Ступор в очакване

Чашите, които отдавна
очакват да бъдат напълнени.
Мислите, които отдавна
очакват да бъдат захвърлени.
Мечтите, които отдавна
очакват да бъдат изпълнени.
Очите, които отдавна
очакват да мятат и мълнии.
Жените, които отдавна
очакват да бъдат обичани.
Децата, които отдавна
очакват да бъдат обгрижени.
Местата, в които отдавна
вече не стъпваме.
Луната, която отдавна
очаква далечно разсъмване.
Нещата, с които отдавна
удобно сме свикнали.
Гласът ни, който отдавна
пресипна от глупаво викане.
Светът ни, във който отдавна
не срещам човешкото.
Домът ми, където отдавна
се крия без дрехи.
Срамът ми, със който отдавна
съм свикнал и кая се.
Тъгата ми, която отдавна
в душата ридае...

Сезони

Покрити с есенна слана,

косите ти блестят в сребристо.

Съзираш близо есента

и зима снежнобяло-чиста.

В прегърбените рамене

се впивам спомени замрели.

Тежат и са лъжливи те,

залъгват те, че сме живели.

Затъват босите нозе

в калта на вековечно блато,

наречено живот. Всуе

опитваш сам да го изгазиш.

Очите ти слабеят в плен

на сънища за нещо невидяно

Те скоро ще заспят съвсем,

а ти си мислиш, че е рано.

Догонваш вяло есента,

копнеейки за дълга зима.

Оплакват капещи листа

живота ти... ако го има.

А после в край на дълъг път

присядаш просто да починеш -

и демоните те зоват,

и шепнат в мрака твойто име.

Най-самотният миг

Най-самотният миг
от самотен живот
само твой е до край
и не знаеш защо.

Най-самотният миг,
изтъкан от сълзи,
покрай теб се разгръща,
мълком в тебе пълзи.

Най-самотният миг
той не носи тъга,
той е пълен с насмешка -
като весел кошмар.

Най-самотният миг
се проточва безкрай,
после после тихо се сгушваш -
в своя Ад, в своя Рай.

В най-самотния миг
не поглеждаш назад
полетяваш самотен
тихо падаш в Ноща.

В най-самотния миг
сам напускаш Света -
гневни думи бълнуваш,
призоваваш Смъртта.

В най-самотния миг
се превръщаш във леш,
мълком молиш за прошка,
ала сам ще умреш...

Да имаш и да нямаш

Откакто беше навършил 58 години, старецът не пропускаше сутрин, без да слезе с колелото, въдицата, кепчето и такъмите до морето, а оттогава има-няма, бяха минали вече цели 17 години. Тази пролет беше чукнал 75 лазарника, но не се отказваше от навиците си – от колелото, въдиците и такъмите, от диханието на морето и утринната свежест. Те го държаха жив, бодър и държелив.

Старецът извади рибарските си принадлежности и пусна въдицата край буната, която отколе му беше редовното място за риболов. Тук беше закътано и вълнението на морето не гонеше рибата, рядко духаше, а и нямаше толкова народ. Освен това когато вечер грейнеха уличните лампи по протежение на буната, в отразените им във водата светлини, се събираха пасажи любопитни риби, търсещи храна.

Въпреки всичко – доброто място за замятане, сезонът /беше края на циганското лято и началото на есента, прохладно, тихо и с чести ръмежи/, както и дългогодишния си опит, старецът вече седмици наред се връщаше с празна кошница у дома в края на всеки ден.

Да беше жива бабата, имаше да го кълне и подиграва незлобливо, рече си старецът и като почеса олисялата си глава, запали първата за деня цигара. На хоризонта над морската шир първите светлици на слънцето запалиха заревото си над тихата вода и заедно с крясъка на чайките като че ли разбудиха окончателно утрото.

Като по-млад беше излизал всеки божи ден в морето и с лодката, но остаря, кокалите го предадоха, очите и ръцете - и те, тъй че с натежало сърце продаде на загуба старото корито и „се преквалифицира от наперен рибар в сухоземен въдичар“, както често го майтапеше бабичката му, Бог да я прости.

И днес – старецът го усещаше в сърцето на ревматичните си кости, комай се очертаваше поредния безплоден тегав ден, в който рибата щеше да му бяга и сякаш да му се подиграва от дълбокото, а привечер щеше да поеме оклюмал с колелото обратно към пустата си къща, в която нищо нямаше да цвърне в сухия тиган, нито щеше да се чуе тъй свидното до болка мърморене на бабичката му, камо ли пък гласовете на децата и внуците – до един запилели се по белия свят в търсене на прехрана.

