неделя, 1 април 2012 г.

Родих се старец – ще умра млад...

На нероденото ни бебче /19 седмици in utero/:
Не прави така!
Те се чувствай по този начин!
Расти свободно и щастливо!
И – извинявай…
Когато майка ми наближавала последния стадий на онова блажено за всяка жена състояние, наречено бременност, била направо огромна. Не едра, пълна или дори голяма, както би следвало да се очаква от всяка една що годе нормална родилка в подобно положение, а именно ОГРОМНА.
Лекарите били, меко казано, озадачени. Бременноста напредвала нормално, а видеозонът показвал наличието само на един плод (по всяка вероятност от мъжки пол), когато дори от пръв поглед било очевидно, че един толкова... обемен корем, съдържа поне чифт силно развити близнаци.
(По-популярното мнение сред медицинските среди било обаче, че горката ми майка очаква между четири и пет на брой отрочета - четиризнаци, петзнаци или както там ги наричали - нямало абсолютно никакво значение)
Във всеки случай тя представлявала внушителна гледка. От скромните петдесет и два килограма (колкото тежала, докато била "непразна", както би се изразила баба ми, мир на праха и), през последните девет месеца тя била достигнала колосалната цифра от сто и дванадесет килограма, при едва сто петдесет и пет сантиметра ръст. Или - както смутено се опитвал да се пошегува баща ми: "Божичко, скъпа, ожених се за мотопедче, а сега си имам цял четиритонен камион!"
На хотелското бюро пред мен лежи една моментална снимка от онези изпълнени с трепетно очакване дни преди раждането, когато животът е бил по-прост, а надеждите - живи. Гледам я и ми е трудно да сдържа горчивата си усмивка. Изглеждат толкова невинни и... НЕЗНАЕЩИ.
Баща ми - леко оплешивяващ, слабоват мъж на тридесет и две; лицето му излъчва неосъзнатата, смешновата гордост на човек, който още не може да повярва, че именно НЕГОВОТО безобидно на вид семе е изиграло ролята на онзи тайнствен катализатор, "надул балона" до такива невероятни размери и превърнал една доскоро дребничка, миловидна жена във внушителна матрона с огромни гърди и практически неизчерпаеми резерви от необезмаслено мляко; ръката му неуверено е положена върху рамото на майка ми.
Тя се е сгушила в тънката си бледосиня рокля до него, но когато ги гледаш, имаш неволното чувство, че го задушава. Наистина е огромна! Гърдите и издуват лятната материя и (въпреки, че е непристойно един син да говори така за майка си), натрапчиво напомнят напомпаните със силикон бомби на някоя порно звезда. Коремът и изпъква под тях като крещящо свидетелство за успешни сексуални игрички и фактически заема цялата долна половина на тялото и. Очите и са блестящи и учудени, сякаш не е съвсем сигурна какво точно да очаква от всичкото това изобилие, което сега е плът от нейната плът и кръв от нейната кръв...
Напълно я разбирам. Напълно ГИ разбирам.
Блажени са низшите духом, защото тяхно е царството небесно. Амин!
Лекарят, който израждал майка ми, бил опитен гинеколог със солидна практика, но дори и той едва не получил истеричен припадък, когато след близо дванадесет часовите родилни мъки видял това, което с негова помощ се било появило на бял свят от очевидно бездънната утроба на майка ми. Във всеки случай малко му оставало. Сестрата естествено припаднала.
Баща ми - вече на преклонна възраст, когато му оставаха едва по-малко от два месеца живот, се реши да ми разкаже - и то доста мъгляво, по характерния си усукан начин, за "щастливото събитие". Ето какво ми каза той, докато старческата му, напълно оплешивяла глава се тресеше върху пилешкия врат - колкото от тежестта на всичките му седемдесет и три години, толкова и от прекомерната възбуда, която спомените неизменно предизвикваха в него:
- Вече се бях побъркал от притеснение и се питах как, мамка му, ще изхранвам всичките тия малки човечета, които очевидно всеки момент се канеха да изригнат от корема на майка ти - лека и пръст, щото дори и за прост човек като мен беше повече от ясно че корема и е по-голям от някой проклет селски обор. Та това си е цяло отделение от детската градина, мамка му, казвах си и пресмятах наум какво по-напред да продам, че да смогна да накупя по няколко комплекта пелени, ританки и биберони, и от всичките му там подобни дивотии. Страшна работа, казвам ти! Попотих се, ей! И тогава най-сетне се чу едно силно "пльок!", и дъртата брантия - сестрата, припадна. 
Бре, викам си, мойта е родила нещо я рогато, я с две глави, щом и на докторчето му се разтрепераха гащите... Ама нали съм вече баща - мечка страх, мен не страх, приближих се и надникнах над рамото му... Майка ти лежеше като изпихнат балон на докторската кушетка, а между неприлично разкрачените и крака имаше цяла локва от кръв и от онуй лигаво нещо, дето докторите му викат родилна течност. В локвата мърдаше и се мъчеше да се изправи на хилавите си, космати крака, Нещо сбръчкано и поне пет пъти по-голямо от което и да било нормално бебе. Беше сбръчкано... и плешиво... и имаше набола посивяла брада; кашляше... Стори ми се, че ще припадна! Все едно видях покойния си дядо, мамка му, а не току що родения си първороден син. Във всеки случай докторът не го потупа по дупето, за да проплаче, както си му е реда. В туй време той беше прекалено зает да повръща в мивката. Като че плачеше...
Е, приятно ми е - това съм бил аз.
След като първоначалният шок поутихнал (ако въобще е възможно шок от подобно естество някога да утихне), ме подложили на безкрайни серии от опити, тестове и прегледи, докато щастливата родилка кротко вегетирала в благословеното неведение на транквилантите, а баща ми обилно поливал "радостта" от първородния си син  из всяка от известните му кръчми в града. Екипи световно известни светила в медицината от цялата страна и чужбина в продължение на седмици денонощно си блъскали главите над "безпрецедентното чудо на природата", както евфемистично го наричали - тоест над мен, но доколкото разбирам, без особен успех. Сигурно не една и не две научни степени са били раздадени при усилената работа над "моя" случай и не са били малцина мъдреците, които са променили из основи научните си принципи, след като са се "запознали" с моя милост... Въпреки, че от морални съображения, събитието не било разгласено на широката общественост и на средствата за масова информация, то в професионалните среди името ми години наред не ще да е слизало от устата на лекари, доценти и професори, за медицинските сестри да не говорим...   
Известен човек съм бил по онова време, ха-ха.
Цялата дандания продължила дотогава, докато баща ми един ден все пак не изтрезнял и сред адските мъки на жестокия махмурлук, който бил успял да си докара, не решил че е време да вземе нещата в свои ръце. Баща бил все пак. Подписал купища молби и декларации, отхвърлил десетки предупреждения, увещания и завоалирани заплахи, и един прекрасен ден в началото на лятото - под очевидно неодобрителния поглед на Медицината, успял да прибере мен и майка ми на сигурно място в къщи.
Не ще да е била лека работа.
По-късно, малко преди да умре в пълно съзнание в студеното си вдовишко легло, той ми призна, че предварително бил обмислил всичко. Напуснал без предупреждение доходната си работа в града, набързо (и навярно на загуба) продал къщата, за която бе блъскал толкова години - заедно с цялата и покъщнина, и купил - с любезното съдействие на един свой бивш съученик, сега посредник на недвижими имоти, нова - почти в другия край на страната, където - казваше той: "бях сигурен, че дори и телевизия няма”. Е, телевизия имаше, но всичко останало минало гладко и то по начина, по който го бил замислил. Натоварил малобройното си (но уникално, ха-ха) семейство в старото комби, и - търсейки сигурност и анонимност срещу любопитството на света, заминал завинаги от родния си град, за да заживее един нов живот, пълен с несигурност и (неприятни) изненади.
(Не написал книга за мен, която да се продаде в милионен тираж. Не ме продал за пет цифрена сума на някой от водещите ежедневници, за да стоя седмици наред без конкуренция на първа страница, а той да си купи двуетажна къща на крайбрежието, където на воля да мисли над въпроса, дали си струва след всичко това, да "опитат" отново с майка ми. Дори не ме цанил в някой пътуващ цирк, където щели вместо него да се грижат за прехраната ми - наред с лъва, маймуните и малкото говорящо прасе от остров Занзибар... Бил е човек с чувство за отговорност и това му изяло главата в края на краищата).
Представям си какво е изпитал, когато е пристигнал в малкото заспало градче, сгушено като отритнато сираче в полите на планината. Не ще да се е чувствал изпълнен с надежда и щастие, застанал насред малката четиристайна къщурка, в която дори и водата във ваната миришела на чуждо, и където - обзалагам се, не се е почувствал у дома си до края на дните си.
Предполагам, че дълбоко вътре в себе си - дори и без истински да го е  съзнавал, си е направил автоматично "годишния баланс".
(В продължение на повече от единадесет години беше работил като главен счетоводител в една от водещите застрахователни фирми в страната и мисля че въпреки всичко, което преживя след това, си остана счетоводител до края).
Ето какво ще да се е въртяло в объркания му мозък, докато високопланинските борове недружелюбно шушнели отвъд затворената врата на новия му дом, а сиамският котарак (и той като него - типичен гражданин до мозъка на костите си), с дебнеща стъпка разучавал наоколо, предчувствайки богатия улов от провинциални птици и катерички, които беззащитни го очаквали навън:
ЗАГУБА :
1/ Добре платена работа с реална възможност за изкачване на йерархическата стълбичка .
2/ Големият град, с всичките му развлечения, удобства и добри ресторанти.
З/ ДУШЕВНО СПОКОЙСТВИЕ.
4/ Една двадесет и две годишна секретарка от съседния отдел, която бурно се отдавала на сексуалните си фантазии.
5/ Бинго залите.
6/ Множество други дреболии, без които живота губи голяма част от очарованието си.
 ПЕЧАЛБА :
1/ Новородено - пол мъжки; видима възраст 70-75 години; ръст 161см., тегло 43 кг.; без зъби, без коса, но затова пък с разкошна бяла брада.
2/ Една хронически надрусана от успокоителните съпруга, която все още е на крачка от умопомрачението винаги, когато зърне рожбата си.
З/ Стара ветровита къща, забита на "задника на географията", както самия той обичаше често да казва.
4/ Без време побелели коси.
5/ Язва.
6/ Никакъв шанс за работа по специалността си.
Мда… Не ще да е била розова картинката .
Бил е сам самичък там - с планината и с нас: майка ми - блуждаеща и решително отказваща да проумее нещастието си, кандидат-наркоманка, и аз - новородено седемдесет и пет годишно сбръчкано старче, което примлясква с беззъбата си уста в ъгъла в очакване на кашичката си.
- Не можех да повярвам, синко.- казваше ми вече по-късно той, когато нещата долу-горе се бяха нормализирали - Не можех да повярвам на очите си, а още по-малко пък на приказките на всичките тия доктори и докторици, дето ТОЛКОВА те искаха, за да изследват урината ти, да човъркат мозъка ти или каквото там, мамка им, искаха да правят с теб... В края на краищата ти беше плът от моята плът и кръв от моята кръв! Беше си съвсем истински, нищо че изглеждаше малко… ъхм... старичък...
Старичък, ха-ха. По моите скромни изчисления, при раждането си съм бил с някакви си осемнадесет години по-възрастен от собствения си дядо.
