И не си пиши писма...

Всичко вървеше по старому докато не получи писмото.

Чете го дълго. Прочете го няколко пъти.

Обръщението. Почеркът. Подписът. Датата.

Писмото преобърна подредения му живот наопаки и вече нищо нямаше да бъде същото. Никога.

Професор Хаим Ицхак Коен беше праволинеен човек. Той беше учен. Физик и космолог, точно като идола си Стивън Хокинг. Гонеше шестдесетте, но беше здрав като бик, макар малко завеян и мечтател като всеки учен.

Неортодоксален евреин, който не стъпваше в синагога, професорът все пак бе твърде обременен от миналото. И защо не? Имаше ли юдей на света, който не е преследван от призраци? Това си мислеше ученият, когато вечер се отпуснеше с традиционната чашка преди лягане. Самият той беше погребал баща, майка и брат, влезли през 1942 година през портала на концлагера и излетели по-късно през комина на крематориума. Такова нещо не се забравя.

Всъщност писмото беше капката, която преля чашата.

А чашата по това време беше вече доста пълна.

С годините професорът все повече се увличаше по идеите на Хокинг.

Призраците от миналото се завръщаха все по-често.

Страната сякаш беше полудяла, въвлечена в най-авторитарния режим на управление от десетилетия насам, дело на шепа олигарси и бивши престъпници, които вилнееха безнаказано и тъпчеха основните свободи на хората, тъпчеха джобовете си с държавни пари, тъпчеха рушвети в джобовете на другите, тъпчеха самата идея за нормален живот.

По света през тази апокалиптична 2017 година от рождението на Христа, беше същото, дори по-лошо. Светът очевидно беше на прага на Трета Световна Война, може би дори на няколко. Огнищата им тлееха навсякъде - в цяла Европа, пометена от мигранти, в съседните ни държави, обзети от мегаломания, в Близкия Изток, Китай, Северна Корея, навсякъде.

После, по препоръка на своя студентка, професорът прочете една книга на Стивън Кинг, автор, който по принцип не понасяше. Книгата се оказа "22.11.63". В нея се разказваше за учител, който намира врата към миналото, скрита в западнала закусвалня, и решава да се върне в 1963 година, за да предотврати убийството на Кенеди, като самият той убие Осуалд.

Внезапно, но и съвсем закономерно, като се замислеше, професорът откри, че е като обсебен. Една мисъл упорито се бе загнездила в него и не му даваше и миг покой. Писмото, книгата, теорията на Айнщайн, собственият му опит, прозренията на Хокинг, концлагерът от миналото и ужасяващото настояще, вещаещо катастрофа в бъдеще, се бяха преплели съдбовно и населяваха мислите му със съмнения и надежди, със смътни планове и ужасяващи видения.

На подсъзнателно ниво или не, професор Коен от години работеше с някакво тъпо упорство над проблемите, свързани с така мечтаното от учени, фантасти и съвсем тривиални люде пътуване на времето. Вместваше тайно еретичните си изследвания и опити в редките пролуки между професионални ангажименти, четене на лекции и писане на поредния научен труд. Професорът беше наясно, че надали някога щеше да изобрети така лелеяната машина на времето. Той обаче не се и стремеше в техническия смисъл на думата към това.

От теорията на относителността знаеше, че времето и пространството се закривяват около обекти с голяма маса, а самият той го бе доказал многократно в лабораторни условия. Доказа и че за обект, движещ се с огромна скорост, времето забавя ход. Колкото по-голяма е скоростта, толкова по-голямо е и забавянето на времето. При скоростта на светлината, времето буквално спира. Професорът бе доказал и, че това става и във вътрешността на т. нар. черни дупки /наричани още червейни/ - истински тунели в пространството и времето. Те бяха и негов кандидат за това, което непросветените наричаха Машина на времето.

Професорът беше анализирал най-известните експерименти за пътуване във времето - Експериментът Филаделфия и Проектът Монтаук, дело на военните, разбира се. Като последовател на Хопкинс, знаеше за известните хипотетични възможности за пътуване в миналото и работеше по тях. Общата теория на относителността допускаше съществуването на дупки в пространствено-времевия континуум, а теорията на учени като Кип Торн и Майк Морис за скоростта и времето явно позволяваше пътуването в миналото и бъдещето. Професор Коен впрягаше целия си талант, опит и стремеж към тази цел. За него минало-настояще-бъдеще бе едно неразделно цяло.

