на кметските...

Автор

Камен Петров

Снимки:

Morsko oko/Skyscrapercity.com

LuXoR40/Skyscrapercity.com

p0ck0/Skyscrapercity.com

Фейсбук/Виждам те КАТ - Варна

Фейсбук/Иван Портних

Булфото

Дневник

Game of thrones news

https://www.youtube.com/watch?time_continue=10&v=TdkS4Xazz7Q

Тортила Флет: май 2010 - февруари 2019

Когато дойде при нас преди 8 години, нашият ретривър Флет беше една пухкава златиста топка от любов, любопитство и неутолим апетит.
Когато ни напусна на 5 февруари, приличаше на парцал за миене на под, а беше гордо куче, красиво и силно...
Помежду всичко това Флет беше верен приятел, пръв другар в игрите, умен, възпитан и любвеобвилен пълноправен партньор в семейството. Никога не се превърна просто в домашен любимец, а беше пълноценен член на семейството докрая.
Когато се роди в котило с още 10-ина кученцета в Русе - точно като мен и сина ми Младши, все още никой не знаеше момче или момиче е, затова го кръстихме Тортила Флет, за всеки случай. Е, Флет се оказа.
Въпреки това завърши дните си разнасян като чувал с картофи от ветеринар на ветеринар, от кабинет на кабинет, от клиника на клиника. Изтърпя всичко стоически, дори с усмивка, не трепна при вземане на кръв, биопсии или рентгенови снимки, макар накрая дори да не можеше сам да се качи и слезе от колата и да трябваше да го гушкаме и да го носим на ръце като бебе, а тежеше повече от 30 кила.
Флет завърши дните си на одеалцето в коридора на един апартамент във Варна. Сам, в тъмното, заврял нос във входната врата, скимтящ... макар и заобиколен от семейството си...
В цел в живота ни се беше превърнал стремежа да внимаваме да не го настъпем и всеки го заобикаляше и прескачаше, а той само леко помръдваше с опашка на всеки.
После Флет си отиде.

Вече не лежи в тъмния коридор, а почива на слънчев хълм на Франга дере над Варна, с изглед към града и морето, в сянката на борова горичка, обсипан с шишарки.
Въпреки това и сега се улавям, че когато нощем тръгна в тъмното към банята, вдигам високо крака в коридора и се опитвам да прескоча и да не настъпя своя приятел, който всъщност вече го няма.
И сега понякога неволно поглеждам към пода пред входната врата, но там няма никой, дори килимчето, което в крайна сметка изигра ролята и на погребален саван.
И сега в тъмните предутринни часове като че чувам тихо проскимтяване откъм пустия коридор или потупването на уморени лапи както когато в последните си дни едва стигаше до купичката с вода. Пълзешком.
Не знам полудявам ли или Флет наистина е все още някъде там и призивно скимти за обич в тъмнината на нощта.
Както казват, в дългата тъмна нощ в душата, когато сякаш е винаги 3 часа сутринта...

Обичаме те, Флет!
Липсваш ни, приятелю!
Винаги...

Сложиха ни тапата

Много успешно, експертно и безхаберно Община Варна и отрочето Хидрострой сложиха окончателно тапата на бившата Морска столица и сега всички ние живеем в трафика, вместо в домовете си, и си вършим работата в задсръстванията насред безконечните строежи, вместо по работните си места.
Тапата и разкопките са така всеобхватни и безкрайни, че в застръстванията родилки раждат в линейките, старци ги опяват по кръстовищата, а джебчии, изнасилвачи и убийци си вършат директно работата от кола в кола, щото полицията не може да се промуши и да ги озапти.
Тъй като стана невъзможно човек да стигне нормално докъдето и да е, улицата се превърна в отделен мегаполис със свой живот и правила.
В задръстванията млади водачки на МПС си обменят рецепти през прозорците на колите, а възрастни и потенциално опасни за уличното движение шофьори /ако все още имаше улично движение/ дремеха, прекопаваха си градинките на задната седалка, ловяха риба в локвите в наводнените строителни обекти или кротко умираха и дозадръстваха трафика.
В автобусите на градски транспорт, които нито знаеха накъде отиваха, нито успяваха да стигнат донякъде, баби кротко си плетяха плетките, весели мургави орди организираха тридневни сватби, докато стигнат от ЖП гарата до Владиславово, а ученици с безполезни карти за градския транспорт си чатеха с авери от други автобусни линии.
Хората пренесоха в колите офисите си, заведенията си за обществено хранене, малки цехове за това и онова, преводачески агенции и езикови курсове.
Журналята пращаха есемеси и имейли от автомобилите си насред задръстванията до редакциите, а известен местен поет успя да напише цял роман на историческа тема, докато се докопа от Виница до Полиграфията, но нямаше как да се добере до издателство.
Ставаха и весели и тъжни обреди.
Хора загиваха ежечастно в безбройните катастрофи по безнадеждно затапените кръгови кръстовища.
В същото време млади девойки, скучаещи с часове в затапени автомобили въртяха любов със също така скучаещи работници по безбройните строителни обекти попътищата, подбряни на лопати, багери и друга строителна техника.

По кръстовищата се вдигаха купони, а хората си изключиха джипиесите и за да стигнат от точка А до точка Б просто следваха ленивото движение на трафика или си разменяха упътвания с комшията от съседнаха кола.
Пожарните, линейките и патрулните полицейски коли излязоха в дълъг безплатен отпуск, а учениците в безкрайна асфалтова ваканция.
Закриваха се работни места, офиси, предприятия и цели отрасли.
Таксиджиите масово фалираха.
Туристическият сезон единодушно се отложи за догодина.
Кварталите се оформиха като самостоятелни селищни единици, тъй като жителите им по никакъв начин не можеха да се доберат до центъра, а живеещите в централната градска част правеха масови молитви за дъжд, тъй като с месеци стояха без вода заради безкрайните строежи и ремонти на приближената фирма-монополист.
Известен варненски вестник за безплатни обяви затвори станалите ненужни офиси, облепи един бус с изгодни оферти за квартири, запознанства, продажби и масаж със щастлив край и направи страшен оборот с мобилния офис, тъй като фактически градът се беше изнесъл на улицата.
В Общината се заговори за подземни улици и паркинги, въздушна железница и дори градски транспорт от хеликоптери, но на хората вече не им дремеше, защото бяха свикнали с мизерията в тапата и с безкрайните кални и некачествени строежи, защото те вече отдавна се раждаха, живееха и умираха на улицата, а тапата в трафика се превърна в стайлинг на живот и в норма на поведение, от които никой в Морската столица вече не можеше да се откопчи.
Варна, 2019 година...

Камен Петров

Снимките са на varna24.bg и novavarna.net

Камбаната на Капитана | Грамофона - новини от Бургас, България и света.

Камбаната на Капитана | Грамофона - новини от Бургас, България и света.: Разкажи ми пак за съкровището- помолих го, а той ме изгледа развеселен изпод обичайно смръщените си вежди

Камбаната на Капитана | Грамофона - новини от Бургас, България и света.

Камбаната на Капитана | Грамофона - новини от Бургас, България и света.

