Родих се старец – ще умра млад...

На нероденото ни бебче /19 седмици in utero/:

Не прави така!

Те се чувствай по този начин!

Расти свободно и щастливо!

И – извинявай…

Когато майка ми наближавала последния стадий на онова блажено за всяка жена състояние, наречено бременност, била направо огромна. Не едра, пълна или дори голяма, както би следвало да се очаква от всяка една що годе нормална родилка в подобно положение, а именно ОГРОМНА.

Лекарите били, меко казано, озадачени. Бременноста напредвала нормално, а видеозонът показвал наличието само на един плод (по всяка вероятност от мъжки пол), когато дори от пръв поглед било очевидно, че един толкова... обемен корем, съдържа поне чифт силно развити близнаци.

(По-популярното мнение сред медицинските среди било обаче, че горката ми майка очаква между четири и пет на брой отрочета - четиризнаци, петзнаци или както там ги наричали - нямало абсолютно никакво значение)

Във всеки случай тя представлявала внушителна гледка. От скромните петдесет и два килограма (колкото тежала, докато била "непразна", както би се изразила баба ми, мир на праха и), през последните девет месеца тя била достигнала колосалната цифра от сто и дванадесет килограма, при едва сто петдесет и пет сантиметра ръст. Или - както смутено се опитвал да се пошегува баща ми: "Божичко, скъпа, ожених се за мотопедче, а сега си имам цял четиритонен камион!"

На хотелското бюро пред мен лежи една моментална снимка от онези изпълнени с трепетно очакване дни преди раждането, когато животът е бил по-прост, а надеждите - живи. Гледам я и ми е трудно да сдържа горчивата си усмивка. Изглеждат толкова невинни и... НЕЗНАЕЩИ.

Баща ми - леко оплешивяващ, слабоват мъж на тридесет и две; лицето му излъчва неосъзнатата, смешновата гордост на човек, който още не може да повярва, че именно НЕГОВОТО безобидно на вид семе е изиграло ролята на онзи тайнствен катализатор, "надул балона" до такива невероятни размери и превърнал една доскоро дребничка, миловидна жена във внушителна матрона с огромни гърди и практически неизчерпаеми резерви от необезмаслено мляко; ръката му неуверено е положена върху рамото на майка ми.

Тя се е сгушила в тънката си бледосиня рокля до него, но когато ги гледаш, имаш неволното чувство, че го задушава. Наистина е огромна! Гърдите и издуват лятната материя и (въпреки, че е непристойно един син да говори така за майка си), натрапчиво напомнят напомпаните със силикон бомби на някоя порно звезда. Коремът и изпъква под тях като крещящо свидетелство за успешни сексуални игрички и фактически заема цялата долна половина на тялото и. Очите и са блестящи и учудени, сякаш не е съвсем сигурна какво точно да очаква от всичкото това изобилие, което сега е плът от нейната плът и кръв от нейната кръв...

Напълно я разбирам. Напълно ГИ разбирам.

Блажени са низшите духом, защото тяхно е царството небесно. Амин!

Лекарят, който израждал майка ми, бил опитен гинеколог със солидна практика, но дори и той едва не получил истеричен припадък, когато след близо дванадесет часовите родилни мъки видял това, което с негова помощ се било появило на бял свят от очевидно бездънната утроба на майка ми. Във всеки случай малко му оставало. Сестрата естествено припаднала.

Баща ми - вече на преклонна възраст, когато му оставаха едва по-малко от два месеца живот, се реши да ми разкаже - и то доста мъгляво, по характерния си усукан начин, за "щастливото събитие". Ето какво ми каза той, докато старческата му, напълно оплешивяла глава се тресеше върху пилешкия врат - колкото от тежестта на всичките му седемдесет и три години, толкова и от прекомерната възбуда, която спомените неизменно предизвикваха в него:

- Вече се бях побъркал от притеснение и се питах как, мамка му, ще изхранвам всичките тия малки човечета, които очевидно всеки момент се канеха да изригнат от корема на майка ти - лека и пръст, щото дори и за прост човек като мен беше повече от ясно че корема и е по-голям от някой проклет селски обор. Та това си е цяло отделение от детската градина, мамка му, казвах си и пресмятах наум какво по-напред да продам, че да смогна да накупя по няколко комплекта пелени, ританки и биберони, и от всичките му там подобни дивотии. Страшна работа, казвам ти! Попотих се, ей! И тогава най-сетне се чу едно силно "пльок!", и дъртата брантия - сестрата, припадна. 

Бре, викам си, мойта е родила нещо я рогато, я с две глави, щом и на докторчето му се разтрепераха гащите... Ама нали съм вече баща - мечка страх, мен не страх, приближих се и надникнах над рамото му... Майка ти лежеше като изпихнат балон на докторската кушетка, а между неприлично разкрачените и крака имаше цяла локва от кръв и от онуй лигаво нещо, дето докторите му викат родилна течност. В локвата мърдаше и се мъчеше да се изправи на хилавите си, космати крака, Нещо сбръчкано и поне пет пъти по-голямо от което и да било нормално бебе. Беше сбръчкано... и плешиво... и имаше набола посивяла брада; кашляше... Стори ми се, че ще припадна! Все едно видях покойния си дядо, мамка му, а не току що родения си първороден син. Във всеки случай докторът не го потупа по дупето, за да проплаче, както си му е реда. В туй време той беше прекалено зает да повръща в мивката. Като че плачеше...

Е, приятно ми е - това съм бил аз.

След като първоначалният шок поутихнал (ако въобще е възможно шок от подобно естество някога да утихне), ме подложили на безкрайни серии от опити, тестове и прегледи, докато щастливата родилка кротко вегетирала в благословеното неведение на транквилантите, а баща ми обилно поливал "радостта" от първородния си син  из всяка от известните му кръчми в града. Екипи световно известни светила в медицината от цялата страна и чужбина в продължение на седмици денонощно си блъскали главите над "безпрецедентното чудо на природата", както евфемистично го наричали - тоест над мен, но доколкото разбирам, без особен успех. Сигурно не една и не две научни степени са били раздадени при усилената работа над "моя" случай и не са били малцина мъдреците, които са променили из основи научните си принципи, след като са се "запознали" с моя милост... Въпреки, че от морални съображения, събитието не било разгласено на широката общественост и на средствата за масова информация, то в професионалните среди името ми години наред не ще да е слизало от устата на лекари, доценти и професори, за медицинските сестри да не говорим...   