Бъдещето обаче не интересуваше професора. Настоящето го плашеше. Интересуваше го миналото и как то да бъде променено, за да моделира настоящето и да гарантира бъдещето.

Не се притесняваше за прословутите "Парадокс на убития дядо" и "Парадокс на лудия учен".

И без това не възнамеряваше да убива сам себе си.

Нито да огласява широко намеренията си.

Айнщайн е изследвал пространствено-времевите тунели, а първият описан и наречен „мост на Розен-Айнщайн“, е вдъхновил мнозина учени след него, припомняше си професор Коен. Айнщайн обединил в теориите си времето и пространството в т. нар. континуум. Вследствие от това единство, при движение във времето се извършва и движение в пространството. Учени като У. Дж. ван Стокъм, Франк Типлър и Робърт Форуърд са били на крачка от откриването на машина на времето, а с последния професор Коен дори беше учил в един факултет.

Известно е, че физическите обекти съществуват в три измерения - широчина, дължина и височина. Като физик и последовател на Хокинг, професорът знаеше, че съществува и четвърто - времето. Пътуването във времето означаваше пътуване през четвъртото измерение. И това щеше да стане именно през червейните дупки. Малцина извън тесния кръг от физици и космолози знаеха, че тези тунели във времето са навсякъде около нас, само че са твърде малки, за да ги забележим. Всяка червейна дупка обаче е тунел, предсказан от теорията на относителността, който свързва две места в пространство-времето и точно това е идеята на всички проекти за машини на времето.

Някои учени смятаха, че е възможно да се улови една от тези дупки и да се разшири няколко трилиона пъти, за да стане достатъчно голяма, че през нея да мине човек. Не бяха успели.

Професор Коен обаче беше намерил пътя с помощта на овладяната радиация в червейната дупка, достатъчната мощност и модерната технология, на които не са можели да разчитат предшествениците му и които му дадоха уникалния шанс след дълги години на експерименти, най-сетне да построи гигантска червейна дупка в пространството и времето.

Знаеше, че всяко пътешествие в миналото създава своя нова реалност. И професор Коен беше готов да я създаде, за да промени настоящето, да предотврати човешката трагедия. Да спаси семейството си и света.

Беше толкова просто. Трябваше да убие Хитлер.

Знаеше, че този парадокс... този абсурд, кара учените да се въздържат от мнение по въпроса с пътуване във времето, но професор Коен отдавна беше превъзмогнал това. Какво означаваха хорската насмешка, презрението и неверието, ако той успееше, ако сбъднеше плана си, ако НАИСТИНА се върнеше в миналото и спасеше Света от Звяра.

Вече бе избрал и точния момент. Щеше да се върне точно в 21,25 часа вечерта на 27 февруари 1933 година, месец след като Хитлер узурпира властта и малко преди да подпали Райхстага, да въведе диктатура, да тласне света към унищожителна война, да избие близките му.

Щеше да се върне и да го премахне. Веднъж завинаги и вовеки готов.

Професорът се чувстваше готов, а бе готов и с чисто техническата страна на въпроса. Знаеше, че вероятността да се измъкне жив от тази авантюра клони към абсолютната нула, но това нямаше да го спре.

Съвсем сериозно се канеше да скъси живота на копелето точно с 12 години.

Въпреки годините за психическа нагласа, вземане на решение и подготовка, скокът във времето остави професор Хаим Коен в пълен шок.

Шокът продължи твърде дълго, за да остане незабелязан, но в Берлин в този час на 27 февруари 1933 година, беше нощ. Градът бе безлюден, нямаше минувачи и движещи се автомобили, от беззвездното небе се сипеха ситни снежинки. Столицата все още не бе станала жертва на затъмненията, които щяха да дойдат заедно с нощните бомбандировки на американци и англичани след няколко години, но редките улични лампи и светещите тук-там прозорци не можеха да пробият мрака.

Професорът се огледа замаяно. Нямаше грешка. Градът. Улиците. Моделът на паркираните автомобили. Дизайнът на уличните стълбове. Часът и датата на часовника му, които се бяха превъртели точно с 84 години назад, като докоснати с вълшебна пръчица.