Старецът въздъхна и смени стръвта, после заметна отново навътре в морето, поне дотам, докъдето му стигаха старческите сили. През тази пролет и цялото лято беше опитал какво ли не – пробваше се на мида, на скариди, на морски червей, на рабан, ама на – нищо. В сънищата си виждаше пасажите зарган и сафрид, мятащите се кефали и лефера, сребристите стрели на безбройните иларии, чернокопа, циганката и барбуна. По дъното сякаш лазеха ордите на всеядната кая, наоколо щъкаха безброй меджиди и гюмюш – вярно, презрени рибоци, ама и на тях ще съм доволен, рече си натъжен старецът. Дотам я беше докарал, че щеше да е рахат да закачи дори някой скорпит, защото тая бодливка имаше хубаво месо въпреки всичко и излизаше барабар с попчетата. Единственото, което се беше хванало на въдицата му – Бог да го порази дано – през тези тегави последни седмици, беше един морски дракон миналата сряда, ама старецът беше патил и препатил и знаеше – това чудовище, това недоразумение на природата и бич за всеки въдичар, излизаше по всяко време и човек беше хубаво да има винаги клещи под ръка, че да го откачи от куката.

Старецът плю с омерзение във водата и там, където плюнката му докосна повърхността и разстла концентрични кръгове в морската вода, се стрелна сребристото тяло на илария и изчезна. Към въдицата му обаче нищо не се стрелваше.

Този път старецът вече изруга и запали нова цигара, нищо че не и беше още времето – толкова скоро след първата.

Часовете се нижеха едва, над него гларусите виеха вечното си хоро и огласяха нерадостните му мисли с гладните си крясъци. Все така не кълвеше. Вече седмици поред.

Старецът стоеше на поста си край прибоя, вдигнал като за почест все така празната си въдица, а североизточният бриз рошеше бялата му брада, пожълтяла от тютюна край устата му.

Да беше само от спортна страст, майната му, рече си старецът, докато обхождаше с избледнелите си като небето сини очи хоризонта, изпъстрен с подгонени от вятъра сърфисти и пладноходки, заграден околовръст от десетки товарни кораби, които чакаха ред да влязат в пристанището, полюшващи се с диханието на морето на летния рейд срещу плажа и града.

Да беше само спортна страст, ама не беше. Отдавна не беше само това. От години старцът ловеше риба за препитание, а при слука – и да изкара някой лев от прекупвачите, тези гадни копелета, дето смъкваха по десет кожи от гърба на рибарите, а после препродаваха скъпо и прескъпо на търговците по градските тържища и по ресторантите. Откакто бабичката му се спомина, а децата се разпиляха като пасаж дребна риба, подгонена от акула, старецът преживяваше едва-едва. Къде с мизерната пенсия, къде с някой и друг паричен превод от децата /дъщерята – в столицата, синът – в Канада/, а най-вече от риболова. Нямаше какво да си криви душата – от 17 години вече морето го хранеше. То беше негов приятел и негов враг. С него споделяше дните си, а морето споделяше с него богатата си трапеза... Само дето напоследък риболовът никак не вървеше, ама никак.

Застанал под лъчите на вече прежурящото слънце, захапал поредната цигара, старецът с вдървени пръсти стискаше все още нетрепващата въдица и се взираше напрегнато във водата, сякаш искаше само със силата на волята си да проникне в морските дълбини и да подчини на желанията си все така изплъзващата му се риба.

С една риба Христос е нахранил 5 000 гладни човека, рече си старецът и сам се зачуди дали вече не е слънчасал, слънчасал и прималял от глад и от униние. Вярно, призна сам пред себе си той, пустата библейска риба всъщност е била уловена от Петър, който малко по-късно ще стане свети Петър, ама хваната ли е – хваната. Нахранил ли е 5000 гладни – нахранил ги. Че и им показал на рибарите възкръсналия от мъртвите Христос къде точно на Галилейското езеро ще имат най-добра слука и им осигурил прехраната занапред и вовеки веков.

Ех, да имам късмет и аз да извадя една такава риба, подсмихна се вътрешно старецът. Ще нахраня ако не целия голям град, поне комшиите от Гръцката махала. А най-първо ще нахраня Алито, дето съборетината му е на един хвърлей от Морска гара и пристанището, барабар с цялата му многолюдна, босонога челяд. Че те завалиите по-гладни и от мен ходят. И по една ракийка може да изпием по случая, развесели се старецът. Докато сполуката го спохождаше все още, той все гледаше да отдели по някое и друго рибе за семейството на Али – де две-три иларии, де кило сафрид. Морето беше голямо и щедро – имаше за всички.

Макар и вече животът му да вървеше към заник, старецът не беше прост човек. Беше видял и чел много, а и досега гледаше и четеше както може, макар очите му отдавна да не бяха вече като едно време и да недовиждаше. Беше чел и за чудесата на Христос, беше чел и за чудото с онзи кубински старец Сантяго, дето също като него преследвал и преследвал голямата риба след дълги дни на нямане. Докато накрая беше я уловил на въдицата си – сам насред огромното море в малката си лодка. И я беше изтеглил на брега – напук на нямането, на голямата гладна акула, дето беше изплюскала половината от рибата, тъй както била завързана за лодката, напук на неверниците, на имащите и на целия голям, студен и лош свят.