Известен човек съм бил по онова време, ха-ха.

Цялата дандания продължила дотогава, докато баща ми един ден все пак не изтрезнял и сред адските мъки на жестокия махмурлук, който бил успял да си докара, не решил че е време да вземе нещата в свои ръце. Баща бил все пак. Подписал купища молби и декларации, отхвърлил десетки предупреждения, увещания и завоалирани заплахи, и един прекрасен ден в началото на лятото - под очевидно неодобрителния поглед на Медицината, успял да прибере мен и майка ми на сигурно място в къщи.

Не ще да е била лека работа.

По-късно, малко преди да умре в пълно съзнание в студеното си вдовишко легло, той ми призна, че предварително бил обмислил всичко. Напуснал без предупреждение доходната си работа в града, набързо (и навярно на загуба) продал къщата, за която бе блъскал толкова години - заедно с цялата и покъщнина, и купил - с любезното съдействие на един свой бивш съученик, сега посредник на недвижими имоти, нова - почти в другия край на страната, където - казваше той: "бях сигурен, че дори и телевизия няма”. Е, телевизия имаше, но всичко останало минало гладко и то по начина, по който го бил замислил. Натоварил малобройното си (но уникално, ха-ха) семейство в старото комби, и - търсейки сигурност и анонимност срещу любопитството на света, заминал завинаги от родния си град, за да заживее един нов живот, пълен с несигурност и (неприятни) изненади.

(Не написал книга за мен, която да се продаде в милионен тираж. Не ме продал за пет цифрена сума на някой от водещите ежедневници, за да стоя седмици наред без конкуренция на първа страница, а той да си купи двуетажна къща на крайбрежието, където на воля да мисли над въпроса, дали си струва след всичко това, да "опитат" отново с майка ми. Дори не ме цанил в някой пътуващ цирк, където щели вместо него да се грижат за прехраната ми - наред с лъва, маймуните и малкото говорящо прасе от остров Занзибар... Бил е човек с чувство за отговорност и това му изяло главата в края на краищата).

Представям си какво е изпитал, когато е пристигнал в малкото заспало градче, сгушено като отритнато сираче в полите на планината. Не ще да се е чувствал изпълнен с надежда и щастие, застанал насред малката четиристайна къщурка, в която дори и водата във ваната миришела на чуждо, и където - обзалагам се, не се е почувствал у дома си до края на дните си.

Предполагам, че дълбоко вътре в себе си - дори и без истински да го е  съзнавал, си е направил автоматично "годишния баланс".

(В продължение на повече от единадесет години беше работил като главен счетоводител в една от водещите застрахователни фирми в страната и мисля че въпреки всичко, което преживя след това, си остана счетоводител до края).

Ето какво ще да се е въртяло в объркания му мозък, докато високопланинските борове недружелюбно шушнели отвъд затворената врата на новия му дом, а сиамският котарак (и той като него - типичен гражданин до мозъка на костите си), с дебнеща стъпка разучавал наоколо, предчувствайки богатия улов от провинциални птици и катерички, които беззащитни го очаквали навън:

ЗАГУБА :

1/ Добре платена работа с реална възможност за изкачване на йерархическата стълбичка .

2/ Големият град, с всичките му развлечения, удобства и добри ресторанти.

З/ ДУШЕВНО СПОКОЙСТВИЕ.

4/ Една двадесет и две годишна секретарка от съседния отдел, която бурно се отдавала на сексуалните си фантазии.

5/ Бинго залите.

6/ Множество други дреболии, без които живота губи голяма част от очарованието си.

 ПЕЧАЛБА :

1/ Новородено - пол мъжки; видима възраст 70-75 години; ръст 161см., тегло 43 кг.; без зъби, без коса, но затова пък с разкошна бяла брада.

2/ Една хронически надрусана от успокоителните съпруга, която все още е на крачка от умопомрачението винаги, когато зърне рожбата си.

З/ Стара ветровита къща, забита на "задника на географията", както самия той обичаше често да казва.

4/ Без време побелели коси.

5/ Язва.

6/ Никакъв шанс за работа по специалността си.

Мда… Не ще да е била розова картинката .

Бил е сам самичък там - с планината и с нас: майка ми - блуждаеща и решително отказваща да проумее нещастието си, кандидат-наркоманка, и аз - новородено седемдесет и пет годишно сбръчкано старче, което примлясква с беззъбата си уста в ъгъла в очакване на кашичката си.

- Не можех да повярвам, синко.- казваше ми вече по-късно той, когато нещата долу-горе се бяха нормализирали - Не можех да повярвам на очите си, а още по-малко пък на приказките на всичките тия доктори и докторици, дето ТОЛКОВА те искаха, за да изследват урината ти, да човъркат мозъка ти или каквото там, мамка им, искаха да правят с теб... В края на краищата ти беше плът от моята плът и кръв от моята кръв! Беше си съвсем истински, нищо че изглеждаше малко… ъхм... старичък...

Старичък, ха-ха. По моите скромни изчисления, при раждането си съм бил с някакви си осемнадесет години по-възрастен от собствения си дядо.

Както и да е, колкото и невероятно да звучи, нещата лека-полека навлезли в коловоза на ежедневието. Баща ми и дори така обърканата ми майка постепенно се примирили с участта си (поне донякъде) и започнали да се учат да свикват с мен. Да свикват със старческата ми тютюнева кашлица рано сутрин (пропушил съм, поне според баща ми, още през първата седмица след раждането - не е зле за пеленаче, а, ха-ха); да свикват със звука, който издавали тътрещите ми се по пода, подути от артрита крака, когато куцукайки, съм прекосявал кухнята на път за тоалетната отзад; да свикват с мисълта (сама по себе си вече достатъчно налудничава), че ще трябва да прекарат остатъка от живота си с едно плешиво, склерозирало старче, което дори не можело успешно да сдържа газовете си, и което всъщност по едно злощастно стечение на обстоятелствата е техен първороден син. Край на гостите, пикниците, оживените ресторанти. Край на приятелствата, предполагащи излишни интимни въпроси. Вече си имали Нещо, което трябвало да държат далеч от хорските очи и това не било току що изровеното съкровище на Али Баба, нито прекрасна принцеса, чиято хубост повяхва от всеки чужд поглед. Бил съм аз...