Както и да е, колкото и невероятно да звучи, нещата лека-полека навлезли в коловоза на ежедневието. Баща ми и дори така обърканата ми майка постепенно се примирили с участта си (поне донякъде) и започнали да се учат да свикват с мен. Да свикват със старческата ми тютюнева кашлица рано сутрин (пропушил съм, поне според баща ми, още през първата седмица след раждането - не е зле за пеленаче, а, ха-ха); да свикват със звука, който издавали тътрещите ми се по пода, подути от артрита крака, когато куцукайки, съм прекосявал кухнята на път за тоалетната отзад; да свикват с мисълта (сама по себе си вече достатъчно налудничава), че ще трябва да прекарат остатъка от живота си с едно плешиво, склерозирало старче, което дори не можело успешно да сдържа газовете си, и което всъщност по едно злощастно стечение на обстоятелствата е техен първороден син. Край на гостите, пикниците, оживените ресторанти. Край на приятелствата, предполагащи излишни интимни въпроси. Вече си имали Нещо, което трябвало да държат далеч от хорските очи и това не било току що изровеното съкровище на Али Баба, нито прекрасна принцеса, чиято хубост повяхва от всеки чужд поглед. Бил съм аз...
Горките хорица!
- Всъщност, като се замисля, не беше чак толкова лошо... - припомняше си много години след това баща ми в пристъп на меланхолия, несъзнателно опитвайки се да разкраси неприятния спомен - Не по зле например от това да имаш астматично куче или тъща-епилептичка... По едно време дори започна да ни се струва, че чисто и просто живеем заедно с любимия си дядо и всичко някак си започна да се нарежда от само себе си... Само дето дядовците обикновено остаряват и си отиват, докато ти...
Да де. Докато аз...
Тъкмо когато животът им започвал поне донякъде да добива очертания и новите ежедневни неприятности постепенно се превръщали в навици под безмилостния натиск на рутината, една прекрасна утрин, шест месеца след моето раждане, баща ми забелязал първите признаци на Промяната.
Бил един от онези слънчеви дни в средата на октомври, когато слънцето за последен път през отмиращата година запалва стъклата на прозорците, а позлатените от диханието на есента листа тихо валят наоколо като уморени от любов пеперуди. Синевата на небето се къпела в леки бели облачета, а неуморните катерички сякаш струпвали всичките орехи на света, готвейки се за дългата високопланинска зима. Хризантемите ухаели.
Баща ми (който след дълги колебания бил започнал работа в местната мебелна фабрика в края на лятото), както винаги станал в шест без десет и се отправил към банята, докато майка ми слагала масата за закуска. Не знам откъде е намирал сили в себе си да свирука, но той наистина си свирукал, докато се бръснел на малкото запотено огледало в банята (ако може въобще да се вярва на спомените на един седемдесет и три годишен старец, комуто предстои да умре в близките два месеца от церебрална парализа).
Все още се бръснел, когато в банята съм влязъл аз и с пъшкане съм се наместил на тоалетната чиния. Дотук нищо необичайно, тъй като и в нашето семейство, както предполагам и в милиони други, било нещо нормално двама души от домакинството да вършат паралелно всеки своята си работа в банята - дотолкова съвместното съжителство премахва задръжките в съвременния човек. Още повече, че аз - като склерозирал немощен старец, обикновено съм се нуждаел от странична помощ при задоволяването на естествените си нужди, тъй като ми липсвала елементарна сръчност в боравенето с тоалетната чиния и с водата в казанчето.
Странното започнало, когато в запотеното от дъха си огледало, баща ми видял как - вече свършил "работата си" на чинията, съм използвал СТАРАТЕЛНО рулото тоалетна хартия, след което съм я пуснал ТОЧНО в кошчето, поставено за тази цел до краката ми. Изумен, все още със забравената самобръсначка в ръка, той наблюдавал как закопчавам САМ гащите си,  а след това пускам водата в казанчето ДОТОГАВА, ДОКАТО било нужно.
Нямало ги изпоцапаните пръсти, несръчните движения на вдървен полуимбецил или гузният поглед на хванато в провинение куче. Дори не съм приказвал сам на себе си, както обикновено, когато съм вършел нещо, каквото и да било то.
С други думи "бебето" вече прохождало...
- Добрутро, тате... - профъфлил съм с хритящия си старчески глас аз, след което съм закуцукал към кухнята за редовната си сутрешна овесена кашичка, оставяйки бедния човек безмълвен, все още втренчен в собственото си полуобръснато отражение в огледалото, докато веселото бълбукане на водата в казанчето огласяло малката баня.
Вече не си свирукал.
То нямало и за какво.
От този ден нататък на двамата с майка ми им били достатъчни седмица-две на слухтене, коси погледи и мрачни догадки, за да се уверят окончателно в това, което вече подозирали. Били създали, Бог знае защо, не просто един сенилен старец с отвратителни навици и беззъба фъфлеща уста, но и старец, който с всеки изминат ден все по-бързо и по-бързо се ПОДМЛАДЯВАЛ.
Синът им се завръщал към началото!
Това не било радостна новина.
Наистина на фона на първоначалния коварен удар, който съм им нанесъл със самото си противоестествено раждане, необяснимите обратни процеси, които - както изглежда, протичали в тялото ми, били направо дребна работа, по все пак... Цялата история все повече и  повече заприличвала на нелеп фарс, а краят му никакъв не се виждал... Какво бихте си помислили вие, ако изведнъж изкуфелият и полупобъркан старец, с чието безмълвно присъствие почти сте свикнали, така както човек свиква с присъствието, да речем, на дъбовата маса в трапезарията, започне да рецитира мръсни веселяшки стихчета на закуска или да пее кънтри песни под душа в банята три пъти седмично, при положение че доскоро се е къпел веднъж в месеца и то с ваша помощ? Какво бихте казали, ако седемдесет и пет годишният ви, почти напълно безполов дядо внезапно получи ерекция, докато гледа по телевизията играещите аеробика невръстни момиченца, на които дори и вие самия гледате просто като на деца, каквито всъщност са? Как бихте реагирали, ако ден след ден наблюдавате как бялата доскоро четина по старческите му бузи постепенно потъмнява, за да добие накрая здрав махагонов оттенък, докато вашата собствена брада неумолимо сивее, и как напълно плешивото му до вчера теме се покрива с коса?
Мисля, че не е било приятно преживяване.
Както и да е. Родителите ми преглътнали и това. Сметнали, че щом Господ е решил да ги накаже със син, който се е родил на възрастта на дядо си, то Той може и да го върне към младостта, щом такава е волята Му. А и без това едва ме били измъкнали от лапите на Науката, Информационните Средства и Цивилизацията, така че преценили за най-правилно да оставят нещата такива, каквито са. Божа работа! Това било ТЯХНО дете, ТЯХНА грешка, ТЯХНО решение. Божието наказание дори било ТЯХНО! Ето един показателен пример за това, как Съдбата с едно помръдване на вездесъщия си пръст, превръща рационални до мозъка на костите си хора във фаталисти.
Дните отминавали. Те остарявали. Аз съм ставал все по-млад.
Горе-долу от това време са и първите ми по-свързани спомени. Малката дървена къщурка, сгушена в полите на планината; отпред - старото комби, което все още успешно играеше ролята на единствената ни (с изключение на телевизията и телефона, разбира се), що годе постоянна връзка с цивилизацията. Наоколо - докъдето поглед стига - дървета; нейде далеч долу, на около три километра по лъкатушещия, бял от прахоляка, тесен селски път, се червенеят покривите на малкото миньорско градче, в което баща ми изкарваше хляба на семейството, вършейки нискоквалифицирана, безперспективна работа в местната мебелна фабрика  Тихо е.
Животът тук горе беше прост. Случайни минувачи нямаше. Само от време на време пъргава като вятъра катерица прекосява тясната просека между вековните борове или натежала от смола шишарка тупва меко на покритата с килим от борови иглички земя. Небето беше близо, а хората – далеч.
Бремето течеше безметежно. Сутрин след закуска (когато баща ми отдавна вече бе поел към работа), сядах на припек пред миниатюрната веранда (или до малката кухненска печка, когато зимата стегнеше в снежен похлупак околните склонове) и четях безразборно и жадно купищата събирани през годините книги. Четях и пушех. Четях и ядях. Клечейки на тоалетната - отново четях. Това ми беше цялото образование. Дните ми минаваха в четене, а нощите - в накъсан старчески сън (постепенно - все по-спокоен и дълбок), придружен от често ходене до "едното място". Добре ми беше. Бях облечен, нахранен и имах чудесно средство за убиване на времето. Минавах през живота си глух и сляп (тогава наистина не ще да съм бил съвсем наред със слуха и зрението, ха-ха), доволен че съм жив и че никой не ме безпокои никога за нищо. Възраждах се! С всеки изминал ден се чувствах все по-жизнен и по-уверен в себе си;  без учудване наблюдавах как привичната старческа немощ незабележимо напуска тялото ми,  а не след дълго вече ми се налагаше сутрин пред старото огледало в банята старателно да приглаждам сгъстяващата се на темето ми коса - в началото лека и бяла като януарски сняг, а с всяка изминала година - все по-тъмна и гъста. Гърбът ми се изправяше, игнорирайки напълно унизителната дъга на старостта, а очите ми сякаш наново проглеждаха. Чудесно!
Междувременно нещата около мен са се променяли.  Близките ми остарявали под тежките удари на живота с мен, сякаш старостта - напускайки безвъзвратно моето пробуждащо се тяло, е търсела нов благодатен пристан, където да прислони древните си кости. Косите им побелявали, а лицата им се покривали с бръчки; животът им си отивал неусетно - сив и безнадежден, какъвто щял и да си остане до края. Тогава не бях много склонен да отдавам голямо значение на това , но сега като се замисля - било е очевидно.
Спомням си майка си: крехка, тиха женица, която с блуждаещ поглед неизменно просто ПРИСЪСТВАШЕ наоколо, готвеше, чистеше и никога нищо не искаше  от живота. Беше се превърнала в жалка карикатура на типичната домакиня - с бледи, хлътнали страни и провиснали небрежно коси, вечно в старата си домашна престилка, чезнеща под робството на Нейно Величество Къщната Работа. Надали са били изминали и петнадесетина години от раждането ми и тя е била на не повече от четиридесет-четиридесет и две, но вече изглеждаше като шестдесетгодишна.
"Добро утро, скъпи ..."
"Извинявай, драги, би ли ми подал солта, ако обичаш ..."
"Ще си лягам вече, миличък..."
"Какво четеш днес, скъпи..."
Никога не ме нарече "сине". Никога не ме погледна в очите.
(Чудя се само откъде намираше всичките тези благозвучни, ненараняващи думи-заместители, с които сякаш искаше да прикрие, да заличи завинаги вината си пред мен и пред света, да се отрече по възможно най-безболезнения и деликатен начин от срамната си връзка с това Нещо, която тя самата бе вкарала, нищо неподозираща и млада, в живота. Божичко, имала е нужда от цял четиритомен речник по евфемизъм, ха-ха.)
През цялото това време тя страдаше. Страдаше тихичко и незабележимо, така както умеят единствено деликатни и нараними хора като нея. Болеше я. Горката, тя обвиняваше себе си за всичко и никога, никога не почувства нужда да събере сили и да прокълне за нещастието си мен, Господ или целия зъл и греховен свят, където бе преживяла в кротко щастие едва двадесет и седем години, преди отгоре и да се изсипе целия огън и жупел на земния ад.
Няколко месеца по-късно (как само лети времето), тя окончателно полудя. Не можа да преживее всичко това, което - както си мислеше - по нейна вина се бе изсипало без предупреждение от утробата и, а сега на всичкото отгоре набираше сили и младееше, докато самата тя и любимия и съпруг ден след ден се състаряваха и чезнеха от нерви, угризения и от безжалостната тежест на годините. И успокоителните си казаха тежката дума (към края на съзнателния си живот моята майка посягаше по-често към аптечката, отколкото ветеран-наркоман - към своята спринцовка).