Точно затова, защото никога не падаше духом, а беше и видял, чел и преживял много нещо, старицът знаеше, че след дългите седмици на суша, и на него накрая ще му се усмихне късметът.

Улови се, че сякаш май беше подадрямал, унесен в мисли и приспан от ленивия ритъм на прибоя, когато се озърна и осъзна, че бризът се беше усилил неусетно и сега равномерно биеше в пясъчния бряг, гларусите се бяха спуснали още по-ниско и дебнеха дребната риба по повърхността на водата или ровеха в кофите за боклук навътре в сушата, а сенките на чадърите на южния плаж хвърляха дълги сенки почти досами морето. Свечеряваше се. Поредният безплоден ден беше към края си и го чакаше отново гладна вечер и безсънна нощ.

С нежелание, старецът се канеше вече да събере такъмите и да подкара колелото към дома, когато изведнъж кордата се изпъна, а въдицата се изви в ръцете му.

Без да посмее да повярва в късмета, който тъй дълго го беше отбягвал, старецът се надигна и започна внимателно да обира месината, вторачен напрегнатотам, къдто тя се врязваше косо във водата и вибрираше от силата на мятащата се нейде дълбоко долу риба, а от блестящата корда се сипеха ситни капки като бисери и се ръсеха обратно във водата.

През целия дълъг и безплоден ден, старецът беше опитал какво ли не, за да прилъже рибата и сега ловеше на воблер. Чудеше се какво ли е закачил, а силата, с която теглеше рибата, сякаш му даде крила. Паламуд! Помогни ми Боже, нека е паламуд и да е цял пасаж, примоли се под мустак старецът, докато навиваше внимателно кордата на макарата, макар с дядо Господ от години да не бяха в много топли отношения – не и след кончината на старицата му и след тази пуста каръщина в риболова.

Час по-късно, когато сенките се бяха сгъстили, а плажът се беше опразнил от летовници и буната – от въдичари, старецът извади с кепчето и последната риба и я пусна още шаваща в живарника при другите. Десет парчета, каза си той. Десет парчета, хем едри. Вярно, не беше паламуд като паламуд, а циганка, ама поне не излезе някой кьопав меджид или гюмюш, развесели се той.

Старецът събра такъмите, нарами въдицата и затика колелото, запътен заедно с нощта към дома си. Макар и нанагорнище в тазди посока, сега пътят му се видя като песен. Слуката се беше завърнала при него и стомахът му днес щеше да бъде пълен и сит. И не само днес, а и дни напред. Пък ако и утре, пък и по-сетне му вървеше все така, щеше да изкара и някой и друг лев от онези гадове – прекупвачите, че да купи малко брашно, сол, олио, кафе, защо не и килце от онази чудна смокинова ракийка, дето е продаваха бабите на пазара.

Унесен в сладки мисли, старецът изкатери баира до дома си насред Гръцката махала, предвкусвайки богатата трапеза, възвърнатата слука, вероятната печалба, подравленията от комшиите.

Мина покрай смълчания двор на Али, нейде извътре дочу детски плач.

Поспря се, после се повърна назад и подпря колелото на каменния зид, вдигнат на крачка от песъчливия браг на морето още в ония далечни времена, когато околовръст разрастващия се провинциален град още се издигали крепостните стени на турските укрепления.

Старецът влезе в бедната къща на комшията – по-бедна дори от неговата схлупена рибаска хижа, мушна се в малката кухничка и безмълвно подаде пълния живарник на Айше, която седеше присвита на дървен стол край празната маса и дундуркаше късащото си се от рев отроче, а в очите и имаше сълзи.

Все така мълчаливо, жената на Али пое богатия улов от стареца. Сълзите в очите и внезапно пресъхнаха и в тях заблестя отзвук от онзи неуловим, извечен блясък, който навремето така беше ранил в сърцето мъжа и.

-          Благодаря... Много ти благодаря...- промълви жената и направи жест като да се надигне, а бебето спря да плаче и протегна съсухрени ръчички към все още шаващата в живарника риба – Ами ти? Ами за теб, комшу?

-          И за мен има, комшу. За всички има. Морето е щедро и добро. Няма да ни остави да умрем от глад. Пък и сме свикнали и да имаме, и да нямаме...

После старецът се прибра пипнешком в тъмната и пуста къща, където електричеството беше спряно за пореден път. Не си направи труда да запали свещ, да не става зян, рече си, пъхна се сред студените чаршафи и като се изви ничком към стената, подпъхна ръце под главата си и се опита да заспи напук на празния стомах.

А утре, утре отново щеше да излезе с въдицата на буната край морето и отново щеше да предизвика късмета си и съдбата, които толкова често му обръщаха гръб.

Щеше да излезе.

Отново.

Банално

На Юли, приятелю

Хей,
Стани и си тръгни
и остави
сълзи след себе си
Предади се и умри -
вече създаде
достатъчно белези
Хей,
Вземи се и поспри
почини си
след толкова тичане
Има толкова много тъги
без които
си можел
да минеш...