Горките хорица!

- Всъщност, като се замисля, не беше чак толкова лошо... - припомняше си много години след това баща ми в пристъп на меланхолия, несъзнателно опитвайки се да разкраси неприятния спомен - Не по зле например от това да имаш астматично куче или тъща-епилептичка... По едно време дори започна да ни се струва, че чисто и просто живеем заедно с любимия си дядо и всичко някак си започна да се нарежда от само себе си... Само дето дядовците обикновено остаряват и си отиват, докато ти...

Да де. Докато аз...

Тъкмо когато животът им започвал поне донякъде да добива очертания и новите ежедневни неприятности постепенно се превръщали в навици под безмилостния натиск на рутината, една прекрасна утрин, шест месеца след моето раждане, баща ми забелязал първите признаци на Промяната.

Бил един от онези слънчеви дни в средата на октомври, когато слънцето за последен път през отмиращата година запалва стъклата на прозорците, а позлатените от диханието на есента листа тихо валят наоколо като уморени от любов пеперуди. Синевата на небето се къпела в леки бели облачета, а неуморните катерички сякаш струпвали всичките орехи на света, готвейки се за дългата високопланинска зима. Хризантемите ухаели.

Баща ми (който след дълги колебания бил започнал работа в местната мебелна фабрика в края на лятото), както винаги станал в шест без десет и се отправил към банята, докато майка ми слагала масата за закуска. Не знам откъде е намирал сили в себе си да свирука, но той наистина си свирукал, докато се бръснел на малкото запотено огледало в банята (ако може въобще да се вярва на спомените на един седемдесет и три годишен старец, комуто предстои да умре в близките два месеца от церебрална парализа).

Все още се бръснел, когато в банята съм влязъл аз и с пъшкане съм се наместил на тоалетната чиния. Дотук нищо необичайно, тъй като и в нашето семейство, както предполагам и в милиони други, било нещо нормално двама души от домакинството да вършат паралелно всеки своята си работа в банята - дотолкова съвместното съжителство премахва задръжките в съвременния човек. Още повече, че аз - като склерозирал немощен старец, обикновено съм се нуждаел от странична помощ при задоволяването на естествените си нужди, тъй като ми липсвала елементарна сръчност в боравенето с тоалетната чиния и с водата в казанчето.

Странното започнало, когато в запотеното от дъха си огледало, баща ми видял как - вече свършил "работата си" на чинията, съм използвал СТАРАТЕЛНО рулото тоалетна хартия, след което съм я пуснал ТОЧНО в кошчето, поставено за тази цел до краката ми. Изумен, все още със забравената самобръсначка в ръка, той наблюдавал как закопчавам САМ гащите си,  а след това пускам водата в казанчето ДОТОГАВА, ДОКАТО било нужно.

Нямало ги изпоцапаните пръсти, несръчните движения на вдървен полуимбецил или гузният поглед на хванато в провинение куче. Дори не съм приказвал сам на себе си, както обикновено, когато съм вършел нещо, каквото и да било то.

С други думи "бебето" вече прохождало...

- Добрутро, тате... - профъфлил съм с хритящия си старчески глас аз, след което съм закуцукал към кухнята за редовната си сутрешна овесена кашичка, оставяйки бедния човек безмълвен, все още втренчен в собственото си полуобръснато отражение в огледалото, докато веселото бълбукане на водата в казанчето огласяло малката баня.

Вече не си свирукал.

То нямало и за какво.

От този ден нататък на двамата с майка ми им били достатъчни седмица-две на слухтене, коси погледи и мрачни догадки, за да се уверят окончателно в това, което вече подозирали. Били създали, Бог знае защо, не просто един сенилен старец с отвратителни навици и беззъба фъфлеща уста, но и старец, който с всеки изминат ден все по-бързо и по-бързо се ПОДМЛАДЯВАЛ.

Синът им се завръщал към началото!

Това не било радостна новина.

Наистина на фона на първоначалния коварен удар, който съм им нанесъл със самото си противоестествено раждане, необяснимите обратни процеси, които - както изглежда, протичали в тялото ми, били направо дребна работа, по все пак... Цялата история все повече и  повече заприличвала на нелеп фарс, а краят му никакъв не се виждал... Какво бихте си помислили вие, ако изведнъж изкуфелият и полупобъркан старец, с чието безмълвно присъствие почти сте свикнали, така както човек свиква с присъствието, да речем, на дъбовата маса в трапезарията, започне да рецитира мръсни веселяшки стихчета на закуска или да пее кънтри песни под душа в банята три пъти седмично, при положение че доскоро се е къпел веднъж в месеца и то с ваша помощ? Какво бихте казали, ако седемдесет и пет годишният ви, почти напълно безполов дядо внезапно получи ерекция, докато гледа по телевизията играещите аеробика невръстни момиченца, на които дори и вие самия гледате просто като на деца, каквито всъщност са? Как бихте реагирали, ако ден след ден наблюдавате как бялата доскоро четина по старческите му бузи постепенно потъмнява, за да добие накрая здрав махагонов оттенък, докато вашата собствена брада неумолимо сивее, и как напълно плешивото му до вчера теме се покрива с коса?

Мисля, че не е било приятно преживяване.