Там, горе с гларусите

Отвисоко градът е красив.
Сигурно така го виждат и гларусите.
Седиш си на терасата на 10-тия етаж у дома, пушиш, пиеш си кафето и го съзерцаваш.
Залезът над Галата привечер и огънят в морето сутрин.
Огненият китайски дракон на автомобилните светлини, проточили се по булеварда към центъра във вечерния трафик.
Огърлицата блестящи диаманти на Аспаруховия мост.
Блещукащите светлинки на хилядите прозорци и агресивните светлинни експлозии на рекламите.
Разсъмването над залива и привечерната мъгла над канала към езерото.
Брокерите го наричат "панорамна гледка" и това продава скъпо...
Разбира се, така е само от високо и тогава градът е прекрасен, защото тук - от 10-тия етаж, не се чуват шума от автомобилния трафик, писъка на клаксоните, крясъците, ругатните, сирените на линейки, пожарни и патрулки, плачът на пребито дете или трясъкът на паднало дърво...
После слизаш долу.
В ниското.
На улицата.
На кота нула градът вече не е така красив.
Палиш цигара и тръгваш по улиците му.
Спъваш се из счупените плочки на тротоарите.
Пропадаш в дупките по булевардите.
Газиш в помията на тъмните подлези.
Катастрофираш на всеки втори светофар.
Чуваш писъците на умиращите в линейките.
Даваш искания подкуп на ченгетата.
Катериш разпадащи се стъпала до Паметника на Българо-съветската дружба.
Лъкатушиш из занемарената, опустошена, загниваща Морска градина.
Говориш с морето на мръсния плаж.
Посядаш на счупените пейки и съзерцаваш изпотрошените статуи.
Вървиш в тъмното под неработещи улични лампи.
Разминаваш се с просяците, скитниците, клошарите, малолетните проститутки, недъгавите в подлезите, джебчийките по пазарите, отегчените ченгета, посивелите от безнадеждност варненци, сбръчканите от преработеност пришълци, кресливите и дебели руски туристки, надутите общинари и нападжии, свитите от немотия пенсионери, децата по разбитите детски площадки...
Бързаш да се качиш отново високо, високо, високо - над завист и обида.
Всъщност бързаш към трите стъпала пред входа и към асансьора, който бързо те понася към успокоителната височина на 10-тия етаж, където градът е красив, спокоен, сигурен, комфортен, прекрасен, тих, уреден, развиващ се и приличащ на морска столица...
Излизаш на терасата, палиш цигара и гледаш отвисоко, търсейки храна за размисъл.
Край теб летят гларусите, и те гледат надолу, търсейки просто храна.
Храна обаче отдавна вече няма, както и храна за размисъл...

Защо не емигрирам

Мнозина ми се чудят защо все още не емигрирам от тази разкапваща се държава, водена към пропаста от крадлива банда, некадърна да ни върне на пътя, неумееща на ръководи, тласкана единствено от алчност и безочие, гонеща децата ни в чужбина.
Има защо да се чудят.
Но пък и аз си имам причини да не емигрирам.
Не емигрирам, макар синът ми да е забегнал в Лондон, брат ми да се е преселил във Виена, половината ми приятели да са се пръснали в САЩ, Испания, Гърция, Кипър, Италия, Белгия, Холандия, Дания, Швеция, Турция, Канада, Англия и къде ли още не, далеч от блатото на име България, в каквото превърна родината ни управлението на ГЕРБ.
Не емигрирам, защото ужасно ще ми липсват:
- Неадекватното, безхаберно, корумпирано, усвояващо правителство
- Все по-наглият Бойко Борисов и шайката му, за чиято охрана гладният народ плаща по 37 милиона годишно
- Пеевски
- Доган
- Валери Симеонов
- Слави Трифонов
- Азис
- Гала
- КТБ
- Калпавите магистрали-убийци, кръпка до кръпка, труп до труп, ремонт след ремонт, лентичка след лентичка
- Черешката на тортата, ВИП брадър, България търси талант, Като две капки вода и останалите високо интелектуални продукции, водещи до масово блажено затъпяване на нацията
- Чалгата и салфетките
- Подкупните ченгета
- Лапащите корумпирани депутати
- Бахура
- Дупките по пътищата
- Клошарите, просяците и евтините проститутки
- Калпавото образование
- Разпадащото се здравеопазване
- Умиращата култура
- Убийците на пътя
- Протестиращите само във Фейсбук
- НПО-тата
- Псевдоеколозите
- Затворниците, които си бягат от затвора, така както ние бягахме от часове в уличище навремето
- Продажната и потъпкана псевдожурналистика
- Гладните и болни пенсионери
- Изоставените на произвола деца с увреждания
- Бездомните кучета
- Бакшишите по стоянките за таксита
- Националната лотария
- Батките, мутрите, наглите
- БФС
- Педерастията във всичко
- Умишлено умъртвената армия
- Приватизацията, декаризацията и инфлацията
- Криско, Графа и БГ радио
- Миските, златотърсачките, адреналинките, силиконките, мутресите и останалите прости кифли
- Кредитите, вересиите, дълговете и заемите
- Загиващите села
- Инфраструктурните недоразумения, наречени градове
- Винетките и Гражданската отговорност
- Шушана
- Винету
- Тиквата
- СИК, ВИС, Мултигруп, ТИМ и дори Ипон
- Незаконните строежи по морето
- Новите джамии и срутващите се църкви и училища
- Балонът на имотния пазар и некачественото ново строителство
- Трите "национални телевизии", от които на всички им се драйфа
- Падащите от небето хеликоптери
- Съседите от Северна Македония, а също така съседите от Румъния, съседите от Гърция, съседите от Сърбия и най-вече съседите от братска Турция, които присъстват и ще присъстват
- БДЖ, както и Български пощи
- Морето с фекалиите, изсечените гори, застроените дюни, изровените планини, небето като от коприна, това е моята родина....
Ако емигрирам, адски ще ми липсва да работя 8 часа на ден като роб на някой новозабогатял от далавери дрисльо за 500 лева заплата.
Ще ми липсват катаджиите, които си просят край пътя по 50 кинта за измислени провинения, докато в същото време наоколо фучат с 200 километра в час недорасли лекета, харчещи парите на тате.
Ще ми липсва лютеницата, която не е лютеница, млякото, което не е мляко, сиренето, което не е сирене, саламът, който не е салам, каймата, която не е кайма, хлябът, който не е хляб, пастетът от зурли и копита, доматите с нитрати, краставиците от Гърция, ягодите от Аржентина, агнешкото от Нова Зеландия и дините от Панама, а най-много ще ми липсват пресните яйца, които де факто са отровни.
Ето, затова не емигрирам, както и заради много други неща, все така милни и свидни, а не за простотии като патриотизъм, мама и тате, малката спретната къщурка с две липи отпред, земята като една човешка длан, родният bulgarski ezik, хан Аспарух, хан Кубрат, Кубрат Пулев и българският национален отбор по футбол.
Това е. Оставам.
Тук съм, не съм избягал.
Няма да е само Камен Воденичаров в крайна сметка.
Амин!




Снимка vesti.bg

Стоп

Вече спирам да живея
и да дишам, и да бдя.
Спирам вече да се смея,
вече спирам да зова.

Вече спирам да мечтая,
да жадувам, да зова.
Спирам вече да желая,
да копнея аз ще спра.

Вече спирам да будувам,
да сънувам във съня.
Спирам вече да ви чувам -
зад заключена врата.

Вече спирам да умирам,
спирам вече тленноста.
Да загнивам вече спирам,
спирам да зова Смъртта.

Вече спирам да живея.
Вече спирам да мечтая.
Вече спирам да се смея.
Вече спирам да желая.