Скрити белези

На Све – моя персонален скрит белег

- Кой ти причини това?
Докоснах белега и, точно до нежната ключица.
Голото и тяло блестеше, окъпано в собствена светлина. Беше ужасно красива и дори не го осъзнаваше. Освен това беше и ужасно наранима и това я правеше още по-красива.
- Познаваме се едва от днес и искаш да знаеш всичко?- подсмихна се - Обикновено сами си причиняваме най-големите белези.
- Да. Така е. И да. Всичко. Имаш ли и други?
- Какво други?
- Други белези например. И не говоря само за тези стари и вече заздравели места по тялото. Слушала ли си Scar Tissue на Red Hot Chilli Peppers? Там се говори за скритите белези.
- Не само. Там се говори за белезите отвътре. Нали знаеш - "Само с птиците ще споделя този самотен изглед". И така нататък.
- Повече ли са при теб от белезите по тялото ти?
- Сам трябва да го откриеш.
Погалих крака и, там долу, на прасеца, където беше изрисуван някакъв ужасен тритон, змей или бог знае какво.
- Тази отвратителна татаировка какъв белег е - отвътре или просто грозотия на крака ти?
- Досети се сам... Това са вътрешни белези... Грешна стъпка с грешен човек, след който ми е останало нещо грозно на кожата...
Този път тя ме погали. Имам огромен белег на бедрото, спомен от несбъдналото ми се минало на футболист.
Погледна ме въпросително, устните и полуотворени, зелените и очи питащи.
- Просто инцидент. Това не е от ОНЕЗИ белези. Просто се опитах да плувам отвъд слънцето.
Погледна ме неразбиращо. Но продължи да ме гали. Това ме окуражи.
Целунах голямата и красива уста, на която имаше миниатюрен белег, за който вече знаех точно след кой скандал с бившия и беше причинен.
Тя потърси също следи по потната ми кожа.
Разроших любимата и коса, точно там, над ухото, където косата беше оредяла заради белега отдолу - само тя си знаеше откъде е пък точно той.
Всъщност бенките по кожата и бяха повече от белезите, а обичах да милвам и да броя тези бенки, макар че дори и до днес не знаех точния им брой.
- Нали си говорим все още за Red Hot Chilli Peppers и за скритите белези.- казах, защото така много я обичах - Твоите са точно такива. А и моите. Това по кожата заздравява и можем отново да се милваме, но отвътре остава болката и тя преди да се обичаме вечно... Като онзи делфин от песента, който говори в симфонии и плува отвъд слънцето. Ако един ден имаме син, искам и той да плува там. А единственият белег, който му остане, да е от любов...
Тогава тя ме прегърна целия, с всичките ми белези - и отвън и отвътре, погали ме навсякъде, целуна всичко, изцели неизцелимото и докосна невъзможното и Вселената отново дойде на мястото си...
Страхувам се обаче, че после аз и оставих поредния белег.
От тези, скритите. Отвътре.
А те никога не заздравяват.
Колкото и да ги галиш.

Камен Петров

Любими заглавия, скапани книги

Снощи отново страдах от безсъние и незнайно защо си зададох въпроса: "Кое е любимото ти заглавие на книга?". Не просто коя е любимата ми книга, а заглавие на книга!
Замислих се дълбоко.
Не беше лесно.
Наясно бях, че има много велики книги със скапани заглавия /"Война и мир", "Старецът и морето","Пилето", "Чужденецът", "Процесът", "Параграф 22"/, както и негодни за четене боклуци със страхотни попадения в заглавието /"Погнусата", "Степният вълк", "Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет", "Чайката", "Лолита", "И сам воинът е воин"/.
Все пак знаех, че най-често голямата книга носи и голямо заглавие, по простата причина, че и то е също толкова важно за автора, редактора, издателя и читателя, както и първото изречение, първия абзац, първата глава, завръзката, развръзката, финала...
Мислих дълго, после натраках на лаптопа скромен списък. Лично мой. Строго субективен. И много личен.
Ето го и него:
"Непосилната лекота на битието" /страхотно заглавие, страхотна книга/.
"Сто години самота", "Любов по време на холера" и "Хроника на една предизвестена смърт".
"И над морето го преследвах с полет тих..." /страхотно жанрово заглавие/.
"Почини си след толкова тичане".
"Инспекторът и нощта" /друго жанрово заглавие, този път родно производство/.
"Няма нищо по-хубаво от лошото време", "Голямата скука", "Господин Никой", "Умирай само в краен случай", "Тайфуни с нежни имена" /тук нямаме аналог на големия Богомил Райнов/.
"Нежна е нощта".
"Гроздовете на гнева", "За мишките и хората" и "Зимата на нашето недоволство".
"Полет над кукувиче гнездо".
"За кого бият камбаните", "Да имаш и да нямаш", "Сбогом на оръжията".
"Закуска за шампиони", "Майка Нощ", "Съдби по-лоши от смъртта" и "Котешка люлка".
"Архипелагът Гулаг".
"Смъртта е занимание самотно".
"Пяната на дните".
"Името на розата".
"Повелителят на мухите".
И т.н., и т.н.
Списъкът може да бъде безкраен и допълван до безкрайност.
И пак да не забравяме, че този си е чисто мой и съвсем не е пълен.
Както и, че искаме или не - заглавието на добрата книга завинаги се отъждествява с нея, добро или не чак толкова.
Просто мисъл в мигове на безсъние, в които вместо да спиш, гушнал в любимата, зяпаш с празни очи в тавана и мислиш...