Както и да е. Родителите ми преглътнали и това. Сметнали, че щом Господ е решил да ги накаже със син, който се е родил на възрастта на дядо си, то Той може и да го върне към младостта, щом такава е волята Му. А и без това едва ме били измъкнали от лапите на Науката, Информационните Средства и Цивилизацията, така че преценили за най-правилно да оставят нещата такива, каквито са. Божа работа! Това било ТЯХНО дете, ТЯХНА грешка, ТЯХНО решение. Божието наказание дори било ТЯХНО! Ето един показателен пример за това, как Съдбата с едно помръдване на вездесъщия си пръст, превръща рационални до мозъка на костите си хора във фаталисти.

Дните отминавали. Те остарявали. Аз съм ставал все по-млад.

Горе-долу от това време са и първите ми по-свързани спомени. Малката дървена къщурка, сгушена в полите на планината; отпред - старото комби, което все още успешно играеше ролята на единствената ни (с изключение на телевизията и телефона, разбира се), що годе постоянна връзка с цивилизацията. Наоколо - докъдето поглед стига - дървета; нейде далеч долу, на около три километра по лъкатушещия, бял от прахоляка, тесен селски път, се червенеят покривите на малкото миньорско градче, в което баща ми изкарваше хляба на семейството, вършейки нискоквалифицирана, безперспективна работа в местната мебелна фабрика  Тихо е.

Животът тук горе беше прост. Случайни минувачи нямаше. Само от време на време пъргава като вятъра катерица прекосява тясната просека между вековните борове или натежала от смола шишарка тупва меко на покритата с килим от борови иглички земя. Небето беше близо, а хората – далеч.

Бремето течеше безметежно. Сутрин след закуска (когато баща ми отдавна вече бе поел към работа), сядах на припек пред миниатюрната веранда (или до малката кухненска печка, когато зимата стегнеше в снежен похлупак околните склонове) и четях безразборно и жадно купищата събирани през годините книги. Четях и пушех. Четях и ядях. Клечейки на тоалетната - отново четях. Това ми беше цялото образование. Дните ми минаваха в четене, а нощите - в накъсан старчески сън (постепенно - все по-спокоен и дълбок), придружен от често ходене до "едното място". Добре ми беше. Бях облечен, нахранен и имах чудесно средство за убиване на времето. Минавах през живота си глух и сляп (тогава наистина не ще да съм бил съвсем наред със слуха и зрението, ха-ха), доволен че съм жив и че никой не ме безпокои никога за нищо. Възраждах се! С всеки изминал ден се чувствах все по-жизнен и по-уверен в себе си;  без учудване наблюдавах как привичната старческа немощ незабележимо напуска тялото ми,  а не след дълго вече ми се налагаше сутрин пред старото огледало в банята старателно да приглаждам сгъстяващата се на темето ми коса - в началото лека и бяла като януарски сняг, а с всяка изминала година - все по-тъмна и гъста. Гърбът ми се изправяше, игнорирайки напълно унизителната дъга на старостта, а очите ми сякаш наново проглеждаха. Чудесно!

Междувременно нещата около мен са се променяли.  Близките ми остарявали под тежките удари на живота с мен, сякаш старостта - напускайки безвъзвратно моето пробуждащо се тяло, е търсела нов благодатен пристан, където да прислони древните си кости. Косите им побелявали, а лицата им се покривали с бръчки; животът им си отивал неусетно - сив и безнадежден, какъвто щял и да си остане до края. Тогава не бях много склонен да отдавам голямо значение на това , но сега като се замисля - било е очевидно.

Спомням си майка си: крехка, тиха женица, която с блуждаещ поглед неизменно просто ПРИСЪСТВАШЕ наоколо, готвеше, чистеше и никога нищо не искаше  от живота. Беше се превърнала в жалка карикатура на типичната домакиня - с бледи, хлътнали страни и провиснали небрежно коси, вечно в старата си домашна престилка, чезнеща под робството на Нейно Величество Къщната Работа. Надали са били изминали и петнадесетина години от раждането ми и тя е била на не повече от четиридесет-четиридесет и две, но вече изглеждаше като шестдесетгодишна.

"Добро утро, скъпи ..."

"Извинявай, драги, би ли ми подал солта, ако обичаш ..."

"Ще си лягам вече, миличък..."

"Какво четеш днес, скъпи..."

Никога не ме нарече "сине". Никога не ме погледна в очите.

(Чудя се само откъде намираше всичките тези благозвучни, ненараняващи думи-заместители, с които сякаш искаше да прикрие, да заличи завинаги вината си пред мен и пред света, да се отрече по възможно най-безболезнения и деликатен начин от срамната си връзка с това Нещо, която тя самата бе вкарала, нищо неподозираща и млада, в живота. Божичко, имала е нужда от цял четиритомен речник по евфемизъм, ха-ха.)

През цялото това време тя страдаше. Страдаше тихичко и незабележимо, така както умеят единствено деликатни и нараними хора като нея. Болеше я. Горката, тя обвиняваше себе си за всичко и никога, никога не почувства нужда да събере сили и да прокълне за нещастието си мен, Господ или целия зъл и греховен свят, където бе преживяла в кротко щастие едва двадесет и седем години, преди отгоре и да се изсипе целия огън и жупел на земния ад.

Няколко месеца по-късно (как само лети времето), тя окончателно полудя. Не можа да преживее всичко това, което - както си мислеше - по нейна вина се бе изсипало без предупреждение от утробата и, а сега на всичкото отгоре набираше сили и младееше, докато самата тя и любимия и съпруг ден след ден се състаряваха и чезнеха от нерви, угризения и от безжалостната тежест на годините. И успокоителните си казаха тежката дума (към края на съзнателния си живот моята майка посягаше по-често към аптечката, отколкото ветеран-наркоман - към своята спринцовка).

Една вечер в началото на май - когато по силата на сбъркания календар, по който течаха дните ми, аз съм бил вече едва на шестдесет, тя си легна както винаги - все същата тиха, примирена четиридесет и две годишна женица, а на сутринта се събуди освирепяла от ужас вещица, чиито отчаяни вопли за милост кънтяха в ушите ни дълго след като безличната като Съдбата кола на "Бърза Помощ" я отведе съпротивляваща се надолу по черния път, за да изчезне завинаги от живота ни... Никога повече не я видях.