Сам в съня на Вечността...

Фейсбук като групова терапия

Нас - българите, ТЕ отдавна са ни докарали дотам да имаме масово нужда от специализирано лечение. Побъркали сме се от нямане, полудели сме от лъжи, пощурели сме от липса на надежди, изкукуригали сме от корупцията, грабенето, демогогията, простотията и наглостта на управниците.
Че ТЕ ни подслушват телефоните, спор няма.
Че ТЕ ни следят имейлите, постовете, чатовете, СМС-ите и дори редовата архаична поща, пускана чинно чрез олигавена марка, залапена за плик, с любезното съдействие на Български пощи /дори и писмото да не стигне или пък да стигне гибелно късно/, спор няма.
Че ТЕ ни слухтят чрез магазинерката на ъгъла, даскала по музика в училище, репортерчето от някой вестник, таксиджията, келнерката, кондуктора и дори чрез близките ни в къщи и на работа, спор няма.
Спор няма обаче и че Фейсбук някак бърже и неусетно се превърна в незаменима групова терапия за всички ни, тъй както на времето това е правела селската /кварталната/ кръчма.
Във Фейсбук си изливаме всичко, псуваме, сваляме гаджета, пляем съседа, режима, Русия /САЩ/, постваме гневни тиради, призоваваме към флашмобове и протести, събираме кръв за кръводаряване и пари за лечение, атакуваме противниковия футболен отбор и теглим по една майна на руския патриарх, на премиера и предизидента.
Вместо да си пием ракията в кръчмата и да бистрим политиката, сега си я пием пред лаптопа и правим същото.
Че ТЕ ни следят постовете във Фейсбук, спор също няма. Следят, филтрират, класифицират, набелязват за черните списъци по партийна линия, уволняват и назначават според позициите ни, репресират ни невидимо и ни заточват във виртуалния ГУЛАГ, който умело са си изградили мандат след мандат. Най-малкото, свителество за това е последната им засега публична изцупка в това отношение , с тарашенето посред нощ на дома на един средностатистически българин, защото той, видите ли, си позволил да изкаже негативно мнение за руския патрийрх. Полицейщина!
Разбира се, ТЕ не са открили полицейщината, дори и в 1984 не са я открили, но Големия брат ни гледа, вярвайте братя, съседи и съпартийци.
Всъщност обаче ТЕ хитро използват Фейсбук именно в качеството му на иновативна групова терапия. Правят внимателен мониторинг какви ги вършат в глобалното село малките сиви мишчици като нас, но в общи линии си ги оставят да си веят байрака, докато котката /уж/ я няма. Така мишчиците си изливат емоциите пред лаптопа, двама-трима лайкват, двама-трима хейтват, някой те блокира, после чуй когато гръм удари как ехото заглъхва.
И ТЕ разбира се са прави. Във Фейсбук, при всяка поредна гадост, която ТЕ ни стоварват на главата, избухва яростно негодувание. Някой пише гневни тиради докато жена му го оправя с ръка под масата. Друг трака остри памфлети, пие си ракията и мята по едно око на чалга канала по кабеларката. Трети организира във Фейсбук протести, на които сам не ходи - я е студено времето, я вали, я е горещо, я е забравил печеното във фурната. И така - терапията си върши работата. По този начин възнегодуват във Фейсбук десетина, на протеста отиват трима. Присъединяват се стотици, на протеста отиват 2. Възбунтуват се хиляди, на протеста отиват 33. И се чудим защо на поредния протест-флашмоб-бунт-революция-възстание-пуч-стачка ченгетата, доносниците и журналята са винаги повече от протестиращите. В това време терапията си работи, ние сме си в калта, властта безнаказано си разиграва коня, граби, лапа и не и пука особено.
Понеже обаче вече не мога да търпя ТЕ да ни мачкат живота, призовавам всички вас тук, във Фейсбук, на протест. Чакам ви след половин час на Орлов мост в София, пред Общината във Варна, на Кея в Бургас, до Статуята на Свободата в Русе, под Тепетата в Пловдив и на брега на река Дунав някъде на брега между Тутракан и Силистра.
А аз отивам да си сипя още една ракия с туршията и да позяпам чалга канала по кабеларката, после отивам да спя.
Че утре пак съм на работа, а и навън студено.
А и според Google днес е празник - 3 март, Международният ден на жената...
Честит да ни е!

Бодливо

Годините тичат след мен
и всеки ден стават все повече.
Небръснат, рошав, смутен -
приживе превръщам се в спомен.

С бръснача останах на "ви"
и дръгна се сутрин, и плача.
Лицето ми сутрин кърви,
щом дръзна да хвана бръснача.

И тате, и дядо всуе
ме учиха как да се бръсна.
Обаче не ще и не ше,
лицето ми гладко да лъсне.

Със вид на изпаднал клошар
бодлив си останах навеки.
Бях малък, но вече съм стар
и свършиха всички пътеки.

С лепенки, с набола брада
пребродих живота небръснат.
Брадата ми днес побеля,
но пак е бодлива и мръсна.

Накрая ще вляза във тон,
привличащ девичите погледи -
балсамиран с одеколон,
ще ме избръсне бръснарят от "Обреди".

Смяна на етажа

Тихо пиукат
сред мрак апарати.
Системите капят
във вени гальовно.
По ням коридор
пак стъпки потракват
и миг композират -
нетраен, минорен.
В решетки прозорец
сковал е луната.
Леглото шепти
със скърцащи зъби.
Една диаграма
пълзи по стената,
а мракът тежи
от зловонно безмълвие.
И дните преливат се
в наниз от нощи,
еднакви и сиви -
подобно престилки.
Присмиват се -
колко си вече немощен
и годен си само
за сетно усилие.
Настъпи ли времето,
ще спрат апарата
и пак си свободен
от тази каторга.
Ти просто отново
ще сменяш етажа -
ще слезеш надолу
към моргата.