Една вечер в началото на май - когато по силата на сбъркания календар, по който течаха дните ми, аз съм бил вече едва на шестдесет, тя си легна както винаги - все същата тиха, примирена четиридесет и две годишна женица, а на сутринта се събуди освирепяла от ужас вещица, чиито отчаяни вопли за милост кънтяха в ушите ни дълго след като безличната като Съдбата кола на "Бърза Помощ" я отведе съпротивляваща се надолу по черния път, за да изчезне завинаги от живота ни... Никога повече не я видях.
Застанал с лице към издигащото се слънце на късната утрин, баща ми дълго гледа след линейката, а смъкнатите му ниско рамене чертаеха дъгата на отчаянието. Изглеждаше съсипан и някак... смален. А бе едва на четиридесет и седем. Хлипаше.
- Отиде си нашата майчица, синко...- задавено промълви той и ме прегърна безпомощно през рамо - Отиде си.. Ще ни липсва...
На мен не ми липсваше. Току що бях открил, че съм получил ерекция, а събитие от подобно естество бе все още рядкост за мен - посрещах го с фанфари и духова музика, а не със скръб по който и да било, дори и по родната си майка. Ако трябва да съм искрен, ръката ми беше тикната дълбоко в джоба на панталона; играех си.
- Ще ни липсва...- съвсем ненужно според мен повтори баща ми, а сълзите кротко се лееха по рано състареното му лице.
Бог да ми прости - на мен не ми липсваше. Още не можех да се нарадвам на събуждащата се дълбоко вътре в мен мъжка сила, която разпращаше като радиосигнали силни тръпки по цялото ми тяло - от върха на пръстите на краката ми, до сухите ми, заинтригувани очи. Усещах гордост.
(А сега ми липсва. Божичко, колко много ми липсва! Къде си, мамо?!)
Двадесет и две години по-късно получихме кратко стандартно съобщение от санаториума, в който държавата я беше настанила (ние нямахме достатъчно средства за това), че е починала - сама в бялата си, тиха стая, като крещяла безспир една-единствена дума. Викала:
- Сине! Сине! СИНЕ!
И така - чак до края.
Дали ми е била простила? Или - напротив? Спи спокойно вечния си сън. Липсваш ми, мамо ...
Всъщност, след като майка ми попълни безкрайния Каталог, в който Господ събира отклонилите се от стадото овце, животът ни не се промени кой знае колко. Баща ми все така ходеше пет дни в седмицата на работа, а аз си прекарвах страхотно в четене и в безгласно възхищение от набиращото си сили тяло. Откровено казано, интересувах се повече от досадните си хемороиди, които от ден на ден ме безпокояха все по-рядко,  отколкото от неочакваната загуба на майка си.  Бръчките, които - сякаш докоснати с вълшебна пръчица, изчезваха една по една от лицето ми, ме занимаваха повече, отколкото безполезните размисли относно нейната нерадостна съдба. Дано Бог ми прости това. Единствената по-забележима разлика (поне за мен), бе,  че татко започна да готви и ястията станаха по-безвкусни и еднообразни. Не го биваше много за готвач, ха-ха.
Времето все така с безразличие си течеше. Баща ми работеше, спеше, ядеше и... нищо повече. Аз възмъжавах (ама че думичка, ха-ха). Чувствах се все по-силен, все по-млад. Някак си от само себе си открих и удоволствието от алкохола, тъй като и черният ми дроб постепенно закрепваше - имах си вече нов приятел. Все така четях. Не беше ми хрумвало, че съм самотен и че до края ще си остана такъв, чак докато не настъпи петдесет и петия ми рожден ден (или - ако предпочитате - двадесетия, но отзад напред), когато за пръв път излязох от принудителното си уединение.
Тогава баща ми ще да е бил на петдесет и две - оставали са броени месеци до деня, в който - по неестествените закони, по които се развивах, баща и син щяха да се срещнат за един кратък миг, в която биологичната им възраст щеше да съвпадне - нещо иначе немислимо по законите на природата. Без да си даваме вид, че изобщо някога мислим за това, и двамата доста успешно се правехме, че това е нещо, което ни най-малко не ни засяга. Сякаш се отнасяше за някой друг.
("Хей, докторе, я го виж оня там - до мен, другия... Нещо май не му е добре, ха-ха.")
Отново беше първи април. Беше пролет. Растях. На петдесет и петия си рожден ден вече тежах седемдесет и два килограма и ръстът ми надхвърляше метър и осемдесет. Бях горд със себе си.  
Какво постижение, а?
("Сякаш Господ НАИСТИНА си е направил някаква безвкусна шега с нас - казваше понякога баща ми, когато онази игрива субстанция в чашката надделееше над иначе сдържаните му чувства - Да се родиш ТОЧНО на първи април, Божкеееее!”)
На петдесет и петия си рожден ден за пръв път слязох в града. Дотогава единствените чужди хора, които бях виждал (и които ме виждаха), бяха пощенският раздавач и случайни ловци или дървосекачи, които епизодично минаваха през земята ни, и които нямаха каквато и да било причина да проявяват някакъв интерес към мен. Не им обръщах внимание. Не ми беше притрябвала компанията им. Имах си книгите, ерекцията и затихващия си старчески колит, ха-ха.
Когато слязохме от комбито посред главната улица на градчето, сякаш попаднах в един нов свят. Замаях се целият от новите възприятия, миризми и разнообразни шумове, които се втурнаха от всички страни към мен. Възбудих се! Огледах се като някой дивак, попаднал за пръв път в лапите на Цивилизацията (както и си беше до известна степен). Коли профучаваха, деца и групички кикотещи се млади момичета сновяха по тротоарите, реклами примамливо проблясваха по цялото видимо протежение на улицата, предлагайки ми всички чудеса на земята. От отворената врата на някакъв бар се носеше силна музика и заразителната глъч на множество надвикващи се гласове, сякаш свидетелстваше за цялото това веселие, което до този момент на безпросветно отшелничество безвъзвратно съм пропуснал.
Животът кипеше край мен, а аз стоях там - сам насред тълпата, и се оглеждах втрещено наоколо - един младеещ петдесет и пет годишен мъж, който си нямаше никого на този свят, с изключение на съсипания си от мъка и неблагодарна работа баща. Изведнъж се почувствах самотен. Мама ми ЛИПСВАШЕ.
Почувствах сълзи в очите си.
- Хайде, синко... - рече меко баща ми и приятелски ме потупа по рамото, сякаш прочел мислите ми - Да отпразнуваме случая, а?
Седях на дългия, сякаш безкраен бар плот и не можех да повярвам на очите. По дяволите, та аз се намирах в ИСТИНСКА кръчма! С истински лавици зад бара, обсипани с не по-малко истински бутилки алкохол; с истински стопроцентови пияници по столовете и истински голям стенен часовник, окачен над истинския билярд - точно както го бях гледал стотици пъти в оня стар филм - "Бар Наздраве".  
Страхотно! Къде, по дяволите, съм се крил досега?! АЗ ЖИВЕЕХ!
- Дай още две от същото, мой човек. - свойски поръча баща ми и барманът напълни чашите ни без да бърза, и се облакъти на тезгяха срещу нас.
- Наздраве!... Няма ли да ме запознаеш с приятеля си? Май не е от тия места, а?
- Ъъъ... това е брат ми, запознайте се... - смотолеви баща ми, а грубата плетеница от бръчки по лицето му сякаш побеля и се вдълба по-навътре в кожата .
Горкият, никога досега не му бяха задавали пряко подобен въпрос и наистина го хванаха по бели гащи. Така както вървяха нещата, беше ясно, че след някоя и друга година щеше да се наложи да се местим оттук - няма нищо толкова силно, проницателно и вечно като любопитството на провинциалиста. Все пак не можеше вечно да ме крият. При всеки случай, въпросите от този ден нататък щяха да се роят като гъби след дъжд. Рано или късно трябваше да се махнем  и за баща ми  това беше точно толкова ясно, колкото и за мен. Или може би в крайна сметка просто трябваше да си подготви цял наръчник от разнообразни отговори, които безотказно да му служат цял живот при случай като този. Днес: "Това е брат ми". Утре: "По-малкият ми брат". След десет години: "Синът ми"... А след двадесет? След тридесет? "Запознайте се - това е новороденият ми внук", а? Ха-ха...Но никак не беше смешно. Тъжно беше.
От този ден нататък все по-често започнах да се замислям за самостоятелен живот. Усамотението и убийственото еднообразие на дните ме изгаряха. Чувствах се все по-самотен. Мамка му - чувствах се ЕДИНСТВЕН!
Сиамският котарак отдавна бе умрял от старост в съня си. Години след неговата смърт покрай нас се бе завъртяло едно любвеобвилно шарено кутре с неустановена порода, в което всички безусловно се влюбихме; кутрето вече го нямаше - неусетно се бе превърнало в петнист, раздразнителен пес на преклонна възраст, който един слънчев септемврийски ден преди три години просто се гътна и умря - с грозно оголени зъби и изпружени към ясното есенно небе крака, така както лочеше ежедневната си попара от малката порцеланова купичка, която поставях всяка сутрин за него до задната врата. Сега двата малки гроба се гушат дискретно в подножието на величествения бор, който расте досами верандата, като нямо свидетелство за преходността на живота.
Никога не бях имал баби и дядовци, а и щеше да бъде нелепо да казвам “дядо” на човек, който фактически е мой връстник или да наричам “баба” жена, която при по-други обстоятелства сигурно щях да свалям в бара.
Мама без предупреждение си беше заминала.
Баща ми уверено вървеше по нейните стъпки.
По дяволите, всички ме мразеха! Всички ме изоставяха и изчезваха... някъде. Всички дезертираха! Дори и моят стар, верен, непридирчив баща се канеше да поеме пътя си към Небитието - днес или след двадесет години, какво значение имаше. Ами аз? Какво ще стане с мен? Хей, има ли някой там? АМИ А3?!
Нямаше кой да ми отговори.
Навързани в сляпа верига, дните и нощите се влачеха мълчаливо край мен, сезоните кротко променяха декора, а всяка нова година отнемаше от силата, свежестта и волята на баща ми, и ги трупаше върху мен - неговия сбъркан син, все едно бях някоя проклета снежна топка, която след всяко поредно търкулване става все по-силна и по-красива.
Нощ-ден... нощ-ден... нощ-ден...
Пролет... Лято...  Есен... Зима...
И отново.
И отново.
И отново.
Всичко се повтаряше; всичко бе различно.
Усещах, че накрая ще се побъркам. Казах си: "Хей, ти, чудо на природата, как ще я караш? Какво си ти? Защо си?”. И т.н."... Не знаех.
Реших, че ще  остана до край до бедния си, стар баща, който просто се топеше пред очите ми (отдавна не се нуждаех дори от очила), а едва след това ще мисля за себе си. По дяволите, дължах му поне това! Това бе най-малкото, което можех да направя за него, след всичко, което му бях причинил. Моите пориви за пълноценен живот трябваше да отстъпят пред синовния дълг, който някак си от само себе си се бе пробудил в мен с напредването на годините.
Случайно бях попаднал на една книга на Джани Родари, в която се разказва историята на едно добросърдечно малко момче на име Джеронимо, чиято съдба - подобна на моята, а всъщност толкова различна, ме трогна до сълзи. Отново и отново препрочитах тази книга. Вярвах и. ТРЯБВАШЕ да и вярвам... Все още я пазя - ето я пред мен на бюрото - овехтяла и изпомачкана, но все още скъпа на сърцето ми, и такава ще си остане до края. Тя се превърна в моята настолна книга, в моята Библия...
Не ми помагаше много. Сивата река на времето все така монотонно се нижеше покрай мен, а аз пълзях по брега и се завръщах към ИЗВОРА. Изход нямаше.
Бях на четиридесет, когато за пръв път спах с жена. Мъжката ми сила беше в разцвета си. Полът си искаше своето.
