Шараните бяха един път. Диви, подбалкански, между 3 и 5 кила всеки. Народът щеше да се избие да ги купува като на всеки един друг Никулден между другото.
Толкова бяха яки, че подскачаха като пощурели из бидоните и тавите по сергията, а един направо ми се изплъзна и -шляп-шляп - се изхлузи и от тарабата, и от рибната борса, чак на улицата отпред, където се завря под колелата на някаква тузарска лимузина. Спасих го в последния момент, а тузарят в лимузината изпсува непразнично. Изпсувах го и аз и си прибрах шаранчето обратно. Такива като този ръб сигурно ядяха на Никулден октоподи, калмари и черен хайвер и ги поливаха с 12-годишно уиски. Хак да им е! Довечера в кенефа щяха да разберат истината.
Денят си течеше, търговията също. Освен дивите живи шарани /колегата ходи общо три пъти да дозарежда с пикапа/, продадох и един куп лефер, карагьоз, паламуд, калкан, заргана. Смятах наум печалбата, не беше зле. Щеше да има за една богата Никулденска трапеза, че и щеше да остане нещо за семейството за идните седмица-две.
В един леген под сергията си бях заделил един красавец около 4 кила, моята щеше да го сготви довечера пълнен, традиционно. Имахме домашно винце и ракийка, туршия, салата, това-онова. Празник.
Лека-полека и този Никулден се изниза. Съседните сергии на рибната борса се опразваха една по една, вечерта настъпваше, беше време за празничните трапези. Останалите продавачи сигурно вече бяха седнали на масата у дома и си наливаха, а жените шетаха около тавите с празничния пълнен шаран. Е, още малко и аз щях да привършвам.
Тогава обаче, наоколо вече не беше останал почти никой, а рибната борса тъмнееше, ми се нахвърлиха ония апаши. Отупаха ме набързо, задигнаха оборота и каквото беше останало от рибата, дори шаващия в легена 4-годишен красавец, дето си го редях за трапезата у дома. Огледах се, докато притисках с носната кърпа кървящия си нос. На сергията не беше останало нищо. Само рибешки люспи и рибя кръв. В една тава се въргаляха кило-две мършава цаца. Нея днес явно никой не я купуваше.
Прибрах нещата и подсмърчайки собствената си кръв, насипах цацата в една найлонова торба, а после в още една, че да не ми се цапат работните дрехи, които и без това бяха до немай къде изцапани.
Празник беше все пак.
И цацата щеше да свърши работа, при липса на друго.
Цаца-цаца, ама риба, нали така?
Поне тъй бях чувал да казват хората.
Стига у дома да беше останало поне малко олио...
Няма коментари:
Публикуване на коментар