Самотният човек

Понеже /по ред причини, независещи от автора/, тези дни имам изобилие от безсмислено свободно време, гледам телевизия от време на време.

Е, днес гледах един сутрешен блок на една „национална телевизия”. Там наследниците на големи актьори се саморазголваха като гости в студиото пред наследници на други големи актьори в ролята им на ТВ водещи.

Става дума за семейството на големия Тодор Колев, разбира се. Всеки може да оспори тези думи, но по-голям от Адама нямаше и няма да има, Бог да го прости. В същото време днес гледахме как внучката му плаче, че не иска да е на щат в театър, а от друга страна в театъра системата била скапана, а ако някой ден след завършването на академията, можела да си намери място, то в столицата такива нямало в театрите, а само в провинцията. Ужас! Стига де! Дядо ти беше от Шумен, а неговото пристанище беше Варна! Ехо!

Та заради това сутрешно предаванийце се сетих за самотния човек.

Това не е само песен на Тодор Колев.

Това е песен за живота на големите, които минаха и още минават през нас, през телевизорите и сцените ни.

Защото Тодор Колев може и да е свещеното чудовище на нашия театър, кино, вариете, телевизия и каквото още се сетите, но той беше самотен.

Видях самотният Адам в една долнопробна кръчма в курорта Свети Константин и Елена край Варна преди около 20-ина години в качеството си на журналист, пристигнал за рекламно интервю от звездата. Звездата седеше сама в дъното на лятната градина на кръчмата, където изкарваше с пот на челото си и с известна доза самоунижение хляба на своето семейство. Беше сам. Беше самотен. Беше тъжен. Не беше обаче малък човек. Пиеше си уискито, докато слушаше саундчека на колежката си  Петя Буюклиева с леко сардонична усмивка и не търсеше ничия компания. Най-малкото на един едва прохождащ провинциален журналист, който дори не пиеше уиски. Все пак интервюто стана.

Видях още самотния Радой Ралин на панорамната тераса на фестивала „Любовта е лудост” във ФКЦ във Варна пак преди 20-ина години, пак като провинциално журналистче. Фестивалът беше пищен, гостите – много, шумотевицата – фестивална. Недостижимият сатирик Радой обаче стоеше сам-самичък на огромната и пуста панорамна тераса и си пиеше ракията. Сам. Не и самотен. Все пак ме викна с характерната си крива усмивка, докато претърчах наоколо в търсене на звезди за интервю: „Хей, младеж, ще пиеш ли една ракия с дядка като мен”. Пих. И не една. Ракията не е като уискито. А друг като Радой Ралин няма.

Пак на същия този фестивал, на който всички са луднали от любов, видях и други самотни хора /а може да е било и друго издание на фестивала, но едва ли има значение/.

Видях изгряващата тогава Йоана Буковска на коктейл на военно корабче във Варненския залив, която в самотата си неумело флиртуваше /може би/ със също толкова самотния, но неостаряващ в старостта си Джоко Росич – всички сръбваха уиски.

Ако се върнем с машината на времето назад нейде около 1988 година, видях посред нощ самотния Кирил Варийски, препъващ се из кофите за боклук в безистена, който обитавах като скромен студент в Софийския университет, а той крещеше името на хазяйката ми. Не: „Йо-хо-хо!”. После обаче умря. Все така самотен.

Днес се сетих, как навремето големият Тодор Колев казваше „Ние сваляме кожите си” и докато публиката го бъркаше с Чаплин, Адама им отвръщаше, че „малкият човек на Чаплин е вече демоде”, защото беше открил „Самотния човек”, с белег на челото, който седи на масата, лови мухите и ги пуска.

А тук вече няма как да не направим и аналогия с „Минава тъжният човек” на големия Дамян Дамянов.

Защото всички те са самотници сред нас, макар и малко тъжни.

И Големи.

Защото има самотни хора.