Нямаше фанфари, нито пък оня лек слънчев удар, придружен със сърцебиене и изтръпнали пръсти на краката, наричан още любов от пръв поглед. Тя беше застаряваща, леко кривогледа проститутка, която веднъж забих в една кръчма, където в последните години все по-често се отбивах, за да пийна две-три, преди отново да се прибера в нашата тиха къщичка в планината.
(Баща ми вече не можеше. Гонеше седемдесетте и черният му дроб не беше същия като едно време. Познавах добре това чувство, ха-ха. Отдавна вече не ходеше и на работа).
Проститутката беше пияна. Всъщност беше по-пияна и от мен. Зле изрусената и коса висеше на фитили пред лицето и. Задникът и беше огромен - съвсем не като на тия сексапилни, разгонени, едрогърди мацки по кориците на списанията, които напоследък обичах да разлиствам в дългите си самотни нощи. Миришеше.
- По кой начин искаш да го направим, малкия?- запита без особен интерес тя със сипкавия си, съсипан от алкохола и тютюна глас, и сръчно изу евтината рокля през главата си.
В първия миг се вцепених. Стори ми се, че МОЕТО МОМИЧЕ има три гърди (а на всички снимки, които бях разглеждал, ТЕ имаха само по две!). Оказа се, че третата "гърда" е всъщност увисналата и двойна гуша. Просто пренапрегнатите ми сетива ми играеха номера. Задникът и наистина беше огромен... и увиснал... и обсипан с релефна плетеница от тлъстини, които бавно и с увлечение бе трупала през всичките тези години с вирнати крака. Космите и бяха прекалено много - бодеше ме. Ръцете и се оказаха къси и груби. Имаше разстояние между зъбите, достатъчно да бръкна през него с ръка и да измъкна навън фъфлещия и, надебелял от алкохола език.
Беше фантастична!
Тя ме изсмука, съсипа, възкреси. Разказа ми игрите, мръсницата. В мръсната задушна стаичка на евтиния хотел в покрайнините на градчето изживях най-страхотния си, земетръсен, неконтролируем оргазъм, какъвто никога повече след това нямаше да изпитам с друга проститутка, никога веч, никога веч, независимо колко по-млада  красива или опитна беше тя.
(Винаги след това ходех при проститутки. Никога не посмях да си имам "свое" момиче. Никога нямаше да имам семейство. Никога нямаше да имам деца. "Чук и чао", както казват моряците, беше моята орис в любовта. Никакво обвързване, въпроси или обич - само секс... Е, и понякоя и друга болест от време на време - просто жалка цена за няколкото часа взаимност, които периодично си осигурявах с парите си)
Баща ми умря в едно дъждовно мартенско утро в началото на пролетта , само две седмици преди тридесет и четвъртия ми рожден ден. Беше на седемдесет и три. Всъщност, въпреки всичко, доста беше поживял (но никак не беше СИ ПОЖИВЯЛ, ха-ха). Отнесе го церебралната парализа, но със същия успех можеше да бъде инсулт, рак или сърдечна недостатъчност - все пак доста му се бяха насъбрали годинките.
Отиде си леко. Просто сутринта не стана за закуска и ме повика с пестелив жест до леглото си.
- Нашата майчица ме чака, синко.- каза той и в следващия миг вече го нямаше (мама беше починала четири години по-рано, сам-сама в държавния санаториум, където беше прекарала в пълна изолация последните двадесет и две години от живота си). Просто така - беше тук, а вече го нямаше. Чак да не повярва човек  колко лесно може да бъде понякога. Без угризения ме остави, за да се присъедини най-сетне към своята любима, която го очакваше търпеливо някъде Там - където никога нищо не се случваше.
Мир на праха им!
Погребах баща си в малкото градско гробище, откъдето се откриваше чудесен изглед към мебелната фабрика, която по свой си начин пък беше погребала блестящите му чиновнически заложби, задушавайки го в продължение на тридесет години със затъпяващата монотонност на конвейрната работа. На погребението освен мен и умърлушеният под ситния ръмеж свещеник, присъстваха още само двама души: стар-престарял бивш колега на баща ми от фабриката и оня нахакан барман, който преди повече от двадесет години бе полюбопитствал кой съм. Сега не беше нахакан - беше просто уморен.
- А ти кой беше, господине? Май не си тукашен...- гъгниво запита той през евтините си изкуствени челюсти, след като баща ми вече лежеше в мокрия гроб, а градският гробар - неприятен тип с външността и маниерите на впиянчен мародер, методично го засипваше с кашкавата пролетна пръст.
- Внук съм му... Най-големият му внук...- отвърнах аз, едва сдържайки горчивата си усмивка. Как само се повтаряха нещата. Горкият ми баща, дори не доживя да бъде погребан - поне за пред хората, от собствения си първороден син.
- Внук съм му... – повторих.
Това беше преди шестнадесет години. След като вече бях спуснал в земята и последния останал ми близък човек,  не ми бе нужно много време, за да реша какво да правя (или по-скоро - да не правя) с живота си. Лесно продадох къщата - районът вече се разрастваше и тук-там, като гъби след дъжд, изникваха все нови и нови вили - превръщахме се в оживен туристически обект и скоро от малкото миньорско градче, в което бях намерил убежище от света, нямаше да остане нищо. Плюс това - за мое огромно учудване, старият ми, отруден баща, ми беше оставил известно количество пари, така че две седмици след погребението разполагах с достатъчно средства за своя млад (и все по-млад, ха-ха) живот.
Отпътувах без съжаление от градчето, в което бях прекарал последните четиридесет години. Нищо не ме свързваше с него, освен един гроб... и една съсипана от живота проститутка, която много-много отдавна ме бе въвела в тайнството на любовта.
Пътувах много и без посока - никога не се задържах на едно и също място повече от месец-два, а и нямаше защо. Живеех ден за ден,  от град в град - най-често различаващи се един от друг единствено по името. Проститутките и крайпътните мотели станаха моето ежедневие - нямах нито време, нито желание за работа или по-смислен живот. Правех каквото си исках, но то не ме задоволяваше. Бях силен, красив и млад, но... мамка му, с всеки изминал ден ставах все по-млад! Докога щеше да продължи всичко това? Колко ПО-МЛАД можеше да стане човек? Защо?... Не знаех. Във всеки случай младостта отдавна вече просто ме плашеше. А ставах все по-млад и по-млад...
През тези години на лутане и безпросветно терзание старото комби (и то самото - мой връстник), ми вършеше добра работа. Привързах се към него. Комбито се превърна за мен едновременно и в превозно средство, и в дом. Говорех му като на човек, грижех се за него, ревнувах го. Дори му бях дал име – Додо, точно като на онази изчезнала отдавна птица. То стана най-добрия ми (и в крайна сметка единствен) приятел. Напомняше ми на баща ми:  и то като него беше огрухано, непретенциозно и старо, но държеливо. Сякаш бе попило характера на стопанина си. Дори кашляше досущ като баща ми, когато бе уморено и не му достигаше въздух след усилена работа... Изостави ме внезапно преди няколко години на един пуст паркинг в покрайнините на някакво загубено градче - кашлящо и обвито в парата на издъхващия си двигател - досущ като човек.
Сега и то ми липсва...
Стоя сам в поредната хотелска стая и мисля без носталгия за всичките тези години. Какво СЪМ аз? Какво БЯХ аз? Какво ЩЕ СТАНА?! Имаше ли смисъл от мен? Имаше ли ЗАЩО?... Изглежда май нямаше. Не бях живял, а и нямаше за какво. Сякаш просто бях ПРИСЪСТВАЛ - ненужен, в очакване на Този ден, на Този час, на Този малък хотел в поредния малък град - досущ като стотиците други, през които бях прелетял, устремен наникъде.
Днес е първи април. 
Ставам на осемнадесет. 
(Доскоро бях на деветнадесет, на двадесет, на двадесет и една...)
Точно след триста шестдесет и пет дни ще навърша седемнадесет - ще изгубя още една година от живота си (навлизам в пубертета, Божичко!). След още една година ще бъда на шестнадесет после - на петнадесет, четиринадесет, тринадесет... А след това? Когато свършат числата? Все по-млад и по-млад? Млечни зъбки, копринена косица, ританки? Биберон, поставян в малката устица от нечия незнайна грижовна ръка? Чиш в пеленките, ако в гърнето? А СЛЕД ТОВА?! След пелените, биберона и феята на зъбките? Когато се стопят годините, месеците и дните? В последния час, минута, миг? Какво тогава? Къде? Може би в отново в майчината утроба? In Utero, както пееха навремето приживе Nirvana
Не знаех отговора. Нямаше кой да ми го каже. НЕ ИСКАХ да го узная.
На двадесет и петия си пореден самотен рожден ден, си направих подарък. Купих си пистолет. Малко ръждив, малко на загуба, но все пак пистолет. Бях решил, че ще натисна спусъка в мига, в който навърша двадесет... Отложих на деветнадесет... А после - на осемнадесет... Но днес - край! Няма мърдане, това е... По лицето ми вече избиват пъпки! Изпитвам все по-силно желание да онанирам. Гласът ми мутира. Божичко! След всичко останало, сега навлизам и в пубертета! ПУБЕРТЕТЪТ!
Повече не мога да издържа.
А аз си мислех, че това е майтап! Че все някога ОНЯ ТАМ ГОРЕ ще се умори от новата си играчка и ще спре. А той все още упорито ме води... Накъде? При кого? Защо?... Решил съм никога да не разбера. Да не дочакам онзи унизителен, безпомощен миг, в който ще се свия в безмозъчно, противно на вид ембрионално кълбо, в нечия усойна утроба… Отново… Чия ще бъде тя?!
Е, вече е все едно - ето ме тук сега. Седя в неудобна поза на олющеното хотелско бюро и пиша - едно осемнадесет годишно пъпчиво момче с руса коса и уплашени сини очи,  което никога няма да порасне... отново. Питър Пан в нова, зле режисирана версия, без Джулия Робъртс, без Робин Уилямс, а най-вече без любимия стар добър край.
Пред мен е тортата ми с една единствена евтина свещичка, бодната отгоре. (Това дори не е празнична свещичка, както и тортата не е истинска торта, а безвкусна на вид триъгълна паста, която купих пътем от хотелския ресторант - отдавна съм загубил интерес към купоните по случай поредния си "смаляващ" се рожден ден, ха-ха).
До "тортата" лежи старата снимка, от която балоновидната ми, все още НОРМАЛНА майка и кой знае защо гордият ми, МЛАД баща, ме гледат с трепет и очакване... На нея поне са щастливи. Нямало е какво чак толкова да очакват от мен, освен ужас и болка, умопомрачение и смърт, и дълги, унизителни години на страдание.... Просто не са го знаели. Ето какво остана в края на краищата след тях - една пожълтяла снимка, запечатала като в паноптикум фалшивите усмивки на двама млади, които скоро съвсем щели да престанат да се усмихват. Завинаги.
Липсвате ми, мамо и тате!
СЕГА вече наистина ви обичам!
Простете ми!
И така, "безпрецедентното чудо на природата" (тоест аз, уважаеми дами и господа - насам народе!), е на път да изчезне. Ще се стопи. Ще замръзне завинаги на тази крехка юношеска възраст, която осемнадесетте пропилени години безпристрастно отбелязват, и която за повечето нормални хора е просто база за успешен старт в живота... Експериментът на ОНЯ ТАМ ГОРЕ ще бъде най-сетне прекратен.
Нека тези, които прочетат някога някъде това мое предсмъртно писмо, не търсят смисъл в живота ми. Смисъл нямаше. Няма смисъл и в това, че пропилях безвъзвратно толкова време от купона по случай рождения си ден, ха- ха, в ненужно писане...
Е , може би просто прекалено дълго бях мълчал.
Пистолетът е пред мен - веднъж и аз да си направя полезен подарък, а не редовната бутилка уиски или просто някоя евтина курва, както обикновено. Знам как да го използвам... Надявам се, че ще има кой да ме посрещне Там.
Страх ме е.
Прекалено дълго време бях самотен.
Моля се единствено, когато ме погребат, да сложат отгоре ми само един бял камък - без дати, без имена. Просто един чист, бял камък - гол и безличен като целия ми нелеп живот, а на него да пише само:
РОДИХ СЕ СТАРЕЦ - ЩЕ УМРА МЛАД...
Ефектно, а? Ха-ха!
Е, това ще бъде последната ми шега.
Мамо! Тате! Прибирам се в къщи... ОБИЧАМ ВИ!!!