Профилактика

Тази седмица от фирмата ме натириха да мина на задължителния профилактичен медицински преглед като всяка една друга година, така че се замъкнах без желание до болницата.
Ортопедът влезе в кабинета, накуцвайки, хвърли патериците и седна с усилие на стола. Махна дървения си крак и се почеса с куката по носа, скърцайки като марионетка с всичките си кокали, а аз избягах.
Неврологът се тресеше от нерви и така и не успя да ме прегледа като хората. Само се чешеше с две ръце по главата, кривеше лицето си в тикове и си гризеше ноктите, въртейки налудничаво очи.
Психиатърът помоли с поглед сестрата да му развърже усмирителната риза и глътна набързо шепа розови и сини хапчета, после ме запита:
- Виждаш ли ония големите розови слонове, дето лазят между диаграмите по стената, колега? Не?! Ето, пийни от хапчетата и пак ще говорим...
Кардиологът получи аритмия и сърдечна криза, докато ме преглеждаше, затова си направи една бърза кардиограма, премери си два пъти за по-сигурно кръвното и пулса, а после се извини с наченки на исхемична болест и порок на сърцето. Негови наченки, не мои. За мен така и не каза нищо.
Зъболекарът дълго трака с изкуственото си чене, докато човъркаше неприятно в устата ми, претупа прегледа и извика следващия пациент, при което горната му протеза падна в легенчето за изплакване на устата на зъболекарския стол.
Гинекологът ме изгледа странно, когато и протестирах: "Аз съм мъж на 48, а не жена, за Бога", но за всеки случай на изпроводяк ми връчи комплект дамски превръзки, няколко тампона и тест за бременност.
Хирургът беше без ръце, ревматологът скърцаше с всичките си стави, а офтамологът имаше два чифта бифокални очила и контактни лещи под тях, после стана, взе бялото бастунче и тръгна на визитация.
Дерматологът много ме издразни, защото ръсеше люспи навсякъде поради напредналия си псориазис, какъвто признавам си, не бях виждал досега. Имаше и пъпки.
Венерологът се оказа стар сифилистик, резистентен към трипер и с подсъзнателна фобия от СПИН.
Гастроентерологът изкашля 5 децилитра кръв и извади бележника си. После ме запита дали би било удачно да се подложи и този месец на колоноскопия или този път за разнообразие да опита с въздушен и фекален тест за Хеликобактер Пилори.
С анестезиолога бързо бързо станахме приятелчета и докато шмъркахме райски газ и си биехме един на друг инжекции с упойка във вените на ръцете, се кикотехме на любими сцени от "Страх и омраза в Лас Вегас", слушайки "Нирвана".
Педиатърът не знам кой изобщо идиот ми го беше записал в листата за задължителния медицински профилактичен преглед, така че направо го прескочих и го оставих сам в кабинета си да гледа снимки на голи дечица с видимо клиничен интерес. Аз съм мъж на 48, както вече споменах, а не дете, за Бога!
Гериатърът беше зает с честване на 101-вия си рожден ден, а и заради Алцхаймера и Паркинсона си така и не разбра какво точно искам от него, аз - младото половин вековно пале.
Ветеринарят ме напъди с ръмжене, съвсем логично пролайвайки: "Чиба! Чиба!", тъй като бях объркал не само кабинетите на специалистите, но и сградата на болницата с тази на съседната ветеринарна лечебница.
Патологът... Е, всъщност, с патолога ни погребаха заедно, след като преспахме и двамата в моргата и бяхме надлежно аутопсирани от все още жив негов колега.
И всичкото това по Здравна каса!
С това медицинският ми преглед най-сетне свърши.
И слава Богу, бих допълнил...
Догодина пак.

Тук

Ето тук
вече свършва
земният път
Ето тука
се срещат
нощта със денят
Ето тук
не политаш
а падаш в небето
Ето тук
да тупти
престава сърцето
Ето тук
си високо
или много си ниско
Ето тук
си далеч
или много си близко
Ето тука
за пръв път
безмълвен мълчиш
Ето тука
безсънен
ти навек ще заспиш
Ето тук
всички пътища
се обръщат назад
Ти оттук
си отиваш
всички други стоят

Цаца

Първите двадесет шарана ги продадох за 15 минути. Така че се наложи колегата да отскочи с пикапа до склада и да домъкне още три бидона с вода, в която шаваха още живи шарани, а той псуваше на майка.
Шараните бяха един път. Диви, подбалкански, между 3 и 5 кила всеки. Народът щеше да се избие да ги купува като на всеки един друг Никулден между другото.
Толкова бяха яки, че подскачаха като пощурели из бидоните и тавите по сергията, а един направо ми се изплъзна и -шляп-шляп - се изхлузи и от тарабата, и от рибната борса, чак на улицата отпред, където се завря под колелата на някаква тузарска лимузина. Спасих го в последния момент, а тузарят в лимузината изпсува непразнично. Изпсувах го и аз и си прибрах шаранчето обратно. Такива като този ръб сигурно ядяха на Никулден октоподи, калмари и черен хайвер и ги поливаха с 12-годишно уиски. Хак да им е! Довечера в кенефа щяха да разберат истината.
Денят си течеше, търговията също. Освен дивите живи шарани /колегата ходи общо три пъти да дозарежда с пикапа/, продадох и един куп лефер, карагьоз, паламуд, калкан, заргана. Смятах наум печалбата, не беше зле. Щеше да има за една богата Никулденска трапеза, че и щеше да остане нещо за семейството за идните седмица-две.
В един леген под сергията си бях заделил един красавец около 4 кила, моята щеше да го сготви довечера пълнен, традиционно. Имахме домашно винце и ракийка, туршия, салата, това-онова. Празник.
Лека-полека и този Никулден се изниза. Съседните сергии на рибната борса се опразваха една по една, вечерта настъпваше, беше време за празничните трапези. Останалите продавачи сигурно вече бяха седнали на масата у дома и си наливаха, а жените шетаха около тавите с празничния пълнен шаран. Е, още малко и аз щях да привършвам.
Тогава обаче, наоколо вече не беше останал почти никой, а рибната борса тъмнееше, ми се нахвърлиха ония апаши. Отупаха ме набързо, задигнаха оборота и каквото беше останало от рибата, дори шаващия в легена 4-годишен красавец, дето си го редях за трапезата у дома. Огледах се, докато притисках с носната кърпа кървящия си нос. На сергията не беше останало нищо. Само рибешки люспи и рибя кръв. В една тава се въргаляха кило-две мършава цаца. Нея днес явно никой не я купуваше.
Прибрах нещата и подсмърчайки собствената си кръв, насипах цацата в една найлонова торба, а после в още една, че да не ми се цапат работните дрехи, които и без това бяха до немай къде изцапани.
Празник беше все пак.
И цацата щеше да свърши работа, при липса на друго.
Цаца-цаца, ама риба, нали така?
Поне тъй бях чувал да казват хората.
Стига у дома да беше останало поне малко олио...

Дъждовно-мухлясало някак

Навън заваля
и пръсти от мухъл
протегнаха
пак
пипала по стената
във жлъчно-зелено
и лилаво-синьо
във розов брокат
и съсиреци лигави
а вън си вали
и капките стичат се
вали трети ден
и доволен е мухълът
расте
не старее
и вае във плесени
десени неземни
блатисти шедьоври
и образи бледи
и кървави пръски
стенописи нетленни
мухлясва
душата ти
стената мухлясва
вали по прозореца
стената просмуква
импулс за живот
мечти за любови
прогнили желания
забравени спомени
и всичко е в мухъл
пропито от плесен
непетите песни
бръмчат покрай ъгъла
уви - в какафония
уви - капковидно
попиват в мазилката
подобно на ноти
изгнили от времето
в глухи уши
в очи ослепени
и пръсти съсухрени
които водата
/и мухъла/
галят...

Най-лошата от всички смърти

Ох!

Всичките кокали ме болят тъй, все едно аз съм носила ковчега, а не братовчедите на Стоян от града. Сама. Не съм, обаче. Работата е там, че носих НЕГО, на гръб, цял живот, до днес. И – сама, вярно си е. Сама съм се родила, сама ще си умра.

Не е шега това нещо. Сега като се замисля – петдесет и кусур години са това. Голямо теглило, голяма любов, голяма пукница, голямо нещо. Ама и на това днес му се видя края, Цано, Цанооо. Братовчедите го домъкнаха от дома до гробището, попът го опя, пуснаха го в трапа. Дотук.

Ама ме болят, пак ме наболяват, костите де. Гърбът, вратът, кръстът, бедрата ме болят. Сърцето и душата, верицата му. Цял живот на гръб го носих и ей ме на – сам-самичка се тътря от гробищата към дома, няма кой да ме утеши, няма кой да ме поздрави, няма кой дума да ми каже.