Има и сами…

Спрях да дишам

Спрях да дишам
въздуха на лъжците -
всяка лъжа задушава
мечтите ми
Спрях да дишам
въздуха на политиците -
техният въздух
е въздух под налягане
Спрях да дишам
въздуха на мутрафоните -
те дишат спомени
амфети и мускули
Спрях да дишам
въздуха на връстниците си
с болежките, остаряването
и тъпите им спомени
Спрях да дишам
въздуха на бившите си -
лъжите, обещанията
целулита и умората
Спрях да дишам
въздуха на другите -
те дишат друг въздух,
той е чист
Въздухът на другите
е стерилен и не мирише
той е като атропин
и като атомна бомба над Хирошима
едновременно
Затова и спрях да дишам
Не дишам
Въздухът на другите
Вони...
А няма анестезия
Затова
Просто спираш дишането

Магистрала към ада блус

чернобяла върволица
от коли и коли
покрай теб се изнизват
ти с тях бавно пълзиш
светофар заслепява
пешеходец крещи
първо вдясно, после - вляво
ти отново пълзиш
градски график те хваща
във ръце от коли
даваш газ и спирачка
и отново пълзиш
катастрофа и смърт
и линейка пищи
покрай тебе се плъзва
ти отново пълзиш
пак задръстване стигаш
и безмълвно крещиш
бързо нервните вдигаш
щото бавно пълзиш
трафик градски те дави
в блато градски коли
първо мръсна газ даваш
после бавно пълзиш
и пълзиш
                и пълзиш
                                и пълзиш
и към ада в колата си спиш
зад волана търси магистрала
по която душата ти цяла
ще лети без задръстени вени
и без улици с устия спрени
без червено, зелено и жълто
без спирачки, бензина ти гълтащи
без ченгета и курвите евтини
без песньовките
по радио пеени
без спирачки, нито лимити
без радарите
в храстите скрити
        магистрала към ада търси
                                      после следвай я
                                                         

или пък спри

Глад

Искам да ям
Защото вечно съм гладен
Искам да ям
Обаче всичко е толкова постно
Искам да ям
Искам да ям
Искам да ям
И получавам менюто си
Искам да ям
Малоумни новини в праймтайма
Искам да ям
На премиера
Всенародните лапсуси
Искам да ям
Терористи, онанисти, бивши чекисти
Искам да ям
Предрешени избори
Искам да ям
Катастрофа на магистрала Тракия
Искам да ям
На депутатите кюфтетата
Искам да ям
Прогнозата за времето по Нова
Искам за ям
Задръстванията към морето
Искам да ям
Манджата на мутрите по морето
Искам да ям
Винетки, проститутки и магистрали
Искам да ям
Цялата А група, както и Б и другите
Искам да ям
Умиращи деца
И процъфтяващи бизнеси
Искам да ям
Всичката дивотия
                 Която кара
                            Децата ми да бягат в чужбина
Искам да ям
Искам да ям
Искам да ям
Казах ли вече -
                 Искам да ям
Но не мога
Само ми се драйфа
Гладен съм
Но не мога повече

Апетитът идвал с яденето,
А тук манджата вони

Синът ми пита

Днес синът ми пита - тате, защо умират деца?
Днес синът ми пита - тате, защо изобщо се раждат децата?
Днес синът ми пита - тате, защо момичета на 12 раждат?
Днес синът ми пита - тате - защо всички улици са в дупки?
Днес синът ми пита - тате, защо никой никога няма пари?
Днес синът ми пита - тате, защо никой не се усмихва на никого по улиците?
Днес синът ми пита - тате, защо бате, леля, баба, чичо и останалите живеят в чужбина?
Днес синът ми пита - тате, защо 23 деца ги отровиха в детската градина?
Днес синът ми пита - тате - защо хората гърмят с бомби?
Днес синът ми пита - тате - защо не те обича мама?
Днес синът ми пита - тате - какво е Азис, силиконови бомби, амфети и чалга?
Днес синът ми пита - тате, защо живеем на морето, а не ходим на плаж?
Днес синът ми пита - тате, защо тази бременна жена проси пари на светофара?
Днес синът ми пита - тате, защо е срамно да си имаме ГЕРБ?
Днес синът ми пита - тате, защо всички плажове са мръсни и скъпи?
Днес синът ми пита - тате, защо има бездомни кучета и бездомните кучета ги убиват?
Днес синът ми пита - тате, защо умират хората при катастрофи?
Днес синът ми пита - тате, защо умират хората без катастрофи?
Днес синът ми пита - тате, защо този чичко полицай ти поиска 50 лева, а ти - мама му?
Днес синът ми пита - тате, защо нямам нови играчки?
Днес синът ми пита - тате, защо никой не се усмихва по улиците?
Днес синът ми пита - тате, защо нямаш работя и нямаме пари?
Днес синът ми пита - тате - защо имаш работа, а пак нямаме пари?
Днес синът ми попита - тате, какво е рак, инсулт, инфаркт и това, дето му викат "да те еба майката"
Днес синът ми пита - тате, ТОВА ЖИВОТ ЛИ Е ИЗОБЩО?
/а синът ми още няма 4 годинки/
Най-сетне отвърнах на сина си - НЕ ТАТЕ, ТОВА НЕ Е ЖИВОТ, ТОВА Е БЛУС...