Камен Петров
Русе, 1 април 2012 година

вторник, 27 март 2012 г.

Писта за никъде


One minute here and one minute there
Don't know if I'll laugh or cry
One minute here and one minute there
And then you wave good-bye...
Sifting to the bottom, every day for two
All energy funnels, all becomes you
You come from out of nowhere
                                Faith no more “From out of nowhere



Отдавна съм се настанил тук. Вярно, не са хилядолетия, не са дори столетия, но ако се поразровя из прашните страници на календара в главата ми, минали са вече неусетно има-няма двадесетина, че и повече години. За същество като мен това наистина е една нищожна прашинка време, но не и ТУК, не и СЕГА…
На шега, с присъщия на себеподобните ми създания черен хумор, наричам обителта си „моята лятна резиденция”. По скромните ми наблюдения вече две десетилетия аз съм  основния и най-постоянен, макар и не единствен обитател тук, така че с известно право се чувствам донякъде като собственик.
Седя на празния и ужасно занемарен бар и наблюдавам без носталгия пистата отвъд прашното напукано панорамното стъкло на предната фасада, която зловещо се лющи. Пистата се е проточила към хоризонта като протегната към нищото ръка. От прелистваните в безкрайните часове на самота и скука стари, прашасали, пожълтели броеве на списание „Криле” от 70-те и 80-те години на миналия век, знам, че пистата е с дължина от точно 2500 метра. Никому ненужна днес информация, когато същата тази писта отдавна е празна, напукана, изровена, обрасла с тръни и буренак, из които от време навреме подскачат на зиг-заг дивите зайци. Няма самолети на тази писта. Тя е просто една писта за никъде…
Посягам към несъществуващата чаша на покрития с дебел слой прах бар плот, отпивам от несъществуващото уиски в нея, поглеждам се в напуканото мътно огледало зад бара измежду стотиците проблясващи в цветовете на дъгата несъществуващи бутилки и се усмихвам криво на бармана, който – разбира се – също е само във въображението ми.
- Още едно от същото, приятел.- казвам му дружелюбно със скърцащия си заради десетилетията неизползвани гласни струни глас и кимам нехайно към несъществуващата секси стюардеса, която седи, кръстосала крака на високото столче вдясно от мен на бара и очевидно скучае – Налей едно питие и на дамата.
Несъществуващият барман с готовност изпълнява поръчката ми, защото в това безвремие, което цари ТУК и СЕГА, в „моята лятна резиденция”, и на него му е скучно до смърт, че дори и отвъд смъртта, хахаха.
Скучно е, защото в това призрачно летище, единствения постоянен обитател, който издържа на пълната занемара, разруха и униние, съм изглежда наистина само аз – един безплътен дух, който все още се учи да живее в друго измерение. Другите идват и си отиват, но никой не се задържа дълго в изоставеното летище, с пустата писта и пустия паркинг. Духовете, забелязал съм, по принцип недолюбват пристанища, гари и летища. Затова и барът обикновено е празен. Само аз, несъществуващият барман и поредната скучаеща несъществуваща стюардеса. Наоколо, разбира се витаят стотици духове – на загинали при строителството край града летище, на жертвите от самолетни катастрофи – уплашени пътници, празноглави секси стюардеси и нагли напети пилоти, от време на време се навърта неспокойната душа на случайно преминаващ клошар или бездомно куче и това е. А пистата - в едно друго измерение разбира се - всъщност беше задръстена с призраците на отдавна бракувани и нарязани за скрап самолети, пожарни коли, кранове и линейки, които всъщност не съществуваха вече.
Това е. Скука. Пустош. Безвремие. Писта за никъде…
Преди петнадесетина години в „моята лятна резиденция”, която нито е лятна, нито е резиденция, нито де факто и де юре е моя, настъпи известно оживление.
В един момент витаех в компанията на безплътните си събратя и унило виех през процепите в стените и напуканите стъкла на залата за посрещачи, а в другия от небето се изсипа тумба дребни зелени човечета, натъпкани в осем космически кораба, но не бяха виетнамци. Казаха, че всъщност това не били кораби, а планериси. Човечетата се наричали мани и идвали от Република Вестуми на планетата Криси от съзвездието Цефей и смятали да използват това пусто летище за полигон и плацдарм за завоюването на съседните планети. 
Стори ми се странно, но кой съм аз да ги съдя? Все пак барът се понапълни, невидимият барман живна, несъществуващата стюардеса се ухили похотливо, мъртвото летище като че живна.
Живна обаче и наоколо, тоест светът отвън. За нас като неживи, живите са истинска напаст, досада. А тя се изсипа тук умножена по 5 000. Да, точно толкова народ се струпа на 11 септември Лето Господне 1995-то, за да посреща човечетата, нашите нови приятели.
За ужас на неживите, тълпите на живите разпънаха на буренясалия паркинг сергии с кебапчета бира и семки, полазиха по нацепените, тревясали писти, защракаха с видеокамери и фотоапарати, размахваха цветя и плакати, надуха музиката, а имайте предвид, че по онова време се раждаше турбо фолкът…
Пълна лудница, дори са създания на отвъдното като нас.
Слава Богу, понеже ние духовете сме си невидими по природа, а зелените човечета владеят до съвършенство изкуството на мимикрията, на човешката паплач наоколо в един момент и писна, доскуча и, така че хората един по един се разотидоха натам, откъдето бяха дошли, за да смутят мъртвешкия покой на загиващото летище.
Така минаваха дните, седмиците, месеците, годините, десетилетия… Наблюдавах как сградата на летището се руши и разпада като болен от рак човек. Стъклата се напукваха и трошаха, покривът хлътна и накрая протече, няколко сантиметров слой прах покри всичко в чакалнята, митническия пункт, бара, ресторант, навсякъде. Пистата заприлича на ботаническа градина, а в пукнатините на напукания бетон местните селяци направо садяха картофи, царевица и марихуана. Кулата на ръководителя на въздушното движение се изкоруби, наклони и сякаш клюмна.
Летището умираше и дори духовете на пилоти, стюардеси и пътници не се задържаха дълго тук, обзети от униние, на което англоговорящите духове му викат просто „сплин”…
 Оттогава насам разни правителства на тази замираща като самото летище държавица на три пъти се опитаха да го върнат към живот. Различни правителства бяха, Бог да ги прости и тях, но еднакво не успяха. Не се вясна нито един стратегически инвеститор тук за всичките години, честна дума, дори духът на някой покоен инвеститор не се свъртя, хахаха…
Не, не ме разбирайте погрешно. Не ги плашеше кандидат-концесионерите на мъртвото летище край реката моят бродещ дух. Нито пък духовете на стотиците загинали при строежа му работници, катастрофирали летци, стюардеси и пътници. Мисля си, като един по-глупав човек… пардон – безсмъртен дух, че ги плаши по-скоро Призракът на Кризата… а може би и по-малките, но и по-хищни вампири и върколаци, наречени тукашни политици, бюрократи и корупционни схеми…
Понякога през уикендите, но ВИНАГИ ПРЕЗ ДЕНЯ, тук идват някакви запалени откачени младежи и пускат самолетите си по разбитите писти. Само че това далеч не са истински самолети. Не са  „Боинг” или „Конкорд”, дори не и ТУ, АН или ИЛ, а просто миниатюрни модели на самолетчета, които пърпорят дразнещо и безцелно в небето за кратко, после тупват безславно на земята и това е.
Отново настава тишина, мъртвило и скука, а аз кимам на бармана, нищо, че и него го няма, тъй както я няма и обичайната чаша уиски пред мен.
Понякога се разхождам безцелно в безлунните нощи по разпадащия се Дунав мост, скърцащ под тежестта на годините и липсата на поддръжка в тишината над бавната кална река, по която само нарядко минава по някой муден шлеп с мътни светлини.
Друг път се качвам на върха на запустялата Телевизионна кула на хълма и гледам с часове мъждукащите светлини на града в краката си, които стават все по-малко от година на година – жителите му или бягат далеч оттук в търсене на препитание или се преселват Отвън, тоест при нас, и увеличават и без това безбройната невидима армия от безплътни витаещи духове.
Разхождам се между изтърбушените, разграбени, обезобразени останки на бившите огромни промишлени соцчудовища, които са по-мъртви и от мен самия, хахаха, простете за безвкусната шега, и напразно се опитвам да си представя какво е било преди, как са работели, потраквали и съскали машините, а край мен се полюшват в нищото единствено унилите призраци на поколения работници, оставили безсмислено живота и здравето си тук.
Изучавам с почти изследователски интерес /аз – безразличния!/, корпусите на изоставени грандомански строежи, фалирали огромни молове и празни жилищни сгради с мъртви прозорци, издигащи се като египетски пирамиди навсякъде из запустелия град.
Катеря се по корозиралите фасади на Малката Виена, които се разпадат година след година и които по-скоро ми приличат на Малкия Берлин нейде около 6 май 1945 година, хахаха, отколкото на център на „най-европейския град” на тази бананова република в Лето Господне 2012-то, ако приемем за даденост рождението на Христос, разбира се.
Обичам да бродя по ръждясалите палуби на корабите от бившия речен флот – лете заседнали в тинята на голямата река, зиме – сковани в леда, по който притичват вълци от север и помияри откъм града.
Това обаче са забавления за малоумници, за перверзни ретрогради или суисидно настроени артистични душички, но аз съм просто един дух, призрак от едно по-добро минало, което никога няма да се върне, никога няма да е като преди, никога няма да се преродя, нито пък някога отново ще излети самолет от пустата писта за никъде…

Камен Петров

неделя, 25 март 2012 г.

Няма умирачка

Животът прилича на зъб
Изобщо не мислиш за него
 Доволен си – дъвчеш добре
Но внезапно той се разваля
Боли те но щом ти е нужен
За него се грижиш
Но за да бъдеш съвсем излекуван
Трябва да го изтръгнат от теб
                                               Борис Виан
Реших, че всичко е ужасно тъпо.
Не виждах вече смисъл в нищо.
Дълги години се мъчих, а край мен труповете валяха като в екшън със Силвестър Сталоун, а не беше на кино и не беше война, просто каквито и да ги вършеха, хората в един момент си измираха като мухи и това си беше.
Животът очевидно беше просто една малуомна прелюдия към смъртта.
А живот отвъд смъртта и без това нямаше.
Така че работата беше ясна. Нямаше смисъл да живея, ерго – за целта първо беше нужно да умра. Понеже съм ерудит обаче и сложно устроен интелектуалец с куп емоционални проблеми, подобно онова копеле Уди Алън, дори умирачката се оказа трудно начинание за безволево и мързеливо копеле като мен.
Номер ми изиграха най-вече баналните реалии на съвремието, тъпото ми чувство за хумор и скъпотията.
Първо на първо, страх ме е от високо и то ужасно, така че автоматично от списъка за щастливо избавление с летален край, свързано с всякакво скачане от сгради, мостове, кранове, самолети и прочее нещо, по-високи от скута на жена ми, просто отпадаха по подразбиране.
Второ, заради скапаната си професия, имах и скапан стомах, много нервен. Поради тази причина отравянето също отиде на кино – дори и с кураре… или караоке… а може би укулеле… майната му, и без това няма значение.
Свръхдоза, автомобилни газове в затворен гараж, отровен паяк тип „тарантула”, нает от мен за мен наемен убиец, какво ли не премислих.
В гроба сигурно беше тъмно, влажно и мърдаха всякакви гадове, които искат да те ръфат, а в крематориума пари, размишлявах.
Няма какво да се лъжем, принципно имах ужасен страх от всякаква болка. Изобщо не можех да си представя да си прережа вените, да си пръсна черепа с пистолет, да се удавя в някой замърсен с фекалии и леденостуден водоем – убежище на пиявици, да се хвърля под влак, който ще ме разкъса надве, разбира се съгласно редовното закъснение в разписанието си или пък да си завържа нещо дълго, бодливо и твърдо на врата и да се окача на него на полилея в хола, докато смъртта ни раздели.
Гадно ми звучаха всички възможни сценарии и това си беше..
Опитах се да туширам всичко това на съзнателно, подсъзнателно и национално ниво, като се замислих за разни любими пичове, които са си отишли по един или друг начин през годините, отдавна са се разложили във физическия смисъл на думата, но продължават да живеят в душата, сърцето и спомените ми, о-йе…
Не помогна, даже напротив.
Тръгнах от тате, бог да го прости, но ракът определено не беше моята диагноза.
Опитах с Фреди Меркюри, но хайде сега, моля – мека китка, СПИН, гей, би?! Няма как да стане!
Хемингуей, виж, е бил твърдо копеле, добре ги е обръщал жените, бутилките, романите и дивеча, но ни можех да си представя да си завра дулото на пушка в устата и да дръпна спусъка.
Същото се отнасяше и за оня пич Кърт Кобейн от Nirvana.
За Майкъл Хътчинс от INXS и колана на дръжката на хотелската врата просто не ми се и мислеше.
Карах така известно време, после се отказах, защото добих усещането, че съм на път да стана безсмъртен.
Толкова се уплаших, отвратих и се сдухах, честно.
Да умреш е едно, а да мислиш за смъртта – съвсем друго. Трето и четвърто е да го направих, но мисля, че Николай Хайтов друго е имал предвид… Бог да го прости и него…
То смъртта и без това си е сдухващо нещо, а според Рей Бредбъри – и занимание самотно, но в моя случай направо се превръщаше в невъзможен казус това, умирачката. Като оставим настрана всичко друго, всичките ми фобии, социални наслоения, семейни задължения, страха и притеснението, стигаше ми само да се сетя колко са скъпи днес оръжията в сивия сектор на пазара у нас и как се точат бюрократичните процедури по узаконяването им. Дори да вземех решение изходът да е отрова, то за легална такава трябваше рецепта, а за нелегална – пари, които нямах. Не можех да си позволя такса в законно стрелбище за да се гръмна или наемане на яхта за да се удавя. Гнус ме беше от червеите, които после щяха да ме гризат в гроба, но и ме беше страх от изгарянията в крематориума. Да не говорим за това какво ще каже мама, като разбере и че има голям шанс да ме изостави гаджето…
Както казах, аз съм сложна личност. Ерудит, интелектуалец и мислител.
Сега, докато още съм жив, не знам точно какво съм.
Околните си имат свое мнение, което в повечето случаи е доста поляризирано, но като цяло ми лази доста по нервите.
Като умра обаче, нещата като че ли ставаха дори още по-сложни.
Веднага си представих някоя от многобройните, влюбени до болка в мен, кахърни поетеси, последователки на Петя Дубарова, които щяха да нашаткат на мига по няколко поеми за смъртта ми, в които щеше да се говори за „мъртви улици /пусти улици/, мъртва точка /застой/, мъртъв час /следобедно време за почивка/, мъртъв език /известен само по писмени паметници, който не се използва като говорим/, мъртво вълнение /което се появява при безветрие/, мъртва тишина /пълна тишина/, мъртъв сезон /период на застой/, мъртва кост /твърд израстък, най-често по главата и краката/, мъртва душа /питайте Гогол/…
Това беше отвсякъде в пъти по-зле дори от тъпата сентенция „за мъртвите или добро, или нищо”.
Готови бяха за някое литературно списание, за поетичен конкурс или за поредната творческа деменция.
Това обаче не правеше мен самия готов за моргата.
Никак даже.
Мъртво родена работа, ако мога да си позволя тази фриволност на изказа, бих казал…
От друга страна отдавна вече ми беше писнало наистина. Искам да умра, да се изпаря, да гушна букета, да ритна ритнеш камбаната, да прегърна босилека, да вирна краката, да опъна петалата, да хвърля топа. Копнеех да пукясам, да пукна, да се гътна, да гибердясам, да загина, да погина и да се погубя млад, да се преселя във Вечните ловни полета, в Рая, във Вечността, в един по-добър Свят, на Оня Свят, мамка му!
Обаче все не намирах начина.
Бях просто… нежив…
Нито жив с живите, нито мъртъв с мъртвите.
Ни жив, ни умрял
Плюх си на разчетения до стотинка ежемесечен бюджет и на задълженията си към мобилния оператор, и набрах телефона на моята приятелка Кетрин от Сидни, Австралия. Друг манталитет, друг жизнен опит, друга култура, викам си, все ще измисли нещо. Плюс това ми беше задължена, ирландско-австралийската крава, след като и бях помогнал в социалната адаптация в родната БГ-действителност след един концерт на Rolling Stones в съседен Букурещ. Кетрин от Австралия обаче, която дори не беше кореняк бушмен, а тъп пришълец – потомък на орлански католжници, просто ми изреди гъгниво по телефона с 68 импулса в минута: „kick the bucket, bite the dust, buy the farm, cash in one's chips, croak, go belly up, go to the wall, go west, meet one's maker, shove off…”
Thank you very mutch, bitch!
Много ми помогна, направо.
След като проверих онлайн колко ми е коствал разговора с Австралия /24,78 кинта, нито повече, нито по-малко/ и след продължително ровене в интернет речници и справочници, най-смисленото, до което се докопах беше идиотския идиом „Kick the bucket (Да ритнеш кофата)”. Как да не се досетя, че означавало „Да умреш. Намек за кофата, като често използвано място за стъпване на обесвания по време на линч. Друго обяснение е наименованието на дървото, за което се връзва прасето при клане (buque). По време на клането агонизиращото прасе го рита със задните си крака”. Баси дърварката! Лика-прилика са си с Дънди Крокодила, добре че го спряха тоя тъпия филм откъм продължения още през 80-те.
Очевидно беше, че разговорите с духовете на любими покойници, с разни авери от по света и у нас и с вътрешното ми „аз", доникъде нямаше да ми помогнат.
Знаех, разбира се, освен това, популярния сред юзърите напоследък онлайн списък „76 тъпи начина да умреш”. Няма да го цитирам целия, защото някои от тях наистина са тъпи, а и високо ценя оставащото ми на този свят време. Затова и ето ви представителна извадка от него, дано ви бъде полезна - да си прережеш вена с хартия, да се задавиш с кактус, да паднеш от самолет и да умреш във въздуха заради самозапалване, да ти се забие летяща птица в корема, да ти влезе скакалец в тялото и да стигне до мозъка, да се удавиш в писоар, да си заковеш ръката с пирон и да умреш от глад, да си глътнеш зъб и да ти разкъса стомаха, да се запалиш с лупа, да те ударят с бумеранг в сънната артерия, за те рециклират, да те уцелят с дартс в аортата, да те блъсне самолет докато се спускаш с парашут, да си сложиш ръждясал пиърсинг, да се удавиш в киша…
Той дори и от птичи поглед погледнато също не водеше до нищо конструктивно и реално, като всяко друго нещо, намерено в интернет.
И така…
В крайна сметка реших, че май се отказвам от цялата тази дивотия. Да мре, който иска. Аз нямам нито пари, нито време, нито въображение, за да умра истински. Затова само ще изпадна в крайна форма на мимикрия. Ще изпуля очи, ще посинея, ще пусна малко пяна между зъбите и изплезения си, подпухнал език, дори ще се насиля да мириша както се полага.
Това е положението
Просто ще се правя на мъртъв
И без това все едно живеем в морга.
При това зле почистена.
И само симулираме живот…