Вярно, малката ми сестра Мара още е жива – Бог да я пази – тази зима чукна 72 лазарника, ама това хич не ми е от помощ, хич не ме грее. Тя си върти къщата, аз моята – криво ляво, доколкото мога още, а то не е хич много, отдавна вече.

Старците като моичкия умират един през друг. Селото ни умира с тях. Помня когато се заженихме с покойния Стоян, селото беше голямо, процъфтяваше, земите наоколо – богати, Дунава – пълноводен и пълен с риба, селяните – заможни. Имаше и делници, и празници, и работа, и веселба. Сега няма нищо. Пустош. От над 200 къщи в трите махали, сега я има, я няма десетина къщи с живи хора в тях. Все старци като мен. Все самотни. Децата до едно се запиляха де в столицата, де в чужбина. Някои пращат от време на време по някой лев, някои – не. Спряха да се прибират дори за да си погребат своите хора, старите, родителите си. Селото опустя. Дори кучешки лай не се чува вече, че то и добитъкът го няма отдавна – кой да се грижи за него с немощните си старчески ръце, с какво да го храниш в този недоимък. Ако някой може, аз вече не насмогвам. Баба Цана беше дотук.

Остарях, животът ми тъй си мина и замина. Едно ми е останало и то наближава, усещам го с всяка една от старите си, болнави, изстрадали кости. Утре ще се гътна и ще си отида като този моичкия днес, а няма кой да ме изпрати, кой да ме измие, да ми облече новите дрехи, да ме положи в ковчега и гроба и да ме оплаче. Вярно, викат, че смъртта е занимание самотно, ама това е най-страшната от всички смърти. Най-страшната...

Селата край Дунава, дето ги наобикалям като поп в енорията, са бедни, обезлюдени, там живеят отдавна вече само старци. Хорицата са на възраст и са притиснати от самота, бедност, болести и неволи. Толкова са смачкани и отчаяни от живота, че не знаят на кой свят са. „Поп Пейо, немойм повече, отче, то вече не се трае!“, викат ми понякога, срещнем ли се нейде из тесните улички или на мегдана. Някои чакат смъртта като спасение, а мнозина се боят, че ще си отидат в забрава, без близки, които да ги изпратят достойно.

Тази самотни старци обитават грохнали като тях къщи, свидетели на едни по-добри времена. В тях вечер едва мъждука по една електрическа крушка, съседи почти няма, домовете наоколо от години са празни, рушат се – дори и обитаваните все още.

Ей я на например баба Цана от Кокичево. В селото са останали едва десетина възрастни хора като нея. Мъжът и Стоян се спомина тези дни и я остави съвсем самичка, макар да има по-малка сестра в другата махала. Баба Цана е на 78, носи всички болести, дето се сетите, отгледала е пет деца /едно и умряло след раждането още/, а днес няма кой една дума да и каже. В селото трудно се снабдяват дори с хляб – магазин няма и им носят неща от първа необходимост един път седмично с микробус. Зимно време старците едва успяват да излязат на двора за наръч дърва и точно през скованите от мраз и сняг месеци най-много баби и дядовци се преселват на оня свят. Понякога роднините и съселяните им разбират, че вече ги няма дни и седмици по-късно. Случвало се е да намираме в ледените домове мумифицирани до неузнаваемост или разкъсани от животни трупове. Затова с кмета всяка сутрин обикаляме пустите улици и като видим, че някъде комина не пуши, знаем, че там се е случило нещо лошо и бягаме да проверим живи ли са, здрави ли са нашите хора. Тъй открихме един старец – зимната фъртуна беше изпотрошила стъклата на прозорците, вътре беше лед. Печката явно не беше палена с дни и човека береше душа, скушен под няколко юргана и черги. Един друг път пък открихме една баба, още жива, ама червеите вече пъплеха по нея. Ужас някакъв нечовешки! Децата и внуците им живеят надалеч и обикновено погребваме самотните нещастници за сметка на общината, Бог да ги прости горкичките. Тъй сторихме и с дядо Стоян, защото след всичкото блъскане през всичките тези години, баба Цана няма ни един скътан лев и едва свързва двата края с никаквата си мижава пенсийка, макар да не се е оплакала и веднъж в тоя живот.

Мина се, не мина седмица, откак положихме в земята Стоян, налегнаха ме лоши мисли. Рекох си – Цано, тя твоята се е свършила, видя се тя, ами помисли като как да сториш тъй, че да си идеш достойно от тази грешна земя. Утре ще се гътнеш и повече няма да станеш и няма кой да те изпрати подобаващо. Малката ми сестра Мара и тя болнава, кекава, с един крак в гроба, на нея ли баш да разчитам или тя на мене? Децата всичките /живите де/, се пръснаха като пилци по белия свят, никой няма да се върне, че да ме заровят както се полага, да ме оплачат, да ме изпратят на оня свят според божията повеля. Затуй, рекох си, ще взема нещата в свои ръце, сама ще се погрижа за тленното си тяло и за безсмъртната си душа. Трябва да си готова, Цано, като ти дойде времето. Оная с косата не бива да те изненада, че премного лоши изненади си имала през този пусти живот – като тръгнеш от ненавременната смърт на първородното ти, като минеш през този злощастен брак със Стоян покойника, две войни си преживяла, няколко правителства, и във фашизъм, и в комунизъм, и в демокрация изкрета някак, ама сега вече няма накъде...

Като селски поп в последните години работата ми не е никак весела. Нали знаете, в Обреди си имат отдел „Тъжни и весели ритуали“. Е, при мен весели няма. Няма кръщенета, годявки, сватби, именни дни, освещаване на офиси или нови къщи. Има само погребения. Има панихиди, опела, 40-дни, годишнини от смъртта. Ей такива работи.

Енориаршите ми са все хора на възраст, една шепа са и се топят от ден на ден. От самота и немотия старците взеха направо да превъртат. Почнаха, докато са още на крака и имат по нещо скътано, да си спретват още приживе помени с угощение с все още живите си набори от селцето. За този странен траурен ритуал старците обикновено избират християнски или личен празник – най-често Задушница или рождения си ден. . Както си му е редът, кандидатите за отвъдното колят овца или кокошка, правят курбан чорба, месят хляб, точат винце и ракийка, редят трапеза. Някои даже подреждат край масите дрехите и вещите, с които трябва да ги изпратят към оня свят. Всичко си върви като на истински помен. Само дето няма покойник. В началото бях като втрещен, дяволска работа е това, поп Пейо, виках си, ама с времето свикнах. То с всичко се свиква на тоя свят, няма накъде. Ходя по къщята по тези небогуугодни панихиди, прекаждам масата както иначе си му е редът, давам причастие с хляб и вино, и чета молитва, но не за гроб и не споменавам име...

Дойде ми и на мен времето, потегнах чеиза, дето не е чеиз, ами е за погребение стегнат, наредих трапезата с каквото дал Бог и повиках поп Пейо за панихидата. Настаних се в чамовия ковчег, сестра ми запали свещите и преля с винце, после коленичи край мен, гледам – съвсем истински сълзи лее, завалията, сякаш наистина ще ме погребва. Като влезе попа, гледам го, че се шашардиса. Не му е за пръв път, знам, ама мен си ме обича май, тъй мисля понякога в дългите, самотни зимни вечери. Както и да е, дойде попът, макар и да беше видно, че е разстроен, извади кандилото, запали свещ и я сложи в ръцете на „покойницата”, тоест в моите, и чак тогава видя, че още съм жива, мърдам демек. Помислих, че съвсем ще пощръклее човекът, ама поп Пеьо се взе в ръце, свърши си работата, както си му е редът. Като приключи обаче, сестра ми, дето до този момент ме жалеше отстрани, се изправи с бастунката и рече: „Како, ставай, да лягам аз!”.