Край

С наведено от срам лице
С разперени криле-ръце
Но не за да летят,
                               а да предават
Със сведени сълзи-очи
Без въздух в свитите гърди
Вървиш назад,
            следи след тебе не остават
С подбивани от бяг пети
С разбити блудкави мечти
Отлитнали
                преди да ги изкажеш
Отново бягаш и си ти
В очите има пак сълзи
Срамуваш се
                  и не летиш, но крачиш
Вървиш, на място пак стоиш
назад и без криле летиш
                   В гърдите въздуха не стига
И дириш своите следи
И дириш своите мечти
                   И дириш...
                                  После просто спираш...

Зеленооко огледало

след втория абсент

сърцето спи

любим фрагмент –

дали си ти

дори не мога да те разпозная

след втория абсент

след куп мечти

политам мигом

щом те обладая

а после сепвам се

и мълком аз ридая

след втория абсент

във резеда

окъпани са

слънцето

мечтите сиви

след втория абсент –

ръка в ръка –

надеждите ни бавно си отиват

след втория абсент

изпит на уайлд

в ръка със апокрифна стихосбирка

покриват сам света със резеда

и в резедата се кандилкам

а щом изпия втория абсент

те виждам за последно като цяло

това си ти

любим фрагмент

зеленооко огледало

Вали...

Днес в късния следобед си карах служебната кола по работа из претоварените, надупчени, пълни с клаксофониращи идиоти улици на Варна, а по радио "Едно" пуснаха песен на може би най-варненската група - ПИФ. 
Усилих я до дупка, май дочух отново Камбаните /за миг поне/, после продължих да шофирам из нечовешкия трафик и дупките някак си окрилен.
И сякаш вече не аз карах служебен пикап, а Някой Караше Колело, и сякаш не пече ужасяващото слънце, а Вали /и сме сами/, и сякаш съм отново в една нявгашна Приказка, а не тук и сега, и сякаш съм Невидимо Дете /на Западния бряг кой ли го разбира/, и сякаш, и сякаш, и сякаш... 
Колибри в Цвете Спи...
Само не казвайте, че съм сънувал.
Само не казвайте, че Времето Спря за Всички Весели Хора.
Само не казвайте: "Не искам да Рисуваш в мен".
Само.
Не.
Казвайте.
Аз поне чух тази морска песен в колата насред крайморския трафик, докато вие - може би не.
Просто сте си карали колата.
А в това време Някой Кара Колело...
И - Вали...

Джонидепиада

Силно гримиран и леко гейовиден Карибски пират призна наскоро, че доста му се иска да прилича на един силно гримиран и леко гейовиден Мордекай.
В това време силно гримиран и леко гейовиден Чарли излиза от Шоколадената фабрика и под ръка със силно гримиран и леко гейовиден Луд шапкар се отправя кой знае защо за Страната на чудесата.
Там обаче се натъкват на силно гримиран и леко гейовиден Едуард и ръцете му като ножици и панически побягват обратно.
Късно е, чедо, дето има една реч.
Защото обратно Вдън горите обаче вече ги очаква силно гримиран и леко гейовиден Вълк, който заедно с един 200-годишен силно гримиран и леко гейовиден вампир на име Барнабас ти подгонват из Тъмните сенки.
Из сенките изпълзява и силно гримиран и леко гейовиден Самотен рейжндър с препарирана гарга на чутурата, който пък силно напомня по нещо на силно гримирания и леко гейовиден псайко Сини Тод.
Всичко това можеше да си остане само в кошмарите на Елм Стрийт или поне на Слийпи Холоу, по време на които просто да си гризкаме малко Шоколад, докато се правим на силно гримирания и леко гейовиден Турист, без да накърняваме осолено Аризонската си мечта, ама не би...
И после се чудим Защо тъгувал Гилбърт Грейп...
Както и къде са в момента кученцата на кака Амбър и върви ли още таксито на Джо, в което се вози Ванеса.
О, ти, неразумний и юроде, за что се срамиш да се наречеш Джони Деп?!?
И що не идваш отново в Бургас?
А!

П.П. Малко се олях, но тъй се случи, че просто днес след работа без да искам най-сетне съвсем случайно гледах по някаква телевизия "Самотният рейнджър".
П.П. Big mistake!

Семейството е като Гестапо

Семейството е като Гестапо
то мрази литература и култура
щом те го отнемат от теб
Семейството е като Гестапо
иска храна,
                общуване,
                               любов
/не и голи рими и строфи/
Семейството е като Гестапо -
седнеш ли да пишеш -
и се хваща за кобура
/като онзи чичко Гьоринг там/
Семейството е всеядна машина
и те иска
            и те обсебва
                               и те има
и ти често нямаш себе си
Семейството е като Гестапо
и се криеш в банята с молив
/вместо с бомба/
и пушиш
             пиеш
                    пишеш тайно
а то - семейството ти -
е отвъд и вопие за теб
защото е твоето семейство
Семейството е като Геспапо -
гони те с бебешка кола
търси те за любов в леглото
праща те за памперси на пазар
Семейството е като Гестапо
намира те навсякъде
чува те винаги
хваща те неподготвен
и те гони, гони, гони те
до дупка
Но това си е просто твоето семейство
затова
          винаги
                     с готовност
се предаваш
Не те е страх
и казваш -
бе майната и
на литературата
а после пак се криеш в банята
и тайно
пушиш
         пиеш
                пишеш -
и пишеш за... своето семейство

Щастливото число

На моята любима

Седем години са миг,
от стрелките по бързи са те.
Седем години са вик -
сякаш раждаш незримо дете.
Седем години са бреме,
без което си сам на света.
Седем години е време,
за да тестваш до край любовта.