Камен Петров

четвъртък, 22 март 2012 г.

И нека те изживеят мечтите ти…

Един човек ме спря веднъж-
на уличка валеше дъжд.
Той каза ми със мен ела,
аз правя чудеса!
Повярвах аз и ний сега
сами вървим в пустинята.
Дъждът се лее из ведро,
а някой кара КОЛЕЛО!
                                   П.И.Ф. „Колело”

- Тате! – каза синът ми – Не мога повече! Махам се!
Шокирах се, ако не за друго, но това беше петото му „махане” за три години от какво ли не и вече започвах да се притеснявам.
После, разбира се, си поговорихме като баща и син, задушевно и с взаимно разбиране, точно като по турските сапунки и американските семейни комедии. Той ми обясни защо „се маха”, аз му се противопоставих с обичайните аргументи, накрая /разбира се/ синът ми за пореден път постигна своето, а аз си подвих опашката с обичайното „ще видим”.
Проблемът беше единствено в това, че не си казахме всичко това очи в очи, а по интернет. По скайп. Плюс това не беше написано на кирилица, а на latinitza…
Додо ми е син, но живее във Варна.
Аз съм негов баща, но живея в Русе.
300 километра разбита пътна инфраструктура, 10 години разбито детство за него, 40 години разбити илюзии за мен, моментална кръвна връзка в безличните социални мрежи – това е животът на сина ми, споделен с „тате”, тоест - аз.
Очевидно нито аз съм достатъчно стар, нито той е достатъчно възрастен, за да сме разумни, зрели и далновидни, така че често мечтаем заедно и често водим подобни задочни разговори от разстояние, които не компенсират всъщност нищо, най-малкото пък близостта между баща и син, приемствеността между поколенията или дори споделянето на топка ванилов сладолед в зоопарка – какъвто в Русе няма, а във Варна от години е от тези от замиращия тип…
Додо всъщност не се казва Додо, така както го наричам аз. Не се казва и Дейви, както го нарича майка му, която пък изкарва прехраната си някъде в мъгливия, далечен, уж космополитен, но в същото време настроен нихилистично към чужденците от Източна Европа Албион. Казва се Давид, макар да няма еврейска жилка в генеалогията на рода му. Живее с баба си и дядо си, макар да има двама живи родители. „Маха” се от хиляди неща, които среща в живота си, макар да умее повечето. Преди това, разбира се, като добър син, ги обсъжда обстойно с мама и тате… по интернет.
Тате обаче има нов живот и нова любов.
Мама – също.
Не беше толкова далеч назад във времето, моментът, в който Додо питаше неща като това дали новия приятел на мама пак му е татко или дали новата приятелка на тате пък му е новата майка. Признавам, объркващо е, и то не само за едно дете. Това време обаче отмина, Слава Богу, казваш си, но въпросите станаха повече и по-сложни.
Додо /Дейви, Давид/ расте, обграден от цялата любов и грижи на близките си хора /баба и дядо съвсем наблизо, тате – на 300 километра оттам, мама – на 3000/. Това не е шизофрения, просто така е устроен днес светът. Хората търсят работа, препитание, сбъднати мечти, нови любови, щастие навсякъде, все пак сме в ерата на глобализацията, нали така.
Додо обаче е на десет години. Четвърти клас. Това не е малка отговорност. Много неща се формират в този момент, а мама и тате са се юрнали по света и у нас да търсят себе си, призванието си, мечтите си, живота си, бъдещето си – като всеки един друг млад човек в тази объркана държава в нашето кризисно, трудно, неясно време. Може би така си мисли синът ми понякога, но знам ли. Прекалено млад бях, когато се появи той на този свят. Прекалено млад съм и в момента да вземам бързи решения, но не и бързи кредити.
Така, че ги вземам. Кредитите. Не решенията.
Замислих се едва днес, след поредното „махане”. Поредното отказване. Разбира се, споделено по интернет. Баща и син. Но не се казваме Гейтс или Зукерберг, затова им използваме и софтуера, и приложенията, за да се чуваме.
Моят Додо е умен. Додо е красив, атлетичен, интересен, забавен, креативен.
Не го казвам само заради приказката за „моето гардже”.
Все пак го гледам отстрани. Доста отстрани. Онлайн.
Така се виждат много неща, признавам.
Макар да изпускаш още повече.
Но човек не ги изживява истински, това ни е проблемът на нас двамата.
Така го видях и сега, когато Додо се отказа от отбора по хокей.
/Само месеци по-рано треньорът ми обясняваше едва ли не през сълзи в очите колко е добър синът ми, най-добрият вратар, който съм виждал, приятелю, направо ги разбиваме, когато той е в състава, гол не пуска във вратата, синът ти е страхотен, честно, няма друг като него…/
Додо обаче носи моите сини очи и… моята склонност към диоптри.
Оказа се, че това в съблекалнята на малките хокеисти е голям проблем.
Навремето беше голям проблем за мен и моите диоптри в съблекалнята на футболния отбор, където играех като офанзивен халф.
Реших да забравя това и смело излъгах:
- Додо, това няма значение, сине…
/Излъгах, разбира се по интернет, по скайп/.
Додо обаче не беше вчерашен, въпреки, че беше само на десет години.
- Тате, ВСИЧКО има значение! Така беше с английския, с испанския, с курсовете по писане, с бадмингтона, а сега и с хокея…
Не е само хокеят или испанския, Додо, искаше ми се да му кажа, но някак си все не успявах. Можех да му разкажа как исках да стана писател, а днес съм просто ниско платен провинциален журналист. Щеше ми се да споделя, че мечтаех да свиря в рок група, но рок групите сега си ги слушам само на стереото в колата. Бих му обяснил защо живея в Русе, а не в Нова Зеландия, как копнеех да обиколя света, а дори не съм опознал Родопите и Рила, колко желаех да живея в малка къщичка на плажа, пък се свирам в панелка под наем в квартал на западащ град заедно с любимата си. Просто се спъваш постоянно, синко, ще ми се да му кажа, но няма. Просто в един момент си млад, силен, пълен с мечти и копнежи, а в следващия падаш по нос в калта, защото някой те е спънал. Просто един живот не е достатъчен, за да стигнеш дотам, накъдето си тръгнал и да изкачиш всеки връх, когото искаш да докоснеш.
Как да стане обаче това по интернет?
Как да го кажа на сина си, без да виждам очите му?
Как да му обясня необяснимото?
И мога ли да разбия неговите мечти за бъдещето само защото моите вече са мъртви?!
Няма начин!
Не и аз!
Ще ми се поне синът ми да изживее мечтите ми, да изживее живота ми вместо мен, да бъде щастлив и да има бъдеще.
Да се усмихне на света и светът да се усмихне на него самия.
Баба казваше навремето – ние не си поживяхме, дано поне децата ни да си поживеят
Мама обаче казваше абсолютно същото.
Аз пък стискам зъби, нищо не казвам.
Да не съм луд – иначе ще ги повторя.
Казах му го едва в болницата, в спешното отделение. Аз – запъхтян, потен, стресиран и уплашен, почти ридаещ, той – с гипсиран крак, ухилен до ушите, че няма да ходи няколко седмици на омразното училище и ще сърфира в интернет, ще даунлоудва музика и филми, ще чати с приятели и каквото още там прави днес поколението, което представлява радостта на живота ни, бъдещето на страната и наследството на рода.
Беше го блъснала кола на оживено кръстовище. Точно пред училище. Шофьорът бил пиян. Разбира се, дори нямал книжка. Когато научих – както винаги по интернет – в един прекрасен миг помислих, че ще откача, че вече не съм аз, че съм наполовина или изцяло мъртъв. След което възстанових дишането си /с една цигара/, сърдечния си ритъм /с онова розовото хапче/ и практичното си мислене /каквото всъщност принципно нямах/ и тръгнах да организирам пътуването, връзките си по болници, животът си наново /благодарение на моята любима/.
В спешното отделение най-сетне казах на Додо, че вече си има сестричка. Йееее, извика щастлив той и ритна с гипса, но слава Богу, нищо не счупи. Супер! От кога искам сестричка! Само братя имам досега, татееееее! После се усмихна, какво ти – направо се ухили като баща си, когато е щастлив, пардон – тоест като мен - погледна любимата ми /която, разбира се, не беше майка му/, и ни смигна съзаклятнически и на двамата:
- Хей, честито! А кога ще я видя? Къде ми е сестричката?!
Сега, само седмица по-късно, когато жежкото лято е еднакво непоносимо и във Варна, и във Русе, а може ми и в мъгливия Албион, само мълча, наблюдавам, сподавям усмивки, преглъщам сълзи, спомням си спомени, тая надежди, мечтая мечти.
Ще ми се да му кажа, че счупеното ще зарасне и ще му махнат гипса. Че сестричката му ще порасне и той ще се грижи за нея и ще я ревнува от всичко.Че животът е пред тях и ще бъдат заедно завинаги. В крайна сметка, че ги обичаме. Всички ние.
Мълча си обаче. Само гледам.
А синът ми, Додо, се е привел над леглото над новородената си сестричка, припява и тихичко нещо и се усмихна на нещо си над бебешкото легълце у дома.
Той си знае защо.
А аз виждам бъдещето.
Харесва ми, честно ви казвам.
Дори и мен да ме няма в него.
Защото те ще го изживеят вместо мен.
И двамата…

Камен Петров

неделя, 18 март 2012 г.