Ей Богу, претръпнал бях вече на тези неестествени неща, ама тази работа с баба Цана и сестра и, нанагорно ми дойде, вярно е. Знам я държелива старица, целият и живот знам – и мъжът и пияницата, и смъртта на първородното и още като пелеваче, и децата им, дето се запиляха от село и повече не се вяснаха, и всичките и болежки, неволи, нямането и надеждите, дето последни умирали, казват. Не съм прост човек, начетен съм. Знам, че панихиди наживо са се правили още в стари времена, не са ново явление и коренът им е в далечното минало, ама това днес здрави и прави хора, с които всеки ден се разминаваш по улиците и в черквата, да се опяват приживе, само защото животът и скотията и тази държава-мащеха, са ги притиснали до немай къде, това не мога да го приема. Знам, че ритуал, наречен „помана на живо”, съществува от векове в част от крайдунавските села, че е част от традициите и живота по тези места. И днес – като тогава - хората, които символично се изпращат на оня свят, седят на отделна маса от гостите и мълчат през цялото време, като призраци са направо, настръхвам. Настръхнах и когато ме викнаха за панахидата на баба Цана и на сестра и. Имало е за какво...

Как да е, поп Пейо свърши работата, направи панахидата като по книга. Опя първо мен, после в ковчега легна и сестра ми /„Како, ставай, да лягам аз!”, вика завалията, чак ме досмеша, ама то за смях ли е/. Опя я и нея попът, отказа да вземе някой лев, дето го бяхме скътали от години тъкмо за тая работа, отказа и да се почерпи, и развя расо навън, ядосан беше явно.

Загасих след него свещите да не стават зян, запуших бутилките с вино и ракия, и захлупих недокоснатите гозби. Гледам сестра ми не се надига да помогне поне. „Хайде, ставай Маро, попът замина, дай да похапнем за Бог да прости и да лягаме, че навън вече мръква“, викам на сестра си, ама Мара не помръдва.

Надвесих се над ковчега и гледам – горкичката наистина сдала Богу дух, тъй както я опявал попа уж наужким, както си му е реда всъщност, както си се прави по белия свят. Лежи бяла-бяла, че чак жълта, в скръстените и ръце още мъждука свещ.

Оттърва се. И тя ме изпревари, Господ да я убие, викам си.

Мъжът ми Стоян, комшиите, наборите, всички си заминаха един по един, сега и тя. „На кого ме оставяш Мароооо?!“, проплаках, ама очите ми сухи, виждам. Приседнах на стола до прозореца, навън зимният ден гаснеше, падаше сумрак, пак запрехвърча сняг.

Седя и се виждам сякаш отстрани и сякаш насън – още съм млада, права и здрава и румена, сестра ми тича край мен, насреща ми иде Стоян, още левент и не се беше пропил, мъртвото ми новородено не беше още мъртво, мама и тате – живи и те, селото пълно, небето синьо, животът пред нас, днешното минало още е тогавашно бъдеще.

Седя си на стола, навън мръква, а всички тези призраци изпълзяха из комина, през прозорците, изпод вратата, изпод чергите, отвсякъде, заобиколиха ме и кръжат ли, кръжат като караконджули, а аз седя – съвсем сама на тоя свят, както цял живот е било, макар и да съм живяла уж все сред свои, още ще тегля хомота.

Докато и на мен ми дойде времето.

Тогава вече ще се оттърва.

За битието в рамката

Творецът беше застанал отстрани и наблюдаваше с критично око творбата си. Беше изпоцапан, уморен, но доволен, че творбата му все пак най-сетне е завършена и вече шества по света. Сътвореният от него свят сякаш преливаше извън картината на цялото, застрашавайки да излезе извън рамката. Толкова истинско изглеждаше всичко, излязло изпод ръцете на Твореца.

Беше рисувал тази картина на живота цели седем дълги, изтощителни, направо непосилни дни. Беше вложил буквално всичко от себе си. Беше вдъхнал живот на неудошевеното, беше наситил с цветове анонимно сивото, беше изпъстрил света със символи. Създаденият от самия него свят насред рамката буквално оживя пред очите му, картината на живота се очертаваше перспективна.

През първия ден Творецът беше положил малко нерешително първите мазки върху белия грунд и бе създал земята и небето. В началото земята бе безформена, тъмна и пуста, но той сътвори светлина и работата сякаш потръгна. Творецът си поигра още малко със светлосенките, коригира леко перспективата, наблегна на землистите и топлите тонове за земята и на оттенъците на ултрамарина за небето. Получаваха му се нещата днес, реши.

На втория ден изрисува водата, моретата и твърдта насред тях. Остана доволен, поне донякъде. Може би беше все още малко бездушно всичко, недостатъчно раздвижено и одухотворено. Трябваше в идните дни да се погрижи за това, да размърда нещата, да вдъхне живот на творението си.

Третия ден Творецът посвети на създаването на сушата, а четвъртия - на слънцето, луната и звездите, които да делят света на ден и нощ, а душите на хората на добро и зло. Алегорията се получи, помисли си тогава той. Слънцето блестеше сияйно, от другата страна се спотайваше мракът. Точно така, както и трябваше да бъде, да - точно така...

На петия ден, понеже светът, който вече живееше свой собствен живот, строго очертан от пространствата и правилата на рамката, стоеше някак пуст и неудошевен, Творецът реши да го запълни с живот. Нарисува всяко животно, което се сети /и чието пресъздаване на платното бе според силите на уменията му/. По небето полетяха птици, по земята скитаха влечуги и млекопитаещи, в морето заплуваха риби. Картината наистина се раздвижи за пръв път от началото и удоволетворен, той остави четката в края на работния ден и покри картината с парче плат до сутринта.

Шестият ден започна някак неудоволетворяващо, чисто творчески погледнато. Творецът махна плата от картината и дълго я съзерцава. Нещо и липсваше, апределено. Скоро той разбра какво. Със смели, решителни мазки започна да твори и на платното се появиха малко по малко и разумни същества. Хора, подобни на самия него, тъй като си даваше сметка, че на този свят познава най-добре и извътре единствено себе си, така че се самопресъздаде на платното. Спря единствено когато му се струваше, че вече е дал достатъчно плът и дух на хората в картината - властни, любопитни, надделяващи над животните, водата и земята, първи във всичко. Това е, рече си и остави четката и палитрата.

На седмия ден сутринта погледна картината. Стори му се завършена. Всъщност точно така искаше да изглежда света, създаден от самия него на платното. Реши, че си е заслужил почивката и ще остави творбата си да "отлежи", за да я погледне след време с нови очи, с ново любопитство и критичен поглед. Дистанцирай се, а после проникни до същината на нещата, рече си. Творецът беше създал не една и не две нови реалности, беше завършил успешно мнозина проекти, но някак си усещаше, че това тук, този тъй реален свят, насред строгите очертания на новата рамка, е апотеозът на неговите умения, на усилията и стремленията му.

И мина време.

Творецът се завърна в един прекрасен ден пред платното, на което беше изобразил живота и го загледна с хладно чувство на дистанция от собственото си творение. Гледа го дълго. В първия момент дори не можеше да повярва на очите си.