Застанал с лице към издигащото се слънце на късната утрин, баща ми дълго гледа след линейката, а смъкнатите му ниско рамене чертаеха дъгата на отчаянието. Изглеждаше съсипан и някак... смален. А бе едва на четиридесет и седем. Хлипаше.

- Отиде си нашата майчица, синко...- задавено промълви той и ме прегърна безпомощно през рамо - Отиде си.. Ще ни липсва...

На мен не ми липсваше. Току що бях открил, че съм получил ерекция, а събитие от подобно естество бе все още рядкост за мен - посрещах го с фанфари и духова музика, а не със скръб по който и да било, дори и по родната си майка. Ако трябва да съм искрен, ръката ми беше тикната дълбоко в джоба на панталона; играех си.

- Ще ни липсва...- съвсем ненужно според мен повтори баща ми, а сълзите кротко се лееха по рано състареното му лице.

Бог да ми прости - на мен не ми липсваше. Още не можех да се нарадвам на събуждащата се дълбоко вътре в мен мъжка сила, която разпращаше като радиосигнали силни тръпки по цялото ми тяло - от върха на пръстите на краката ми, до сухите ми, заинтригувани очи. Усещах гордост.

(А сега ми липсва. Божичко, колко много ми липсва! Къде си, мамо?!)

Двадесет и две години по-късно получихме кратко стандартно съобщение от санаториума, в който държавата я беше настанила (ние нямахме достатъчно средства за това), че е починала - сама в бялата си, тиха стая, като крещяла безспир една-единствена дума. Викала:

- Сине! Сине! СИНЕ!

И така - чак до края.

Дали ми е била простила? Или - напротив? Спи спокойно вечния си сън. Липсваш ми, мамо ...

Всъщност, след като майка ми попълни безкрайния Каталог, в който Господ събира отклонилите се от стадото овце, животът ни не се промени кой знае колко. Баща ми все така ходеше пет дни в седмицата на работа, а аз си прекарвах страхотно в четене и в безгласно възхищение от набиращото си сили тяло. Откровено казано, интересувах се повече от досадните си хемороиди, които от ден на ден ме безпокояха все по-рядко,  отколкото от неочакваната загуба на майка си.  Бръчките, които - сякаш докоснати с вълшебна пръчица, изчезваха една по една от лицето ми, ме занимаваха повече, отколкото безполезните размисли относно нейната нерадостна съдба. Дано Бог ми прости това. Единствената по-забележима разлика (поне за мен), бе,  че татко започна да готви и ястията станаха по-безвкусни и еднообразни. Не го биваше много за готвач, ха-ха.

Времето все така с безразличие си течеше. Баща ми работеше, спеше, ядеше и... нищо повече. Аз възмъжавах (ама че думичка, ха-ха). Чувствах се все по-силен, все по-млад. Някак си от само себе си открих и удоволствието от алкохола, тъй като и черният ми дроб постепенно закрепваше - имах си вече нов приятел. Все така четях. Не беше ми хрумвало, че съм самотен и че до края ще си остана такъв, чак докато не настъпи петдесет и петия ми рожден ден (или - ако предпочитате - двадесетия, но отзад напред), когато за пръв път излязох от принудителното си уединение.

Тогава баща ми ще да е бил на петдесет и две - оставали са броени месеци до деня, в който - по неестествените закони, по които се развивах, баща и син щяха да се срещнат за един кратък миг, в която биологичната им възраст щеше да съвпадне - нещо иначе немислимо по законите на природата. Без да си даваме вид, че изобщо някога мислим за това, и двамата доста успешно се правехме, че това е нещо, което ни най-малко не ни засяга. Сякаш се отнасяше за някой друг.

("Хей, докторе, я го виж оня там - до мен, другия... Нещо май не му е добре, ха-ха.")

Отново беше първи април. Беше пролет. Растях. На петдесет и петия си рожден ден вече тежах седемдесет и два килограма и ръстът ми надхвърляше метър и осемдесет. Бях горд със себе си.  

Какво постижение, а?

("Сякаш Господ НАИСТИНА си е направил някаква безвкусна шега с нас - казваше понякога баща ми, когато онази игрива субстанция в чашката надделееше над иначе сдържаните му чувства - Да се родиш ТОЧНО на първи април, Божкеееее!”)

На петдесет и петия си рожден ден за пръв път слязох в града. Дотогава единствените чужди хора, които бях виждал (и които ме виждаха), бяха пощенският раздавач и случайни ловци или дървосекачи, които епизодично минаваха през земята ни, и които нямаха каквато и да било причина да проявяват някакъв интерес към мен. Не им обръщах внимание. Не ми беше притрябвала компанията им. Имах си книгите, ерекцията и затихващия си старчески колит, ха-ха.

Когато слязохме от комбито посред главната улица на градчето, сякаш попаднах в един нов свят. Замаях се целият от новите възприятия, миризми и разнообразни шумове, които се втурнаха от всички страни към мен. Възбудих се! Огледах се като някой дивак, попаднал за пръв път в лапите на Цивилизацията (както и си беше до известна степен). Коли профучаваха, деца и групички кикотещи се млади момичета сновяха по тротоарите, реклами примамливо проблясваха по цялото видимо протежение на улицата, предлагайки ми всички чудеса на земята. От отворената врата на някакъв бар се носеше силна музика и заразителната глъч на множество надвикващи се гласове, сякаш свидетелстваше за цялото това веселие, което до този момент на безпросветно отшелничество безвъзвратно съм пропуснал.

Животът кипеше край мен, а аз стоях там - сам насред тълпата, и се оглеждах втрещено наоколо - един младеещ петдесет и пет годишен мъж, който си нямаше никого на този свят, с изключение на съсипания си от мъка и неблагодарна работа баща. Изведнъж се почувствах самотен. Мама ми ЛИПСВАШЕ.

Почувствах сълзи в очите си.

- Хайде, синко... - рече меко баща ми и приятелски ме потупа по рамото, сякаш прочел мислите ми - Да отпразнуваме случая, а?