Нощ

из ЦИКЪЛА „Необяснимите стихии в сърцето”


Тогава стани
и през прозореца викай.
В тъмна земя
без светлини,
в тъмно море
не търся нежност.
Тъмно. На тъмно,
на тъмно играя "живот"
                       Нова Генерация „Тъмна земя”
Поредният ден си отиде зад ъгъла и отново настъпи нощта.
Свикнал съм с тъмното, знам какво е да ти е черно, да е мрачно, да не виждаш нищо и да караш на сляпо, така че – окей, няма проблеми, нека е нощ.
Скоро обаче си дадох сметка, че всичко би било наред ако това бе просто поредната купонджийска парти нощ край морето, ако не беше наслоения мрак дълбоко вътре в мен и наоколо, ако имаше надежда за нов – по-добър ден.
Нощта настъпи, а с идването и бързо проумях, че сме във фаза новолуние.
Нямаше я пълната луна, която осветява с призрачната си светлина света, за да вия като върколак срещу нея. Нямаше романтична лунна пътека през реката към замиращата като нас Румъния. Дори не беше лято, а някакъв гнусен унисекс-демисезонен мелез между дългата зима и дъждовната пролет през март.
Небето беше притиснало града, безлунно и беззвездно, черно като черно кафе от уличен автомат, бездънно като мъката на абортирала родилка, празно като думите на имбецилен психопат, държащ стадото ни заложници тук долу, на Земята.
А на земята беше тъмно.
Цареше нощ.
Градът също беше тъмен, но него така или иначе не го касаеше нощ ли е или ден, новолуние или пълнолуние, зима или лято. ВИНАГИ си беше тъмен този град в провинцията – и отвътре, и отвън, ВСЯКАК.
Говоря ви за прозаични неща, не за тъмнината в сърцето и душата.
Говоря ви за уличното осветление.
Вие знаете ли какво е това?
Тъмни улици, тъмни булеварди, тъмни тротоари, тъмни паркинги, тъмни паркове, тъмни градинки, тъмни кейове, тъмен град.
Не, не – отдавна вече няма режим на тока, знам, помня ОНЕЗИ времена, няма режим на тока, поне засега, но е… тъмно.
Вървя по тъмните улици. Стъпките ми потракват по надупчения асфалт на шосето или по натрошените плочки на тротоара, все едно не съм един истински мъж, а просто травестит на високи токчета.
Так-так, так-так. Потропвам в тъмното.
От време на време покрай мен в среднощния мрак присветват стоповете на окъснял автомобил или нелепата жълта рекламна табелка на таваните на такситата. Ама нарядко присветват и само сгъстяват още повече мрака.  
Понякога някоя забравена от кризата и рецесията неонова рекламна табела изсъсква в мрака, проблясва за миг /”Дрехи за бременни!”, „Топли хамбургери!”, „Сезонна разпродажба!”, „Секс шоп!”/, после отново помръква и прави мракът на нощта само още по-гъст.
Малко ми е криво, понеже скоро бях в тъмната стаичка да дам вота си.
Фактически след това бях за 24 часа и в тъмната стаичка на следствения арест по причини, които не са за хора, най-малкото пък за хората, за които дадох вота си, а после съжалих.
Благодаря на Господ и на все още не дотам технологически напредналите СРС-та, че никой не може да надникне в тъмната стаичката на душата ми, пълна с недоизречени ругатни, клетви, проклятия, доноси, омраза и желания.
Господ обаче тази нощ не ми помага особено в мрака на нощта.
Решавам да си помогна сам, затова влизам в едно от малкото осветени места, които мяркам в тъмнината. Оказва се чалгатека. Или чалга дискотека. Или просто дискотека през 2012 година, защото те май са едни и същи напоследък и то все такива. Там обаче също е тъмно, нищо че неоновите надписи греят в цветовете на дъгата, а по билбордовете се кълчат изрусени крави с вид на проститутки и изрусени пичове с вид на педали. Мрак, децибели, потни тела, натъпкани със силикон, мускули или сланини, друсат гюбеци, смучат уискита, смъркат нещо бяло, лапат разни розови хапченца, на никой не му пука. Тъмно е, шумно, мирише на бърбън, кръв, сперма, пот, повръщано и сладникав букет от парфюми – ултра скъпи ментета. Явно има сцена, явно има дансинг, явно има сепарета, явно има бар. Самотен прожектор в курвенско розово лази по разкривените физиономии в чалгатеката и угнетяващо сгъстява мрака по ъглите.
Излизам си. Хем бързо.
Вървя ли, вървя през тъмния град.
Нямам дори кибрит или свещичка, нито джобно фенерче, за да си светя в мрака. Уви, не е и Нова Година, за да разпръсна с фойерверки от бенгалски огън тъмнината.
Тук-там из шестия по големина мегаполис на тази мегаломанска държава със затихващи функции все още проблясват бледи, блуждаещи светлинки. Цели огромни новопостроени кооперации, застигнати от кризата, стоят празни, само в някои прозорци самотно свети, има хора, някой някак някъде живее живота си. Другото е празнота, самотност, криза, безнадеждност… мрак…
Вървя в тъмното и ми е самотно, неориентирано, тъжно и страшно.
Никого не познавам и никой не ме познава.
Мога да се сблъскам в тъмното с майка си и да не разбера.
Вървя и си мисля подобни нерадостни мисли и в този момент наистина се сблъсквам с някого.
Не е майка ми, обаче.
Заболя ме.
Извиках от изненада, страх и болка, сляп в мрака, безпомощен в дезориентацията си, сам насред града, а онзи отсреща ми изкрещя и отново се нахвърли отгоре ми.
В един момент крещях, в следващия просто хъхрех, защото черната фигура насред черния мрак беше сключила черни пръсти около гърлото ми и ме душеше.
Борех се напразно за глътка въздух, за малко милост, за живота си, но дори не знаех с кого. Можеше да е ченге, можеше да е брат ми, можеше да е духът на покойния ми баща, някой извратеняк или – най-вероятно – сериен убиец, нямаше как да разбера без очила за нощно виждане, като в ония там филми с Шварценегер или Ван Дам. Усещах нещо твърдо да ме подпира в ребрата. Не знаех дали е пищов, братски или бащински юмрук, еректирал пенис, бухалка или касапски нож. Нямах време да се замисля, само реагирах. Нощта и мракът бяха пропълзели дълбоко вътре в същността ми, дадоха ми сили, направиха ме непредвидим, силен и неконтролируем, така че и аз на свой ред се нахвърлих на невидимия в тъмнината враг, удрях го, хапах, ритах, скубах, блъсках главата му в асфалта, скачах отгоре му, ридаех и ругах… и го убих. Убих го! Знам, защото иначе той щеше да убие мен…
Залитайки, прескочих в тъмното трупа, препъвайки в агонизиращата му ръка, после продължих лъкатушещия си път в нощта.
Так-так, так-так, так-так.
Стъпките ми.
Продължават.
Вярвах си, препъвайки се в мрака.
Все така сам, все така нанякъде.
Нямах обаче ориентири.
Не знаех вече кой съм, откъде идвам и накъде отивам.
Изгубих се напълно.
Беше прекалено тъмно дори за мен.
Наоколо пищяха създанията на мрака или просто пищеше високото кръвно в ушите ми.
Край мен се редяха кошмарите на нощта, излезли сякаш от минали сънища.
Блъсках се в изоставени автомобили, трупове на бездомни старици, руини на недостроени билдинги, изгорели пожарникарски коли, сгазени кучета и неродени бебета, лющещи се аристократични фасади на сгради и рушащи се фасади на институции. Спъвах се в останките на недовършена инфраструктура, в останки от несбъднати мечти и несподелени любови, в собствените си преплитащи се крака и във вълмата токсична мъгла, стелеща се ниско над разбития паваж на улиците. Извървях безброй тъмни пътища за никъде, задънени улици и недостроени магистрали.  
Вървях и вървях по тъмния тунел.
Той беше дълъг наистина, този тунел, и наистина беше адски тъмен, точно така, както разказват всички, които са го извървели донякъде, но после са се върнали, след като са видели светлината в края му.
Беше дълъг и тъмен тунел, но в края му, уви, аз поне не виждах светлина.
А вървях дълго.
После просто спрях.
И нощта продължи и без мен…

Камен Петров   

четвъртък, 15 март 2012 г.

Глутница кучета


На моят приятел - кучето ми Флет... 

You used to say live and let live
You know you did
But if this ever changin' world
In which we live in
Makes you give in and cry
Say live and let die
Live and let die…
                     Guns’n’rosses  „Live and let die”

От една година ги гледам, псетата мръсни.
Видях ги как се появиха едно по едно. Наблюдавах как се плодят като виетнамци. Гледах ги като ровят по кофите, ядат, оплождат се, спят, чешат си бълхите и крастата, лаят по колите и плашат минувачите.
Не са безобидни помияри, казвам ви, това си е истинска глутница кучета. Седем парчета! И живеят на поляната на Кръговото движение до Дирекцията на полицията, точно под носа на ченгетата, под прозорците им.
Едни са дръгливи, а други – охранени, едни са проскубани, други – загладени, едни са дребни, повечето обаче са едри. Всички имат вътрешни и външни паразити. Всички имат зъби и нокти. Всички разнасят бяс, тении, кърлежи и кой знае какви още зарази, знам си аз, няма начин.
Никой обаче нищо не прави по въпроса.
Най-малко пък властите.
Вярно, за тази една година, тоя-оня самосиндикално се опита да се саморазправи с проклетата глутница кучета. Биха ги, трепаха ги, тровиха ги, стреляха ги, разселваха ги, кастрираха ги, по вестниците и в общината се оплакваха – няма измиране, братче! Оживяват, гадовете, ако лапнат отрова, блъсне ги кола или пък ги гръмнат. Връщат се, ако ги разселят или ги затворят в приюта. Раждат като разпрани, верицата им мръсна, дори и кастрирани – и аз не знам как…
Да живеехме в друго време и на друго място, ама на. Скочили едни природозащитници с жълто край устата, някакви журналисти, еколози и не знам какви още и грачат: „Спасете животните!”.
А стига, бе!
За нас, хората няма кой да помислили, че нямаме какво да ядем и ни пенсиите ни са пенсии, ни заплатите – заплати, ни за ядене има, ни за борчове, ни за нищо, за помиярите се загрижили. Приютчета като слънце им спретват, по киноложки изложби ги водят, дрешки им шият, по-хубави от моите, чувам и хотели за псетата имало даже и какви ли не още лиготии. Баровците се връткат със скъпи кучета, дето струват колкото гарсониерата ми, после им писва и ги натирват на улицата. Песовете от селата се мъкнат към кофите за боклук в града. На някоя пикла пекинезът народил шест парчета и вместо да ги издави – бам! – пет от тях навън…
Драйфа ми се, само като си помисля даже. Това триченето, дето го показваха по телевизията, или пък че на някакъв помияр му били отсекли краката, или че из парковете хвърляли отровни примамки - малко им е даже. Безименни, грозни, гадни твари! Навремето лесно ги оправяха псетата – с примка на шията, с 220 волта по жицата или с пушката в устата и толкоз.
Дебна ги аз тези помияри проклети вече повече от година, но вчера си помислих, че най-сетне им намерих цаката. Досега само плашеха и стресираха хората, но вчера нападнаха човек…