Сега картината живееше свой собствен живот.

Това, което видя, не му се понрави.

Картината му, вместо търсения рай, се беше превърнала в същински ад за сетивата, за душевността, за надеждите.

Брат убиваше брата, друг прелюбодействаше, трети крадеше. Навред бушуваха войни и ставаха кръвопролития. Ужасяващи сцени на кръвосмешение, подкупничество, кражби, разврат и богохулство се развихряха на воля, като че ли излезли изпод четката на някой душевноболен. Хората се избиваха един друг и унищожаваха с общи усилия природата - земята, океаните, живите твари по въздуха, в морето и на земята, с толкова труд и въображение създадени от Твореца. Най-ужасните картини за него обаче бяха тези, в които съзря как неговите собствени творения - човеците, нарушават всички божи закони, погазват правилата и табутата, опитват се всячески да разбият рамката и да излязат извън нея, извън контрол.

Там където бяха успели в нечистите си стремежи /поне донякъде/, боята, реалността и лустрото се напукваха, ронеха се и се лющеха, и отдолу се показваше един съвсем различен от представите и стремежите му цвят, а рамката се беше нацепила и заплашваше да се разруши и да пусне всичкия този деструктивен напън извън строгите си, геометрически правилни и морално приемливи очертания.

С гримаса на едва сдържано недоволство и отвращение, Творецът взе голямата четка, потопи я щедро в боята и с плавни, добре отиграни движения започна да премахва и замазва в анонимно бяло създадения от самия него свят.

Маза дълго и старателно, чак докато от платното не изчезна всичко, сътворено преди от него. Замаза в бяло цветовете, хората и животните, земята, небето и морето, низките страсти и престъпните намерения. Всичко.

Остана само рамката, тя си беше все същата, очакваше сътворяването на поредния нов свят вътре в границите, очертани завинаги от нея.

И не си пиши писма...

Всичко вървеше по старому докато не получи писмото.

Чете го дълго. Прочете го няколко пъти.

Обръщението. Почеркът. Подписът. Датата.

Писмото преобърна подредения му живот наопаки и вече нищо нямаше да бъде същото. Никога.

Професор Хаим Ицхак Коен беше праволинеен човек. Той беше учен. Физик и космолог, точно като идола си Стивън Хокинг. Гонеше шестдесетте, но беше здрав като бик, макар малко завеян и мечтател като всеки учен.

Неортодоксален евреин, който не стъпваше в синагога, професорът все пак бе твърде обременен от миналото. И защо не? Имаше ли юдей на света, който не е преследван от призраци? Това си мислеше ученият, когато вечер се отпуснеше с традиционната чашка преди лягане. Самият той беше погребал баща, майка и брат, влезли през 1942 година през портала на концлагера и излетели по-късно през комина на крематориума. Такова нещо не се забравя.

Всъщност писмото беше капката, която преля чашата.

А чашата по това време беше вече доста пълна.

С годините професорът все повече се увличаше по идеите на Хокинг.

Призраците от миналото се завръщаха все по-често.

Страната сякаш беше полудяла, въвлечена в най-авторитарния режим на управление от десетилетия насам, дело на шепа олигарси и бивши престъпници, които вилнееха безнаказано и тъпчеха основните свободи на хората, тъпчеха джобовете си с държавни пари, тъпчеха рушвети в джобовете на другите, тъпчеха самата идея за нормален живот.

По света през тази апокалиптична 2017 година от рождението на Христа, беше същото, дори по-лошо. Светът очевидно беше на прага на Трета Световна Война, може би дори на няколко. Огнищата им тлееха навсякъде - в цяла Европа, пометена от мигранти, в съседните ни държави, обзети от мегаломания, в Близкия Изток, Китай, Северна Корея, навсякъде.

После, по препоръка на своя студентка, професорът прочете една книга на Стивън Кинг, автор, който по принцип не понасяше. Книгата се оказа "22.11.63". В нея се разказваше за учител, който намира врата към миналото, скрита в западнала закусвалня, и решава да се върне в 1963 година, за да предотврати убийството на Кенеди, като самият той убие Осуалд.

Внезапно, но и съвсем закономерно, като се замислеше, професорът откри, че е като обсебен. Една мисъл упорито се бе загнездила в него и не му даваше и миг покой. Писмото, книгата, теорията на Айнщайн, собственият му опит, прозренията на Хокинг, концлагерът от миналото и ужасяващото настояще, вещаещо катастрофа в бъдеще, се бяха преплели съдбовно и населяваха мислите му със съмнения и надежди, със смътни планове и ужасяващи видения.

На подсъзнателно ниво или не, професор Коен от години работеше с някакво тъпо упорство над проблемите, свързани с така мечтаното от учени, фантасти и съвсем тривиални люде пътуване на времето. Вместваше тайно еретичните си изследвания и опити в редките пролуки между професионални ангажименти, четене на лекции и писане на поредния научен труд. Професорът беше наясно, че надали някога щеше да изобрети така лелеяната машина на времето. Той обаче не се и стремеше в техническия смисъл на думата към това.

От теорията на относителността знаеше, че времето и пространството се закривяват около обекти с голяма маса, а самият той го бе доказал многократно в лабораторни условия. Доказа и че за обект, движещ се с огромна скорост, времето забавя ход. Колкото по-голяма е скоростта, толкова по-голямо е и забавянето на времето. При скоростта на светлината, времето буквално спира. Професорът бе доказал и, че това става и във вътрешността на т. нар. черни дупки /наричани още червейни/ - истински тунели в пространството и времето. Те бяха и негов кандидат за това, което непросветените наричаха Машина на времето.

Професорът беше анализирал най-известните експерименти за пътуване във времето - Експериментът Филаделфия и Проектът Монтаук, дело на военните, разбира се. Като последовател на Хопкинс, знаеше за известните хипотетични възможности за пътуване в миналото и работеше по тях. Общата теория на относителността допускаше съществуването на дупки в пространствено-времевия континуум, а теорията на учени като Кип Торн и Майк Морис за скоростта и времето явно позволяваше пътуването в миналото и бъдещето. Професор Коен впрягаше целия си талант, опит и стремеж към тази цел. За него минало-настояще-бъдеще бе едно неразделно цяло.

Бъдещето обаче не интересуваше професора. Настоящето го плашеше. Интересуваше го миналото и как то да бъде променено, за да моделира настоящето и да гарантира бъдещето.

Не се притесняваше за прословутите "Парадокс на убития дядо" и "Парадокс на лудия учен".

И без това не възнамеряваше да убива сам себе си.

Нито да огласява широко намеренията си.

Айнщайн е изследвал пространствено-времевите тунели, а първият описан и наречен „мост на Розен-Айнщайн“, е вдъхновил мнозина учени след него, припомняше си професор Коен. Айнщайн обединил в теориите си времето и пространството в т. нар. континуум. Вследствие от това единство, при движение във времето се извършва и движение в пространството. Учени като У. Дж. ван Стокъм, Франк Типлър и Робърт Форуърд са били на крачка от откриването на машина на времето, а с последния професор Коен дори беше учил в един факултет.