Седях на дългия, сякаш безкраен бар плот и не можех да повярвам на очите. По дяволите, та аз се намирах в ИСТИНСКА кръчма! С истински лавици зад бара, обсипани с не по-малко истински бутилки алкохол; с истински стопроцентови пияници по столовете и истински голям стенен часовник, окачен над истинския билярд - точно както го бях гледал стотици пъти в оня стар филм - "Бар Наздраве".  

Страхотно! Къде, по дяволите, съм се крил досега?! АЗ ЖИВЕЕХ!

- Дай още две от същото, мой човек. - свойски поръча баща ми и барманът напълни чашите ни без да бърза, и се облакъти на тезгяха срещу нас.

- Наздраве!... Няма ли да ме запознаеш с приятеля си? Май не е от тия места, а?

- Ъъъ... това е брат ми, запознайте се... - смотолеви баща ми, а грубата плетеница от бръчки по лицето му сякаш побеля и се вдълба по-навътре в кожата .

Горкият, никога досега не му бяха задавали пряко подобен въпрос и наистина го хванаха по бели гащи. Така както вървяха нещата, беше ясно, че след някоя и друга година щеше да се наложи да се местим оттук - няма нищо толкова силно, проницателно и вечно като любопитството на провинциалиста. Все пак не можеше вечно да ме крият. При всеки случай, въпросите от този ден нататък щяха да се роят като гъби след дъжд. Рано или късно трябваше да се махнем  и за баща ми  това беше точно толкова ясно, колкото и за мен. Или може би в крайна сметка просто трябваше да си подготви цял наръчник от разнообразни отговори, които безотказно да му служат цял живот при случай като този. Днес: "Това е брат ми". Утре: "По-малкият ми брат". След десет години: "Синът ми"... А след двадесет? След тридесет? "Запознайте се - това е новороденият ми внук", а? Ха-ха...Но никак не беше смешно. Тъжно беше.

От този ден нататък все по-често започнах да се замислям за самостоятелен живот. Усамотението и убийственото еднообразие на дните ме изгаряха. Чувствах се все по-самотен. Мамка му - чувствах се ЕДИНСТВЕН!

Сиамският котарак отдавна бе умрял от старост в съня си. Години след неговата смърт покрай нас се бе завъртяло едно любвеобвилно шарено кутре с неустановена порода, в което всички безусловно се влюбихме; кутрето вече го нямаше - неусетно се бе превърнало в петнист, раздразнителен пес на преклонна възраст, който един слънчев септемврийски ден преди три години просто се гътна и умря - с грозно оголени зъби и изпружени към ясното есенно небе крака, така както лочеше ежедневната си попара от малката порцеланова купичка, която поставях всяка сутрин за него до задната врата. Сега двата малки гроба се гушат дискретно в подножието на величествения бор, който расте досами верандата, като нямо свидетелство за преходността на живота.

Никога не бях имал баби и дядовци, а и щеше да бъде нелепо да казвам “дядо” на човек, който фактически е мой връстник или да наричам “баба” жена, която при по-други обстоятелства сигурно щях да свалям в бара.

Мама без предупреждение си беше заминала.

Баща ми уверено вървеше по нейните стъпки.

По дяволите, всички ме мразеха! Всички ме изоставяха и изчезваха... някъде. Всички дезертираха! Дори и моят стар, верен, непридирчив баща се канеше да поеме пътя си към Небитието - днес или след двадесет години, какво значение имаше. Ами аз? Какво ще стане с мен? Хей, има ли някой там? АМИ А3?!

Нямаше кой да ми отговори.

Навързани в сляпа верига, дните и нощите се влачеха мълчаливо край мен, сезоните кротко променяха декора, а всяка нова година отнемаше от силата, свежестта и волята на баща ми, и ги трупаше върху мен - неговия сбъркан син, все едно бях някоя проклета снежна топка, която след всяко поредно търкулване става все по-силна и по-красива.

Нощ-ден... нощ-ден... нощ-ден...

Пролет... Лято...  Есен... Зима...

И отново.

И отново.

И отново.

Всичко се повтаряше; всичко бе различно.

Усещах, че накрая ще се побъркам. Казах си: "Хей, ти, чудо на природата, как ще я караш? Какво си ти? Защо си?”. И т.н."... Не знаех.

Реших, че ще  остана до край до бедния си, стар баща, който просто се топеше пред очите ми (отдавна не се нуждаех дори от очила), а едва след това ще мисля за себе си. По дяволите, дължах му поне това! Това бе най-малкото, което можех да направя за него, след всичко, което му бях причинил. Моите пориви за пълноценен живот трябваше да отстъпят пред синовния дълг, който някак си от само себе си се бе пробудил в мен с напредването на годините.

Случайно бях попаднал на една книга на Джани Родари, в която се разказва историята на едно добросърдечно малко момче на име Джеронимо, чиято съдба - подобна на моята, а всъщност толкова различна, ме трогна до сълзи. Отново и отново препрочитах тази книга. Вярвах и. ТРЯБВАШЕ да и вярвам... Все още я пазя - ето я пред мен на бюрото - овехтяла и изпомачкана, но все още скъпа на сърцето ми, и такава ще си остане до края. Тя се превърна в моята настолна книга, в моята Библия...

Не ми помагаше много. Сивата река на времето все така монотонно се нижеше покрай мен, а аз пълзях по брега и се завръщах към ИЗВОРА. Изход нямаше.

Бях на четиридесет, когато за пръв път спах с жена. Мъжката ми сила беше в разцвета си. Полът си искаше своето.

Нямаше фанфари, нито пък оня лек слънчев удар, придружен със сърцебиене и изтръпнали пръсти на краката, наричан още любов от пръв поглед. Тя беше застаряваща, леко кривогледа проститутка, която веднъж забих в една кръчма, където в последните години все по-често се отбивах, за да пийна две-три, преди отново да се прибера в нашата тиха къщичка в планината.

(Баща ми вече не можеше. Гонеше седемдесетте и черният му дроб не беше същия като едно време. Познавах добре това чувство, ха-ха. Отдавна вече не ходеше и на работа).