Беше в точното време на точното място. Дори не му трябваше да вижда хилядите кървавочервени плакати, афиши, листовки и огромните предшественици на билбордовете от бъдещето, дамгосани с прословутия пречупен кръст, за да се увери - да, той беше успял. Беше се върнал в 1933 година. През февруари. На 27-мо число от месеца. Точно в 21, 25 часа.

Вдигна поглед към мрачната заплашителна грамада на Райхстага, който се чернееше зловещо в мрака отсреща. Професорът знаеше, че всеки момент, в някой от прозорците ще се появи мъничко боязливо пламъче, което бързо щеше да се разрасне и да превърне Парламента на нацистка Германия в най-голямата, прокобна и съдбоносна факла на света. Знаеше и че - очаквал по сценарий този миг, тук, на една ръка разстояние от него, ще се изсипе елитът на Нацистката партия, начело с Хитлер, Гьоринг и Гьобелс, истинските подпалвачи. Знаеше го от историческите свидетелства за тази дата, както и от теченията на тогавашните вестници.

Беше избрал този момент да долети от бъдещето като истинска хищна птица на отмъщението, защото Хитлер вече беше получил канцлерската мантия, но все още не беше обявил диктатурата си. Беше го избрал и заради суматохата, която трябваше да съпроводи грандиозния, инсцениран от нацистите пожар, арестуването на подставения Ван Дер Любе, пристигането на самия фюрер на мястото на драмата - тук, толкова удобно, направо в ръцете му.

После всичко стана сякаш за част от секундата и професор Коен нямаше нужда от машина на времето, за да прелети от далечната 2017 година през хаоса на пожара, размахалите палки щурмоваци, пищящата тълпа, зловещите лимузини в мъртвешко черно, за да стигне до мига, в който Адолф Хитлер се изниза от задната врата и пристъпи напред, на по-малко от метър от протегнатата му ръка.

В ръката си професор Коен стискаше револвер, после просто натисна спусъка и остави оръжието само да изпразни всички патрони от пълнителя, почти от упор в учудващо дребното телце на диктатора.

Край, рече си професорът и отпусна ръка. Нямаше да има световна война, обхванала четири континента и три океана, нямаше да има аншлус, нито блицкриг, нямаше да има кланици при Судетите, Сома и Ардените, нямаше да има атомна бомба и концлагери, нямаше да загинат 60 милиона човеци...

Мамо, тате, батко, СВЯТ, спасени сте, сбогом, успя само да си помисли замаяно професорът и в следващия момент усети почти с облекчение как пощурелите от бяс есесовски щурмоваци връхлетяха върху него.

"Здравей,

Мое по-младо (или може би - по-старо?!)/ второ АЗ от бъдещето!

Не се чуди на пощенската марка, нито на датата на клеймото. Да, наистина е 1933 година. И да - пиша ти аз - Хаим, твоето копие, алтерего, клонинг, наречи го както искаш.

Важното е да разбереш, че бленуваното пътуване във времето е реалност. Че твоите усилия и мечти, и усилията на учените преди теб, не са били напразни. Тъкмо ти/аз успя в крайна сметка. След като ти отпътува от бъдещето, аз се завърнах в миналото - наскоро, пред февруари. Знаеш защо.

Всичко мина по план. Звярът е мъртъв.

Известно време мислех, че и аз ще умра - бързо, насилствено, мъчително. По силата на някакъв вселенски парадокс обаче не загинах. Оказа се, че онези нацистки копелета имат нужда от мен. Имат животоспасяваща нужда от някой, който да замести убития Хитлер, за да не изпуснат създадената от него инерция - напред и нагоре - или поне те така си го представят. Идиотите моментално ме обявиха за новия фюрер и тартор на Национал-социалистическата партия. Дори се зарадваха, че и инициалите ми са същите (Хаим - Хитлер, сещаш се), така че няма да се охарчат за нови агитационни материали, плакати, знамена, официални бланки и прочее, хахаха.

Знам, че радостта на нацистките отрепки ще е кратка. В еуфория са, готвят се за войната зад удобния параван, който днес представлява моя милост - така удобно приклещена в собствения си времеви капан. Нещата обаче излизат извън контрол. Страх ме е от мен самия.

Знам също така, че когато прочетеш това писмо, вече ще си готов да вземеш крайното решение. Правилното решение. Да дойдеш тук от Бъдещето и да спасиш Света.

Само че този път не се цели само в Хитлер. Цели се и в... МЕН.

И - не си пиши писма...

Хайл Хаим!"