Седем години се влачат
или литват незрими край нас.
Седем гарвана в клоните грачат
и обричат ни в сетния час.
Цели седем години те пиех,
ала жаден съм - същий вампир.
В седем урни сърцето си криех -
влюбен фавн, ненаситен сатир.

Преди седем години те срещнах
и познах те веднага, за миг.
Седем пъти направени грешки,
ти пък седем пъти прости.
С тебе седем години живях
и не станах по-сносен поет.
Но за седем години разбрах -
                                          искам теб,
                                                      завинаги теб.

Твоят Камо

/Целувам те ужасно много, Све. За мен е все така, сякаш все още е 5 юни 2009 година следобед. Ти си моето нежно мъжко момиче. Обичам те!/

Продай си косата

На моята С.

От страх изтъкана си цялата

Боли те и все те боли

Кървиш, от дете побеляла

Отвътре мълчиш

                      Отвънка КРЕЩИШ

Продай си косата си, цялата

Без нея красива си триж

Купи си едно огледало

Купи го и в него се виж

Изпитай за малко мечтите си

Опитай полет в ноща

Преглътвай /за жалост/ сълзите си

Бъди първо ТИ, после ТЯ

Ръка протегни и вземи си

Невземано нивга с ръка

А после, любов, припомни си

Какво е за нас любовта

Синът ми, имитаторът

-          Няма да КРЕЩИШ на тати да ходи при баба!- чувам как КРЕЩИ от другата стая синът ми на майка си, докато тя го къпе, а аз си пия бирата.

Синът ми е едва на 3 годинки, но бързо схваща. Семейството е в криза. Скандалите се норма. Парите в общи линии ги няма. Общуването – също. Освен ако не е съпроводено от крясъци, разбира се.

Хайде, добре дошъл в клуба на социопатите и невротиците, синко, викам си горчиво, после си отварям нова бира. Бирата е бира затова, за да си я отвориш и да я изпиеш, без много-много да се замисляш за разни други, отвлечени работи, като наеми, заеми, кредити, сметки за ток, вода, телефони, интернет, телевизия и прочие.

В това време, при всяка моя издънка, моето момиче ме натирва все при майка ми, след поредния скандал разбира се.

-          Стига сте КРЕЩЕЛИ, още съм малък и ме е страх! – КРЕЩИ при тези скандали синът ни.

И още:

-          Мамо, татко, обичам ви!

Да, ама мама и татко яко са набрали и не го чуват.

Крещят.

Обиждат се.

Нараняват се взаимно.

КРЕЩЯТ.

-          Мамо, татко, обичам ви!

Друг път!

Нещата трябва да се изяснят един път завинаги, дребосъче.

-          Татко, мама защо казва, че пиеш много бира? Пий по-маааалко биричка, а?- казва синът ми, докато съм го сложил на тоалетната чиния барабар с детската приставка и чакам да се изака.

-          Искам да чуя едно голямо „пльок“ и после да станем и да избършем дупето.- викам дипломатично, а синът ми в това време твърде мнително за крехката си възраст ме изучава.

-          Защо все крещите с мама?- пита накрая той, докато се напъва там, където хората обикновено се напъват.

-          И ти крещиш.- казвам му съвсем некоректно.

-          Ама аз съм малък, затова.- затапва ме синът ми.

Е, да, ще ми се да му отвърна. Прав си, сине. Като бях малък, баба ти и дядо ти по същия начин все си крещяха. Докараха ме до болница. Неврастения или нещо такова ми беше диагнозата, не помня, нали съм бил мъничък – точно като теб. Ама още си ги обичам – неврастеник или не. Ти само не ме имитирай, моето момче.

Навремето дядо ти все пиеше тайно "лоша" кока кола с коняк вътре, пък аз все го издавах на баба ти и те все си крещяха.

Но ти недей, синко.

Защото

Това

Може много

Да боли

И да

Остане завинаги

После го вдигам от клекалото и му избърсвам дупето с мокри кърпички без алкохол.

Никакъв алкохол.

Синът ми е това.

Моето момче.

Мой тайо, приятел мой.

-          Дай пет, тайо.- вика той засмян и аз давам разбира се, къде ще ходя.

При това ми е хубаво.

После отиваме оттатък при мама и всичко пак е наред.

Поне до поредния скандал.

И крещенето.

И заточението при баба.

Семейство...

Камен Петров, 11 януари