„Помощ, помощ! Нападнаха човека! Убиха човека!”…

След като по ред причини бях принуден да изляза на улицата – в буквалния смисъл на думата, да спя по входовете, да търся храна в кофите за боклук, да прося от минувачите и да крада по малко, за да оживея някак, изведнъж почувствах колко съм самотен. С кристалната яснота, която дава на мозъка глада, си дадох сметка, че всъщност съм бил самотен винаги, но едва сега го прозрях. Самотен съм бил като се раждам. Имах самотно детство, без братя и сестри. Самотен бях в училището и в университета, където винаги бях пръв и отличник, така че всички страняха от мен. Сам бях и в кариерата си, и в бизнеса по-късно, защото никой не обича успелите. Бракът ми също беше самотен, кратък и без деца, ожених се за една безмозъчна овца фригидна без амбиции, която ми отрови живота и не ми е изневерявала вероятно единствено с баща си…
Когато в един прекрасен миг, насред Кризата, всичко свърши изведнъж, когато си отидоха спокойствието, просперитета, бизнеса ми и парите, а с тях жената, бизнес партньорите и приятелите, когато пристигнаха данъчните и съдия-изпълнителите, едва тогава проумях какво е да си сам. А щом се озовах на улицата – как боли да си самотен.
На улицата открих и новите си приятели обаче.
Не, не другите клошари.
Не децата, които ми се присмиваха, ченгетата, които ме окошарваха, кръчмарите, които ме гонеха, дрогите, педалите или другите клошари, с които искам или не, делях вече живота си.
Говоря за кучетата.
Уличните кучета ме спасиха, когато бях на път да се предам, да полудея, да умра от срам и страх в съня си, да сложа край на живота си.
Живеех с тях, делях храната си с тях, правех си компания с тях, говорех с тях…
И уверявам ви, те ме разбираха!
Разбираха всичко, за разлика от хората. Гледаха ме с онези техни големи, топли, всеразбиращи и всеопрощаващи очи. Топлеха ме с телата си. Не се лакомяха за залъка в устата ми. Не ме ревнуваха, не ми завиждаха, не ме мразеха, използваха, крадяха, лъжеха или предаваха.
Годините ми сред уличната измет минаваха, но край мен винаги имаше по някое куче. Ако някой от приятелите ми си отидеше от студ, глад, старост или хорска злоба, го заравях тайно на „нашето” скришно място на брега на реката, там, под голямата върба, където вече има шест малки гробчета. После винаги се намираше поредното куче, жадуващо за топлина, близост и приятелство и … тръгваше с мен. Защото усещаха, че и аз жадувам за същото, може би…
Така открих Великолепната седморка.
Те всъщност си нямаха имена, разбира се, затова ги наричах на майтап така всеки път, щом се хвърляха върху мен с всичките си 28 игриви лапи, 14 искрящи от обич очи, със 7-те си любвеобвилни езика и 7-те си въртящи се от радост опашки. Бяха си групичка от седем сплотени кучета от самото начало и незлобливата шега с името на стария уестърн със Стив Макуин им доставяше удоволствие. Иначе дадох име и на всеки от тях поотделно, как иначе. Едрият рижав добряк с кафявите очи кръстих Флет, защото си приличаше като две капки вода с покойния ми златист ритривър от едни други времена. Малката черно-бяла хитруша кръстих Сара. Трикракият бандит с едното ухо, стана Джак Спароу. Край мен се навъртаха още Мечо /няма как/, Игривка, Веселия Роджър и Папи. Нали ви казвам, Великолепната седморка.
Бях късметлия ,че сме заедно, защото зимата се случи необичайно сурова и дълга, с рекордни минусови температури и голям сняг. Оживяхме някак до пролетта, по простата причина, че бяхме неразделни осмината. Топлехме се един друг, деляхме оскъдната храна от контейнери и подаяния, правехме си компания, разказвахме си смешки и им се смеехме сами… е, това последното го правех най-вече аз, разбира се, но и кучетата ми се смееха по своя си неподражаем начин – виждах го в светналите им очи, в усмихнатите им муцуни, в побеснелите опашки.
И ето вчера дойде и бе на път да си замине поредния ни монотонен ден на улицата. Прибирах се от обичайната обиколка по боклукчийски контейнери, задни входове на магазини и ресторанти и пунктове за вторични суровини, които представляваха „моя район” по неписаните закони на местния ъндърграунд. Великолепната седморка в идеален синхрон ме надуши, наскача от храстите на Кръговото пред Полицията, където се препичаше на слънце, докато ме няма и с радостен лай се втурна към мен, за да ми каже обичайното „Добре дошъл, приятелю” и да се сгуши върху и около мен, за да ме топли и през тази мартенска нощ. Тогава чух крясъците…

„Помощ, помощ! Нападнаха човека! Убиха човека!”…

Минувачите се затекоха в нестройна тълпа към групата кучета, които се бяха струпали върху човека на поляната. Всеки грабна в движение първото нещо, което му попадна пред очите – кой тояга, кой пазарската си чанта, кой паве, кой кол от ограда или просто скършен клон от близкото дърво. Хората крещяха, викаха, ругаеха, вкупом се нахвърлиха върху седемте бездомни кучета и започнаха да удрят, да ритат, да бият, да душат, да удрят, запъхтяни от усилието, от адреналина и от обичайната човешка злоба. Чакай, дръпни се малко, мама ти, дай да мина, кресна и случайно минаващ униформен, чиято смяна току що беше свършила, а той се бе запътил към къщи за обичайната гроздова със салатка пред телевизора, промуши някак ръката си със служебния пистолет сред мелето и натисна спусъка. Натиска го, докато патроните свършиха, после спря. Един по един будните граждани също престанаха да налагат с каквото им падне и се отдръпнаха встрани, дишайки тежко, разгърдени и разпасани, опръскани с кръв, косми, парченца кости и мозък, с накървавени очи.
После купчината натрошени кокали и сплъстена от кръвта козина се раздвижи и изпод телата на Флет, Сара, Джак Спароу, Мечо, Игривка, Веселия Роджър и Папи изпълзя един от известните градски клошари, за когото разправяха, че имал две висши, навремето бил голям бизнесмен, а бившата му жена – някаква миска, ама много хубава. Клошарят се отпусна тежко на изпотъпканата трева до труповете на кучетата, огледа се с невиждащи очи, вдигна някак свенливо умолително сплетените си ръце и промълви:
- Какво направихте бе, хора?... Защо?... Това са моите приятели… Радваха ми се… Защо?!…Та те просто ме топлеха…
Клошарят захлипа беззвучно.
Някой се изплю.
Тълпата смутено зашумя, после се разотиде тъй, както се беше събрала. Униформеният прибра топлия пистолет и се запъти към гроздовата, салатката и телевизора.
А клошарят се надигна и тръгна да търси лопата…

Камен Петров

P.S....................................................

вторник, 13 март 2012 г.

Златни години


На 86 години съм.
Професионален пенсионер, бивш учител по физика.
Живея сам-самичък в панелката от цели 23 години насам – откакто моята бабичка се спомина от скоротечен рак, Бог да я прости.
Сега си изживявам златните години в панелната гарсониерка в центъра на града, където отдавна няма жив човек, който да го е грижа за мен. Старите изпомряха с годините един след друг. Младите ги отвя вятъра в търсене на препитание към столицата или в странство. Останалите просто отдавна са забравили, че и мен ме има на този свят… все още… Нямам ни куче, ни котка, ни дори цвете в саксия на терасата, пък и къде ти да гледам живинки с тази пенсия, която и на мен самия не ми стига доникъде.
Не знам има ли криза на третата възраст, но ако има – в нея съм. А за всичко са виновни ОНИЯ, съседите ми от горния етаж. От години ОНИЯ ми тровят старините и живота. Вдигат дандания, цапат на площадката пред входната ми врата, кучето им лае непрестанно, правят си скандали през ден, а в другите дни имат гости до среднощ. Милиция съм викал навремето, после – полиция, оплаквал съм се на домоуправителя, докато още имаше домоуправители, жалвах се в общината, районното управление, разни комисии и НПО-та, по вестниците и кабеларките, къде ли не – нищо. Полза, знаеш никаква. В разграден двор живеем, момче, в загубена държава. Ни животът ни живот, ни управниците ни – управници, ни съдилищата ни - съдилища, ни нищото ни – нищо…
За проклетия, ОНИЯ почнаха и някакви преустройства там - горе. Тераси събаряха и  зидаха, други тераси „усвояваха”, да имало повече място, че се плодят като зайци, проклетниците. Къртиха, мазаха, осраха - с извинение, дето има една дума - пейзажа, ама на никой, освен на мен, не му пука. По стената на самотната ми вдовишка спалня потекоха талази мръсна вода. От тавана на терасата прокапаха пикнята и фъшкиите на немската им овчарка, дето си я въдят там, да пукне дано. Банята ми мухляса, а през голямата тръба в ъгъла над кенефната чиния – оная там, за мръсната вода, ОНИЯ почнаха да си изливат помията кажи-речи ежедневно, Бог знае защо…
Като видях, че оправия няма, че ни ченгетата, ни журналята са хукнали да ми помогнат, тръгнах да ги съдя тези мърлячи от горе, за съседите става дума. Заведох дело, наех си адвокат, платих си там таксите и хонорарите, колкото пари имах закътани в бели банки за черни дни и зачаках…
Чаках дълго, пък стар човек съм, не знам докога ще издаяня – току виж утре съм ритнал камбаната, че ОНИЯ отгоре да му ударят един кючек на гроба ми, мама им мръсна. Делото мина на първа инстанция, на втора мина, после онова леке – съдията, прас! – кой знае защо го прекрати. Дебил ли е по рождение, рода ли е с ОНИЯ отгоре,           пари ли му дадоха или адвокатът ми е некадърник, не знам. Съдията прекрати делото и толкоз. ОНИЯ се отърваха пак, а аз бях осъден да платя 500 лева съдебни разноски извън парите, дето ги наринах на оня задник адвоката, паричките, дето съм ги давал през годините за ремонти, нервите, дето всеки ден и всяка нощ ми късат съседите ми – изверги, и нервите, дето ми образува цялата съдебна, полицейска и правораздавателна система на тая смотана държава.
Туй, че съм дъртак и кокалите ме щракат ясно, ама сега ме защрака и главата чак от яд, а ей тука отляво на бузата усещам как ми играе едно малко мускулче, като в черно белите филми с Клинт Ийстууд навремето.
Тогава реших, че няма да ги дам тези 500 лева, дори и да ги имах.
Няма да ги дам на държавата и съда, да пусна ако го направя!
Щях да ги инвестирам в сивия сектор на икономиката, по-точно в услуга на малкия и среден бизнес в града, на който му викат „ъндърграунд”.
Затова отидох още следващата неделя на битака на Централния пазар, където ходя редовно от години и винаги намирам разни полезни джунджурии направо за без пари – я комплект поовехтели гаечни ключове, я „нова” брава за входната врата, я менгеме, я запазена табла за игра… Пенсионерски радост. Този път се зарадвах с една леко ръждива ловджийска пушка, двуцевка. Искаха и само 220 лева, взех е за 180. Увих я в чувала, който си бях приготвил по-отрано у дома и си се прибрах, куцукайки с бастунчето.
В гарсониерката хапнах малко хляб и сиренце, които полях с две чашки от онова наливното винце – пак от пазара, от бабичките дето си го купувам на черно. Изкъпах се, избръснах се криво-ляво, облякох си чистите дрехи, дето още бабичката ми, лека и пръст, ми ги беше скатала в гардероба навремето, за погребението, знаеш.
После се заврях в банята, седнах на един стол в ъгъла под мухлясалата тръба, запалих една цигара – от ония ръчно свитите, без филтър, с контрабанден евтин тютюнец дето са, и зачаках, както само аз мога, прегърнал пушкалото между краката си.
Точно като оня любимия ми писател от младите години – Хемингуей съм, викам си и пуша в тъмното, ама не съм прост като него, да се гръмна сам, неее – не на мене тия, ало, друго съм намислил аз, и се подсмихвам в мустака, дето го нямам.
Почаках така известно време ама не ми беше скучно, че за много неща имаше да мисля и да ги обмислям.
Когато чух изотгоре стъпките на ОНИЯ, се изправих, скърцайки в тишината със всичките си стави /от старост/ и с ченето /от яд/.
Изчаках да плиснат помията като всеки друг път в дупката над главата ми и тогава заврях дулото на ловджийската двуцевка в тръбата и натиснах едновременно и двата спусъка.
Право в мутрите им гадни, гръмнах, да знаеш, момче.
После се затътрих до телефона в хола и набрах 112.
То добре, че и него не са го откачили още за неплатени сметки, викам си, запалих нова безакцизна цигарка и пак зачаках…

Камен Петров