Проститутката беше пияна. Всъщност беше по-пияна и от мен. Зле изрусената и коса висеше на фитили пред лицето и. Задникът и беше огромен - съвсем не като на тия сексапилни, разгонени, едрогърди мацки по кориците на списанията, които напоследък обичах да разлиствам в дългите си самотни нощи. Миришеше.

- По кой начин искаш да го направим, малкия?- запита без особен интерес тя със сипкавия си, съсипан от алкохола и тютюна глас, и сръчно изу евтината рокля през главата си.

В първия миг се вцепених. Стори ми се, че МОЕТО МОМИЧЕ има три гърди (а на всички снимки, които бях разглеждал, ТЕ имаха само по две!). Оказа се, че третата "гърда" е всъщност увисналата и двойна гуша. Просто пренапрегнатите ми сетива ми играеха номера. Задникът и наистина беше огромен... и увиснал... и обсипан с релефна плетеница от тлъстини, които бавно и с увлечение бе трупала през всичките тези години с вирнати крака. Космите и бяха прекалено много - бодеше ме. Ръцете и се оказаха къси и груби. Имаше разстояние между зъбите, достатъчно да бръкна през него с ръка и да измъкна навън фъфлещия и, надебелял от алкохола език.

Беше фантастична!

Тя ме изсмука, съсипа, възкреси. Разказа ми игрите, мръсницата. В мръсната задушна стаичка на евтиния хотел в покрайнините на градчето изживях най-страхотния си, земетръсен, неконтролируем оргазъм, какъвто никога повече след това нямаше да изпитам с друга проститутка, никога веч, никога веч, независимо колко по-млада  красива или опитна беше тя.

(Винаги след това ходех при проститутки. Никога не посмях да си имам "свое" момиче. Никога нямаше да имам семейство. Никога нямаше да имам деца. "Чук и чао", както казват моряците, беше моята орис в любовта. Никакво обвързване, въпроси или обич - само секс... Е, и понякоя и друга болест от време на време - просто жалка цена за няколкото часа взаимност, които периодично си осигурявах с парите си)

Баща ми умря в едно дъждовно мартенско утро в началото на пролетта , само две седмици преди тридесет и четвъртия ми рожден ден. Беше на седемдесет и три. Всъщност, въпреки всичко, доста беше поживял (но никак не беше СИ ПОЖИВЯЛ, ха-ха). Отнесе го церебралната парализа, но със същия успех можеше да бъде инсулт, рак или сърдечна недостатъчност - все пак доста му се бяха насъбрали годинките.

Отиде си леко. Просто сутринта не стана за закуска и ме повика с пестелив жест до леглото си.

- Нашата майчица ме чака, синко.- каза той и в следващия миг вече го нямаше (мама беше починала четири години по-рано, сам-сама в държавния санаториум, където беше прекарала в пълна изолация последните двадесет и две години от живота си). Просто така - беше тук, а вече го нямаше. Чак да не повярва човек  колко лесно може да бъде понякога. Без угризения ме остави, за да се присъедини най-сетне към своята любима, която го очакваше търпеливо някъде Там - където никога нищо не се случваше.

Мир на праха им!

Погребах баща си в малкото градско гробище, откъдето се откриваше чудесен изглед към мебелната фабрика, която по свой си начин пък беше погребала блестящите му чиновнически заложби, задушавайки го в продължение на тридесет години със затъпяващата монотонност на конвейрната работа. На погребението освен мен и умърлушеният под ситния ръмеж свещеник, присъстваха още само двама души: стар-престарял бивш колега на баща ми от фабриката и оня нахакан барман, който преди повече от двадесет години бе полюбопитствал кой съм. Сега не беше нахакан - беше просто уморен.

- А ти кой беше, господине? Май не си тукашен...- гъгниво запита той през евтините си изкуствени челюсти, след като баща ми вече лежеше в мокрия гроб, а градският гробар - неприятен тип с външността и маниерите на впиянчен мародер, методично го засипваше с кашкавата пролетна пръст.

- Внук съм му... Най-големият му внук...- отвърнах аз, едва сдържайки горчивата си усмивка. Как само се повтаряха нещата. Горкият ми баща, дори не доживя да бъде погребан - поне за пред хората, от собствения си първороден син.

- Внук съм му... – повторих.

Това беше преди шестнадесет години. След като вече бях спуснал в земята и последния останал ми близък човек,  не ми бе нужно много време, за да реша какво да правя (или по-скоро - да не правя) с живота си. Лесно продадох къщата - районът вече се разрастваше и тук-там, като гъби след дъжд, изникваха все нови и нови вили - превръщахме се в оживен туристически обект и скоро от малкото миньорско градче, в което бях намерил убежище от света, нямаше да остане нищо. Плюс това - за мое огромно учудване, старият ми, отруден баща, ми беше оставил известно количество пари, така че две седмици след погребението разполагах с достатъчно средства за своя млад (и все по-млад, ха-ха) живот.

Отпътувах без съжаление от градчето, в което бях прекарал последните четиридесет години. Нищо не ме свързваше с него, освен един гроб... и една съсипана от живота проститутка, която много-много отдавна ме бе въвела в тайнството на любовта.

Пътувах много и без посока - никога не се задържах на едно и също място повече от месец-два, а и нямаше защо. Живеех ден за ден,  от град в град - най-често различаващи се един от друг единствено по името. Проститутките и крайпътните мотели станаха моето ежедневие - нямах нито време, нито желание за работа или по-смислен живот. Правех каквото си исках, но то не ме задоволяваше. Бях силен, красив и млад, но... мамка му, с всеки изминал ден ставах все по-млад! Докога щеше да продължи всичко това? Колко ПО-МЛАД можеше да стане човек? Защо?... Не знаех. Във всеки случай младостта отдавна вече просто ме плашеше. А ставах все по-млад и по-млад...