Известно е, че физическите обекти съществуват в три измерения - широчина, дължина и височина. Като физик и последовател на Хокинг, професорът знаеше, че съществува и четвърто - времето. Пътуването във времето означаваше пътуване през четвъртото измерение. И това щеше да стане именно през червейните дупки. Малцина извън тесния кръг от физици и космолози знаеха, че тези тунели във времето са навсякъде около нас, само че са твърде малки, за да ги забележим. Всяка червейна дупка обаче е тунел, предсказан от теорията на относителността, който свързва две места в пространство-времето и точно това е идеята на всички проекти за машини на времето.

Някои учени смятаха, че е възможно да се улови една от тези дупки и да се разшири няколко трилиона пъти, за да стане достатъчно голяма, че през нея да мине човек. Не бяха успели.

Професор Коен обаче беше намерил пътя с помощта на овладяната радиация в червейната дупка, достатъчната мощност и модерната технология, на които не са можели да разчитат предшествениците му и които му дадоха уникалния шанс след дълги години на експерименти, най-сетне да построи гигантска червейна дупка в пространството и времето.

Знаеше, че всяко пътешествие в миналото създава своя нова реалност. И професор Коен беше готов да я създаде, за да промени настоящето, да предотврати човешката трагедия. Да спаси семейството си и света.

Беше толкова просто. Трябваше да убие Хитлер.

Знаеше, че този парадокс... този абсурд, кара учените да се въздържат от мнение по въпроса с пътуване във времето, но професор Коен отдавна беше превъзмогнал това. Какво означаваха хорската насмешка, презрението и неверието, ако той успееше, ако сбъднеше плана си, ако НАИСТИНА се върнеше в миналото и спасеше Света от Звяра.

Вече бе избрал и точния момент. Щеше да се върне точно в 21,25 часа вечерта на 27 февруари 1933 година, месец след като Хитлер узурпира властта и малко преди да подпали Райхстага, да въведе диктатура, да тласне света към унищожителна война, да избие близките му.

Щеше да се върне и да го премахне. Веднъж завинаги и вовеки готов.

Професорът се чувстваше готов, а бе готов и с чисто техническата страна на въпроса. Знаеше, че вероятността да се измъкне жив от тази авантюра клони към абсолютната нула, но това нямаше да го спре.

Съвсем сериозно се канеше да скъси живота на копелето точно с 12 години.

Въпреки годините за психическа нагласа, вземане на решение и подготовка, скокът във времето остави професор Хаим Коен в пълен шок.

Шокът продължи твърде дълго, за да остане незабелязан, но в Берлин в този час на 27 февруари 1933 година, беше нощ. Градът бе безлюден, нямаше минувачи и движещи се автомобили, от беззвездното небе се сипеха ситни снежинки. Столицата все още не бе станала жертва на затъмненията, които щяха да дойдат заедно с нощните бомбандировки на американци и англичани след няколко години, но редките улични лампи и светещите тук-там прозорци не можеха да пробият мрака.

Професорът се огледа замаяно. Нямаше грешка. Градът. Улиците. Моделът на паркираните автомобили. Дизайнът на уличните стълбове. Часът и датата на часовника му, които се бяха превъртели точно с 84 години назад, като докоснати с вълшебна пръчица.

Беше в точното време на точното място. Дори не му трябваше да вижда хилядите кървавочервени плакати, афиши, листовки и огромните предшественици на билбордовете от бъдещето, дамгосани с прословутия пречупен кръст, за да се увери - да, той беше успял. Беше се върнал в 1933 година. През февруари. На 27-мо число от месеца. Точно в 21, 25 часа.

Вдигна поглед към мрачната заплашителна грамада на Райхстага, който се чернееше зловещо в мрака отсреща. Професорът знаеше, че всеки момент, в някой от прозорците ще се появи мъничко боязливо пламъче, което бързо щеше да се разрасне и да превърне Парламента на нацистка Германия в най-голямата, прокобна и съдбоносна факла на света. Знаеше и че - очаквал по сценарий този миг, тук, на една ръка разстояние от него, ще се изсипе елитът на Нацистката партия, начело с Хитлер, Гьоринг и Гьобелс, истинските подпалвачи. Знаеше го от историческите свидетелства за тази дата, както и от теченията на тогавашните вестници.

Беше избрал този момент да долети от бъдещето като истинска хищна птица на отмъщението, защото Хитлер вече беше получил канцлерската мантия, но все още не беше обявил диктатурата си. Беше го избрал и заради суматохата, която трябваше да съпроводи грандиозния, инсцениран от нацистите пожар, арестуването на подставения Ван Дер Любе, пристигането на самия фюрер на мястото на драмата - тук, толкова удобно, направо в ръцете му.

После всичко стана сякаш за част от секундата и професор Коен нямаше нужда от машина на времето, за да прелети от далечната 2017 година през хаоса на пожара, размахалите палки щурмоваци, пищящата тълпа, зловещите лимузини в мъртвешко черно, за да стигне до мига, в който Адолф Хитлер се изниза от задната врата и пристъпи напред, на по-малко от метър от протегнатата му ръка.

В ръката си професор Коен стискаше револвер, после просто натисна спусъка и остави оръжието само да изпразни всички патрони от пълнителя, почти от упор в учудващо дребното телце на диктатора.

Край, рече си професорът и отпусна ръка. Нямаше да има световна война, обхванала четири континента и три океана, нямаше да има аншлус, нито блицкриг, нямаше да има кланици при Судетите, Сома и Ардените, нямаше да има атомна бомба и концлагери, нямаше да загинат 60 милиона човеци...

Мамо, тате, батко, СВЯТ, спасени сте, сбогом, успя само да си помисли замаяно професорът и в следващия момент усети почти с облекчение как пощурелите от бяс есесовски щурмоваци връхлетяха върху него.

"Здравей,

Мое по-младо (или може би - по-старо?!)/ второ АЗ от бъдещето!

Не се чуди на пощенската марка, нито на датата на клеймото. Да, наистина е 1933 година. И да - пиша ти аз - Хаим, твоето копие, алтерего, клонинг, наречи го както искаш.

Важното е да разбереш, че бленуваното пътуване във времето е реалност. Че твоите усилия и мечти, и усилията на учените преди теб, не са били напразни. Тъкмо ти/аз успя в крайна сметка. След като ти отпътува от бъдещето, аз се завърнах в миналото - наскоро, пред февруари. Знаеш защо.

Всичко мина по план. Звярът е мъртъв.

Известно време мислех, че и аз ще умра - бързо, насилствено, мъчително. По силата на някакъв вселенски парадокс обаче не загинах. Оказа се, че онези нацистки копелета имат нужда от мен. Имат животоспасяваща нужда от някой, който да замести убития Хитлер, за да не изпуснат създадената от него инерция - напред и нагоре - или поне те така си го представят. Идиотите моментално ме обявиха за новия фюрер и тартор на Национал-социалистическата партия. Дори се зарадваха, че и инициалите ми са същите (Хаим - Хитлер, сещаш се), така че няма да се охарчат за нови агитационни материали, плакати, знамена, официални бланки и прочее, хахаха.

Знам, че радостта на нацистките отрепки ще е кратка. В еуфория са, готвят се за войната зад удобния параван, който днес представлява моя милост - така удобно приклещена в собствения си времеви капан. Нещата обаче излизат извън контрол. Страх ме е от мен самия.

Знам също така, че когато прочетеш това писмо, вече ще си готов да вземеш крайното решение. Правилното решение. Да дойдеш тук от Бъдещето и да спасиш Света.

Само че този път не се цели само в Хитлер. Цели се и в... МЕН.

И - не си пиши писма...

Хайл Хаим!"