През тези години на лутане и безпросветно терзание старото комби (и то самото - мой връстник), ми вършеше добра работа. Привързах се към него. Комбито се превърна за мен едновременно и в превозно средство, и в дом. Говорех му като на човек, грижех се за него, ревнувах го. Дори му бях дал име – Додо, точно като на онази изчезнала отдавна птица. То стана най-добрия ми (и в крайна сметка единствен) приятел. Напомняше ми на баща ми:  и то като него беше огрухано, непретенциозно и старо, но държеливо. Сякаш бе попило характера на стопанина си. Дори кашляше досущ като баща ми, когато бе уморено и не му достигаше въздух след усилена работа... Изостави ме внезапно преди няколко години на един пуст паркинг в покрайнините на някакво загубено градче - кашлящо и обвито в парата на издъхващия си двигател - досущ като човек.

Сега и то ми липсва...

Стоя сам в поредната хотелска стая и мисля без носталгия за всичките тези години. Какво СЪМ аз? Какво БЯХ аз? Какво ЩЕ СТАНА?! Имаше ли смисъл от мен? Имаше ли ЗАЩО?... Изглежда май нямаше. Не бях живял, а и нямаше за какво. Сякаш просто бях ПРИСЪСТВАЛ - ненужен, в очакване на Този ден, на Този час, на Този малък хотел в поредния малък град - досущ като стотиците други, през които бях прелетял, устремен наникъде.

Днес е първи април. 

Ставам на осемнадесет. 

(Доскоро бях на деветнадесет, на двадесет, на двадесет и една...)

Точно след триста шестдесет и пет дни ще навърша седемнадесет - ще изгубя още една година от живота си (навлизам в пубертета, Божичко!). След още една година ще бъда на шестнадесет после - на петнадесет, четиринадесет, тринадесет... А след това? Когато свършат числата? Все по-млад и по-млад? Млечни зъбки, копринена косица, ританки? Биберон, поставян в малката устица от нечия незнайна грижовна ръка? Чиш в пеленките, ако в гърнето? А СЛЕД ТОВА?! След пелените, биберона и феята на зъбките? Когато се стопят годините, месеците и дните? В последния час, минута, миг? Какво тогава? Къде? Може би в отново в майчината утроба? In Utero, както пееха навремето приживе Nirvana…

Не знаех отговора. Нямаше кой да ми го каже. НЕ ИСКАХ да го узная.

На двадесет и петия си пореден самотен рожден ден, си направих подарък. Купих си пистолет. Малко ръждив, малко на загуба, но все пак пистолет. Бях решил, че ще натисна спусъка в мига, в който навърша двадесет... Отложих на деветнадесет... А после - на осемнадесет... Но днес - край! Няма мърдане, това е... По лицето ми вече избиват пъпки! Изпитвам все по-силно желание да онанирам. Гласът ми мутира. Божичко! След всичко останало, сега навлизам и в пубертета! ПУБЕРТЕТЪТ!

Повече не мога да издържа.

А аз си мислех, че това е майтап! Че все някога ОНЯ ТАМ ГОРЕ ще се умори от новата си играчка и ще спре. А той все още упорито ме води... Накъде? При кого? Защо?... Решил съм никога да не разбера. Да не дочакам онзи унизителен, безпомощен миг, в който ще се свия в безмозъчно, противно на вид ембрионално кълбо, в нечия усойна утроба… Отново… Чия ще бъде тя?!

Е, вече е все едно - ето ме тук сега. Седя в неудобна поза на олющеното хотелско бюро и пиша - едно осемнадесет годишно пъпчиво момче с руса коса и уплашени сини очи,  което никога няма да порасне... отново. Питър Пан в нова, зле режисирана версия, без Джулия Робъртс, без Робин Уилямс, а най-вече без любимия стар добър край.

Пред мен е тортата ми с една единствена евтина свещичка, бодната отгоре. (Това дори не е празнична свещичка, както и тортата не е истинска торта, а безвкусна на вид триъгълна паста, която купих пътем от хотелския ресторант - отдавна съм загубил интерес към купоните по случай поредния си "смаляващ" се рожден ден, ха-ха).

До "тортата" лежи старата снимка, от която балоновидната ми, все още НОРМАЛНА майка и кой знае защо гордият ми, МЛАД баща, ме гледат с трепет и очакване... На нея поне са щастливи. Нямало е какво чак толкова да очакват от мен, освен ужас и болка, умопомрачение и смърт, и дълги, унизителни години на страдание.... Просто не са го знаели. Ето какво остана в края на краищата след тях - една пожълтяла снимка, запечатала като в паноптикум фалшивите усмивки на двама млади, които скоро съвсем щели да престанат да се усмихват. Завинаги.

Липсвате ми, мамо и тате!

СЕГА вече наистина ви обичам!

Простете ми!

И така, "безпрецедентното чудо на природата" (тоест аз, уважаеми дами и господа - насам народе!), е на път да изчезне. Ще се стопи. Ще замръзне завинаги на тази крехка юношеска възраст, която осемнадесетте пропилени години безпристрастно отбелязват, и която за повечето нормални хора е просто база за успешен старт в живота... Експериментът на ОНЯ ТАМ ГОРЕ ще бъде най-сетне прекратен.

Нека тези, които прочетат някога някъде това мое предсмъртно писмо, не търсят смисъл в живота ми. Смисъл нямаше. Няма смисъл и в това, че пропилях безвъзвратно толкова време от купона по случай рождения си ден, ха- ха, в ненужно писане...

Е , може би просто прекалено дълго бях мълчал.

Пистолетът е пред мен - веднъж и аз да си направя полезен подарък, а не редовната бутилка уиски или просто някоя евтина курва, както обикновено. Знам как да го използвам... Надявам се, че ще има кой да ме посрещне Там.

Страх ме е.

Прекалено дълго време бях самотен.

Моля се единствено, когато ме погребат, да сложат отгоре ми само един бял камък - без дати, без имена. Просто един чист, бял камък - гол и безличен като целия ми нелеп живот, а на него да пише само:

РОДИХ СЕ СТАРЕЦ - ЩЕ УМРА МЛАД...

Ефектно, а? Ха-ха!

Е, това ще бъде последната ми шега.

Мамо! Тате! Прибирам се в къщи... ОБИЧАМ ВИ!!!

Камен Петров

Русе, 1 април 2012 година